Джоун Брамш
Накажи ме с целувка (3)

Трета глава

Беше едва седем часът, когато тихото й мечтание бе прекъснато от жизнерадостното — „Ю-ху-у-у, Джени… Добро утро!“ на нейната добра приятелка Сара Гейбриъл. Джени тъкмо бе извадила от фурната горещата питка. Отвърна на поздрава и постави вътре тесто за още една.

— Влизай, Сара. Идваш точно навреме за една гореща питка.

— Точно от това имам нужда, момичето ми. — Приятелката й влетя като вихрушка в стаята. — Самата аз вече съм заприличала на пухкава питка — засмя се тя. В следващия момент вече доволно хрупаше. — Какво пък, и без това никога няма да измършавея отново! По-добре да погледна истината в очите. Донесох ти малко ружи. Надявам се да стане хубава хартия от тях.

Джени й благодари и извади още една чаша. Сипа кафе за Сара и на връщане към кръглата дъбова маса взе млякото.

— Е, какво те носи насам толкова рано? — попита тя, докато сядаше до очевидно радостната си приятелка.

— Перуниковата хартия! — Сара спря да дъвче и на кръглото й румено лице се изписа комично изражение, означаващо тревога. — О, господи, нали не си забравила, Джени? Знаеш, че исках да направя акварел върху твоята хартия от перуника, за да го подаря на сина ми — гения. Трябва да му напомня откъде идват всичките му знания. — Тя хитро се усмихна. — А и творческите способности.

Джени я увери, че хартията е готова. После безмилостно започна да се заяжда на старата тема:

— Сара, миличка, знаеш ли, че си уникална? Рожбата ти не само е наследила възхитителен набор от ДНК, но е и израснала в прекрасно обкръжение.

— И кой създаде прекрасното обкръжение, в което да расте? — усмихнато попита Сара.

Джени вдигна ръце в жест на защита. Знаеше, че никога няма да спечели дори приятелски спор с енергичната Сара. С тайнствена усмивка Джени започна да разбърква кафето, пренесена от мислите си в съвсем друг свят.

— Добре, момичето ми. Какво се е случило? — Сара бързо бе схванала настроението й и сега гореше от любопитство.

Джени поклати отрицателно глава, но когато срещна решителния израз на лицето на Сара, отстъпи.

— В Уестънс Пойнт, къщата на Уестънови, има нов наемател за през лятото. Вчера го видях.

— Него ли? — Сара наостри уши. — Кой е той? С какво се занимава? Харесва ли ти?

Когато работата опре до въпроси, можеш да разчиташ на Сара, помисли си Джени.

— Доктор Джон Маккалъм. Психолог. И да, съвсем случайно ми харесва — тихо отговори тя.

— Е, и какъв е проблемът?

Джени накратко й обясни каква е работата му. Обясни й, че според нейната преценка сега състоянието му е почти толкова лошо, колкото й нейното собствено преди две години.

— Причините при него са от друго естество, но е също толкова съсипан — добави тя.

— Според мен ти… доста го харесваш — отбеляза Сара.

Джени кимна. Още си спомняше топлата му прегръдка. А женската интуиция й подсказваше, че тази нощ и той бе изпитвал нещо към нея.

— А той харесва ли те?

Джени отново само кимна, но наум добави: „При това доста… според мен.“

— Дженифър Ларсон! Какъв е проблемът тогава? Освен, разбира се, ако не е на сто и три години и в инвалидна количка! Време е да проумееш, че си прекрасна жена, способна да има връзка с представител на противоположния пол. — И както винаги, решена да стигне до дъното на нещата, Сара продължи: — Той не е хомо, нали?

— Не бих казала! — изкикоти се Джени.

— А на каква възраст е? Колкото мен? По-стар?

— Той е с три години по-млад от мен, Сара. Чувствам се така, сякаш съм отвлякла дете!

— Обзалагам се, че той не гледа по такъв начин на нещата. — Сара вдигна вежди и скръсти ръце над внушителния си бюст. — Такъв човек ти идва на крака… а ти се страхуваш!

Подразнена от факта, че Сара отново е ударила точно в целта, Джени скочи да налее още кафе.

— Той няма нуждаят летен флирт, нито пък аз. Тук е, за да почива и отново да намери пътя си.

— А на мен ми се струва, че вече си е намерил пътя. — Сара развеселено я посочи с пръст. — А ще си почива, когато остарее като мен.

— Ах, ти! — засмя се Джени. Знаеше, че аргументите й са безполезни. — Направо си невменяема!

— Така е, нося глупавото сърце на романтик — отвърна Сара. — Цял живот съм такава. — На лицето й разцъфна загрижена усмивка. — Но съм и много добър психолог, мила — добави по-тихо. — Време е.

Джени кимна, сърцето й преливаше от любов към мъдрата й приятелка. Преди време Сара бе повдигала духа й, бе й помогнала да се изправи на крака, бе й дала силата да се справя сама. А сега, като птица-майка, се опитваше да я убеди, че е време да напусне гнездото. Наистина беше време. Трябваше отново да се върне към света на живите, където хората се влюбваха и поемаха рискове. Но беше ли истински готова? Това още не знаеше.

Ходът на мислите й бе прекъснат от Сара, която се надигна, придърпа я към себе си и майчински я прегърна.

— Ей, остави тези тежки мисли — предупреди я тя. — Любовта трябва да бъде забавна, особено през лятото.

— Любовта ли? — изненадано възкликна Джени.

— А нима си заета с нещо друго през следващите няколко месеца, сладурче? — Думите на Сара прозвучаха като реплика от стар гангстерски филм. — По-спокойно! Просто го проиграй това лято!

— Точно от това има нужда Джон — да се забавлява и отново да се научи как се играе — каза Джени повече на себе си, отколкото на Сара.

Приятелката й присви очи, досетила се, че „доктор Джон Маккалъм“ й звучи като името на много мъдър психолог. Запазвайки тази мисъл за себе си, тя отново прегърна Джени.

— Това е твоята възможност, мила. Просто й се наслаждавай!

Преди Сара да си тръгне, Джени й даде няколко листа хартия от перуника, които бе отделила за акварелите й.

— Надявам се, че капризното ти хлапе одобрява таланта на майка си. Ще дойдеш ли за вечеря?

— О, малкият вече всичко знае — засмя се Сара. — Ежедневно му изпращам ментални съобщения, за да му го напомням. — Тя пое бледозелените листове. — А за довечера ще трябва да си помисля. Професор Уитни Енгъс Къстър Трети ме е поканил на вечеря в скромната си вила край Отъртейл Лейк. Би искал да разгледам гравюрите му…

Джени се смя, докато сълзи потекоха от очите й.

— Уитни Енгъс Къстър ли?

— Трети — добави Сара с каменна физиономия. — Надявам се да сплетем рога… или нещо друго. — Обнадеждено се усмихна.

— Ако се опита, това ще е краят му — отвърна й Джени.

— Надявам се да не е така! — Сара потрепери.

— Хайде! Хайде! — заповяда Джени и леко я побутна към вратата. — Имам работа.

— Аз също — засмя се Сара. — Трябва да прочета това-онова за гравюрите. Ще се видим утре, миличка. А и честито, Джени! Като велосипеда е, ще видиш. Щом веднъж се научиш, няма забравяне!

След като Сара потегли с древното си комби, Джени се захвана да приготвя тръстиката, която бе сварила предишната вечер. Извършваше нужните действия като сомнамбул, а в същото време в ума й се връщаха всички мисли от часовете, когато за първи път бе срещнала д-р Джон Маккалъм. Тя ги съчета със съвета на Сара точно както смесваше и пречистваше кашата, необходима за хартията й. Отвън разбърка кашата до водниста субстанция и филтрира влакната в рамки със ситна мрежа.

Тези действия бяха от второстепенна важност, защото вниманието й бе заето с припомняне на думите и движенията на Джон, които сякаш бяха разбъркали душата й, бяха се процедили през ситото на защитата й… За първи път от смъртта на Ричард насам тя се чувстваше толкова жизнена… но и някак уплашена. Уплашена от неизвестното…

До какво щеше да доведе връзката им? Можеха ли да бъдат приятели? Щеше ли той да пожелае повече? А тя? Не можеше да мисли ясно. В някаква омая постави и последната покрита с влакна рамка върху разцепения дънер, който ползваше като маса за сушене. Щяха да минат няколко часа, докато слънцето изсуши листата. Бе опитвала и по-бързи начини — като въздушната струя на сешоара й или пък фурната. Но и двата се оказаха неподходящи. От изкуствената топлина хартията винаги се набръчкваше. А тя имаше нужда от идеално гладка повърхност, върху която да отпечатва своите гравюри върху дърво.

Сара бе й помогнала да открие скрития си талант, но Джени бе стигнала и по-далеч — работите й се продаваха. На хартия от жито отпечатваше гравюри на зърна, върху пшенична и дъбова хартия — хамбарите на Батл Лейк, а върху хартия от тръстика изобразяваше големия мъжки гмурец, символ на щата Минесота. За последния тип бе намерила голям пазар, но винаги настояваше всяка от сериите да бъде представена. Отказваше на предложенията за масово производство, но бе доволна, че може да направи добри пари с този нов занаят. Можеше да прави каквото си пожелаеше толкова дълго, колкото й беше приятно. Това бе просто идеално положение.

Но с Джон нещата не стояха по същия начин. Това я влудяваше. Ядосана на самата себе си за това, че бе отделила твърде много време на този проблем, Джени изтръска тъмнозелената утайка върху добре поддържания градински плот и се спусна надолу към брега, за да изплакне тенджерата. Съсредоточена в работата, тя не усети приближаването на Джон.

Той седеше на около десет метра притихнал в кануто си. Слънчевите лъчи ни най-малко не охлаждаха възбудата, обзела го, докато наблюдаваше Джени. Сега тя бе облечена още по-оскъдно от миналия път — само по розови бикини и избеляла фланелка. Гъстата й руса коса бе сплетена на дебела плитка, която висеше покрай гърба й, докато тя наведена си вършеше работата. Езикът на тялото й му подсказа, че е разтревожена за нещо. Движенията й бяха резки, а не плавни и грациозни, както когато бе работила под звуците на музиката. Джон осъзна какъв е проблемът и се намръщи. Беше повече от ясно. Тя беше разстроена заради детинския му списък от целувки, а чувствата й бяха объркани. Тялото й я предупреждаваше, че желае много повече от една платоническа връзка, но разумът й напомняше, че още не е готова.

От една страна, Джон бе благодарен на опита си, който му помагаше да я разбере толкова добре, но от друга, беше уморен до смърт да „разчита“ емоционалните проблеми на хората. Имаше нужда от тази лятна ваканция, копнееше за спокойствие и забавления. Не беше достатъчно само да си каже: „Да вървят по дяволите всички уплашени хора — аз трябва да се грижа за себе си!“ Не можеше. Знаеше, че независимо дали желае или не, ще бъде внимателен към чувствата на Джени. Като взе това решение, свали огледалните си слънчеви очила и извика:

— Ей, момиченце, ще дойдеш ли да си поиграем?

Тя се изправи с радостно изражение, сякаш всичките й тревоги и страхове бяха пропъдени от момчешката му усмивка.

— Какво имаш предвид, Джони?

Нямаше ли в интонацията и лек нюанс на флирт? Спокойно, човече, каза си той. Тези десетина метра, които те отделят от нейния остров, й придават смелост. Той бавно загреба към брега. Тя стоеше във водата и предизвикателно го гледаше с леко наклонена глава и ръце на кръста, а плитката почиваше върху лявата й гърда.

— Какво ще кажеш за състезание с канута? Тъй като изобщо не съм във форма, реших, че няма да е неспортсменско да предизвикам жилаво момиче като теб. — На няколко метра от нея спря да гребе. — И освен това, егото ми би могло да се възползва от този стимул.

След като отбеляза наум, че всеки нормален мъж би завидял на атлетичното му телосложение, тя реши въпреки всичко да приеме предложението.

— Твърде добро образование имаш, за да си шовинист. Ще използвам ласкателството ти, за да те съсипя. Сигурно осъзнаваш, че няма да те щадя. Ще се състезавам за победа. — Отиде до брега и подпря тенджерата на една върба. После гордо се изправи. — Може да съм дребна, но съм силна.

Той мълчаливо я наблюдаваше от поклащащото се кану. Кехлибарените му очи войнствено проблеснаха.

— Много говориш, но да видим как ще си във водата — предизвика я той. — Победеният ще сготви вечерята.

— Готово! — весело се изсмя Джени. Като някакво гъвкаво горско създание избута кануто си и скочи вътре с гребло в ръка. — Напомни ми някой ден да ти покажа наградите си от състезанията.

— Май се опитваш с психология да съсипеш психолога, Джени? — засмя се той.

— Ау, докторе, колко сте чувствителен! — провлече тя.

— Ще се състезаваме от края на моя остров до Уестънс Пойнт и обратно. Това прави около една миля. Нали не ти е твърде много?

Джон изпъчи голите си мускулести гърди и изсвири.

— Ще те последвам навсякъде, мила моя… удар след удар!

Явно се заяждаше, но Джени усети силата, която се криеше зад чаровната му усмивка. За момент й заприлича на краля на джунглата, който преследва плячката си. После поклати глава и видението се стопи. И той ми говори за психологически натиск, нервно си помисли тя, докато се наместваше в кануто. После изведнъж стана сериозна.

— Готова съм веднага щом ти кажеш, умнико!

След едно „Готови… Старт!“, извикано от Джон, състезанието започна. Джени използваше всеки мускул на гърба и силните си ръце, за да забива греблото дълбоко в кристалната вода. След десет загребвания тя беше вече една дължина напред и триумфално се засмя през рамо към Джон, който изглеждаше обзет от мрачна решителност и гребеше като луд, за да я настигне. При Уестънс Пойнт тя все още беше напред и получи допълнителна преднина, защото знаеше как да обърне кануто си по-бързо и ефективно. Но сега вече целият й въздух отиваше за гребането. Смехът й бе секнал около тридесет метра преди това.

Последните петстотин метра Джени, обладана от желанието да победи, включи всички резерви на тялото си. Зад гърба й долиташе яростният монолог на Джон:

— Проклятие! Концентрирай се, Джон Маккалъм! Няма да оставиш някакво си момиченце да те победи. Греби! Давай! Настигни я! Победи, победи, победи!

На Джени й се струваше, че усеща горещия му дъх във врата си. После той я застигна, а немигащият му поглед бе прикован върху финалната линия. За момент тя се поколеба, очарована от блестящите мускули на гърба му. Господи, колко красиво бе тялото му! Това откритие, което наруши концентрацията й, бе достатъчно за Джон. Той победи, макар и със съвсем малко.

Накрая бързо се изправи в кануто, започна да се бие по гърдите и огласи цялата околност с триумфалния си рев. И също толкова, бързо кануто се обърна, под краката му и безцеремонно го запрати в езерото. Той изплува на повърхността, където започна да плюе и да ругае. Обърна смаяното си лице към Джени, която цвилеше от възторг заради внезапното му охлаждане. Все още задъхана от смях, тя се плъзна към плаващото му гребло, а той сграбчи ръба на преобърнатото си кану. Когато се приближи към него, той се хвана за лодката й.

— Пада му се на егото! — измърмори. Тя отново се закикоти. — Можех да те дисквалифицирам заради това, че ми се смееше — заплаши я той и разклати кануто й. Очите му примижаха срещу слънцето, а мислите му се спряха на факта, че отново я вижда в мокра риза.

— Пусни лодката ми — театрално заповяда тя. — Заслужавам да се посмея след победата ти. В края на краищата нали аз ще трябва да приготвя вечерята.

— Ами да, разбира се! — На красивото му лице разцъфна триумфираща усмивка. — В колко часа да дойда?

— О, не така, драги — поклати глава тя. — Първо ще ми помогнеш да хвана вечерята. И чак после ще сготвя. Това ще бъде още един урок по забавления. — Усмихна се на учуденото му изражение. — С две думи, отиваш за риба!

— Но аз не знам нищо за риболова — запротестира той. — И освен това — добави с надежда — нямам въдица.

— Чудесно — заяви тя. — Значи нямаш криворазбрани идеи. Тогава просто се остави в ръцете ми, млади човече.

— С удоволствие, мадам — изръмжа Джон, все още хванат за кануто й, — но какво значеше това млади човече? Не можеш ли да забравиш малката разлика в годините ни? Ако не друго, поне се чувствам няколко десетилетия по-стар. Ти си се възстановявала две години. А аз току-що пристигам — сериозно добави той.

— Извинявай, Джон. — Внезапно се изчерви от смущение. — Прав си. Няколко години разлика нямат никакво значение.

— Особено между приятели, нали? — закачливо подпита той.

— Да — съгласи се Джени и леко потръпна. — А сега избутай кануто си на брега. Ще продължим с моето. — Той изпълни заповедта й и скоро стоеше до нея и гледаше как отваря малък сандък, вкопан в хълма. Оттам тя извади две въдици и сак за риба. Като любопитно кутре, той я последва до градинския плот, където от високо стебло тя избра един царевичен кочан с наедрели зърна. Неспособна да издържа повече на мълчанието, Джени прочете на глас надписа върху сивата му фланелка.

„ЛЕКАРИТЕ ГО ПРАВЯТ САМО С УГОВОРЕН ЧАС“

— Това е представата на майка ми за страхотен надпис — засмя се той. — Има странно чувство за хумор. — Съблече набедената дреха, и я провеси на един клон. — За своя защита, трябва да кажа, че не е права.

— Да, зная. — Лицето на Джени стана строго. — На мен ми се струва, че го правят навсякъде.

Джон долови горчивината в гласа й и тихо подсвирна. Още една интрига. Тази жена приличаше на увлекателна книга, изпълнена с мистерии. Трябваше да разбере за какво си мисли. Но не сега. Щеше да го запомни, да го остави за друг път. В този момент предпочиташе да се пошегува.

— Ау, сестра Ларсон — чукна я по загорелия нос. — Как говорите само!

Думите му разсеяха мрачните й мисли и тя отново се разсмя.

— Качвай се на кораба, приятел. Вечерята ни чака!

— Слушам, капитане! — отвърна той с блеснал поглед. — Хвана я за ръката и я повлече към кануто. — Всички на кораба!

Докато Джон гребеше, останал само по шорти, на Джени й беше ужасно трудно да откъсне поглед от мускулестия му гръб. Независимо от това, тя отведе новия си приятел по риболов до едно място само на няколко метра от носа на острова й — там, където започваше заливът Молърд Бей. После внимателно спусна зад, борда подобната на гъба котва.

— Тук е — заяви. — Сега, Джони, гледай внимателно. Ще ти покажа само веднъж, а после ще се оправяш сам.

Той започна внимателно да наблюдава как тя бързо отрони няколко сочни зърна от царевичния кочан и забоде пет от тях на малката златна кука, при което закри острието и дръжката й. После му я подаде и направи същото със своята.

— Погледни във водата, Джони — нареди тя. Заедно се загледаха зад борда и очарован, Джон забеляза голямо ято риби, които плуваха между обли формирования в пясъка, за които предположи, че са техни убежища. — Ако сме тихи — прошепна Джени, — можеш почти да си избереш рибката, която желаеш да уловиш. Хайде опитай!

Той разви няколко фута от кордата, потопи кукичката във водата и я изпречи пред устата на голяма, наподобяваща тиган риба, която неподвижно се втренчи в яркожълтото зърно. После със светкавично движение рибата глътна стръвта и се стрелна към дънната растителност. Напълно погълнат от желанието за оцеляване, заложено още в пещерните хора, Джон дръпна въдицата:

— Хванах я! Хванах я! — извика той, докато се опитваше да укроти рибата, която се мяташе по дъното на кануто. Опита се да я хване и мигновено бе възнаграден от острите й перки с болезнено порязване на палеца. — Помощ, получих смъртоносна рана! — Започна да вие, а когато чу смеха на Джени, се намръщи.

— Не мисля, че ще умреш, докторе — подразни го тя. — Пък и преди си виждал кръв.

— Да, но не моята… И беше преди много време.

— Просто се измий в езерото.

— Какво? И да ме докопат акулите?

— Няма акули, само морски кучета. — Джени видя уплашената му физиономия и добави: — А те дори нямат зъби. Същото се отнася и за морските котки.

— Сигурно ще ме изсмучат до смърт — заяви той и топна наранения си палец във водата. Джени умело сграбчи рибата и я пусна в сака.

След около тридесет минути Джон вече бе схванал особеностите на новото си умение и двамата с Джени бяха уловили десетина риби — достатъчно за вечерята им. Поела задължението да гребе заради „нараняването“ на Джон, Джени поведе кануто към кола за връзване, а после го помоли да занесе улова им на свободната дървена маса. След като прибра риболовните принадлежности и хвърли останалата царевица на патиците, тя взе от сандъка ножа си за чистене и последва Джон. С умението на хирург тя се впусна в трудната работа по чистенето на рибата.

— Добре се справяте, сестра Ларсон — почтително каза Джон, доволен, че все още не е настояла да го научи как се чисти риба.

— Благодаря, докторе. Дължи се на продължителната ми практика — отвърна тя. — Рибата е много полезна за мозъка.

— Странно, това не са ни го казвали в училище — рече той. — Колко ли умен щях да бъда сега, ако през всичките тези години бях ял риба по три пъти на ден!

— И сега си достатъчно умен, вундеркинде — засмя се тя.

— Ако не беше това острие в чевръстата ти ръка, щях да ти покажа, че опитът ми е много по-голям от този на едно момче. — Настоятелният му поглед плъзна по тялото й.

— Нямаш късмет, приятел — сериозно отговори тя, но потрепването на сините й очи издаде лъжата. — Прекалено гладна съм.

— А ти за какво, по дяволите, си мислеше, че говоря? — разсмя се той. — Ами че аз умирам от глад… за теб.

— Май учениците винаги си падат по своите учителки — въздъхна Джени и се запъти към стълбите на къщата, като внимателно държеше изчистената риба. — Зад онези храсти ще намериш дупка с метален похлупак — добави тя. — Изхвърли там вътрешностите и после ела. А и гледай, да не дишаш, когато повдигнеш капака. — Когато го видя как задържа дъха си и се зачервява, избухна в смях, а после слезе по стълбите и се скри от погледа му.

Вътре остави рибата в метален гевгир и мина в банята, за да се измие. Когато се върна, видя Джон, който стоеше в средата на изпълнената със слънчева светлина дневна.

— Значи не си се шегувала за наградите? — попита той, когато погледна към камината. — Имаш прекрасен дом, Джени. Никога не съм предполагал, че животът под земята може да бъде толкова… толкова въздушен!

Тя се усмихна, а после сбърчи нос.

— Пфу! Миришеш на риба. Иди да се измиеш, а после ще ти покажа как да се отървеш от тази миризма.

Пет минути по-късно той стоеше до нея в кухнята и скептично втриваше лимонов сок в ръцете си. След малко вдигна пръсти и критично помириса цитрусовия аромат. Изненадан, се усмихна.

— Откъде го знаеш това? Наистина изчезна!

— Аха.

— Както вече казах, сестра Ларсон, справяте се изключително добре с работата си!

— Като заговорихме за работа, какво ще кажеш и да се захванем с нея? — Тя го хвана за ръка и го отведе в градината, където той набързо усвои тънкостите на брането на бобови шушулки. През това време Джени набра малко салата, извади шест моркова от един ред, като откъсна папратовидните им израстъци и ги хвърли заедно с другите остатъци между лехите. — Това пропъжда бурените — обясни тя.

В кухнята изми и наряза салатата, след което й добави пресни билки, изстудени сосове и различни подправки, а после разбърка получената ухаеща маса. След по-малко от час двамата седяха край старата дъбова маса и похапваха от панираната риба, златистите моркови, яркозеления фасул от сочната салата и горещия домашен хляб. За десерт Джени поднесе шоколадови сладки и ароматен билков чай.

— Вечерята беше великолепна, Джени. Благодаря ти. — Джон въздъхна и протегна крака под масата.

— Винаги ми е приятно да разделя храната си с приятел — топло се усмихна тя.

— Хубаво чувство, нали?

Разбрала, че във въпроса му се съдържа много повече от думите, Джени мълчаливо кимна.

— Къде си родена, Джени? — нехайно попита той.

— В една плевня… в Мисула, Монтана. — Видя учудения му поглед и добави: — И трябва да ти кажа, че е акуширал баща ми.

— Става все по-интересно. — Той се поизправи на стола си. — Разкажи ми!

— Не е чак толкова необикновена история. Баща ми е ветеринарен лекар. Ако си виждал Монтана, сигурно знаеш, че в по-голямата си част тя се състои от огромни пусти земи и е прочута с яростните си зимни виелици. И така, на мама й дошло времето точно в средата на един от тези ледени кошмари и тъй като живеели… живеехме в една ферма извън града, татко е трябвало да свърши цялата работа.

— А какво е правила майка ти в плевнята… освен това, че те е раждала, искам да кажа.

— Тя е ветеринарен помощник. Двамата с татко тъкмо са помагали на една от кобилите, която е имала преждевременно раждане. А в това време виелицата набрала сила и не могли да се върнат в къщата. Тогава татко не е имал никакъв друг избор, освен да настани мама по-удобно и да свърши работата.

— И така малката Джени се роди в яслите — измърмори Джон. — Веднага щом те срещнах, разбрах, че в теб има нещо необикновено. И после как се озова тук?

— Това място от дълго време е било собственост на семейството. Дядо ми, който преди няколко години почина, го остави на мен, защото знаеше колко много ми харесва. — Усещаше, че Джон има нужда от по-ясно обяснение. Вероятно искаше да разбере какво я бе довело тук след смъртта на съпруга й, но тя просто не можеше да говори за това сега и й се стори, че той долови настроението й. — Сега е твой ред, докторе — завърши Джени.

— Никога няма да успея да те догоня, Джени — засмя се той. — Аз съм просто едно градско момче от Чикаго. Родил съм се по време на големите вълнения. Но аз съм бил в болницата при майка си, далеч от разярените тълпи. Майка ми е художничка. Въпреки усилията й да предаде на рожбата си поне малко от артистичния си талант, аз, изглежда, съм тръгнал по стъпките на баща си. Той е семеен лекар и все още практикува в клиниката, където е започнал преди около тридесет години. Горката ми майка непрекъснато се опитваше да ми напомня, че трябва да се забавлявам, да бъда поне малко буен и безгрижен, но аз имах други идеи. Мисля, че останалото вече го знаеш, Джени. С две думи слушах само себе си и правех каквото мога.

— Изглежда, вътрешният ти глас е удвоил темпото, Джон. Надявам се, че ще те остави да си починеш малко — каза тя. — Твърде много си се товарил досега.

— Отново говориш точно като майка ми — предупреди я той.

— А ти не спомена ли, че майка ти е художничка? — Той кимна, а Джени се замисли. — А да се казва случайно Роуа Маккалъм? — Отново кимване. — Господи, Джони! От години се възхищавам на творбите й! Тя е един от най-добрите майстори на акварела в наши дни. Трябва да се гордееш с нея!

— Аз се гордея — отвърна той. — Проблемът е, че винаги съм бил трън в короната на славата й. Никога не можах да приема артистичния безпорядък с всички тези лепкави бои и смрадливи разтвори. Всеки път, когато се опитваше да ме заинтригува, миризмата на терпентина ме караше да повръщам!

— Повръщал си от миризмата на терпентина ли? — Джени се разсмя и се хвана за корема.

— Това беше най-лесният начин да се измъкна — просто го правех и изчезвах. — Той се престори, че ще й покаже как става.

— Да не си посмял! — извика тя. — Уф, майка ти сигурно е трябвало да те накаже. Бил си много разглезено дете!

— Тя го направи. Накара ме да изчистя повърнатото. — На лицето му се появи отвращение. — Направих го само веднъж — призна. — Мразя мръсотията. Дай ми на мен чистите и спокойни научноизследователски лаборатории — добави.

— Учудвам се, че не си повърнал, докато изхвърляше вътрешностите от рибата. — Джени започна да събира съдовете.

— Откъде знаеш, че не съм? — сряза я той. — Погледна приборите в едната й ръка и купа чинии в другата. — И как става така, че всеки път, когато ми се прииска да те сграбча, ти се оказваш с оръжие в ръка?

— Ами претърси ме — вдигна рамене тя.

— О, Джени, наистина ли може… много ти се моля! — Той я последва в кухнята с вид на обнадежден младеж.