Джоун Брамш
Накажи ме с целувка (12)

Дванадесета глава

Когато Джени се събуди, слънцето се беше издигнало високо над затревения покрив. Тя се претърколи на леглото и погледна своя любим, който още спеше. Дори в съня на устните му трептеше доволна усмивка. Това беше повече, отколкото Джени можеше да понесе. Тя скочи върху гърдите му.

— Ей, ти да не смяташ да проспиш целия ден?! — извика и се засмя на стреснатите му охкания и възклицания.

— Хайде, Джони, не можеш да спиш цял ден! — Няма нищо по-прекрасно от първото нежно събуждане у дома — каза той, когато успя да се опомни.

— Винаги ли си толкова кисел сутрин?

— Само когато ме стресне някоя подивяла жена. — Ръцете му скришом се промъкнаха зад гърба й и я сграбчиха. — За което тя скъпо ще си плати — Той я преобърна по гръб и започна безмилостно да я гъделичка. Тя започна да пищи и да се моли, като се извиваше, затисната под тялото му.

— Предавам се… предавам се!

Изведнъж тя отново се оказа отгоре, здраво хваната, за да не избяга. Премести се малко по-нагоре, за да избегне постоянните пощипвания, а той строго я смъмри:

— Очевидно имате нужда от урок по добро поведение, сестра Ларсон! Аз не съм човек, с когото можете да си правите подобни шегички. — Той млъкна, а после със съвсем различен тон продължи: — Аз, драга госпожице, съм твоят партньор, твоят приятел и любовник… и бъдещ съпруг. Но при първа възможност последното също ще премине в сегашно време. Ще се оженим със светкавична бързина. И тогавааа… — Той й намигна и я целуна по върха на вирнатото носле. — Тогава ще започне меденият месец, който ще продължи до смъртта ни. Ясно?

— Колко можеш да останеш?

— Завинаги!

Тя се опита да седне, но той продължи да я притиска към себе си.

— Говоря сериозно, Джони. Колко можеш да останеш тук, преди да се върнеш към проекта си?

— Завинаги!

— По дяволите, не ме подлудявай! Отговори ми честно! — Лицето й почервеня от яда и от усилията да се освободи.

— Кога?

— Никога! — Той продължи да я държи, но промени тактиката си. — Ако обещаеш да лежиш мирно и тихо, ще ти кажа! — Със свръхчовешко усилие Джени се подчини, защото знаеше, че иначе няма да изкопчи и дума повече.

— Така е по-добре, мила. Обичам да те усещам до сърцето си.

Доволната му въздишка още повече разпали нетърпението й. Накрая Джени плъзна пръсти по гърдите му и силно дръпна едно от русите косъмчета. Той отмъстително я ощипа.

— Престани! Ако не лежиш мирно, никога няма да ти кажа! — Тя разбра, че е най-добре да се подчини.

Когато усети, че тя е укротена и готова да го чака цял ден, ако се наложи, Джон започна своя разказ.

— Приех поста на научен ръководител и преместихме проекта в Минесотския университет, който се намира в Туин Ситис.

От устата на Джени наизскачаха хиляди въпроси едновременно. Но един поглед към сериозното лице на Джони я накара отново да утихне.

— Наложи ми се да работя денонощно във връзка с тази промяна. Едно от решенията, които трябваше да взема, беше дали да поема ръководството. Моят шеф, доктор Бейли, имаше желание да се прехвърли на друго място и бе ме предложил за свой заместник. Но аз първо трябваше да подредя собствените си мисли. А и исках да преместя базата на проекта на друго място. Всъщност тази идея ми хрумна, когато осъзнах колко обичаш своя дом. Обаждането от Чикаго само ускори събитията. — Той нежно отмести един рус кичур, попаднал върху устните й. — Виждаш ли, аз знаех, че искам да бъда там, където си и ти, Джени.

Тя си пое въздух с намерението да го засипе с въпроси, но вдигнатите му вежди я накараха да замълчи.

— А както знаеш, в научните среди информацията пътува светкавично — продължи той. — Ханк Уестън ми каза, че Минесотският университет е готов да ми направи предложение. Бе ми споменал за това при едно от обажданията си във връзка с настаняването ми тук. Но аз не му обърнах голямо внимание до момента, в който разбрах, че съм се влюбил в един воден дух на име Джени. — Кехлибареният му поглед сияеше от щастие. — И така, започваме работа на новото място на първи октомври… след като сме прекарали един дълъг меден месец. И може би, след като дори сме поставили начало на новото семейство. Защото не можем да чакаме вечно, нали?

— Какво искаш да кажеш с това „ние“? — Този път Джени не позволи да бъде спряна. — И Ханк Уестън ли ще се присъедини към проекта?

— Имам предвид „ние“, тоест „аз и ти“! — Прокара пръсти по гръбнака й и когато Джени потрепери, доволно въздъхна. — Вече никога не искам да се отделям от теб. Казах ти го, мила. Ти ще станеш моя съпруга, а аз — твой съпруг. Равностойни партньори. В университета естествено ти ще бъдеш моя асистентка, а аз ще те ръководя.

— Значи все пак искаш и аз да замина. — Сините й очи се напълниха със сълзи.

— Само за два или три дни седмично, скъпа. Та ти отдавна правиш това. Знам, че си следила новостите във връзка със специалността си, а хирургическите умения при мен няма да ти бъдат нужни, освен ако случайно не решиш да ми подрежеш малко самочувствието.

— Ако можеш да потърпиш малко така, ще изтичам долу да си взема ножа за месо — отвърна Джени, която нямаше намерение да се обвързва с плана му, преди да си е изяснила всички детайли.

— Не можеш да изрежеш сърцето от гърдите ми, мила. Просто защото е вече в джоба ти. — Той изтри сълзите й.

— Ох, не мога да ти се сърдя, Джони. Толкова те обичам! Само че, моля те, моля те, разкажи ми и останалото!

— Два или три дни седмично и никога повече от три — обещавам ти. Ще ходим до университета за интервюта с клиенти и координационни събирания на персонала. Останалата част от времето си ще прекарваме тук, на твоя остров… ще се любим и ще правим бебета. — Усмихна се на изчервеното й лице. — А ако имаме късмет, процесът сигурно вече е започнал!…

Тя внезапно го целуна, а после се вгледа в изражението му.

— Искаш ли да продължим този разговор малко по-късно, мила? — Джон започна да гали и масажира извивката на гърба й. — И аз така си мислех — каза, когато тя решително поклати глава.

— Имам един въпрос, мой бъдещи съпруже и самоуверен всезнайко. Как си въобразяваш, че ще успееш да се справиш с колосалния обем работа, и то само за два-три дни в седмицата?

— Твоят бъдещ съпруг и самоуверен многознайко има готов отговор за своята бъдеща съпруга и любопитна хитруша. Той се състои от една-единствена дума: Компютри.

— Какво?

— Хайде сега, мила. Компютри. Нали знаеш, онези малки кутии, които са пълни с малки магьосници, които вършат работата ти вместо теб, когато натиснеш вярното копче.

— Искаш да кажеш, че ще работиш оттук ли?

— Ами вече сума ти хора го правят, Джени. Брокери, бизнесмени, посредници във всякакви области — всички те посредством терминали се свързват с централните компютри. И тъй като по-голямата част от работата ми на този етап от проекта е свързана с обработка на статистическа информация, аз мога да работя, където си пожелая, стига да имам връзка с главния компютър. Присъствието ми е необходимо само при интервюта и за събранията. — Внезапно през лицето му премина сянка, сякаш някаква нова мисъл бе разтревожила ума му. — Ако смяташ, че ще преча на работата ти, мила, ще построя къща в гората. Ще направя каквото пожелаеш. — Сияйният му поглед даваше отговор на всички въпроси, които Джени искаше да зададе.

— Не, предпочитам да съм близо до теб. Не искам да напускаш острова, за да отиваш на работа. Просто, ще разширим къщата. Нали така или иначе ще трябва да го направим, когато се появят децата. — Тя срамежливо се сгуши в него и го целуна по ухото. — А как научи всичко това за компютрите?

— Ами първо говорих с представител на „Диджитъл“, който ме свърза с един от техните специалисти по обучение. Фрейди знаеше отговора на всеки мой въпрос, свързан е компютрите. Тя е много умна жена.

— Тя?

— Спокойно, тигрице! — Бе изненадан от внезапното й подозрение. — Всичките ми разговори с нея бяха проведени по телефонната линия, която свързва Чикаго и Сейнт Луис, където тя живее. Въпреки че в началото на октомври ще се видим с нея, когато дойде в университета, за да ме подготви за работата.

— Да те подготви!

— Но ти ще бъдеш там, за да ме защитиш, мила.

— Че откога това е достатъчно, за да възпре един лекар?

— Доколкото разбрах, тя се радва на щастлив брак.

— Значи си я попитал! — изпищя Джени и стисна малките си юмручета.

— Съпругът и детето й винаги пътуват заедно с нея.

Джени се отпусна и се усмихна.

— Е, вече направо я обичам!

Джон разбираше вътрешния й страх. Знаеше, че поведението й няма нищо общо с ревност, а се дължи на чувството й за беззащитност. Знаеше, че трябва веднъж завинаги да заличи този страх.

— Джени? — Тя доволно измърка в ухото му. — Искам да ми вярваш, любима. Аз не съм Ричард. Никога няма да ти дам повод да се съмняваш в моята вярност. Това, което се случва между нас, е необикновено. Не е просто някаква среща в един слънчев следобед — това беше съдба. Никога не съм и помислял, че е възможно да обичам така. — Погали русата й коса. — А сега, след като съм намерил любовта си към теб, съм готов на всичко, за да я запазя. Осъзнах, че досега съм живял само в настоящето… и не съм се справял много блестящо. А сега имам бъдеще, в което присъстваш и ти, Джени. За мен твоята любов е безценна. По-скоро бих умрял, отколкото да направя нещо, което би я разрушило. Бих пожертвал всичко, за да бъда винаги с теб. Ти си моят живот, мила. Моля те, моля те… повярвай в нашата любов! — Гласът му потрепери от вълнение.

Когато Джени вдигна глава, за да срещне погледа му, очите й бяха пълни със сълзи. Тайничко в себе си благославяше своята безценна приятелка Сара. Тя й бе казала, че е време. Колко права е била само!

— Обичам те, Джони. — Това беше отговорът, който бе очаквал. Никакви други думи не биха събудили златистите искрици в кехлибарените му очи. Устните им се срещнаха в целувка, която завинаги свърза техните сърца. — Ще трябва да сменим името на къщата — промълви Джени. — Вече няма от какво да се крия.

Джон я прегърна и радостно се засмя. После замислено докосна с устни гладкото й чело.

— Ще я наречем „Любовното гнезденце на Джени“.

— „Любовното гнезденце на Ларсон-Маккалъм“ — поправи го тя.

— Много правилно, мила. — Той я спуснало себе си. — Бих желал възможно най-скоро да го видя в писмена форма. Искам да се оженим още следващия петък. Предполагам, че дотогава ще съумеем да уредим документите и да придумаме някой свещеник. Още днес ще се обадя на Ханк, за да го уведомя, че ще ми става кум. — Веселият му смях изпълни стаята. — Струва ми се, че този път шегата ще бъде на негов гръб.

— За какво говориш?

— Когато Ханк ми се обади още първата вечер от престоя ми тук, за да провери дали съм добре, аз му казах, че съм намерил жената на мечтите си. Той отначало си помисли, че се шегувам, но когато осъзна колко сериозно му говоря, за малко да ми изпрати момчетата в бели престилки — беше помислил, че съм превъртял!

— Искаш да кажеш, че си се влюбил в мен от пръв поглед?

— Е, опитах да се съпротивлявам — призна си той.

— Аз също. — Тя замислено чертаеше плетеница от невидими кръгове по гърдите му.

— И ти?!

— Аха.

— Колко велика е любовта! — Той доволно въздъхна. Джени се сгуши до него й продължи да рисува невидими картини по гръдния му кош, а после по корема и по-надолу. Джон се покашля и неспокойно се размърда. — Пръстите ти са се отклонили — предупреди я той. — Госпожице, много сте немирна! — Тя се протегна и дъхът му секна. — Какво, опитваш се да съсипеш нещастния старец още в деня на пристигането му ли?

— Но ти си толкова силен! — измърка тя, а докосванията й бяха последвани от горещи целувки.

— Ти също! — Той я повдигна към себе си. — Ела, мила. — Тя се подчини с готовност, от цялото си сърце.

 

 

— Какво стана със стария ти фургон? — Джени втренчено гледаше новия светлосин ленд роувър, паркиран близо до къщата й.

— Джезабел умря от естествена смърт в покрайнините на Чикаго. Оставих я паркирана до една гимназия, като сложих номера зад предното стъкло. Предполагам, че някой от хлапаците ще си направи труда да я поправи и да си я прибере.

— Джезабел? — Джени го погледна въпросително.

— Че как иначе би нарекъл фургона си един мъжествен колежанин? — Засмя се на шокирания й поглед. — Използвах го като подвижна лаборатория, драга. И винаги бях първи с домашните си — невинно добави той.

— Не се и съмнявам, че любимият ти предмет е бил анатомията.

— Много ми харесваш, когато се ядосаш, мила! Това събужда звяра у мен. — Той зловещо изръмжа, а след това изду гърди и изрева като царя на джунглата. Спусна се да преследва плячката си, а пред него с писъци бягаше задъханата Джени. Настигна я чак на върха на хълма й я събори във високата трева.

— Предполагам, че новата кола ще улесни живота ни — задъхано запелтечи тя, като се опитваше да не обръща внимание на докосванията му. — Доста километри ще навъртим с нея, щом всяка седмица ще ходим до Туии Ситис. — Опита се да отблъсне главата му от деколтето си.

— Новата кола е само за тук — изломоти Джон, който въпреки всичко бе успял да зарови лице в гърдите й и сега вдъхваше нейния, опияняващ аромат. — Защото дотам ще летим.

— Какво? Но това ще ни струва цяло състояние. Не можем да си го позволим!

— Винаги практична, такава е моята Джени — засмя се той. — Изобщо не е скъпо. И освен това половината от разходите се поемат от университета. Миналата седмица, когато все още трескаво се опитвах да свърша цялата работа едновременно, се обадих на службата за чартърни полети във Фергъс Фолс и уредих ежеседмични полети дотам и обратно. Добра идея, нали?

— Великолепна идея! — Тя благодарно го целуна. — Помисли само колко часове за път ще спестим!

— Да, и ще имаме повече време за истински важните неща в живота. — Опита да се вмъкне под блузата й, но Джени се изплъзна.

— Бих искала да ни ожени отец Джонсън — каза. — Той беше добър приятел на дядо ми.

— В неговата църква ли ще трябва да се оженим? — Джон се насочи към шията й.

— Да… прекрасна малка църква на върха на един хълм.

— Този остров е най-святата земя, която познавам Джени. — Той вдигна глава и срещна погледа й. — Той е част от теб… а сега вече и от мен. Не може ли да се оженим тук?

— Мисля, че идеята ти е прекрасна, мили — просълзено му отвърна тя, а наум благодари на Бог, че я е благословил с такава любов. — Бих искала Сара да ми кумува — додаде. — Защото тя е тази, която ме бутна в огъня, както сама се изрази. Тя ми помогна да осъзная, че е време да поема риска… и дори ме накара да се смея на това!

— Може би трябва да я помолим да ни бъде шаферка? Та нали тя беше нашият ангел хранител!

— Да, ангел, но с рога! — засмя се Джени.

Двамата мълчаливо се отпуснаха във високата трева. След малко Джон се претърколи настрана.

— Събуди се, сънливке! Искам да те попитам нещо.

— Какво? — Тя отвори очи и сбърчи нос. — Няма да ти бъда морско свинче за никакви експерименти, повече. А и без това съм сигурна, че всичко беше нагласено.

— Кога за последен път беше неразположена? — сериозно я попита Джон. Тя зяпна от учудване, а той повтори въпроса си. — Аз съм твоят бъдещ съпруг, Джени. Кога? Дойде ли ти, докато аз отсъствах?

— Да, миналата седмица — срамежливо отвърна тя. По лицето му личеше, че извършва някакви пресмятания. После се усмихна и я целуна.

— Никакви контрацептиви в нашата сватбена нощ, моя бъдеща съпруго! Ще направим едно прекрасно бебе! — Плъзна устни по шията й. — Малката ще се появи на бял свят, след като е преминала опасността от пролетни бури. Достатъчно е, че майка й се е родила в обор.

— Защо си толкова сигурен, че ще забременея веднага? И дори да успеем, откъде знаеш, че ще бъде момиче?

— Вече стигнахме до заключението, че и двамата сме прекрасни екземпляри, така че първият въпрос отпада. — Той се засмя и прокара ръка по стройното й тяло. — Освен това сега е точно времето, когато забременяването е най-вероятно. А и смятам цяла нощ да работим върху това. Отговорът на втория ти въпрос е също толкова лесен. Нищо не би ме зарадвало повече от едно твое малко живо копие, мила. Макар че само един господ знае как ще излизам на глава и с двете!

— А аз искам да имам едно малко момченце като теб — прошепна тя. — И ще се постарая никога да не забравя какво е да си играеш!

— Сладката ми Джени! — промълви Джон. — Толкова те обичам!

— И аз те обичам — целуна го тя.

 

 

За сватбата на Ларсон и Маккалъм Майката Природа осигури, прекрасна вечер. Когато Джени и Джон дадоха, своя обет, всички същества на малкия остров изглеждаха като омагьосани. В момента, когато двамата казваха — съдбоносните думи, се възцари невероятно спокойствие. Тази тишина сякаш подчертаваше силата на тяхното обещание един към друг, дадено в естествената катедрала с бездънно синьо небе вместо таван. И когато, вече получили своята благословия, Джени и Джон се целунаха, птиците, катеричките и водните патици шумно се присъединиха към тяхната радост.

— Обичам те, мила съпруго!

— Обичам те, съпруже мой!

За момент останаха вгледани един в друг. После тишината бе нарушена от Сара, която шумно се изсекна.

— Просто много обичам сватбите! — усмихна се тя през сълзи.

Джени и Джон се обърнаха към нея.

— Ела тук, романтичка такава! — заповяда Джени и здраво я прегърна. — Толкова съм щастлива, Сара! Обичам го с цялото си сърце!

— Знам. — Сара пусна Джени и млясна Джон по бузата. — Внимавай, синко — размаха пръст под носа му. — Да се грижиш за жена си, че иначе ще си имаш работа с мен!

— До края на живота си — сериозно заяви той. — Докато смъртта ни раздели!

— Просто бъдете щастливи, Джони! — На Сара отново й се наложи да се изсекне.

— Моите поздравления, Джон. — Ханк Уестън здраво стисна ръката му. — Трябва да призная, че когато ти се обадих първата вечер, реших, че си откачил, но сега, след като срещнах прекрасната ти булка, разбирам всичко. — Той се усмихна, а после пристъпи към Джени и я целуна по бузата. — Надявам се да си много щастлива с този дивак. Предполагам, че нямаш неомъжена сестра, нали?

Джени не беше съвсем сигурна, че той се шегува.

След сватбената вечеря, подготвена от Сара, Джени и Джон се сбогуваха с приятелите си, като тайно си намигнаха, когато видяха, че Ханк и Сара се качват заедно в нейната раздрънкана кола.

— Обзалагам се, че добре ще си прекарат тази вечер — каза Джени.

— Но не и по-добре от нас, моя прекрасна младоженке! — Джон плъзна устни по чувствителната кожа зад ухото й. По-нататъшните му действия накараха Джени да потрепери. — Най-добре да се прибираме, преди да си настинала, драга.

Той я поведе надолу по стъпалата. Тя го последва и скришом се усмихна — много добре знаеше, че не студа я бе накарал да трепери.

Вътре спряха за момент и проследиха с поглед съседите, които бързаха към домовете си.

— Като че ли днес всеки, гледа да се прибере рано — тихо забеляза Джон. Той разкопча копчетата на сватбената рокля, а после постави ръце на талията й и я приближи, към себе си. — Желаеш ли още една чаша шампанско, преди да се оттеглим, любима?

— Мисля, че идеята е превъзходна, скъпи.

Той отиде до кухнята, където извади бутилката от съда с лед и напълни две чаши. После остави празното шише и се върна при нея с чашите.

— Последните капки, мила. Утре ще бъде слънчево. — Подаде й чашата и леко я докосна със своята, при което се разнесе нежен звън. — Един тост, мила. За всички слънчеви дни, които ни очакват.

Двамата сплетоха пръсти и пресушиха чашите си. Очарован, Джон забеляза как Джени облизва мехурчетата от горната си устна.

— Знаеш какво остава да направим сега, нали?

Тя поклати глава, неспособна да произнесе думите, които щяха да ги отведат в леглото. Но той отново я изненада.

— Трябва да хвърлим чашите в камината.

— Но, Джони, те са ни подарък от Ханк!

— А той ще бъде ужасно разстроен, ако разбере, че не сме го направили, Джени. Защото, виждаш ли, ако не направим това, целият ни късмет и добри пожелания биха могли да се провалят. А ако чашите се счупят, няма някакъв шанс това да се случи.

— Тогава да го направим! — закачливо се усмихна тя.

— Заедно!

— Раз, два, триии! — Те с все сила хвърлиха чашите си в камината. После се прегърнаха с глуповати усмивки, които се стопиха, когато устните им се срещнаха в дълга целувка.

— Не искаш ли вече да се подготвиш за лягане, мила? — Джон я пусна, но очите му искряха. Тя кимна, забелязала погледа му. — Аз ще изляза за няколко минути на чист въздух. Внезапно ми се завъртя главата, а бих искал, когато съм с теб, да се представя в най-добра светлина Джени. — Той я целуна още веднъж и излезе навън.

Джени отиде в банята. След като се изкъпа, облече бяла копринена нощница. Докосването на лекия плат приличаше на нежна прегръдка. Докато решеше косата си, която вече започваше да пращи, чу как Джони се връща. Направи във въздуха облак от любимия си парфюм и премина през него като грациозна танцьорка.

Долу вратата на банята се затвори и Джени чу как Джон пуска душа. Когато застана пред огледалото, за да оправи косата си, тя видя зад гърба си подаръка, който Джони й бе приготвил. На шкафа зад нея стоеше ваза с дванадесет рози. Стори й се странно, че не ги бе забелязала досега. Пристъпи към леглото, но чу как Джони се приближава и бързо промени решението си. Застана до стъклената стена и се загледа в пълната луна, която се издигаше над водата. От белия диск излизаше сребърна пътека, която свършваше пред краката й.

— Изглеждаш прекрасна на лунна светлина, Джени.

— Благодаря ти. — Тя се обърна в прегръдката му и усети под пръстите си коприната на неговия халат. — А лунните лъчи карат златото в очите ти да блещука.

— Струва ми се, че причината за това си по-скоро ти, а не луната — засмя се той. — Намери ли подаръка си?

— Розите ли? Да, прелестни са, мили. Благодаря ти, много обичам червени рози.

— Ще запомня това, но не намери ли нещо до тях? — Джон я отведе до леглото и седна заедно с нея, след което се протегна и взе малката кадифена кутийка. — За теб, мила… с цялата ми любов.

Тя я отвори и ахна, смаяна от красотата на прекрасната, перлена огърлица.

— Перлите идват от морето, Джени. Не можех да измисля по-подходящ подарък за един воден дух. Надявам се да ти харесат.

— Великолепни са! — Джени бе зашеметена от изненадата. — Но ти вече ми подари пръстен. Той също е прекрасен — промълви тя и вдигна ръка към лунната светлина, която изпълни изкусно шлифования диамант с хиляди отблясъци.

— И аз харесвам пръстена си, мила. Той е символ на любовта ти, както и твоят — на моята. Перлите са подарък, Джени. Погледни ги. Толкова ми напомнят за теб! Цветът им е като този на гърдите ти, когато плуваш гола в нощните води на езерото. Съвсем гладки са, но ти се струва, че усещаш мекота, когато ги докоснеш. Изпитвам това усещане, когато галя копринената ти кожа — прошепна той и постави ръка на бедрото й. — Всяка от тях е уникална… като теб, мила. И освен това перлите са много ценни и идеално си подхождат. Подарявам ти ги с цялата си любов. Ти си моята половинка, Джени. Ценя те по-високо, от всичко останало във вселената.

Той се приведе и целуна мокрите й бузи. Някак бе предусетил, че ще се разплаче. Но бе разбрал също и че това ще бъдат радостни, щастливи сълзи. Взе кутийката от ръката й и я постави обратно при розите. После прегърна Джени и се излегна на леглото.

— Обичам те, мила, повече, отколкото можеш да си представиш. Всеки ден, всяка нощ ще ти показвам колко силно е това чувство.

Джени се прилепи към него и с цялото си тяло отвърна на целувката му. Аз съм обичана! Не й се вярваше, че е възможно такова щастие — да бъде обожавана от най-прекрасния мъж на света.

— Благодаря ти, Господи — прошепна. — Благодаря ти, че ми изпрати Джони!

Двамата едновременно започнаха да се разсъбличат един друг. Джени развърза колана на Джон и отметна от раменете му халата, който безшумно се свлече на земята. После легна по гръб, за да може той да съблече леката й нощница.

— Великолепно! — възкликна Джон, когато я погледна.

Докато двамата лежаха и е нежни докосвания преоткриваха тайните на чувствителните си тела, веселото им настроение започна да набъбва като мехурче в чаша шампанско.

— Знаеш ли — развеселено каза Джони, — никога не съм виждал или чувствал такива прекрасни гърди. — Той нежно ги покри с длани. — Никои не са били така добре оформени, толкова гладки и приятни за докосване, въпреки че всички имат някакъв дефект на върха си. — Той се приведе и я целуна. — Ммм, размислих, не е недостатък. Тези подобни на перли формирования няма да бъдат толкова прекрасни без тях.

Джени се засмя, а след малко изстена. После реши да му отвърне със същото и зарови лице в гърдите му. Джон въздъхна и след кратко мълчание се обади:

— Ако още не си забелязала, драга съпруго, това ми въздейства изключително силно. — После продължи със страстен шепот: — Не спирай, мила, не спирай…

Ръцете му се движеха като живи магнити по чувствителната й кожа. Докосванията му я караха да мърка и стене от удоволствие — Джени се чувстваше като класическа китара, на която свири майстор. При всяко негово движение, чуваше прекрасна музика дълбоко в себе си.

— Тялото ми пее за теб, Джони — измърка тя, докато се поклащаше в древен като света ритъм. — Не искам да чакаме повече, любими. Нека да бъде бавно и продължително, като вечната песен на любовта. Моля те, мили, ела при мен?

Тя се почувства като водната лилия, която разтваря листенца, огряна от ранните слънчеви лъчи. Джони се приближи и проникна в нея. И така двамата създадоха нежната песен на своята любов.

Стори им се, че мина цяла вечност, преди да се разделят. Накрая Джони се претърколи настрана и повдигна изтощеното тяло на Джени в прегръдката си.

— Господи! — със страхопочитание прошепна той. — Никога не ми е било толкова хубаво! Как мислиш, дали е, защото сме женени и вече не живеем в грях?

— Откъде да знам? — все още замаяна отвърна тя. — Никога не съм живяла в грях, преди да те срещна. Прекрасно беше, нали? — Тя се засмя й се сгуши в него. — Сигурна съм, че често ще го казваш отсега нататък. И ако сега не сме успели да си направим бебе, то не е, защото не сме се опитали, съпруже мой!

— Хубаво е, че се омъжи за мен, Джени. — Тя озадачено вдигна глава, а той продължи: — С моята младост и твоята зрялост сигурно ще свършим както трябва тази работа. — Не успя да се извърне достатъчно бързо, за да избегне удара, който тя му нанесе по корема. — Ей, по-леко! Трябва да внимаваме за семейните скъпоценности. — Претърколи се и я затисна с тялото си.

Бързата й реакция съвсем не беше това, което бе очаквал. Тя го придърпа към себе си и изстена, когато меките му устни покриха полуотворената й уста.

— Като че ли се опитваш да ми кажеш нещо, скъпа — пресипнало рече той.

— Не мислиш ли, че е време да се връщаме към работата? — попита го задъхано тя.

— Мила, ще го правим, докато се убедим, че сме успели!

 

 

Точно девет месеца по-късно Джени роди две прекрасни здрави близначета. Едното беше закачливо тъмнокосо момченце, което кръстиха Адам, защото се бе родило първо. Другото беше русо синеоко копие на майка си. Кръстиха го Ейми, въпреки че Джони шеговито бе предложил да го нарекат Кабуз. Така мечтите за щастливо семейство и на двамата Маккалъм съвсем неочаквано се оказаха осъществени.

Скоро след това, в един топъл летен ден, щастливата двойка седеше в тучната трева, докато двете бебета спяха в кошчетата си наблизо.

— Добра работа свършихме, нали, мила? — промълви Джони.

— Най-добрата в живота ни, Джони — отвърна Джени с насълзени очи.

Той забеляза нейната реакция и реши веднага да пресуши сълзите й.

— Но въпреки това аз не искам да спирам с упражненията, Джени — каза и я погледна с момчешко изражение.

— Нито пък аз, Джони. — Тя се усмихна на откровеното му предложение, а сърцето й потръпна от любов. — Нито пък аз. — Джени отвърна на горещата му целувка и се излегна в меката трева, притиснала към себе си своята най-голяма любов.