Джоун Брамш
Накажи ме с целувка (11)

Единадесета глава

Два дни по-късно, в петък, Сара излезе рано.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш сама през уикенда, Джени? Ако искаш да остана, мога да отложа тази среща.

— Мисля, че чудесно се справи с мисията си на детегледачка, Сара — усмихна се Джени. — Няма за какво да се безпокоиш. Пък и вече е време да посетиш своенравното си синче. Нищо чудно да ти е нужна цяла седмица, за да го върнеш в правия път — подразни тя Сара, след което я целуна по бузата.

— Може и да си права, Джени. — Сара събра ръце като за молитва. — Той ми спомена, че има намерение да се промени — отново. Господи, пази ме от нерешителни деца! Отнася се и за теб, скъпа. — Тя обвинително посочи Джени.

— Горката аз! Тежка задача е това да си майка. Щом веднъж получиш тази титла става почти невъзможно да имаш свободно време — дори като награда за добро поведение. — Тя се обърна и закрачи, а после разтревожено погледна към Джени. — Сигурна ли си, че ще се справиш?

— Сигурна съм — заяви Джени и се приближи, за да я изпрати до колата. Критично огледа стария пикап и на свой ред попита: — А ти сигурна ли си, че ще се справиш?

— С Беси ли? — Сара изсумтя. — Естествено! Като нищо ще ме закара до Аляска и обратно, стига да го пожелая! Я, това не е лоша идея за следващото лято. Нагоре по Алканското шосе към Ноум. Където се скитат истинските мъже. — Джени се намръщи. — Не харесваш идеята ми, а? Е, аз така или иначе тръгвам, така че пожелавам ти приятен ден. — Сара, както винаги, бе казала последната дума. Подкара колата, като пееше с пълно гърло, и на раздяла натисна клаксона.

Внезапно на острова на Джени стана много тихо. Чуваха се само хармоничните звуци, издавани от създанията на природата. Някакъв гълъб призоваваше женската си. Със силно цвъртене три катерички преследваха четвърта, която бягаше по клоните на кривото старо дърво в основата на хълма. Една птичка с рубиненочервена гушка прелетя край Джени и тя проследи полета й, който птицата завърши при своя партньор. Джени шумно въздъхна.

— Всеки си има някого. Само аз съм сама. — Естествено дълбоко в себе си тя знаеше, че това не е истина, но точно в този момент се бе почувствала ужасно самотна. Запита се какво ли прави Джони в момента. — Работи! — отговори си сама. — И точно това ще направиш и ти! — Закрачи към дървената маса, за да довърши една гравюра за хартията от див памук, която бе приготвила вчера. — Просто ще работиш, докато припаднеш, Джени Ларсон. Това е единственото, което може да те спаси. Работи!

След набързо приготвената оскъдна вечеря, която изяде наполовина, тя реши да си вземе душ. Дълго време стоя под успокояващите струи, без да се замисля за похабената вода, обзета от спомена за докосванията на Джони. Само мисълта за чувствителните му пръсти бе достатъчна, за да я изпълни с желание.

— Три седмици — изстена тя. — И колко още?

Не можеше да остане вътре. Къщата й се струваше прекалено празна, но и някак си претъпкана. Претъпкана със спомени. Взе си китарата и излезе. Въздухът беше задушен. По пътя към своя „кораб“ Джени се вгледа в небето. Слънцето вече беше залязло и тя забеляза мълния далеч на север. Тази вечер щеше да има буря. Не се страхуваше от бурите. Дори се зарадва на светкавиците и дъжда.

— Поне нещата ще се поохладят малко — каза на лепкавия вятър, който развяваше леката рокля около голото й тяло.

Плъзна се във вдлъбнатината на затоплената от слънцето скала. Намести се удобно и погали струните на китарата си. Започна да съчинява мелодия за стиховете, които бе написала предишната нощ, след като не бе успяла да заспи. Песента беше за Джони и Джени се надяваше да му хареса. Ако изобщо някога я чуе — помисли.

Внезапна вълна на съмнение я накара да се вцепени. Едновременно с това чу първата гръмотевица, която обявяваше приближаването на бурята. Вслуша се по-внимателно и прецени, че е на около час от нея. Този час щеше да използва тук, навън в душната нощ, за да изглади мелодията на „Песента на Джони“. Времето летеше бързо, гръмотевиците се приближаваха, а Джени ставаше все по-доволна от произведението си. Накрая я изпя за последен път, за да затвърди акордите и ритъма.

„Подари ми сутрешното слънце,

люля ме в прегръдките си до нощта,

в очите ти сияят хиляди звезди

и любовта, която ти при мен откри.

Ти си мъжът от моите мечти,

мой сладък Джони.

Няма да чакам вълшебно завръщане —

твоята любов бе достатъчно щедра.

Когато моят Джони е до мен,

мечтите ми нямат причина да се крият.

Мелодията на любовта долавят нашите сърца.“

Тътенът на гръмотевиците се усилваше. Джени надигна глава, за да се вгледа в развълнуваната черна вода.

— Като че ли наистина обичаш този късметлия, Джени. Защо не се ожениш за него и така да го освободиш от нещастието му?

Джени се извърна и видя тъмната фигура, която бе нарушила самотата й. Вече цяла седмица въображението й поднасяше такива изненади — особено нощем, когато се събудеше от някой еротичен сън. Разумът прие образа без съпротива. И както многократно бе правила, тя заговори на проекцията на собствените си мисли.

— Още не съм сигурна, че той ме желае.

— О, желае те, мила. Изобщо не се съмнявай.

Дори в това състояние Джени беше изненадана от силата на думите, които сякаш долитаха директно от този плод на въображението й. Колко странно нещо е човешкият мозък — помисли.

— Ако наистина ме желае, тогава ще се омъжа за него. — Чистият й спокоен глас достигна до сянката и тя се раздвижи. Две топли ръце хванаха раменете на Джени и я изправиха на крака.

— Обичам те, Джени!

— Джони! Наистина ли си ти? — Тя разтърси глава и премигна. — О, боже! Наистина си тук! — Тя залитна към него, някаква малка част от съзнанието й отбеляза лекото дрънване на китарата, която се бе плъзнала на скалата. Но когато усети как топлите устни на Джони покриват полуотворените й устни със страст, събирана в продължение на три седмици, Джени се почувства като ударена от светкавица — по-силна от тези, които прорязваха нощното небе.

После двамата започнаха да се смеят и да плачат, да се целуват и прегръщат… Докосваха се и се гледаха един друг, за да се уверят, че не сънуват. Но не, Джони наистина я прегръщаше.

— Ти си тук. Наистина си тук. О, мили, толкова ми липсваше! — Всяка нейна дума бе придружена с целувка.

— Защо не ми каза, че се завръщаш у дома?

— До обяд не знаех дали наистина ще мога да тръгна, мила. Но багажът ми е готов от няколко дни. А щом веднъж се оказах на път, не исках да спирам за нищо на света — дори за да ти се обадя. А когато ми се наложи да спра на бензиностанцията, вече бях решил да те изненадам. Радваш ли се да ме видиш? — Целувките му бяха станали по-спокойни, но започваха да разпалват страстта й.

— Дали се радвам! Та аз мислех, че си те представям… за пореден път.

— И аз предположих, че е така. — След това продължи с тона на професионален психоаналитик: — Кажете, госпожице Ларсон, често ли ви се случват подобни неща?

Джени щастливо се засмя. Пръстите й се плъзнаха по чувствените му устни, на които трептеше усмивка. По-скоро я почувства, отколкото видя, въпреки че сякаш мерна нещо на светлината на една мълния. Чудя се дали тези устни се нуждаят от проверката на хиляди целувки? — замаяно си помисли тя. После се засмя и отговори на въпроса му.

— През последните три седмици симптомите се появяват все по-често, доктор Маккалъм. Но… струва ми се, че имаме случай на вълшебно изцеление. — Джени отново потърси устните му.

Внезапно върху тях се стовари яростта на бурята. Но дори големите хладни капки на дъжда не успяха да потушат страстта, която бе започнала да се надига в прегърнатите им тела. А боботещите гръмотевици и святкащите мълнии придадоха странна първичност на целувките. Прегърнати, се наведоха да вдигнат китарата на Джени и пак заедно, сякаш едно цяло, затичаха към къщата. Когато влязоха, Джон плъзна остъклената врата на мястото й и подпря китарата на стената. Все още се държаха за ръце — не желаеха връзката им да се наруши дори за секунда. Когато Джони я привлече към себе си, Джени осъзна, че светът никога не й е изглеждал толкова съвършен.

— О, Джени! Не можех да остана и ден повече, толкова ми липсваше!

— А аз си мислех, че никога няма да се върнеш. — В гласа й прозвуча тъга.

— Та аз ти казах, че ще се върна, мила. — Той нежно я целуна по шията.

— Знам, но дори сега ми е трудно да повярвам, че си тук. Сякаш се появи от нищото.

— Хм-м-м-м. Я да видим, ще мога ли да, измисля нещо, което окончателно да те убеди, че съм истински и че действително съм тук. — Той се вгледа в замечтаното й лице. — Обичам те, Джени.

— Ако знаеш откога си мечтая да чуя това… — От думите му по гръбнака й преминаха тръпки.

Той се приведе и я целуна — една от най-нежните целувки в живота й. Джени почувства как се отпуска в ръцете му.

— Аз също си мечтая от седмици… за това — рече той. После плъзна нежните си пръсти по раменете и гърдите й… Джени тихо изстена от удоволствие.

— Това не е доказателство, Джони. Спомените за твоите докосвания ме преследват нощ след нощ… и не са по-малко реални от това сега. — Гласът й прозвуча доста закачливо.

Джон не отговори на откровената й покана. Бе осъзнал, че това е нейният начин да му каже, че е добре дошъл в прегръдките й. Беше отново у дома и имаше достатъчно време, за да се включи в любовната й игра. Плъзна ръце надолу по гръбнака й и започна да я гали, като постепенно повдигаше роклята й. Скоро пръстите му усетиха допира до копринената кожа.

— М-м-м… трябва да си наистина реален. Никога не съм успявала насън да достигна до това усещане — въздъхна Джени. — Ти наистина се върна, Джони. Колко ми липсваше, мили. Толкова дълго, толкова дълго…

Трескаво се разсъблякоха. Когато голите им тела се докоснаха, и двамата изстенаха от удоволствие.

— Не спирай, мила… не спирай! — извика Джон. — Чакам този момент от деня, в който заминах оттук. — Бавно, без да отпускат прегръдката си, те се отпуснаха на мекия килим. — У дома съм, Джени. И никога вече няма да се разделяме. Никога… никога.

Целувките му направиха думите излишни. Тлеещите пламъци на насилствената им раздяла се превърнаха в пожар на страстта, който безмилостно ги погълна. Виковете и стоновете им се сляха с тътена на бурята отвън. Вятърът и дъждът се блъскаха в стъклената стена, но бушуващите стихии сякаш преминаваха през нея, за да се вселят в опиянените от екстаза тела. Двамата едновременно потрепериха и се вкопчиха един в друг, а виковете им се изгубиха в оглушителния тътен на гръмотевиците.

Потни и изтощени, зачакаха да премине бурята. После всичко утихна и двамата заспаха прегърнати. Събудиха се в два сутринта.

— Хайде да вземем един душ заедно. — Джон се изправи и я поведе към банята. Тя усмихнато плъзна поглед по тялото му. Джон нагласи водата и двамата пристъпиха във ваната. Когато започна да насапунисва и гали гърдите й, Джени доволно въздъхна. Но въздишките й скоро бяха заменени от стонове, а той я придърпа към себе си и страстно я целуна.

— Ела тук, мое водно сладурче! — Но едва бяха започнали любовния си танц, когато вълната на екстаза неочаквано се стовари и върху двама им.

— Това пък откъде дойде? Какво ми направи? — задъхано попита Джени.

— Аз ли какво съм направил? — Той бутна главата й под струята. — Госпожичке, там, където съм израснал, обикновено са нужни поне двама души за такъв катаклизъм. Явно си пропуснала часовете по секс и магия. Тези неща ги учихме още в трети клас, доколкото си спомням.

— Аз не съм магьосница! — Тя игриво прокара нокти надолу по гръбнака на Джон.

— Но ти си моят воден дух, Джени. — Той я придърпа в прегръдката си. — Признай, че обичаш да играеш във водата!

— А какво друго може да прави една „Риба“? Това е в кръвта ми.

— Ти си в моята кръв! — Изръмжаването му бе придружено от друго, което долетя откъм стомаха му. И двамата погледнаха към корема му. — Вероятно съм гладен — смутено се усмихна Джон.

— Кога си ял за последен път?

— Струва ми се, че беше кроасана с чаша портокалов сок вчера сутринта.

— Джони, мили, не мислиш ли, че е време да си дадем малка почивка, за да задоволим и другия ти глад?

— Имаш ли нещо, което не се нуждае от готвене?

След няколко минути той хрупаше залети със студено мляко овесени ядки, а Джени приготвяше омлет. Погълна всичко, което му бе поднесено, включително препечени филийки, две чаши мляко и две чаши кафе, подсладено със захарта в домашния й кейк, който той безочливо топеше в черната течност.

— Къде си се научил така да си топиш храната? — засмя се Джени, когато го видя как бързо се навежда, за да отхапе едно подгизнало парченце, устремено към чашата.

— Мама винаги ми позволяваше да си топя сладките, когато се хранех в кухнята.

— О, така ли? — Тя осъдително вдигна вежди.

— Не го правя на обществени места, Дженифър! — защити се той. После я погледна с момчешкия си поглед и тя поомекна.

— Сигурно ще открия още сума ти неща, които не правиш на обществено място.

— И още как мила. Ще разкриеш всичките ми тайни. Някои са доста странни. — Той лукаво й намигна, а после плъзна поглед по голото й тяло. Неочаквано леко се оригна. Покри устни с кърпата си и смутено додаде: — А това е нещо, което не правя нито на обществено място, нито у дома.

Джени се приближи и го погали по бузата, а после леко го целуна по устните и потупа корема му.

— Струва ми се, че просто тумбачето ти каза едно „благодаря“. — Бързо разчисти масата и струпа чиниите в умивалника. — Хайде, приятелю мой. Да се качваме в гнездото. Време е добрите мъже да получат порция сън.

— Аз добър ли съм, Джени? — Той я целуна по челото.

— И още как!

— Колко би заложила тогава за това, че мога да те пренеса по тирбушонената ти стълба?

— О, нека не подлагаме енергията ти на изпитания, Джони! Хайде. Бъди добричък и ме следвай!

— Разбрано, мадам — смирено отвърна той. Но преди да стигнат края на стълбата, гласът му премина в развълнуван шепот. — Ще те последвам навсякъде, мила. Гледката е великолепна! — Той радостно потупа голите й бедра.

Природните сили, които бяха събрали Джени и Джон, ги изненадаха с още един подарък веднага щом двамата се вмъкнаха под завивките на широкото легло. Това беше един прекрасен изгрев, първият, който наблюдаваха заедно. Издигащото се слънце превърна кристалните води на езерото в палитра на художник. Розово и червено, мораво и златно — цветовете на небето се отразяваха в езерото като в огромно оцветено огледало.

— Феноменално! — възхитено прошепна Джони.

— Да — отвърна Джени с тон, който обикновено пазеше за катедрали и храмове. Зарея поглед над повърхността на измития през нощта свят и осъзна, че и самата тя се чувства така чиста и изпълнена със сила. — О, виж! — Седна и посочи към ято гъски, които се вдигнаха от скритите си гнезда и бързо образуваха голям триъгълник във въздуха. Веселите им крясъци, които сякаш пожелаваха добро утро накараха двамата да се засмеят, докато ятото прелиташе над къщата.

— Чудесно е, че пак съм у дома, мила. — Джон я прегърна и отново я целуна.

— Добре дошъл, любими. — Тя отвърна на целувката му. — Обичам те, Джони. Винаги ще те обичам!

Той я притисна към себе си, почувствал, че думите й значат много повече от това. Тя ми вярва — осъзна, докато се унасяше. — Най-после ми е повярвала — със сърцето си! На тавана настъпи тишина. Но навън птиците вече пееха, пчелите бръмчаха, а рибите скачаха — всички радостно посрещаха новия ден.