Джоун Брамш
Накажи ме с целувка (6)

Шеста глава

На разсъмване Джени се освободи от прегръдката на Джон и се измъкна изпод завивките. За момент остана до леглото, вгледана в лицето му. Изглеждаше толкова млад. Под златните му ресници още се забелязваха сенките на умората, но още няколко часа сън щяха да премахнат и последните следи от стреса. Когато се събудеше, щеше да се чувства по-различен. Но какво чувстваше тя след тази нощ на изцерителна страст? Трябваше да си признае, че не е много добре. Отново беше съвсем объркана. Облече една от ризите на Джон, която намери метната върху стола, и бързо закопча копчетата и нави дългите ръкави. Голямата жълта дреха я караше да се чувства като джудже. Вдигна от пода смачканите хавлиени кърпи и отново погледна към Джон. Известно време наблюдава дълбокото му равно дишане и се усмихна, когато той се обърна настрани и притегли възглавницата към себе си. Той я притисна към гърдите си и също се усмихна в съня си. Джени тихо излезе и притвори вратата след себе си.

Стоеше в средата на дневната. Бе идвала тук многократно и знаеше, че повечето мебели представляват подаръци от приятели и роднини. Между стените на старата дървена къща господин Уестън бе създал чудесно уютно кътче за почивка, което съчетаваше удобни канапета и фотьойли с дъбови маси и удобни лампи за четене. А самата Джени бе допринесла за атмосферата с разноцветни драперии, килими и възглавници. Винаги се бе чувствала добре на това място, но тази сутрин странно объркване нарушаваше радостта й.

Правилно ли бе постъпила? Да — отговаряше сърцето й. Нейното време бе дошло. Но дали това се отнасяше и за Джон? Дали мотивите, които я накараха да се люби с него, бяха правилни? Дали с това му бе помогнала, или напротив — навредила? Не можеше да прецени веднага. Трябваше й време, за да размисли.

В едно от кухненските чекмеджета намери писалка и хартия и седна, за да му напише бележка. Дълго време обмисляше думите си. Трябваше да внимава какво ще напише и по какъв начин.

„Добро утро, Джони. Като виждам как спиш сега, когато излизам, нищо чудно да прочетеш бележката ми чак довечера! Надявам се да си се наспал. Беше съвсем изтощен.“

Отново спря и замислено захапа крайчеца на писалката. Как да му каже това, което трябваше, без той да си помисли, че е влюбена в него, или още по-лошо — да реши, че той е започнал да се влюбва?

„Това, което споделихме снощи, беше прекрасно, но не и реално. Досега си живял на ръба на пропастта, беше естествено да потърсиш помощ. А аз исках да отвърна на нуждата ти. Това беше прекрасно лекарство — и за двама ни. Не го отричам. Но и не искам да го повтарям. Това лято ти имаш нужда от приятелство, а не от любовен флирт. Пък и аз не бих могла да се справя с такова нещо. Не и сега. Или когато и да било. Ще замина за три дни.“

Тя се поколеба. Ами ако я разбереше погрешно? Трябваше да го накара да осъзнае, че това не е бягство.

„Ще взема участие в ежегодното изложение на аматьорите. Сара също ще дойде. Ще се върна в понеделник следобед.“

Сега трябваше да го увери, че не изпитва никакви лоши чувства.

„Надявам се, че тогава ще се видим. Пожелавам ти успех с изследването, но не забравяй да играеш. Джени“

Не му съобщи къде смята да отседне. Предпочиташе да не се срещат, преди да е подредила мислите и чувствата си. Той също имаше нужда от това време. Прибра писалката в чекмеджето и прикрепи бележката за хладилника с малко магнитче, изрязано във формата на лилия. Бе го подарила на господин Уестън миналото лято. Лилията беше любимото му растение и над камината му в дъбовата си рамка гордо висеше един екземпляр в естествена големина, нарисуван с мастило върху хартия от Стюарт Лейк.

Джени хвърли към Джон последен поглед, а после безшумно напусна къщата, като прескачаше стъпалата, за които знаеше, че скърцат. Навън си пое дълбоко въздух и се запъти по алеята покрай брега. Спря се само колкото да вземе разпилените си дрехи и продължи бързо, като подплашен крадец. Останала без дъх, се втурна в къщата си, захвърли кърпите и дрехите и веднага започна да се приготвя за пътуването — без да спира дори секунда, за да се замисли. Сега не беше време за това.

След по-малко от час тя вече беше изкъпана, с чисти сини джинси, риза на сини цветя и обути на бос крак мокасини. Напъха три чифта бельо в синия си сак, който преметна през рамо, и го помъкна заедно с материалите си към ръчната количка, подпряна на едно дебело дъбово дърво. Когато всичко необходимо бе натрупано върху количката, Джени за последен път огледа къщата, като се надяваше да не е забравила нещо. После грабна древния си сак и заключи вратата.

С опит, натрупан от многобройните й пътувания, Джени здраво хвана дръжките на количката и потегли на краткото, но опасно пътешествие надолу по хълма към пикапа си. Налагаше й се да забива пети в стръмната пътека, но все пак преодоля опасните пасажи изненадващо бързо. Също така бързо прехвърли и пакетира нещата си в багажника, като остави място и за принадлежностите на Сара. После седна зад кормилото на малката си сигурна кола, която запали веднага щом Джени превъртя ключа.

— Браво на моето момиче! — гордо каза Джени. Докато потегляше, хвърли поглед назад, за да се увери, че Джон не се опитва да я догони. На алеята имаше само няколко чайки и тя облекчено въздъхна. След няколко минути вече беше пред бялата вила на Сара. Скривайки тревогата, останала от миналата нощ, Джени пъргаво изскочи от колата, за да помогне на приятелката си.

— Денят е чудесен, Джени — ентусиазирано каза Сара.

— Надявам се, че ще направим голямо впечатление на шоуто.

— Вероятно — съгласи се Джени, докато влачеше багажа й през верандата. — Но мисля, че ще ни е достатъчно забавно и при срещите с останалите художници и занаятчии. От тях винаги може да се научи нещо ново.

— Вярно! Но не бих имала нищо против малко пари. Ще бъде чудесно, ако успея да продам мострите си… а няколко хиляди поръчки също не биха ми навредили!

— Мечтателка! — присмя й се Джени. — Няколко хиляди, как не! Но поне си имаш несравнимия професор Къстър Трети — добави. Сара изсумтя. — Хайде, мадам — подкани я Джени. — Вече трябваше да сме на път към владенията на Пол Бъниън.

— Това са само стотина мили, Джени — успокои я Сара. — От осведомен източник знам, че Бемиджи не затваря вратите си преди смрачаване, а сега е още девет сутринта. — Тя бръкна в една чанта, извади две големи червени ябълки и подаде едната на Джени. — Ето ти нещо за закуска. Като те гледам сигурно не си имала време да хапнеш, а преди дълъг път е добре да се подкрепиш.

Джени развеселено пое ябълката, заби зъби в нея и почувства как сокът се стича по брадичката й. Като караше с една ръка, използваше другата, за да си отхапва от хрупкавия плод и да избърсва сока от лицето си. Чувствителната й кожа настръхваше при всяко докосване и й напомняше за смущаващите събития, който се бяха случили само преди няколко часа. Дори само мисълта за чувствените влажни целувки на Джон я изпълваше с неочаквана топлина. Джени се намести на седалката си, натисна педала на газта и поклати глава, сякаш да се отърси от подобни мисли. „Карай!“ — заповяда си тя. Сега трябваше да се съсредоточи над шофирането. От своя страна, Сара постоянно поддържаше разговора и така, не позволяваше на ума й да се връща назад към Джон.

— Дано ни останат няколко часа, за да разгледаме музея на Пол Бъниън. В него всичко е голямо като статуите на Пол и неговата Синя Крава — Бейб, долу при езерото. Кейт ми каза, че имат изложен огромен портфейл, някъде около три на шест фута, върху чиято идентификация е поставен отпечатък от палец, голям колкото следата от крака на отвратителния Снежен човек!

— Винаги съм харесвала една от историите за Бейб — каза Джени. — Една зима било толкова студено, че вместо мляко, тя давала сладолед. Но находчивият Пол лесно намерил разрешение — просто поставил на очите й слънчевите си очила и естествено, когато погледнала през тях и видяла, че всичко е зелено, Бейб решила, че е настъпила пролетта. И проблемът бил решен!

— Страхотна е! — изкикоти се Сара с пълна уста. После протегна сандвича си с яйца към Джени и добави: — Искаш ли малко?

Като си помисли, че би предпочела бурканче от домашното си кисело мляко, Джени неохотно пое остатъка от сандвича.

След по-малко от два часа вече бяха в приемната в Бемиджи. Паркингът вече беше пълен с колите и камионите на гостите. След като размениха поздрави с приятелите си, Джени и Сара разопаковаха багажа си и подредиха своя павилион, а после отидоха да се регистрират в мотела.

Стаята им по нищо не се различаваше от хиляди подобни по целия свят, но поне беше чиста, а твърдите легла обещаваха добър сън. Бързо разопаковаха багажа си. Шоуто щеше да започне същия ден по обяд и щеше да продължи до събота вечерта. Джени огледа стаята съвсем бегло, но забеляза телефона до леглото и за момент сърцето й се остави на мисълта, че довечера би могла да се обади на Джон… просто за да провери дали е добре, както каза сама на себе си. Но разумът й не я оставяше на спокойствие. Какво можеше да му каже? Нима нещо от рода на: „Здравей, миличък. Какво ще кажеш за снощи?“

Ударът, който сама си бе нанесла, я накара да заплаче и тя се зарадва, че Сара е в банята и не може да я види. Изобщо не беше така — възпротиви се тя. Бързо се изсекна и избърса очите си. Не беше просто флирт иди бърза „свалка“. Той наистина бе имал нужда от нея и — Бог да й е на помощ, но тя също се нуждаеше от него.

Когато чу, че вратата на банята се отваря, Джени се усмихна безгрижно и изтласка тревожните мисли към тъмните дълбини на неспокойния си ум. Не можеше да се занимава с това сега. Имаше работа за вършене. Но и не можеше да се пребори с усещането, че е постъпила като страхливка.

 

 

Когато Джон се събуди, беше два следобед. Веднага щом очите му се отвориха, пленителната му усмивка озари стаята. Отметна завивките, пъргаво скочи от леглото и се протегна, докосвайки с пръсти тавана. Забеляза голотата си и хитро се усмихна на идеята си да се промъкне при Джени, която сигурно го чакаше в дневната. Вместо това взе от банята халата си и го наметна, след което се втурна в другата стая.

— Джени! Сладка Джени! Къде си, любима? Чувствам се като нов човек!

Но радостните му викове отекнаха в празната къща. Джени я нямаше. Тогава видя бележката, която бе оставила. Облегнат на кухненския плот, Джон прочете и препрочете посланието й, а все още сънливият му ум отказваше да възприеме думите в цялата им тежест. Обърна гръб на листчето и си направи кафе, а после го грабна и се разположи в дълбокия фотьойл в дневната.

— Какво всъщност се опитва да ми каже? — Думите му прозвучаха глухо в слънчевата стая. Джон отчаяно се опитваше да чете между редовете. — „Това, което споделихме снощи, беше прекрасно, но не и реално“ — повтори той. Предположи, че с това го съветваше да се отдръпне. — „Това беше прекрасно лекарство — и за двама ни.“ — О, да, Джени, помисли той. Толкова ми помогна! А сега тя признаваше, че е помогнало и на нея. — „Но и не искам да го повтарям.“ — Предизвикателните думи го накараха да присвие очи. Но когато прочете действителните й мотиви: — „Пък и аз не бих могла да се справя с такова нещо. Не и сега. Или когато и да било.“ — Джон разбра истинските й чувства. Тя се страхуваше от емоционално обвързване.

От професионална гледна точка той добре разбираше нежеланието й. В края на брака си бе понесла тежък удар и смяташе, че не би могла отново да издържи на подобно нещо. Предателското поведение на нейния съпруг бе убило вярата не само в него, но и във всички мъже. А вероятно бе убило и вярата й в любовта. И докато се опитваше безпристрастно да обмисли теорията си, през ума му мина мисълта, че Джени може още да не е тръгнала.

Набързо се облече и с всички сили затича по алеята към брега. Видя, че колата й я няма, и спря на място. Но вместо да се върне в къщата, той упорито продължи напред и скоро се озова пред нейния дом и почука на вратата й.

— Джени! Джени! Тук ли си още? Джени!

Естествено никой не му отговори. А и през цялото време интуитивно бе усещал, че е заминала.

Изкачи се по стълбите на покрива и се просна на тревата така, сякаш току-що бе бягал маратон. Наложи си да диша дълбоко и се загледа в облаците, като се опитваше да открие в тях форми и картини. Видя куче. И обичайния заспал великан. После зърна един ангел и дълго наблюдава как бузестото херувимче се удължава и превръща в нещо, което му напомни за тялото на Джени. Ярките спомени от изминалата нощ възпламениха мислите му и той протегна ръце към небето. Ревниво се запита дали и някой друг мъж сега наблюдаваше същия облак, дали и някой друг виждаше примамливите гърди на Джени, които блестяха, бели и ефирни, огрени от слънчевите лъчи. Сипейки проклятия, Джон стана и се отдалечи.

— Какво, по дяволите, си мислиш, човече? Да не си се побъркал?

След като се прибра, той изпи още три чаши кафе и продължи да изучава бележката на Джени. „Три дни.“ Джон изстена.

— Това ще бъдат най-дългите три дни в живота ми! Знаеше, че известно време няма да може да мисли трезво по този въпрос и затова се зае с малко пресилено „възстановяване“. — Разходи се до шосето и обратно. Поплува около Уестънс Пойнт, а после се отправи към малкото заливче „Бейби Стюърт“, като взе със себе си една стиропорена възглавница, защото си бе спомнил предупреждението на Джени за непознатите места в езерото. По-късно си направи сандвич, отхапа няколко хапки и го уви във фолио, защото знаеше, че това ще бъде и вечерята му. Слезе до кануто и се зарече да обиколи бреговата линия на езерото. Въпреки че отсрещният бряг се виждаше, пътешествието беше дълго няколко мили, когато се върна, той се чувстваше изтощен. Издърпа кануто на брега и се гмурна на плиткото, за да отмие потта си. Но реши да не плува, защото това би му напомнило за Джени и за това как се бяха любили.

На смрачаване разви нахапания и вече втвърден сандвич, който извади от хладилника, и го изяде с чаша мляко. Реши, че сега вече, сигурно ще заспи, и с прозявка се отпусна в леглото. Остана там няколко минути, но очите му отказваха да се затворят, а по тялото му запробягваха тръпки.

— Така няма да стане! — изръмжа Джон, изрита завивките и отново се облече. Прекара нощта в четене и работа върху документите от проучването си, взираше се в страниците, докато редовете заплуваха пред очите му. Накрая заспа на масата, подложил ръце под главата си.

Старите кошмари не го сполетяха, но след няколко часа се стресна и се събуди. Бе сънувал Джени. В съня се бе опитвал да я убеди, че той не е мъртвият й съпруг, че това, което бяха преживели заедно, наистина е било нещо необикновено, нещо, което трябва да бъде уважавано и пазено, връзка, която би могла да прерасне в нещо повече. Може би в нещо толкова значително, колкото и любовта.

Потри чело и прекара ръка по очите си. На лицето му се изписа сънлива усмивка.

— Проклет да съм! — тихо възкликна. — Та аз я обичам! — Стана и сковаността го накара да изстене, но болката не можеше да намали радостта от откритието му. — Аз обичам Джени! — извика през кухненския прозорец и стресна патиците, които плуваха в езерото. Те закрякаха и гневно засъскаха по негов адрес. Той се засмя и им отвърна: — Да, обичам!

Но радостта му не трая дълго.

И какво ще прави сега младият гений? Останалата част от уикенда Джон прекара в къщата, като се изключат обиколките му до острова на Джени. Чистото небе се бе покрило с буреносни облаци и идеално подхождаше на настроението, което го бе обзело, докато се мъчеше да измисли начин как да спечели любовта на Джени. Крайният резултат не беше никак задоволителен, но поне представляваше стъпка в правилната посока. Поне така се надяваше. Щеше да се върне към напълно платонически взаимоотношения. Щеше да се погрижи за обърканите й чувства, като просто се държи приятелски. Той като че ли също се нуждаеше от това. Искаше да опознае Джени… а тя имаше нужда да опознае него. И вече преодолял това първо препятствие, в събота вечерта той седна да съчинява своето послание към нея.

 

 

Поройните дъждове в края на седмицата не помрачиха успеха на шоуто в Бемиджи. Туристите — в невъзможност да плуват заради лошото време — бяха атакували изложението, доволни да открият нещо, което ще добави поне малко към ваканционните им забавления. Тълпите обикаляха голямата зала, радостно участваха във всяка демонстрация и ентусиазирано възклицаваха край нещата, които се простираха извън уменията им. И харчеха като луди!

— Виж, Марта, не мислиш ли, че това е най-сладкото нещо от цялата изложба? — изгука една от посетителките и сръга приятелката си, като й сочеше един безвкусен ярък пластмасов поплавък за въдица.

Сара апатично наблюдаваше разговора.

— Виж, Марта, не мислиш ли, че това е най-сладкото нещо от цялата изложба? — имитира ги тя. — Джудас Прайст! Тая жена наистина има вкус!

Джени се засмя, докато наблюдаваше как парите сменят притежателя си заради яркия артикул. После двете посетителки влязоха в следващия павилион, потънали в оживен разговор за страхотната си находка.

— Не че съм злобна, мила — обади се Сара. — Радвам се, че успя да им го продаде. Просто ми се иска хората да имат малко по-добър вкус. Това е всичко.

— Той просто е открил нещо, което някои хора биха си купили, Сара — успокои я Джени. — А у дома си може да е същински Пикасо. Кой знае?

— Естествено, че си права — усмихна се Сара. — Понякога забравям факта, че капитализмът няма нищо общо с добрия вкус. — Тя погледна към работата на Джени. — Почти си завършила гравюрата с ружите. Ще стане прекрасен отпечатък. Не бих имала нищо против един такъв да виси в спалнята ми.

— Колко жалко! — Джени смешно се нацупи. — А пък аз взех, че ти купих коледен подарък от съседния павилион! — жаловито каза тя и когато видя ужасения израз на приятелката си, избухна в смях.

Като че ли за всички изложители продажбите вървяха изключително добре чак до последните часове в неделната вечер. Джени и Сара бяха продали всичко. И двете бяха направили по няколко демонстрации на уменията си. Сара бе показала как се смесват боите и как се изграждат допълнителните нюанси, които придаваха на картините й по-силно пространствено внушение. А Джени обясни за какви цели използва всеки един от различните си инструменти за дърворезба.

Въпреки умората, когато събраха принадлежностите си в колата и се запътиха към стаята, за да преброят печалбата си, и двете се чувстваха изпълнени с радост.

— Добре се справихме, момичето ми! — изръмжа Сара с престорено мъжествен глас. — Струва ми се, че на женичките това ще им стигне за цялата зима, а? — Тя размърда вежди и широко се усмихна.

— Тъй ми се види — навъсено провлече Джени. — Дали ще се ядосат, ако разберат, че сме изхарчили част от така трудно спечелените пари за малко месо и картофи?

— Какво пък, ако не разберат, хич няма да ги е яд! Та даже да профукаме малко!

Малко по-късно двете излязоха от стаята и хванати под ръка, се запътиха към ресторанта, където прекараха два чудесни часа заедно с приятелите си, които се бяха събрали, за да се нахранят.

По-късно същата вечер, когато се върнаха, Джени се запита дали ще успее да заспи. През изминалите две нощи усилията й се бяха оказали напразни. Лежеше будна в тъмната стая и слушаше колите, които преминаваха край мотела. Преброи няколко бутилки, които се разбиха в асфалта на паркинга, а после чу пиянския смях на четирима мъже, които се качваха в колата си, за да потърсят още алкохол. Най-накрая навън всичко утихна и тя потъна в неспокоен сън.

На сутринта за последен път хапнаха заедно с приятелите си и потеглиха към дома. Когато вече бяха на път и Джени спокойно седеше зад волана, Сара се обади:

— Добре, Джени. Какво те тормози? — Продължаваше да гледа напред.

В първия момент Джени отрече, че има каквото и да било. Но когато Сара й каза, че снощи я е чула да вика насън и че знае, че Джени не е спала добре откакто са пристигнали, тя намали и спря край пътя.

— Ето, сега не един, а двама психолози ми играят номера — каза Джени, втренчена във волана.

— Аз не ти играя номера. Може би мислиш, че Джон го прави?

— Не, всъщност Джон не е направил нищо лошо — поклати глава Джени. — Просто ми се струва, че той не знае какво става, Сара. Джон е толкова объркан, както бях и аз, когато дойдох тук. Знам това с абсолютна сигурност. Има нужда от време, за да се съвземе и възстанови. Нуждае се от спокойствие, а не от някакъв летен флирт.

Сара вдигна вежди, но запази своите мисли за себе си.

— А какво искаш ти, Джени? — спокойно попита тя.

— Искам всичко да си продължи както досега. Не съм готова за повече. — В усилието да сдържи сълзите си Джени прехапа устни.

— А какво те плаши във възможността нещата да не продължат постарому?

Джени се обърна към Сара и разбиращият поглед на приятелката й напълно разби нейната крехка защита. Сълзите започнаха да се стичат по лицето й и Сара майчински я прегърна.

— Страхувам се, че ще се влюби в мен. Ще обърка приятелството с любов. Страхувам се, че това ще го нарани, а не искам това да се случи.

— А също и защото ти отново би могла да бъдеш наранена?

Тези думи отприщиха сълзите на Джени и тя хлипа, докато почувства, че вече просто не може да плаче.

— О, Сара! Не бих могла пак да издържа на болката, която изпитах, когато разбрах, че Ричард има друга жена. А щом веднъж се оправи, Джон ще ме остави и ще се върне към първата си любов — неговия проект. А аз не искам да изоставям своя остров.

— Не можеш вечно да се криеш, мила — майчински рече Сара. — Не можеш да се криеш от любовта.

— Любовта ли?

Сара ведро се усмихна и додаде:

— Ами ти го обичаш.

— Да, обичам го — призна Джени и нещастно кимна.

— Добре, мила, защо не опиташ да успокоиш топката? — Сара й подаде няколко салфетки, които извади от бездънната си чанта. — Струва ми се, че не даваш възможност на Джони да осъзнае чувствата си. Нищо чудно той наистина да иска просто да ти бъде приятел. Така че и ти му бъди приятелка. Опознай го. Току-виж се оказало, че е възможно някъде да се направи компромис. Възможно е това да е твоят мъж, Джени. Не обръщай, гръб на късмета си. Както вече ти казах — време е!

— Благодаря ти. — Джени се изсекна и си избърса очите, а после усмихнато я целуна по бузата. — Ти си истинска приятелка. Но откъде си събрала толкова мъдрост?

— Ами-и-и, какво да ти кажа — сърдечно се засмя Сара. — Хич не беше лесно. Първо, този своеволен син, когото се опитвам да направлявам вече две десетилетия. После — тази малка странна приятелка, която се укрива на своя остров. А напоследък ми се налага да се справям с лукавите атаки на един Уитни Енгъс Къстър…

— Трети! — изкрещяха двете в хор.

После Джени отново подкара по шосето към дома.