Джоун Брамш
Накажи ме с целувка (2)

Втора глава

Тя грабна пълния контейнер и закрачи нагоре по хълма, а после се спусна по стълбите, които водеха до подземното й жилище. Хората често я питаха дали не се чувства като къртица. Винаги се смееше на въпросите им. Нейната скришна къщичка, както иронично бе нарекла убежището си, ни най-малко не създаваше усещането, че се намираш под земята. Южната стена, построена само на няколко метра над водата, винаги гледаше към топлите слънчеви лъчи. Направена изцяло от висококачествено стъкло, тя откриваше прекрасна гледка към Молърд Бей и неговата естествена красота. Водата бе покрита с бели и жълти водни лилии и полюшващи се тръстики. Рано сутрин или при залез-слънце Джени можеше да види как съседите й — водните плъхове, бобрите, патиците и дивите гъски — браздят повърхността на водата в търсене на храна или убежище. Не, тя никога не се бе чувствала изолирана на свой остров. Тук бе намерила покой. Бе получила възможността да преподреди живота си и отново да го заживее. Безмълвно благодари за пореден път на силата, която я бе довела тук, бе й помогнала да открие своя дом.

Плъзна стъклената врата и пристъпи вътре. Въпреки че според стандартите на повечето хора къщата й изглеждаше малка, девет на шест метра бяха достатъчни за Джени, а двойно по-високият таван допълваше усещането за простор. Уютът на това място, намиращо се в самия хълм, й вдъхваше сигурност. Домът й се състоеше от една голяма стая на първия етаж, която обединяваше функциите на кухня и дневна, плюс малко помещение за сън горе. Стените, библиотеките и шкафовете бяха от кедър, който изпълваше помещението с уханието си. Дневната и кухнята бяха разделени от каменната камина, която осигуряваше приятна топлина и уют през дългите зимни нощи и особено когато температурите вън падаха до двадесет под нулата, а виелицата гладно дращеше по вратата й. Камъните за камината бе донесла от брега на езерото, като всеки от тях бе избирала с внимание и любов. Приносът й към построяването на този дом бе спестил ценни средства, които бяха необходими за нещата, които не можеше да направи сама. А и сега й доставяше огромно удоволствие да се сгуши на мекото канапе и да чувства как топлината на пращящия огън обгръща цялото й тяло като нежна прегръдка.

Мисълта за тези моменти на пълно отпускане пред златистите отблясъци на огъня й напомни за топлината в погледа на Джон и особено за момента, в който я бе поканил на вечеря. Внезапно тялото й потрепери, съпротивлявайки се на нажежените й мисли. Джени отстрани неканените спомени и се втурна в кухнята, като почти се спъна в плетената черга. Постави гърнето с нарязана тръстика в умивалника и пусна студената вода през контейнера. Докато се пълнеше, извади изпод мивката кутия с луга на прах. Внимателно отмери по една супена лъжица за всяка кварта вода — общо пет. После постави покритата тенджера на слаб огън и включи отдушника. Трябваше да внимава и за изпаренията, защото смесваше лугата с водата. При определени условия сместа би могла да експлодира.

Разбърка съдържанието с дървена лъжица, която пазеше специално за правенето на хартия, после отново постави похлупака и нагласи хронометъра за пет минути. Разбъркването на „котела на вещиците“, както го бе нарекла приятелката й Сара, продължаваше с часове, докато влакната омекнеха и станеха готови за втората част от процеса.

Доволна от факта, че „готвенето“ върви както трябва, Джени се изкъпа в банята, където съблече подгизналите си дрехи и ги просна да съхнат. Опита се да не обръща внимание на настръхването, което почувства, когато си спомни как огненият поглед на Джон се бе плъзнал по мократа й риза. Бързо изкачи застланата с килим спираловидна стълба, водеща към спалнята на тавана, и се шмугна в леката памучна светлосиня хавайска рокля, която си бе купила по време на един конгрес на островите, който бе посетила заедно със съпруга си. Спря се да погледне към залива. Със спокойна усмивка започна да разресва косата си, като наблюдаваше как семейство патици търсят място за пренощуване.

— Ти си дете на водата — Риби — напомни си на глас. — Нищо чудно, че не можеш да се разделиш с езерото си. — Доволна, че е намерила покой край водата, тя се надяваше, че мястото ще подейства благотворно и на Джон.

След като изяде голямата салата и филия домашен хляб, тя се разположи на фотьойла до лампата за четене, като ставаше само когато хронометърът й напомняше, че врящата смес на печката се нуждае от разбъркване. Отпиваше билков чай и изучаваше последния брой на едно списание за медицински сестри. Въпреки че в момента не практикуваше, тя се стараеше да поддържа нивото си в своята специалност. И ако някога решеше да се върне към работата си, всички новости, появили се по време на отсъствието й щяха да й бъдат познати.

В десет и половина хронометърът сигнализира, че вече са минали шест часа и тя изключи печката. До сутринта сместа щеше да е изстинала и готова за употреба. Джени изгаси лампата и пристъпи към стъклената стена, за да погледа огряната от луната вода. Топлият вятър разклати роклята и материята погали голите й крака. Чувстваше, че още не й е време за сън. Излезе и боса изтича по външната стълба, която водеше към покрития с трева покрив. Вдигна ръце към звездното небе и се остави на ласката на вятъра. Почти пълната луна висеше над къщата на Уестънови Уестънс Пойнт, и образуваше във водата сребърна пътека, която свършваше току пред краката й.

Реши, че ако поплува малко, сигурно ще се успокои. Един поглед към тъмната къща я увери, че Джон си е легнал рано. Сигурно бе изморен от дългото шофиране. Добре! Нямаше да има нужда от бански.

Леко се спусна към кануто си и безшумно загреба към брега. Звуците на нощта я обкръжиха — тихото крякане на големите жаби, ритмичното припяване на щурците, внезапният плясък на някоя риба, която дебнеше насекомите, които се плъзгаха по повърхността. В далечината се чуваше бухал, а печалният зов на гмуреца звучеше като плача на изгубено дете. Или на жена — напомни си тя. Този тъжен вик представляваше зов към партньора. Допреди година, когато все още изпитваше страх, тя се идентифицираше с този вик. Но сега раните й бяха вече зараснали и тя можеше да го слуша, без да изпитва разкъсваща сърцето тъга.

Джени се съсредоточи над равномерните махове на греблото си. Всеки път, когато го пренасяше от другата — страна на лодката, от края му падаха по няколко капки. Тя спокойно се носеше напред, като от време на време спираше, за да се ослуша и да почувства даровете на природата. Минаха почти десет минути, преди да усети как дъното на кануто се плъзва върху пясъка на брега. Тя внимателно пристъпи в прохладната тъмна вода. Погледна още веднъж към тъмната къща, съблече роклята си и я пусна в кануто. После пусна косата си, която се разстла като копринено наметало по гърба и стегнатите й гърди. Нощният бриз погали розовите им зърна и тя потрепери, а после безшумно се гмурна в езерото.

Под водата погледна към лунните лъчи, които се процеждаха през повърхността. Езерото само изглеждаше черно и заплашително. Под повърхността водата бе изпълнена със сребърни лъчи, които й показваха пътя. Джени изплува и си пое дъх, а после се обърна по гръб. Гърдите й заблещукаха на бледата лунна светлина. Доволна, тя се обърна и заплува към вътрешността на езерото, а после, пак на гръб, се върна на брега. Почувствала гъделичкането на водата и косата си, тя високо се засмя.

После се изправи — богиня на луната със златни коси, които се спускаха по раменете и гърдите й. Накрая завърши водната си разходка по обичайния начин — с едно последно, гмуркане под повърхността.

На хълма над брега една самотна безмълвна фигура наблюдаваше това неосъзнато представление. Когато при гмуркането закръгленият й ханш и бедра се извисиха над водата като някакво митологично същество — воден дух — той усети как кръвта му се сгорещява. Как му се искаше сега да лудува заедно с нея, отново да изпитва чувство на щастие и близост. Струваше му се, че от години не се е смял истински, не е изпитвал истинска радост.

— Нуждая се от теб, Джени Ларсон — прошепна тихо. Аналитичният му ум веднага отбеляза, че вероятно се нуждае, от което и да е топло тяло, за предпочитане женско, което да му напомни, че все още е човек. Може би тогава би престанал да се чувства като някаква прокълната машина, която неуморно се опитва да намери лек за всички болести на света. — Не! — разгорещено прошепна. Не беше само това. Джени беше топла и всеотдайна… и бе минала през неговите проблеми. Можеше да се поучи от нея. Само ако пожелаеше да го научи… — Господи, наистина се нуждая от нея.

Той продължи да стои в сянката на големите дървета и когато Джени излезе от водата, стройна и блестяща. Видя я как се навежда и изцежда косата си, как след това я връзва, навлича роклята върху мокрото си тяло и се приготвя да отплава. Когато се наведе над кануто си, Джон излезе от сенките и тръгна към нея.

— Здравей, Джени — каза тихо. — Имаш намерение да плуваш ли? — Опита се да скрие издайническото треперене на гласа си.

Тя изплашено се завъртя, удари коляното си в металния нос и ахна от изненада.

— Джони? Ти ли си? — Въздъхна и заразтрива коляното си. — Изкара ми ума! — Очите й подозрително се присвиха.

— Откога си тук?

— Току-що слизам — отвърна той, доволен, че луната го осветява откъм гърба и тя не може да види лицето му. Лъжеше съвсем безсрамно, но се надяваше, че звучи искрено. — Ами ти?

— Вече плувах. Мислех си, че си заспал още преди часове.

— Бях заспал, но се събудих. Твърде тихо е.

— Не може да се сравнява с постоянния писък на спирачки и дрънченето на кофите за боклук, нали? — Тя се засмя.

— Изобщо — усмихна се и той. — Но нещо ме събуди. Приличаше на женски плач. Не знам, може би съм сънувал. Но в първия момент си помислих, че може би се нуждаеш от помощ. Ти чу ли го?

— Обикновен гмурец, Джони, който зове женската. Когато пристигнах тук, и на мен ми навяваше подобни асоциации. Но съвсем скоро, когато станеш малко по-силен, вече няма да мислиш за такива неща.

— Сякаш проговори гласът на опита — тихо каза той.

— Да, и е време този глас да се прибира у дома, за да можеш да поспиш.

— Недей, Джени. — Неспособен да се спре, той хвана ръката й. — Още не. Нека си поговорим още малко.

— За какво искаш да си говорим? Да си чел някоя хубава книга напоследък? — подразни го тя.

— Само скапани списания — отвърна той. — Вече ми се гади от списания.

— Тогава ще трябва да намериш нещо, което ще ти помогне да се почувстваш по-добре. — Не бе искала думите й да прозвучат толкова провокативно. И защо се бе задъхала така? — Наистина трябва да се прибирам, Джон — каза тихо. — Обещай ми, че известно време няма да плуваш сам. Не познаваш езерото, а и в началото на почивката е възможно да имаш пристъпи на слабост.

— Отново гласът на опита ли?

Тя само кимна. Но още преди да се е отдръпнала, той я спря с думите си:

— Бях се замислил за лятното си изследване. — Все още докосваше ръката й с върха на пръстите си. — Бях започнал да правя списък на различните целувки, които изпитваме от раждането нататък. Беше ми много интересно да се върна към детските си спомени. — Усмихна й се, а после приклекна на коляно. Погледна нагоре към учудените й очи. — Ще ти покажа за колко успях, да се сетя досега. Сложи ръце на раменете ми.

Тя се подчини на спокойния му, почти хипнотичен глас. Той леко повдигна роклята й, постави пръсти на устните си и пренесе целувката върху удареното й коляно.

— Това е целувка „за да ти мине“. — После обхвана с ръце прасеца и ходилото й и леко поднесе крака й към топлите си устни. След като нежно целуна коляното, той я пусна и се изправи. Тя продължаваше да усеща топлината на устните му върху коляното си, която заедно с топлината на кожата му, която усещаше под дланите си, сякаш бе премахнала болката. — А това беше целувка „за да ти мине всичко“ с каквато мама понякога ме даряваше. Доколкото си спомням, винаги е премахвала болката. — Той се вгледа в широко отворените й очи. — Коляното ти сега по-добре ли е?

— Да — промълви тя и опита да отмести очи от хипнотичния му поглед. И двамата много добре знаеха какво прави той, и то нямаше нищо общо с майка му. Трябваше да го спре, веднага! Но неизвестно защо, когато Джон нежно постави ръце на талията й, тя не помръдна. Той отмести мокрите кичури от лицето й и я целуна по челото.

— Така баща целува детето си. — Вдигна ръце и обхвана лицето й. Разтревоженият й поглед издаде предположението й, че сега ще я целуне съвсем по мъжки, пропускайки всичко останало. Опитвайки се да запази самообладание, той продължи да се усмихва, благодарен на бързия си ум за импровизирания списък, но и разкъсван от желанието да зареже тази игра. Вместо това обаче продължи с две целувки по бузите. — Така ме целуваше баба за лека нощ — прошепна.

Джени дойде на себе си и се отдръпна. Закачливо се усмихна и го погали покровителствено по главата.

— А ето така ми пожелаваше лека нощ моята баба.

Джон отвърна на усмивката й. Край на епизода, приятел — помисли. Засега. Намуси се като малко момче и разочаровано попита:

— Не искаш ли да видиш останалата част от списъка ми? Има още толкова много!

— Не се и съмнявам! — Тя се засмя, скочи в кануто си и хвана греблото. — Иди да поспиш. Твърде много мислиш. — Думите й прозвучаха като заповед на медицинска сестра.

— Лека нощ, Джени. — Тихият му смях се понесе над неподвижната вода и я застигна.

— Лека нощ, Джони — отвърна тя. — И сладки сънища.

Мина дълго време, преди който и от тях да се отпусне, а лекият им сън бе лесно нарушим. Джени постоянно се въртеше, сякаш да избяга от чувствените образи, които се надигаха от подсъзнанието й. Джон, от друга страна, бе отново нападнат от смразяващите кръвта кошмари, които го бяха принудили да избяга от работата си.

— Отпусни се! Почивай! — заповяда той на измъченото си тяло. — Мисли си за Джени! — Но потното му тяло продължаваше да се мята, измъчвано от душата, която бе обладана от всички болки и нещастия, преминали пред очите му.