Джоун Брамш
Накажи ме с целувка (1)

Първа глава

Стоеше безмълвен на няколко крачки от брега и наблюдаваше. Лявата му ръка беше в джоба на бермудите, а с дясната бавно вдигна слънчевите очила върху буйната си кафява коса. На красивото му лице се появи хищна усмивка. Кехлибарените очи примижаха, а после доволно се отвориха, и в дълбините им проблеснаха златисти искри. Несъмнено гледката му харесваше, а воайорството му доставяше огромно удоволствие.

Обект на наблюдението бяха стройните бедра на младата жена, нагазила на десетина крачки в езерото с гръб към него. Беше наведена напред и с методични движения режеше водни растения с опасно наглед мачете, при което шортите й се повдигаха доста над нормалното. Без да пречат на работата, коленете й отмерваха ритъма на песента на Уили Нелсън, която долиташе от малкото транзисторче, прикрепено за миниатюрните шорти. При гледката на поклащащите се бедра, по кожата му започнаха да пробягват приятни тръпки. В този момент тя се присъедини към Уили в един страстен дует, като в ритъма на песента хвърляше набраните снопове в плуващото наблизо кану. Мъжът тихо въздъхна. Усмивката на лицето му стана още по-хищна, а веждите му се вдигнаха одобрително.

Когато забеляза, че тънката й бяла риза е вързана на кръста, той затаи дъх: „Никакъв сутиен!“ А би заложил миналогодишната си заплата, че нямаше и бикини под шортите. И като съчетаеше всичко това с трите свободни месеца… Леко замаян, започна да си съчинява история по тема: „Как прекарах моята лятна ваканция“. И все пак не помръдна. Просто стоеше, хипнотизиран от обаятелното представление, което се разиграваше пред очите му.

Тя изпя и хоровата част, като подчертаваше ритъма с удари на ужасния наглед инструмент и поклащания на добре оформените си бедра. Това изпълнение без никакви задръжки го подтикна към действие. Потният му юмрук се затвори около дребните пари в джоба, после внимателно се прицели и монетите цопнаха в полукръг около красивите й форми. Тя спря да пее и светкавично се извъртя. Направи го толкова бързо, че пълните й гърди се заклатиха, а стегнатият кок на главата се разпадна и дългите русоляви кичури заляха лицето и раменете й. Розовата й уста бе зяпнала от изненада и той внезапно изпита желание да целуне пълната й долна устна. Очите й се разшириха, но не от страх. Безмълвно се протегна и изключи транзистора, а гърдите й опънаха тънката материя на ризата.

Мъжът стоеше като парализиран и продължаваше да се усмихва. После стисна зъби. Божичко! — ядосано помисли той. — Сини очи с черни ресници — сини като спалня, и мокра бяла риза. Не можа да се възпре и тлеещият му поглед обходи фигурата й. Без да са разменили дори една дума, той вече знаеше и нещо повече — знаеше, че и тя знае, — че между двама им съществуваше физическо привличане.

— Бих ти предложил съдържанието на цялата си банкова сметка, но щом чекът се докосне до водата, ще стане безполезен — каза тихо той. За момент се поколеба, но красноречивият му поглед не криеше, че е получила най-високата възможна оценка. — Защото за нещастие си забравих писалката с неизтриваемо мастило в офиса — със съжаление добави и вдигна рамене.

Тя прие обяснението му безмълвно. Но бе принудена да наведе глава, за да скрие одобрителната усмивка, затрептяла в ъгълчетата на устните й. С привично движение развърза ризата си и с единия й край избърса мачетето. Направи го необикновено внимателно, очевидно, без да разбира каква провокация за мъжа срещу нея е това просто действие, при което тънката материя се намокри и покри едрите й гърди.

Бяха минали няколко месеца, откакто за последен път чужденец бе стъпвал в земята й. И определено никой от тях не беше нито толкова красив, нито толкова изобретателен, колкото този. Идеята му да привлече вниманието й с хвърляне на монети би била обидна, ако веднага след нея не бе последвал комплимент. Когато погледите им се бяха срещнали, тя бе почувствала нещо, някаква сила и близост, каквато не бе изпитвала от години. Очевидно вече твърде дълго беше сама.

Въпреки че все още гледаше острието на мачетето, в ума й бе непознатият. Висок около шест фута, строен и мускулест, с добре поддържана буйна коса, широки рамене и приятна усмивка. Но не това, а погледът му беше най-важното. Кехлибареният поглед, който бе проникнал в душата й. Очите му издаваха не само радост, но и много болка и страдание. Бе твърде млад, за да има такива очи. Зачуди се какво ли би могло да причини толкова много болка на такъв млад човек. Не изглеждаше на повече от двадесет и пет-шест години.

Накрая тя вдигна глава и отново го погледна в очите. Заговори с тих и спокоен глас.

— Знаете ли, че тази земя е частна собственост?

Погледът му се стрелна наляво и надясно, като се спря за малко на дървената вила, разположена на едно възвишение зад тях. Да не би да е сбъркал мястото? Или е тръгнал по погрешен път? О, боже, не! — помисли си той. Мястото си беше съвсем наред.

— И чия е тази собственост? — попита.

— Моя.

— Всичко това?

— Всичко, до самата ограда. Оттам нататък земята е на Уестънови — отвърна тя, чудейки се защо си прави труда да споменава имена.

— Уф! Слава богу! — Той подсвирна. — Имам разрешение да ползвам имението на Уестънови през лятото. А сега си помислих, че не съм следвал указанията им както трябва.

— О, тогава сигурно сте доктор Джон Маккалъм. Добре дошли в Минесота. Госпожица Уестън ми писа, че ще дойдете. Жалко, че тази година не могат да дойдат. Господин Уестън възстановява ли се след удара?

— Отлично. Парализата му почти изчезна, а говорът се подобрява от ден на ден. — Отговорът му бе почти механичен, толкова бе очарован от блясъка на усмивката й. Не беше някои случаен минувач и затова бе добре посрещнат. В чертите й бе настъпила почти невероятна промяна и той харесваше това, което виждаше. Качество! Тя беше наистина много привлекателна жена, вероятно на неговата възраст. — Аз… мисля, че съм малко изненадан. Уестънови не ми споменаха нищо за съседи-духове.

— Чак пък дух! — Тя закачливо се усмихна.

— Ами да — ти си малка, танцуваш и пееш толкова жизнерадостно… Наистина ми приличаш на свободно духче, точно както си ги представям. — Той се усмихна, а тя смутено поруменя.

— Казвам се Джени Ларсон, доктор Маккалъм. — Зачуди се дали не я мисли за пълна глупачка. Обзе я раздразнение. Точно сега да вземе да пее с Уили… и да се кълчи в такт с мелодията!

Той пристъпи към водата, без да обръща внимание на факта, че чисто новите му „Найк“-ове подгизват.

— Бих искал да си стиснем ръцете, госпожице Ларсон, но острието, което размахвате, спира добрите ми маниери — подразни я той. — Защо не го приберете в ножницата? Давам ви дума, че съм напълно безопасен. — Усмивката му беше олицетворение на невинността.

Отново смутена, жената бързо остави острото мачете на дъното на кануто.

— Извинете — промърмори.

Без да проговори повече, той нагази във водата и се приближи до нея. Здраво стисна ръката й, а когато тя вдигна очи видя, че погледът му е изпълнен със симпатия.

— Много се радвам да се запозная с теб, Джени. Кажи ми къде живееш? По пътя за насам не видях никакви къщи.

И тъй като все още я държеше и не откъсваше поглед от лицето й, тя вяло махна с лявата си ръка по посока на нещо, което приличаше на остров в края на нейното имение.

— Живея ей там… на моя остров.

Той огледа малката зелена ливада, оградена от дъбови дървета, и отново се вгледа в сините й очи.

— Не виждам никаква къща, Джени. Сигурна ли си, че живееш точно на този остров? — Продължаваше да държи малката й ръка, а десният му показалец правеше горещи кръгове по китката й. Тя знаеше, че така ще усети учестения й пулс. В отговор само кимна, а очите й се изпълниха с потиснат смях.

Той я пусна и премести ръце на раменете й.

— Наблюдавай устните ми — каза тихо.

О, това е съвсем лесно, помисли си Джени, докато очите й изучаваха извивките и ъгълчетата на чувствената му уста.

— Няма… никаква… къща… на… този… остров.

Тези извънредно ясно произнесени думи върнаха Джени към действителността и тя избухна в смях.

— Това не е остров, а полуостров и къщата ми е под земята, докторе. Вкопана е в отвъдната страна на склона, с лице на запад. Оттук не може да се види — обясни тя, все още засмяна.

— Ушите ти са твърде дълги за заек, но носът ти е доста розов — каза той и пусна раменете й. „И имаш невероятно хубава опашка“, добави наум. — Има ли някакво име тази твоя къща? Нещо като „Уютната къщичка на Джени“?

— Наричам я „Скришната къщичка на Джени“… И не ме питай защо, няма да ти кажа — твърдо заяви тя.

Той прие думите й на сериозно и бързо промени темата. В нея имаше много повече женственост, отколкото бе предполагал. А не искаше да прави грешки още в началото. И въпреки това му се щеше да я попита за много неща.

— Кажете ми, госпожице Ларсон, винаги ли танцувате, докато опустошавате флората? Доколкото ми е известно, това е незаконно. Или не знаехте? — Веждите му се вдигнаха въпросително.

— За твое сведение, имам специално разрешение от Щатската агенция по околната среда. Растенията са ми нужни за моята работа — сериозно каза тя, а после отстъпи назад и тласна кануто към плажа, с което промени атмосферата на близост помежду им. — Вие ветеринарен лекар ли сте доктор Маккалъм? Струва ми се, че имате естествена склонност към природата. Или може би сте естествоизпитател? Ако е така ще ви бъде много интересно да изследвате това забележително място — спокойно каза тя.

Госпожице, помисли си той, изследването на твоите забележителности би било значително по-интересно! Потискайки желанието си, той обясни:

— Занимавам се главно с изследване на двукраките. Хомо сапиенс имам предвид. — Очите му проблеснаха. — В училище ми викаха Джони Пробата Маккалъм.

— А-а-а, гинеко… или може би уролог?

— Не, занимавам се по-скоро с другия край на тялото, Джени — засмя се той. — И бих могъл да обсъдя твоето… фройдистко предположение.

— Господи, психо!

— Почти позна… Психолог съм, но не ме гледай толкова стреснато. Още никого не съм ухапал. — Погледът му се плъзна по тялото й.

Значи — фройдистки предположения, помисли си тя. Или още по-точно — сюблимни сексуални внушения.

— В каква област? — попита.

— Клинична.

— А къде практикуваш?

— Болницата „Кук Кънтри Дженеръл“ в Чикаго.

— Знам я. И каква специалност?

— „Синдром на злоупотреба с деца и съпруги“. Тази година беше истински ад и просто трябваше да се махна оттам. — Той млъкна, внезапно обзет от чувство за беззащитност след последните си думи. — Ей, а какво е твоето положение? Разпитваш ме като лекар, който се интересува от историята на някой случай.

— Учила съм за хирургическа сестра — отвърна тя.

— И на теб ли ти се е наложило да се махнеш?

Тя потопи ръка във водата, без да помисли за това, че ризата й отново ще се намокри. С бавни движения започна да събира монетите, които бе хвърлил. Той повтори въпроса си:

— И на теб ли ти се наложи да се махнеш, Джени?

— Повече или по-малко — отговори тя, без да спира събирането. — Взех си малко почивка.

— И откога?

— Тази пролет станаха две години.

— Две години. Какво се е случило?

— Това е дълга и отегчителна история, докторе. — Тя се обърна към него. Очите й бяха изгубили блясъка си. Пусна монетите в ръката му. Той ги подхвърли на дланта си.

— Свикнал съм с дългите истории, а се обзалагам, че твоята не е отегчителна. — Прехвърли среброто от едната си ръка в другата. — Не мога да си представя, че е възможно нещо, което ти казваш, да е отегчително.

Тя тръгна към брега и докато връзваше косата си, се опита да насочи разговора отново към него.

Мъжът развеселен я последва, като опитваше да си представи как ли изглежда отпред сега, вдигнала ръце към косата си.

— А ти защо трябваше да се оттеглиш?

— Преди да си тръгна оттук, ще знам абсолютно всичко за теб, Джени — прошепна той, без да обръща внимание на въпроса й.

Тя започна методично да изстисква крайчеца на ризата си. После внезапно осъзна колко прозрачна е станала мократа материя и бързо си наметна синя работна риза, която извади от кануто. Ако бе забелязала разочарованието, изписало се на лицето на Джон, сигурно би се ядосала. Без да се замисля, продължи със следващия си въпрос:

— И ти ли се опари от нещо?

Той си отбеляза наум информацията, която бе изпуснала за себе си с този въпроси кисело се усмихна.

— Като го напалм! Не можех да издържам и ден повече. Професионалната ми бариера съвсем рухна. — Гласът му бе изпълнен с мъка. — Само дето в моя случай, нямаше фанфари. Започнах да чувам писъци в сънищата си. И когато разбрах, че кошмарите не са временно явление, реших, че е време да си почина.

За момент спря да говори и уморено прокара ръка по лицето си.

— Последният ми случай буквално ме извади от равновесие. Джейми почина в детската болница. Причина за смъртта: многобройни фрактури, вътрешни увреждания и смазан череп. Тялото му беше покрито с белези от удари и изгаряния от цигара. Бил е бит, защото е счупил някакво стъкло при опита да си налее чаша вода. Беше само на три години. — Лицето й пребледня също като неговото. — Тежко е, Джени.

Той пъхна ръце дълбоко в джобовете си и се загледа в спокойното езеро, избягвайки нейния пълен с разбиране поглед.

— И когато усетих, че започвам да взимам тези случаи твърде присърце и ми се иска самият аз да пречукам някого, осъзнах, че трябва да си взема малко почивка, защото без професионалната си безпристрастност не можех да помогна на никого. И така се разделих с тази програма, а един приятел от студентските години — Ханк Уестън — ми предложи да прекарам лятото в лятната вила на родителите му. — Погледна към Джени, която мълчаливо го слушаше. — Край на историята.

Джон лесно разгада потиснатото й изражение. Тя сякаш бе попила мъката му. С готовност се приближи към него. Но гласът му я спря.

— Недей, Джени — прошепна той!

— Колко време си работил в тази програма? — попита тя, сякаш не бе чула думите му.

— Две години.

— Значи сигурно си специализирал там. Изглеждаш съвсем млад. Как така си изгорял толкова скоро?

— Не мисля, че можеш да определиш състоянието ми като „изгорял“, Джени — рече той. — И между другото, скоро навършвам тридесет и пет, въпреки че вече се чувствам на пенсионна възраст.

Тя зяпна от изненада. Тридесет и пет! Невъзможно! После започна да си спомня на глас:

— Маккалъм… Маккалъм. Ами да, разбира се! Момчето-чудо на „Кук Кънтри Дженеръл“. Един от най-младите научни сътрудници в страната. Преди няколко години съпругът ми слуша едно твое изказване. Беше много впечатлен от представянето ти. Каза, че ще се издигнеш още преди да си навършил четиридесет. А ти дори си изпреварил очакванията му — одобрително каза тя.

— Съпругът ти медик ли е? — Как не се бе досетил, че е възможно да е омъжена?

— Беше — тихо рече тя. — Ричард беше сърдечносъдов хирург. Аз му асистирах. Почина преди три години. Беше само на четиридесет.

— Съжалявам, Джени. — Но ако трябваше да е честен със себе си, а той винаги се опитваше да бъде, част от него тайно почувства облекчение. — Колко време бяхте женени? — Струваше му се абсурдно тя да е на четиридесет и дори повече години.

— Два месеца след смъртта му щяхме да празнуваме осем години от сватбата.

— Сигурно си била още дете, когато сте се оженили! — възкликна той.

— През февруари навършвам тридесет и девет — усмихна се Джени.

Прикривайки изненадата си — тъй като тя изглеждаше много по-млада, — той зададе още един въпрос:

— Имахте ли си деца? — Видя как усмивката замръзна на устните й и му се прииска да си удари шамар.

В отговор тя само поклати глава. Той беше непознат. Как можеше да му обясни мъката, причинена от факта, че е бездетна? Бе се молила на Ричард за дете. Но година след година той все отлагаше, търсейки различни извинения. Накрая тя се почувства облекчена от това, че не е забременяла. Вече не й бе останала любов, която да дари на детето си — любовта й бе разрушена от независещи от нея обстоятелства.

Тръсна глава и замени замръзналата си усмивка със заядлива.

— А ти какво ще правиш тук цяло лято? Само ще се шляеш?

— Не. — Джон я последва, доволен, че отново е привлякъл вниманието й. — Смятам да шашна Американската асоциация на психолозите по време на годишното им събиране. Или да наритам всичките й спретнати членове, по зад… по задните части.

— Хайде де! Изплюй камъчето, докторе — засмя се тя.

— Само ако ме наричаш Джон. — Опита се да изглежда строг, но безуспешно.

— В момента ми изглеждаш повече като „Джони“ — забеляза тя. — Намислил си нещо коварно, с което да ги подведеш.

— Или да им наритам колективните…

— Джо-ниии!

— Звучиш също като майка ми — упрекна я Джон. Но когато тя го погледна, поставила ръце на стегнатите си бедра и явно нямаща нищо общо с майка му, той се размекна. — Вече от доста време се усещам, че забелязвам само видимата страна на любовта и използвам определението любов само в повърхностното му значение. Е, това лято имам намерение да погледна към другата страна на любовта… как започва, какво и как се случва после. — За момент замълча в очакване на присмехулната й реакция. После на един дъх каза: — Смятам да напиша сериозна статия върху анатомията на целувката.

Джени положи геройски усилия да се сдържи, но когато усети, че още малко и ще се пръсне, шумно се разсмя.

— Целувколог! Това е безценно! Поезия! Ти ще си първият, Джони! Представяш ли си? И след години солидните психолози сериозно ще разискват труда ти. „Прекрасно изследване“, ще казват те. „Изумително откритие“, ще заявяват някои от тях. А малцината ревнивци ще мърморят: „Чудя се откъде ли е намерил толкова много доброволци?“ О, Джони… — Тя отново се засмя. — Ще прекараш страхотно лято. Ще ти се стори детска игра! — Все още кикотейки се, тя изтри сълзите от очите си.

— Целувколог наистина — изръмжа Джон. — Детска игра ли?

Джени видя как очите му изгубиха веселия си блясък и откриха болката му.

— Не мога да си спомня как се играе, Джени — тихо каза той.

Тези думи окончателно спечелиха сърцето й.

— Тогава аз ще те науча, Джони.

В този момент той пристъпи към нея и нежно погали мокрото й лице, а светът сякаш се преобърна.

— Бих искал да вечеряме заедно, Джени.

Съчетанието от чувствената сила на докосването и умоляващото му изражение почти убедиха Джени. Но тя не желаеше това, а прецени, че и Джон не се нуждае от него. Не и сега. Сега той имаше нужда от мир и спокойствие, от време, за да се възстанови. Една любовна връзка би могла да нарани чувствата му… а също и нейните. Тя се усмихна и отстъпи назад.

— Не, Джон. Няма да мога. Може би някой друг път. Имаме на разположение цяло лято. — Не можеше да разбере какво си мисли той. Лицето му се бе превърнало в маска. Разстроен ли беше? Дали бе наранила чувствата му? И всъщност имаше ли това някакво значение за него?

Джон се бе отдръпнал зад стената на професионализма си, част от която бе все още невредима. Предположи, че се страхува. Струваше му се, че и тя усеща привличането помежду им, но се страхува. От него ли? Вероятно не, но може би си мислеше за разликата във възрастта им. Спокойно би се изсмял на тази мисъл, ако самият той не се чувстваше толкова стар. После го връхлетя друго предположение. Ами ако тя се страхуваше за него? Да, това би могло да бъде част от отговора. Самият той се тревожеше от факта, че се е оказал толкова уязвим. Ако догадката му се окажеше вярна, сега беше моментът да се стегне. Тази жена си струваше подобно усилие. Малко повече разбиране и приятелство — точно от това се нуждаеше тя. А също и той.

Постепенно маската му се размекна и откри жив поглед и топла усмивка. Джени облекчено се засмя.

— Не си ли събрала вече предостатъчно тръстика? — подразни я той. — Доколкото знам, водните духове не се задоволяват само със зеленина за вечеря.

— Не смятам да ги ям за вечеря, но наистина имам намерение да ги сготвя. — Джени бе доволна от лекотата, е, която бе приел отказа й.

— Добре де — отвърна той, — ще се хвана на въдицата. И защо?

— За работата ми. Правя хартия.

— От тръстика?

— От почти всякакви растения.

— Е, това бих искал да го видя.

— Тогава получаваш покана за някой от следващите дни, тъкмо ще ми помогнеш. Работата е доста мърлява, но е забавно. Чудесен урок за теб. — Тя бутна кануто във водата и изящно се настани на седалката си. Усмихна се, махна му с веслото, извика едно „довиждане“ и отплува.

Той също й махна и дълго гледа как вятърът развява синята риза и разкрива женствените форми на тялото й. Доволно въздъхна. Каза си, че сигурно ще успее да спечели приятелството й. И без това вече я обожаваше — тя беше изключително интелигентна, имаше чар, красота, грация, мъдрост и прекрасно чувство за хумор.

Завъртя се на пети и се насили да изкачи хълма на бегом. После внезапно се закова на място, сполетян от мисълта, че е много по-объркан, отколкото си мисли.

— Докторе, този синдром е познат като свръхкомпенсация — започна да обяснява сам на себе си. Дълго време си се сблъсквал само с тъга и нещастия. А сега съвсем случайно срещаш една хубава жена. И дявол да го вземе, разсъждаваш като влюбено хлапе! Не можеш да използваш Джени, за да решаваш собствените си проблеми. Хайде, докторе, изцери се сам!

Твърдо решил да постигне целта си, той разтовари багажа си от стария ръждясал „Фолксваген“, който бе купил още в колежа и дори не бе мислил да сменя. През последните десет години бе прекарвал почти всеки ден от живота си в някоя клиника, лаборатория или по симпозиуми. Защо му бе нужен по-добър транспорт? Това беше първата му ваканция след пътуването до Вашингтон, което бе направил в гимназията. Каква ти ваканция — упрекна се той. Беше тук за почивка и възстановяване. Нещо, от което отдавна имаше нужда.

 

 

Джени издърпа кануто на острова си и разтовари тръстиките и мачетето. После обърна металната рамка и постави греблото под нея. Събра хлъзгавата си реколта и се заизкачва нагоре по склона към зелените ливади. Следобедният бриз си играеше със свободните кичури около шията й и тя се усмихна, спомняйки си за нежното докосване на Джон. С тихо тананикане приближи до пейката, която бе направила между две дървета и се захвана за работа. Започна да реже тръстиките на малки парченца, които пускаше в металния контейнер до краката си.

Замисли се за Джон. Изглеждаше много свестен човек, но като че ли бе стигнал до задънена улица. Хората, които се занимаваха с научна работа, би трябвало много да внимават да не се пренатоварват. Беше толкова лесно да се оплетеш в някой проблем, стремейки се да намериш решение, преди някой да е пострадал. И като че ли нямаше значение дали изследването е свързано с физически или психически травми — резултатите за тези, които взимаха нещата твърде присърце, бяха еднакво неприятни. Програмата на Джон включваше и двата елемента. Помисли си, че е издържал невероятно дълго време, преди да се оттегли. Нищо чудно, че спокойствието на Стюарт Лейк му въздействаше така силно. Бе уверена, че само след няколко седмици забавления и слънце ще се почувства нов човек. Не бе ли преживяла и тя същия емоционален катарзис само за година? Но не би могъл да се справи с никакви изследвания, преди окончателно ща се е възстановил. Първо трябваше да се излекува. Вероятно тя можеше да му помогне малко. Можеше да му бъде приятелка. Или дори нещо повече!

Тази мисъл така я стресна, че за малко да се пореже. Повече ли? Какви ги мислеше? Вълнуваше я по-скоро това, което чувстваше. Споменът я накара да се изчерви. О, да, бе схванала съвсем правилно безмълвното му послание за физическото й въздействие върху него и Бог да й е на помощ, но бе отвърнала с идентичен сигнал! Потрепери. Не бе възнамерявала да го прави, но той се бе появил така внезапно, че не бе имала време да овладее порива си да му отвърне. Беше сигурна, че очите й са я издали… а може би дори и тялото. Дали бе забелязал? Разбира се, глупачко, смъмри се тя. Сигурно за него тя представляваше отворена книга. Проклятие!

След двете години, прекарани без мъжка компания, тя се бе почувствала способна да изостави, поне в по-голямата й част, сексуалната страна на своята същност. А сега само погледът на един красив мъж бе достатъчен, за да я възбуди. Той нямаше нужда от любовница. Нуждаеше се от мир и спокойствие. Тя също нямаше нужда от любовник. Просто трябваше да се стегне. Той има нужда от приятел — напомни си тя. А сега се захващай с тия проклети тръстики и престани да мислиш за него!