Джоун Брамш
Накажи ме с целувка (4)

Четвърта глава

След горещ спор за това кой ще мие и кой ще подсушава, Джон победи.

— Мразя да бърша съдове, Джени.

По-късно решиха да отидат на Уестънс Пойнт, за да гледат залеза. Пътуването им към пясъчния бряг беше много по-спокойно от следобедното им състезание. Канутата им пореха водата едно до друго, докато се плъзнаха на пясъка. После, хванати за ръце, изкачиха хълма — точно навреме, за да видят пурпурното великолепие на залязващото слънце, което бавно се гмурна зад хоризонта.

— Грандиозно! — въздъхна Джон.

— Кога за последен път си наблюдавал залез… или изгрев по такъв начин? — сериозно попита Джени.

— Казваш ми да спра и да помириша цветята — рече той.

— Ако съм научила нещо, откакто съм тук, Джони — обърна се тя към него с насълзени очи, — то е как да намирам време да живея. Животът е толкова кратък!

— Ще ми разкажеш ли за смъртта на съпруга си? — Той хвана ръцете ни я придърпа на зелената трева.

— Да не се опитвате да ми пробутате някой от професионалните си трикове, доктор Маккалъм? — възпротиви се тя, почувствала се внезапно уязвима и беззащитна.

— Не, Джени, наистина искам да знам — отвърна той, без да сваля поглед от присвитите й очи.

— Ричард почина от инфаркт — започна тихо тя. — В продължение на години живееше твърде напрегнато. И накрая сърцето му просто спря, неспособно да се справи с непосилния товар. След това аз се завърнах към задълженията си в болницата, но бях загубила увереност в своите умения. Бях изгубила вяра в себе си като квалифициран професионалист. И така моята защитна стена също рухна, Джони, но поне виковете в кошмарите си бяха само мои. — Тя се загледа в порозовялата вода, като почти осезателно усещаше как спомените й се събират около нея. — Така че дойдох тук. Сега това, е моят дом. Едва тук успях отново да подредя късчетата на разбития си живот. — Въздъхна и потрепери, обхваната от тъгата на тайните си спомени. Имаше още толкова много за разказване… но не тази вечер. Все още не бе готова да го сподели.

— Възхищавам се на смелостта, ти, Джени. — Джон поднесе ръката й към устните си и я целуна по дланта.

— Не би помислил такова нещо, ако ме бе видял преди две години. — Тя потупа пръстите му със свободната си ръка.

— Сама знаеш, че е нужно време, Джени. Виж какво научих аз днес. Забавлявах се за първи път от години насам и трябва да ти благодаря за това. — Без предупреждение той се наведе и я целуна. Устните му бяха топли и не настояваха за повече. Привлече я към тялото си и тя почувства сигурността на прегръдката му. Джон, нежно започна да изучава устата й, като се стараеше да потисне страстта си. А когато тя се отпусна в ръцете му, той притисна устни към основата на стройната й шия и промълви: — Благодаря ти, мила Джени. Благодаря ти за този прекрасен ден.

Думите му я върнаха към действителността. Какво се бе случило? За минута тя бе отвърнала на нежната целувка. Бе пожелала да усети сигурността на топлата му прегръдка. „Не!“ — изкрещя наум тя. „Не“!

— Прекарах чудесно, Джени — каза Джон и я пусна. Бе усетил напрежението на тялото й и бе решил да върне разговора към платоническата му страна. Джени бързо се изправи и почисти тревата от дрехите си.

— Затова са приятелите Джони. Но е време този твой приятел да се прибира у дома. Ружите ме чакат.

— Ружите ли?

— Рано тази сутрин приятелката ми Сара ми донесе цял букет. И ако искам утре да направя хартия от ружи, ще трябва тази вечер да ги сваря — обясни тя.

— А може ли утре да гледам как приготовляваш хартията?

— Може дори да ми помогнеш, ако искаш. Но те предупреждавам, че работата е доста мърлява, макар и с терапевтичен ефект. Ще започна около осем. — Когато видя реакцията му към ранния час, тя му каза, че трябва да започне рано, за да могат листата да изсъхнат на обедното слънце.

— Ще дойда — обеща Джон, след което й помогна да влезе в кануто и го избута във водата. — И пак ти благодаря, Джени. Приятни сънища.

— И на теб. Джони. Лека нощ.

 

 

Ясната сутрин предвещаваше хубав ден. Джон пристигна точно в осем и двамата се захванаха с трудната работа по приготовлението на хартията. Когато тя изсипа кашата от ружите в цедилката и започна да я разбърква, той нервно преглътна. Малко по-късно слисано ахна, когато я видя как пуска във вода няколко парченца от зелената лепкава маса и ги разбърква с миксера, докато заприличат на пюре. Джени се обърна към него, а на пълните й розови устни се появи усмивка.

— Докато готвехме снощи, същата цедилка и миксер ли използвахме? — задавено попита той.

— Май ако ти кажа „да“, ще ти се обърне стомахът! — засмя се тя. А като забеляза изплашения му поглед, потупа мускулестата му ръка и добави: — Не, за готвене ползвам други. Честно! Ей там, в онзи шкаф. Провери, ако не ми вярваш!

— Вярвам ти — примирено се усмихна той. Малко по-късно се вглъби напълно в усвояването на целия процес. Точно когато вече бяха приключили с разчистването и се наслаждаваха на плодовете на труда си, до ушите им долетя затръшването на автомобилна врата.

— Юху-у-у, Джени! В къщи ли си?

— Идвай, Сара — извика Джени.

Двамата с Джон видяха как приятелката й темпераментно се поклаща по тясната ивица земя, която свързваше острова със сушата.

— Ако водата в езерото се покачи — мърмореше Сара, — полуостровът ти пак ще се превърне в остров и аз отново ще трябва да използвам джонката, за да стигам до него.

— Каква джонка? — прошепна Джон на Джени.

— Джонката… лодката — отвърна тя. — Онази дълга плоскодънна лодка, която е вързана при стеснението.

— Какво знаеш ти! — засмя се той. — Ето че са нарекли и лодка на мое име!

Джени се отказа да му обяснява в какво се състои разликата и вместо това, извика на приятелката си:

— Как мина вечерта ти, Сара? Отиде ли да видиш гравюрите на професор Къстър?

— За твое сведение, той се държа чудесно — радостно изпъшка Сара. — Всичко мина като по вода. Всъщност накрая се намерихме в езерото! — Бързият й поглед забеляза слисаното изражение на Джени и учуденото лице на красивия непознат. — О, не ме гледай така осъдително, зайчето ми! По-добре ме представи… Това ли е мъжът, за когото ми разправяше?

Съвсем смутена, Джени забеляза самодоволното изражение, пробягало по лицето на Джон. Явно беше доволен от себе си негодникът му с негодник!

— Джон, бих искала да ти представя моята добра приятелка — поне засега! — Сара Гейбриъл. Сара, това е Джон Маккалъм, новият ни съсед в Уестънс Пойнт.

Джон пристъпи напред и любезно пое протегнатата ръка на Сара.

— Щастлив съм да се запознаем, Сара — промълви той. — Забележително! Родена в ясла и с приятелка, която носи името Гейбриъл. Може би ще трябва да променя темата на лятното си изследване. Струва ми се, че съм попаднал на велико откритие!

— Здравей, Джон — отвърна на усмивката му Сара. — Май няма да се включа в понятието за забележително, синко. Твърде стара съм за теб.

— И Джени така мисли.

— Глупости!

— Казано накратко, госпожице Гейбриъл…

— Нека да видим какво си направила с хартията от перуники — побърза да смени темата Джени, която до този момент безмълвно бе слушала размяната на остроумия. Протегна се и пое картината, която Сара държеше в другата си ръка. — Чудесно!

— Изумително! — Джон внимателно изучаваше картината. — И ангелче вместо подпис! Нещата стават все по-интересни! — Открито намигна на Джени и дори не опита да скрие възторга си, когато я видя да се изчервява до ушите.

Сара, която наблюдаваше закачките им, отново се намеси и, както винаги, думите й попаднаха право в целта:

— А ти с какво всъщност ще се занимаваш през това лято, Джон?

— Джени ми обеща да ме научи да играя — невинни отвърна той. После хитро се усмихна.

— Джон прави изследване на семейния живот — каза Джени и накратко разказа на приятелката си за неговите намерения. Но той пак се ухили и тя отново се изчерви.

— Но не можеш да правиш това по двадесет и четири часа в денонощието — каза Сара, която тайничко се наслаждаваше на всяко от изчервяванията на приятелката си.

— Амиии… — поколеба се Джон, забелязал гримасата на Джени, която очакваше последния удар. — Мислех, също да опитам с малко рисуване. Майка ми се опитваше да ме научи в продължение на години. Твърдеше, че имам потенциал на примитивен художник. Оттогава знам, че това е учтив начин да ми се каже, че нямам талант.

— Майка му е Роуз Маккалъм, Сара.

— Това е възхитително — възкликна Сара. — И какви техники предпочиташ?

— Нямам представа — вдигна рамене той. — Но съм много сръчен… и мразя миризмата на терпентин!

Сара огледа зеленикавите му бермуди и шарените „Нанк“-ове. После поклати глава.

— Струва ми се, че си добър кандидат за темпери. Имам един комплект в комбито. Плюс няколко четки, един стар статив и няколко платна. Елате с мен и ще видя какво мога да намеря — нареди тя като грандама.

— Обикновено наричам колата й „Бездънното гърне на Гейбриъл“ — прошепна му Джени, докато крачеха след нея. Когато Сара отвори вратите и пред очите им се разкри планина от материали, които сякаш бяха нахвърляни и разбъркани от танцуващ дервиш, Джон й намигна.

Прикритото му желание да я предпази бе накарало една малка врата в Джени да се открехне, за да отвори път на топлотата. Самата тя бе малко изненадана от реакцията си, но затвори очи и се отдаде на чувството си, което й даваше усещането за почти физическо докосване. Когато отвори очи, погледът й срещна неговия — той я бе гледал през цялото време, бе се наслаждавал на отговора й. Нервно прочисти гърло и цялата се изчерви. Каза си, че всичко това е глупаво. Дори Ричард не й бе въздействал така! В края на краищата това беше само едно намигване!

— Аха! Ето къде сте били! — триумфално извика Сара от дълбините на комбито си. Зачервена и усмихната, тя подаде материалите на Джон. — Знаех, че са тук някъде — заяви. После хвърли отвратен поглед на купчината, която изглеждаше още по-разбъркана от преди. — Проклятие! Ще трябва да поразчистя след някой и друг ден!

— Или след някоя и друга година, Сара? — засмя се Джени. — Това ми го говориш от две години.

— Просто имам нужда от добра домашна прислужница.

— Или може би от иконом? — Веждите й закачливо се вдигнаха, а погледите им се срещнаха.

— М-м-м-м! — Сара замечтано се облегна на вратата. — Права си, момичето ми. Един добър иконом може да се справи с абсолютно всичко. — После внезапно се върна към действителността и пъхна още една четка под носа на Джон. — Готов си, драги. За известно време тези неща ще те държат мирен. — Тя върна погледа си върху Джени, която се разсмя така неудържимо, че седна на земята.

— Няма дори да се опитвам да разшифровам тези кодирани съобщения — зарече се Джон. — Мисля, че вие, момичета, си говорите за неприлични неща… и затова по-добре да не се забърквам — обяви той с толкова безгрижен тон, че Сара и Джени отново се закикотиха. А когато накрая утихнаха, Джон сериозно добави: — Сара, не мога да приема това. Моля те, нека да си платя за нещата. Изглеждат много скъпи.

— Глупости! — избухна тя. — Това е моят принос в лятната ти програма за забавления.

Той забеляза съзаклятническата искра в погледа й и кимна, приемайки подаръка. После шумно я целуна по румената буза.

— Благодаря ти, Сара. Ти си истински ангел.

— Остави нещата да се развиват сами, Джон. — Тя майчински го потупа по рамото. — Не се напрягай. И не забравяй, че си тук, за да се забавляваш.

— Разбрано, мадам — любезно отвърна той. И след като се бе качила в колата си и отпътувала, добави: — Истинска дама!

— Наистина е такава — съгласи се Джени. — Тя беше тази, която ме върна към живота. — Забеляза любопитното му изражение и продължи: — Скоро след като пристигнах тук, Сара ми стана приятелка. Постоянно настояваше да опитам нещо ново, нещо, което да ме освободи от самата мен. И тогава започнах с приготовляването на хартия и гравюри върху дърво, които отпечатвах върху нея. Сара нежно ме върна към живота. Помогна ми да видя къде мисленето ми се е деформирало благодарение на стари грешки и натрупана вина. — Джени въздъхна и осъзна; че май е казала повече, отколкото би искала той да знае. — С две думи, тя ме направи такава, каквато съм днес — независим занаятчия. — Забуленият й поглед красноречиво показа на Джон, че разказът е свършил и той не се опита да я разпитва.

— Както вече казах, тя е истинска дама. Ей, дали хартията ни вече е изсъхнала достатъчно, за да я свалим от рамките?

— Ами ще трябва да проверим — отвърна тя, доволна, че е оставил болезнената тема за миналото й. Заедно разгледаха всяка от рамките. Джени му показа как да разбере дали листовете са напълно сухи. И тъй като този ден слънцето печеше особено силно, тя прецени, че по-голямата част от хартията вече може да се отлепи. С помощта на метална шпакла тя внимателно, повдигна краищата на един от листовете, а после бавно го отдели от мрежата. После предложи на Джон да опита с един от своите. Той се справи отлично и гордо огледа двата листа, които бе създал съвсем сам.

— Ей, това е наистина страхотно — ентусиазирано заяви Джон. — Ако реша да остана тук, ще можем да работим заедно, като партньори. Какво ще кажеш, Джени?

— Добре се справяш, докторе — отвърна тя, без да обръща внимание на последните му думи. Остави шпаклата при другите инструменти и го погледна. Той още се възхищаваше на хартията. — Тези два листа можеш да ги задържиш, Джон. Когато се почувстваш готов, би могъл нарисуваш нещо с темпера върху тях.

— Ружи ли?

— Ако искаш. Това е следващият ми проект. Ще гравирам ружи върху дървена плоча и ще ги отпечатам върху тази хартия.

— Имаш ли нещо против да ти открадна идеята?

— Моля — отвърна тихо тя.

Отдръпването й не остана скрито за Джон. То беше като сигнал за това, че тя се нуждае от усамотяване. Той събра материалите си, като внимателно постави двата листа между платната, които Сара му бе дала.

— Смятам да занеса плячката си у дома… по суша. След вчерашното си фиаско не се чувствам твърде сигурен в кануто. После ще се върна, за да взема и него. Става ли?

— Разбира се — съгласи се тя. — Чао. — Той се запъти по хълма към Уестънс Пойнт, като весело си подсвиркваше.

По-късно, след като се навечеря, Джени се помъчи да се успокои. „Още не си съвсем излекувана, момиченце“ — напомни си тя. — „Не му позволявай да замъгли ума ти. В морето ще има достатъчно риба… когато си готова за това“.

Но разумните думи не отекнаха добре, особено в сърцето й. Появата на Джон в нейния живот й се струваше почти предопределена. Сякаш цяла година бе очаквала точно него. Но как щеше да се справи с положението? Потрепери и тежко въздъхна, завладяна от страх и очакване. За първи път от месеци насам се чувстваше много самотна.