Джоун Брамш
Накажи ме с целувка (5)

Пета глава

Вече се смрачаваше, а Джон не беше се върнал. Почувствала се като хваната в капан в дома си, Джени грабна купената си на старо китара и се спусна по стълбите към вратата. Изкачи се на едно възвишение на края на острова. Оттам се загледа в езерото и усети как спокойствието на водата усмирява духа й. После се изкатери на един от огромните гранитни камъни, които приличаха на гигантски играчки. Колко ли пъти бе седяла тук и си бе представяла, че бе капитан, който умело и непоколебимо води своя непотопим кораб към бъдещето? Защо отново бе започнала да се чувства като платноходка без кормило, която се люшка насред бурното необятно море на съмнението? Отказваше да признае пред себе си, че се чувства като половин човек, защото Джон не присъстваше на носа на кораба й. Обезсърчена, тя засвири, а изпод пръстите й излизаха все по-минорни акорди.

Когато тежестта на самотата притисна раменете й Джени започна да пее всички тъжни песни, който знаеше, докато стигна до една, която бе написала преди около година. „Когато я целуна, любовта ни се превърна в лъжа. Разби сърцето ми дори преди да се сбогуваш.“. От очите й потекоха сълзи. „Една тайна връзка уби любовта ни и ме остави тук да плача в самота.“

— Никога не съм чувал тази песен. — Тихият глас на Джон я върна към настоящето и тя изненадано вдигна глава.

— Сигурно защото никога не е била издавана. — На устните й се появи кисела усмивка.

— Ти ли си я писала? — Тя кимна. — И си изживяла историята й? — Тя го погледна, а очите й казваха „да“. — Искаш ли да ми разкажеш за това, Джени? — насърчи я състрадателният му глас.

— Всъщност няма много за разказване — вдигна рамене тя. — Същата стара история, която сигурно си чувал милион пъти. Една седмица преди съпругът ми да умре, научих, че е имал връзка с друга. Един ден няколко студентки клюкарстваха в кафенето на болницата. Когато аз се приближих, те не ме познаха и продължиха. А аз просто стоях като вкаменена и отказвах да повярвам. И чак когато бяха обсъдени и най-дребните детайли, се появи дежурната сестра. Тя разбра какво става и ме изведе.

Джон безмълвно седеше до нея върху още топлия от слънцето камък. Сега разбираше ужасната мъка, която й причиняваше липсата на деца. Чувствата й бяха като двуостър меч. Копнееше да си има дете, но бе доволна от факта, че не бе родила от болния си съпруг.

— Както знаеш, съпругата научава последна — прошепна той. Тя болезнено кимна. — Какво му каза, когато го видя?

— Нищо. Нямах тази възможност. Имах намерение да поговоря с него в нощта, когато умря, но бяхме извикани по спешност. Тогава дойде сърдечният пристъп. Умря сигурен, че тайната му е запазена. Но тази тайна вече бе убила вярата ни един в друг. След кратко отсъствие аз се върнах в болницата, но не можах да издържа на покровителственото отношение на тези, които знаеха. Нервите ми бяха съсипани. Непрекъснато се страхувах да не направя грешка. Нямах увереност в себе си. А когато напуснах, не зная кой е почувствал по-голямо облекчение — аз или студентките, на които моето присъствие постоянно напомняше за това, което бяха извършили.

— Тогава не потърси ли съвет отнякъде?

— Не. Срам ме е да го кажа, но избягах — тук, на моя остров. Беше пролет и живеех в палатка, докато построят къщата ми. Непрекъснатата заетост отвличаше ума ми от болката. — Тя замълча.

— Но има и още нещо, нали, Джени?

— Колко сте чувствителен, докторе! — сряза го тя и шумно се разсмя. — Сбъркал сте си професията. Трябвало е да се занимавате с психология!

Той не обърна внимание на сарказма й — знаеше, че зад него се крие рана, която бе засмъдяла от разказването.

— Преди всичко аз съм ти приятел, Джени. Разкажи ми и останалото… моля те!

— Изминаха месеци, преди да погледна в очите страха, който бях запазила от онази нощ — с въздишка продължи Джени. — Сара вече ми беше близка приятелка. Тя е тази, която ми помогна да разбера колко неправилно съм гледала на нещата. — Отново млъкна, търсейки верните думи. Джон търпеливо чакаше. — Истината беше това, от което се страхувах. Заради всичко, което знаех, което чувствах по време на смъртта на Ричард. Почти бях убедила себе си, че не съм направила всичко възможно, за да го спася. Смятах, че е възможно несъзнателно да съм си отмъстила за смъртта на нашата любов, като съм пуснала животът му да си отиде. Тази тайна за малко да ме подлуди.

— А сега имаш ли някакви съмнения спрямо действията си в онази нощ?

— Не. — Тя се обърна към него и се усмихна. — С помощта на Сара успях да подредя нещата в главата си. Заедно възстановихме цялата седмица, минута по минута — какво бях правила, какво бях чувствала, как бях реагирала. Този тунел във времето ме бе парализирал в продължение на повече от година. И когато се изправих срещу него, разбрах без никакви съмнения, че наистина съм направила всичко възможно, за да спася съпруга си. Той бе починал още преди да успея дори да спра колата.

Джон седеше безмълвно, обхванал главата си с ръце.

— Джон! — извика тя. — Сигурно съм те разстроила извинявай! — Джени се прокле затова, че бе стоварила на плещите му бремето на тази история, и то в момент, в който самият той едва се държеше. В този момент той вдигна глава и кисело се усмихна.

— Струва ми се, че ти си пропуснала призванието си. Може би ти би трябвало да си психологът, а аз — просто да зарежа тази работа. Чувствам се много горд от това, че ми повери историята си. Обещавам ти, че тя няма да продължи по-нататък.

— Зная това — каза тя. — Вече е свършено, Джон. Аз успях отново да събера живота си.

— А моят се разпада — промълви той. — Днес след вечеря заспах и отново ми се присъни онзи кошмар. Мислех си, че смяната на средата и временното оттегляне от работата ми ще го спре. Но виковете си бяха също толкова ужасяващи. — Шумно се изсмя. — И ми е адски трудно да приема един съвсем очевиден извод. Докторът не може да излекува сам себе си! — Потрепери и разсеяно разтри челото и врата си. — Господи, от седмици не съм спал като хората. Чувствам се изтощен.

— Може би ще ти помогне, ако ми разкажеш. — Джени нежно постави ръка върху пръстите му. — Аз съм добър слушател.

— Доста тъжна картинка е, Джени.

— Ако го споделиш с приятел, може да се окаже, че не е толкова страшно. Разкажи ми.

— Нима имаш цяла нощ на разположение? — тъжно се пошепна той.

— Ако това ще ти помогне, разбира се — без колебание отвърна тя.

Джон се загледа в тъмната вода, в луната, която точно изгряваше. После започна монотонно да говори, а думите му сякаш се вливаха в нощния въздух.

— Вече ти разказах за злоупотребите с деца. Другото тихомълком покривано престъпление е побоят над съпруги. През последната година почти четиристотин жени бяха пребити до смърт… четиристотин… Господи! — Той гневно сви юмруци. — Повечето хора си мислят, че обикновеният работник е този, който бие жена си, но това не е така. Миналия месец говорих със съпругата на един от ръководните директори на „Форчън 500“. Всяка събота вечер тя е трябвало да се заключва в линкълна им, за да избегне юмруците и ритниците на мъжа си. Можеш ли да си представиш? Напусна го едва когато я убедих, че за такова отношение може да получи развод.

— Радвам се, че си успял да й помогнеш — промълви Джени сред настъпилото мълчание.

Той стана и ядосано ритна един пън.

— Отчасти се дължи на древното разбиране на мъжете, че жените им принадлежат. Знаеш ли, че според някои учени изразът „правило на палеца“ идва от някогашния обичай съпругът да възпитава жена си с пръчка „не по-дебела от палец“? И повечето проклети глупаци си въобразяват, че жените, които остават при съпрузите си, които ги бият, имат мазохистична жилка, цяла миля широка — и тя ги държи там! А всъщност единствената причина е страхът. И е толкова тъжно, че всичко, с което се занимават тези бедни жени, е отглеждането на децата, съчетано с опити да направят брака си поносим — и точно това ги хваща в капана! — Той изстена.

Джени мълчаливо зачака да чуе останалата част от разказа му.

— Медицинската професия подпомага този начин на мислене. Докторите решават да помогнат на някоя жена с психическо разстройство или още по-лошо — на някоя хипохондричка. Предписват й успокоителни и я изпращат у дома.

— Вашето проучване помогна ли да се привлече вниманието върху този проблем?

— Ужасно е трудно да бъде точно определен — оплака се той. — Всякакви съпрузи бият жените си. Обикновено тези хора пият, но причината за побоя не е в пиенето. Един от тези мъже бе изгубил работата си, което бе допринесло за увеличаване на чувството за несигурност. Неговата жена бе емоционалният елемент, който му помагаше да се държи, и той отчаяно се страхуваше да не я загуби. Толкова здраво се бе вкопчил в нея, че не осъзнаваше как това я пропъжда. Този мъж имаше нужда от пълен контрол над съпругата си и нейните действия — и това окончателно погуби любовта, която тя може би е изпитвала към него. Това е една затваряща се спирала — продължи след кратко прекъсване Джон. — Установихме, че много от хората, които бият жените си, сами са били малтретирани като деца. По някакъв начин са останали емоционално свързани с детството си и се държат с жестокостта на раздразнени тригодишни деца. И когато това се случи, съпругата е тази, която отнася проявите на необузданата ярост. Съпругът бие жена си просто защото може!

Нищо от това, което казваше, не беше ново за Джени. В болницата тя сама бе виждала последиците от много съпружески спорове.

— А аз съм позволил на болката на пациентите ми да измести професионалната ми нагласа. — Той въздъхна. — Това е чудовищен проблем. Тези жени се срамуват от положението, в което се намират. И най-лошото — мислят си, че са сами. Точно затова ние се постарахме да включим „Телефон на малтретираните“ в почти всеки указател в страната и затова сега много градове имат специални приюти за тормозени деца и съпруги. Просто някой трябва да им помогне. — Джон седна до нея. — Ох, Джени, душата ми е като мъртва. Чувствам се толкова стар! Затова бях сигурен, че трябва да се махна. Макар че вече не зная дали това ще ми помогне.

Тя нежно взе главата му в ръце и отмахна косата от изпълнените с болка очи. Изтри грижите от челото му, а после спусна хладните си пръсти по скулите към гърлото. В очите й блестеше състрадание, а неговите бяха замъглени от мрачните мисли.

— Ще се оправиш, Джони — прошепна тя. — Повярвай ми! Просто ти трябва време.

— Ти си наистина добър приятел, Джени Ларсон — кимна той и затвори очи.

— Ти също — тихо отвърна Джени. Лицата им се приближиха в мрака. Когато очите му се отвориха, тя видя, че болката се е стопила, изместена от друго чувство. Той искаше да я целуне и щеше да го направи, ако тя останеше на мястото си. С изпълнен със сладка горчивина поглед тя поклати отрицателно глава и се изправи. — Е, както Сара би се изразила, и двамата попаднахме на тежък случай с тежки мисли. И какво ще правим сега, братле?

Той пое протегнатата й ръка и застана до нея. Погледна в бистрите й сини очи, а после към водата и обсипаното със звезди небе.

— Като че ли е време да разпръснем лошото настроение. Луната е голяма, а звездите са изпълнили цялото небе… Да отидем да поплуваме!

— Чудесно! — съгласи се тя, грабна китарата си и се накани да се втурне към къщата си. — Само ще отида да си сложа банския.

— О, не! — Джон я хвана за ръката. — Хайде да си направим голо къпане! — На лицето му бе изписано най-момчешкото изражение, което Джени бе виждала у зрял мъж. — Децата винаги се къпят така — сериозно се аргументира той. — А аз никога не съм имал тази възможност.

— Голото къпане не е разрешено в смесена компания — любезно, но твърдо каза Джени.

— Ние не сме смесена компания — възпротиви се той. — Ние сме приятели… един на друг. О, хайде де! Не можеш ли да оставиш правилата и просто да си поиграеш?

— Точно от това се страхувам! — Тя преглътна, усетила леденият страх да се промъква сред нарастващата топлина на възбудата й.

Джон постави ръце на раменете й и отдалеч се вгледа в изпълнените със съмнение очи, като се опитваше да я успокои с откровения си поглед.

— Нищо няма да се случи, Джени. Обещавам ти, че няма да те докосна. Просто искам да съм заедно с теб. С моята приятелка.

Преглътнала страха си, тя го поведе за ръка към кануто му, като се спря само колкото да остави китарата си и да грабне две големи хавлиени кърпи.

— Сигурно ще бъде страхотно — възбудено каза Джон, докато гребеше към пясъчния бряг. — Чувствам се прекрасно дори само като си помисля за голо къпане!

— Не мога да повярвам, че си живял толкова години, без да опиташ това удоволствие! — Тя му хвърли един строг поглед.

— Водил съм затворен живот — хитро се усмихна той, без да помрачи настроението си. Джени изсумтя по напълно неприемлив за една дама начин.

— Да, имал си наистина трудно детство, Маккалъм.

— Внимавай в картинката, Ларсон — изръмжа той. — Защото ако ми развалиш забавлението, може просто да повърна и да изчезна.

— Но не и преди да си изчистил — сряза го тя.

Засмяха се. После като деца изтичаха в храстите и съблякоха дрехите си. А след това почти едновременно извикаха: „Готови… Старт!“, и се затичаха към прохладната тъмна вода. Дори докато лудуваха, Джон удържа на думата си да не я докосва, освен в случая, когато се гмурна под нея и я дръпна за крака. Тя изписка и се изплъзна от захвата му, а след това се обърна и се хвърли в необуздан воден бой. След атаката й той се закани с престорено ядосан глас, че ще я накара да си плати за това. Но тя се гмурна и безшумно се отдалечи навътре в езерото, плувайки под вода.

Когато почувства, че въздухът вече не и стига, изплува на повърхността и си пое дъх, като търсеше с очи Джон. След малко го зърна. За момент предположи, че го е сполетяла някаква беда в непознатото езеро и сърцето й се сви. После забеляза, че просто си седи в плитките води край брега, и въздъхна. Бе обхванал краката си с ръце и опрял брадичка на коленете. Тя веднага заплува нататък. Без да обръща внимание на голотата си, седна до него и нежно докосна наведената му глава. Той потрепери.

— Не помага, Джени. Тези ужасни кошмари не ми излизат от главата. Страхувам се да заспя. Страх ме е дори да опитам.

Отчаяните му думи сякаш отприщиха майчинските й инстинкти. Първо съвсем нежно, а после и по-силно Джени започна да масажира врата и раменете му, за да ги освободи от напрежението. Усилията й бяха възнаградени с въздишка на облекчение.

— М-м-м, Джени, толкова е приятно! Сякаш кожата ми е с три номера по-малка.

— Отпусни се. Остави ме да премахна напрежението.

— Имаш силни ръце — промълви той. — Толкова е хубаво! — Вдигна глава и придърпа хладните й ръце около врата си. Обърна се към нея. — Толкова… сладко! — Нежно я целуна.

— Ела с мен, Джони — умолително каза тя. Трябваше да му помогне по някакъв начин. — Ела на дълбокото, където можеш да се отпуснеш.

Той стана и я последва. Във водата тя отново му заговори, като внимателно го държеше за ръцете и се взираше в угриженото му лице. Ясно долавяше огромната му болка и усещаше, че сега тя е единствената му опора.

— Легни във водата, Джони — тихо и спокойно нареди Джени. — Опитай да се отпуснеш на повърхността. Ще държа главата ти над водата, вярвай ми.

Той послушно се подчини. Над тях небето бе станало съвсем тъмно. Луната се бе скрила зад хълма, а водата беше гладка като огледало. Навсякъде цареше спокойствие, а тишината бе нарушавана само от неравното дишане на Джон. От далечината долетя тъжният зов на гмуреца.

Джени усети как Джон се стяга в отговор на мислите, навени от този вик. Започна да му разказва приказка.

— Сигурно знаеш, че гмурецът е много красива птица, цялата покрита с бели и черни пера. На стройната му шия обикновено има черно пръстенче. Ще ти разкажа как се е появила тази огърлица.

Думите й се плъзгаха около напрегнатото тяло на Джон и постепенно го увличаха към прекрасните картини на легендата.

— Много-много отдавна войнственият крал Зима решил да управлява в продължение на цялата година. Индианците, които живеели тук, започнали да гладуват, защото не можели да отгледат реколтата си. Тогава решили да се помолят на Глускап техния безстрашен бог, за да ги освободи. Разбрал, че децата му умират, той отпътувал на север, за да се пребори с могъщия Зима. Но копията и стрелите му отскачали от неговата ледена кожа. Победен и почти мъртъв, Глускап отстъпил и се скрил в една ледена пещера. Неговият приятел, гмурецът, долетял при него и с последни сили Глускап свалил от врата си наниз от черни мъниста и ги окачил на шията на птицата. „Лети, приятелю! Намери Пролетта и я доведи при мен!“

Гмурецът полетял на юг. Призори на третия ден той намерил Пролетта. Паднал в краката й и я помолил да отиде при Глускап, да спаси господаря му и неговите хора. Тя докоснала блестящите черни камъчета и разбрала, че птицата казва истината. С помощта на магия успели да се върнат само за един ден. Пътят под краката им се покривал с дивни цветя, а горските създания радостно се събуждали. Когато Пролетта се изправила срещу крал Зима, той се опитал да смрази прекрасното й тяло с ледения си дъх. Но тя само се усмихнала и снежните виелици се превърнали в топли дъждове. А когато хвърлил по нея ледените си копия, те паднали пред краката й и се разтопили, за да дадат живот на искрящи планински потоци. Крал Зима бил победен и се наканил да се оттегли завинаги, но Пролетта била милостива. „Разрешавам ти да се връщаш на юг, но само за три месеца“ — казала тя. И въпреки че изстенал със своя могъщ северен вятър, крал Зима се съгласил.

После гмурецът отвел Пролетта в пещерата, където Глускап лежал в мъртвешки сън. Тя го покрила с топлия си дъх и той се събудил, за да се наслади на ярката й като слънце усмивка. От този ден гмурецът — спасител на Глускап, носи тази огърлица, за да знаят всички, че легендата наистина е вярна.

Джени замълча и доволно се заслуша в дълбокото равномерно дишане на Джон. Когато до ушите им отново долетя зовът на гмуреца, Джон отвори очи и се взря в звездното небе.

— Нося се сред звездите, Джени. Не зная къде завършва тялото ми и къде започва водата.

Тя познаваше това чувство. След като луната се бе скрила зад хоризонта, полунощното небе и тъмната вода сякаш бяха станали едно цяло. Звездите се отразяваха в огледалната повърхност, създаваха усещане за безтегловност, за пълно сливане с природата.

— Полети във вселената, Джони! — промълви тя. — Освободи се! Забрави всичко! Изгони всяка мисъл от съзнанието си! Просто бъди! Аз ще те държа, обещавам ти.

Дълги минути той лежа отпуснат в галещата вода, вгледан в звездите, а в това време противоречията и умората напускаха изнуреното му тяло. През цялото време Джени продължаваше да му говори с хипнотичния си глас: — С всяко вдишване ти ставаш по-спокоен, всяко издишване те освобождава от напрежението. Мускулите ти се отпускат. Ти си отпуснат… отпуснат… отпуснат. Аз съм тук, аз ще бъда твоята сила. Сега просто си почивай… почивай.

След известно време той вдиша дълбоко, въздъхна и се изправи.

— По-добре ли си?

Тя погали бузата му с хладни пръсти. Той обърна глава и трескаво целуна дланта й.

— Казах ти колко странно се чувствам, помниш ли? — добави той. Тя кимна. — Умелите ти ръце и успокояващите думи ми помогнаха отново да се почувствам като дете. Защитен, обграден с грижа. И странно защо, но малко ми оставаше да се разплача. — Той невярващо поклати глава. — А не мога да си спомня кога за последен път съм плакал.

— Защо се чувстваш така? — тихо попита тя.

— Вероятно защото зная, че има буквално милиони деца, които ще израснат, без никога да узнаят какво е да се грижат за теб, да се чувстваш в безопасност. Прегърни ме, Джени. От толкова отдавна не съм се чувствал сигурен в себе си.

— Шшш — успокоително прошепна тя и инстинктивно го притисна към себе си. — Всичко е наред. Аз съм тук. — Без да мислят за голотата си, двамата стояха прегърнати мълчаливо, докато постепенно в телата им започна да се надига страстта. След миг, когато нарастващата сила на чувствата я изпълни с топлина, тя осъзна, че усеща възбудата му. Той започна нежно да я гали, а устните му покриваха лицето и шията й с целувки. После изведнъж я притисна към себе си така, сякаш никога вече нямаше да я пусне.

Повлечена от течението на чувствата си, Джени отвръщаше на целувките, а ръцете й се плъзнаха по тялото му. Знаеше какво иска той, от какво се нуждае. И все пак част от нея оставаше предпазлива. Какво да направя? — питаше я свитото й сърце.

Джон усети напрежението в тялото й. Долавяше вътрешната й борба, но не можеше да й помогне, не и сега. Устата му намери топлите й устни, а когато усети, че се отпуска в ръцете му, я целуна още по-дълбоко и настоятелно. Внезапно се откъсна от целувката и я притисна към себе си. Силата на прегръдката буквално я остави без дъх, но Джени остана неподвижна, защото усещаше, че за него този миг е много важен.

— О, Джени — извика той. — Не исках да става така… Но, за бога… желая те! Така силно се нуждая от теб, мила… О, Джени, позволи ми да позная твоята сладост, твоята любов! Моля те…

Болезнената му молба сякаш отприщи бентовете на чувствата й. Тя се приближи към него, изпълнена с готовност да му се отдаде с цялото си сърце. Хвана го за ръка и го изведе от водата. Взе кърпите и се наметна с едната, а другата върза около кръста му.

— Ще отидем в твоята къща — прошепна.

Хванат за ръката й като удавник за сламка, Джон я последва нагоре по хълма към къщата. След малко влязоха в тъмната дневна. Лунните лъчи се процеждаха през големия прозорец и покриваха със сребриста светлина пътя към спалнята.

Джон с благоговение свали кърпата от раменете й, а тя развърза неговата и я остави да падне в краката му. Когато най-накрая се прегърнаха, докосването на хладната кожа им подейства като електрически шок. Джени отново пое инициативата и го поведе към леглото, решена да използва цялото си умение, за да премахне мъката му.

— Легни, Джони — прошепна тя и отметна завивката. — Легни, а аз ще те прегърна.

Двамата лежаха прегърнати и неподвижни под тежкия юрган докато топлината се връщаше в телата им. Джон протегна ръка и нежно освободи косата й, а после зарови лице в нея.

— Излекувай ме, Джени — умолително каза той. — Прогони ужаса от душата ми, помогни ми отново да се почувствам цялостен!

Коя жена би могла да устои на такъв вопъл за помощ? Джени не устоя. Тя се обърна настрани и прошепна в ухото му:

— Шшш, Джони. Ти отново ще бъдеш силен. Ще ти помогна. Просто се отпусни и ми позволи да те любя.

Той се подчини, а дишането му се учести. Джени започна своето благотворно въздействие върху тялото… и душата му. Започна леко да го разтрива — от лицето чак до краката. Докосванията й не бяха предназначени да му въздействат сексуално и — изненадващо дори за нея — той лежеше неподвижен под чевръстите й пръсти.

Тя нежно го помоли да се обърне по корем и повтори същата процедура и върху гърба му. Дишането му се успокои, но за сметка на нейното, което се учести заедно с нарастващата сила на желанието й. Неспособна да се възпре, тя легна върху него и го покри като копринено одеяло.

Изваден от унеса си, Джон промърмори във възглавницата:

— Искам вече да се обърна, Джени!

— Да, Джони. — Тя повдигна тялото си. — Аз също искам да се обърнеш. — Той се извъртя като котка и я сграбчи в прегръдките си. — Не прави нищо, Джони настоя тя. — Остави на мен.

Джон безмълвно се подчини и я пусна.

С необикновено старание Джени започна. Въпреки че никога не бе поемала инициативата, когато се бе любила със съпруга си, защото той винаги бе предпочитал да държи нещата в свои ръце, тя откри, че инстинктивно знае какво трябва да направи. Не след дълго Джон вече стенеше и се въртеше, почти напълно изгубил самообладание. Тя притисна ухо към гърдите му и чу силните и учестени удари на сърцето. Ръцете й се плъзнаха по раменете към дланите му и пръстите им се сплетоха, а бедрата й се притиснаха към неговите.

Беше време за Джони и Джени усещаше своята готовност да го приеме. Издърпа ръцете си от неговите и зарови пръсти в косата му. Той я прегърна и устните им се срещнаха в огнена целувка. Той я целуваше с такава страст и копнеж, сякаш се опитваше да извлече жизнената сила от сърцето й. Тя с готовност отвърна на целувката му, отдавайки цялото си същество. Когато почувства, че не може да чака повече, се надигна и се притисна към него, приемайки го в себе си. После цяла вечност останаха неподвижни, а Джени безмълвно се взираше в замъглените му златисти очи.

— Чакай! — Той внезапно се вцепени. — Джени, почакай! Джени, мила, защитена ли си по някакъв начин?

Тази внезапна проява на загриженост накара сърцето й да запее. Тя му се усмихна.

— Шшш, всичко е наред. Няма от какво да се страхуваш.

Той облекчено въздъхна и страстта отново ги завладя. Никога, дори в най-смелите мечти, Джени не си бе представяла такова безгранично отдаване. Сграбчила задъханите му гърди, тя се приближаваше към върха, който вече почти бе достигнала, а тялото й сякаш крещеше от удоволствие.

Изведнъж стаята се преобърна — Джон внезапно я бе преобърнал. Той потърси устните й и я целуна така, както никой не я бе целувал досега.

Тогава сякаш нещо ги връхлетя — като метеор, който експлодира в небето. Телата им се вкопчиха едно в друго, лежаха, останали без дъх, като завладени от някакво чудо. Джон я притисна към гърдите си, където тя отново чуваше сигурните удари на сърцето му.

— Толкова сладка. Толкова невероятно сладка. Моята Джени — промълви той. — Сладката ми Джени. — По лицето му се стичаха сълзи. И чак след известно време Джони осъзна, че тя също плаче. — Извинявай — прошепна той. — Чувствам се като пълен глупак.

— Никога не се извинявай за това, че си показал истинските си чувства. — Тя попи сълзите му с устни, като внимаваше той да не забележи мокрото й лице. — Това е един от начините на природата да отмие болката.

— Отново се чувствам цялостен — промълви той. — Чувствам се пречистен от демоните, които ме бяха обладали. Ти толкова ми помогна, Джени. Сладката Джени… моята Дже…

Той се отпусна, погълнат от съня. Тя нежно придърпа завивките върху него и се опита да се измъкне от прегръдката му.

— Не ме оставяй, Джени. Остани… — умолително промълви той през мъглата на съня. — Остани в прегръдките ми през цялата нощ…

Джени осъзна, че той няма да може да спи без нея. Заслушана в равномерното му дишане, тя се предаде и заспа, въпреки че на няколко пъти се събужда, стряскана от тревожните си мисли.