Катрин Стоун
Луна от перли (24)

Двадесет и трета глава

Дрейк Тауърз

Сряда, 27 октомври 1993

— Вашата госпожа е наистина необикновена.

Непроницаемите, с цвят на гранит очи на Джеймс изучаваха Робърт Макларън, докато размишляваше върху изявлението на бившия полицай. Че Алисън Хуайтейкър беше необикновена, не подлежеше на съмнение. Но едва ли бе негова госпожа, въпреки че мечтаеше за нея всяка нощ. Заради Алисън образите, които събуждаха задъхващия се Джеймс, сега бяха изпълнени с нови ужаси. Кошмарът с горящите пламъци заедно с Гуенет и техния син все още беше в него, обгаряше го ярко и жестоко, но беше станал още по-мъчителен. Сега, когато тичаше навътре в огъня, го чакаха два горящи силуета, които молеха за помощта му и… за неговата любов. Отивайки да спаси единия, той обричаше другия на сигурна смърт, а ако останеше на място и двете любими жени щяха да загинат. Джеймс винаги се събуждаше, преди да вземе решение, но разкъсващата мъка оставаше у него, докато тялото му прекарваше останалата част от нощта упражнявайки своите смъртоносни движения срещу невидимия враг, който беше унищожил толкова много неща. Старият кошмар ставаше още по-страшен сега, но от септември се бе появил и нов. Алисън бе сама в пламъците, красивото й лице бе объркано, когато наблюдаваше как кръвта й изтича от напълно разкъсаната й плът. Огънят не му пречеше да стигне до нея. Той успяваше да я вземе в безопасния рай на ръцете си, молейки да му разреши да я закара в болницата. Но в отговор на нежната му молба, главата й — в златни пламъци — винаги се поклащаше отрицателно, разпръсквайки розови капки кръв върху него. Тогава с бавно движение, тя повдигаше една от тънките си, покрити с вадички кръв ръце и той биваше заслепен от блестящата сребърна гривна, която обещаваше смърт за нея, ако някой се опиташе да й даде от кръвта си.

Джеймс спеше по-малко от всякога, но понякога бе награждаван от съня — плуващ образ на изумрудени очи и зачервени бузи и приканващи устни. Мечтата му по Алисън го оставяше бездиханен, както и кошмарът му, но с различно терзание — дълбока, силна болка на копнеж и любов.

Освен в мечтите си, Джеймс не бе виждал Алисън откакто любезно бе отклонила строгата му заповед да напусне Хонконг. От Робърт Макларън и от екипа по сигурността в хотела знаеше, че е в достатъчна безопасност. Полицията на Хонконг бе достигнала до същото заключение, до което бе стигнала и Алисън — изолиран акт на вандализъм, но Джеймс все пак се безпокоеше. Въпреки че разговаряше често с Робърт по телефона, днес, искаше да се срещне лично с него за повече подробности.

— Знам, че е необикновена — отговори най-сетне Джеймс. — Но какво те кара да кажеш това.

— Абсолютно неуморна е. Напуска хотела всеки ден в зори и не се завръща, докато не се стъмни. Откровено казано, както моите хора, така и аз се радваме, че с всеки изминат ден се стъмва по-рано. Когато бях принуден да се пенсионирам, заради простреляния си крак, си мислех, че решението ми е смешно. Но след като вървях след Алисън по всеки хълм на Хонконг, разбрах, че кракът ми все пак не е какъвто е бил. Разбира се, тя също има някаква стара травма.

— Какво искаш да кажеш?

— В края на деня куца. Това не я спира за дълго, въпреки че понякога застава неподвижна, като че ли чудейки се дали да продължи или не. Но винаги продължава.

Джеймс си спомни блясъка на осветените й от свещта очи, когато му разказваше какъв облекчаващ балсам за нейните скърцащи стави бе тропическата горещина на Хонконг. Небесата си бяха все още сини, но изпускащата пара влага вече я нямаше, а Алисън се натоварваше все повече и повече.

Джеймс искаше да отиде при нея, да я притисне близо до себе си, за да може огънят, който гореше в него, да обхване и нея, да я стопли, да успокои болката в ставите й… и сърцето й. Джеймс Дрейк искаше това за себе си, а за нея? Все още искаше тя да напусне Хонконг. Дори и вече да не съществуваше опасност от някой неизвестен вандал, имаше все по-нарастваща опасност от него. С всеки изминал ден му ставаше все по-трудно да стои настрана.

„Но какво можеше той да предложи на красивата Алисън? — питаше се безмилостно Джеймс. — Неговата любов — да, и толкова много още — кошмарите му… яростта му и неговия смъртен враг.“

— Никога ли не си почива?

— Не много. Почти всяка вечер прекарва в апартамента си, вероятно в тъмната стаичка, защото всяка сутрин — преди да напусне хотела — оставя нова пачка негативи в сейфа. Веднъж или два пъти в седмицата прекарва вечерите си с Мейлийн Куан, обикновено в хотела и освен това, няколко пъти е обядвала с други приятели.

Джеймс се бе заклел да не шпионира Алисън. Но сега, все още търсейки следи за заплашваща я опасност, той попита:

— Нейните други приятели?

— Най-добрите й приятели в Хонконг — лейди Лойд-Аштън и Джулиана Куан.

Мускулите на брадичката му подскочиха при споменаване името на Джулиана. Той я уважаваше много и през последните няколко месеца, когато тя стана още по-пряма в изказванията си, той специално се бе изказал публично в защита на всеки от опасните й политически коментари. С цялото си сърце одобряваше възгледите на Джулиана и се надяваше да сподели трудностите с нея. Но никога нямаше да може. Той бе англичанин и затова с имунитет срещу отмъщението. Нямаше значение колко открити бяха думите му. Затова че не беше китаец, Джеймс Дрейк никога нямаше да бъде считан за именник на Китай. Но Джулиана можеше.

— Джулиана Куан — повтори той тихо.

Робърт Макларън правилно изтълкува загрижеността на Джеймс.

— Считам, че отношенията на Алисън с Джулиана имат много малко общо с политиката. Джулиана е най-добрата моделиерка в Хонконг в края на краищата, както и най-смелата революционерка. Вчера Алисън напусна „Луна от перли“ с голям пакет — вероятно рокля. Когато се срещат с Джулиана за обяд, разговорът изглежда личен. Почти съм сигурен, че не съчиняват нова формулировка на Основния закон.

— Следят ли Джулиана?

— Определено не. И защо да я следят. Тя не крие нищо. Както нейните възгледи, така и желанието й да ги изкаже са налице. Когато присъства обаче лейди Лойд-Аштън, има още един чифт, понякога два чифта очи.

— Ийв е следена?

— Хващаш ли се на бас? Но в това няма нищо чудно, нали? Тя е толкова очевиден обект за отвличане. Можеш ли да си представиш откупа? Сър Джефри ще го плати, но мисля, че е по-разумно да се опита да предотврати всяко нещо, отколкото то да се случи на неговата принцеса.

 

 

Ако не бяха синове на сестра му, Джон Ву щеше да убие племенниците си. Почти шест седмици го бяха лъгали, представяйки отчети за действията на лейди Лойд-Аштън, които в най-добрия случай бяха умно съчинени истории.

Разкриването на лъжите на племенниците му, бе истински късмет за Джон Ву. На 8 октомври, той преглеждаше седмичния доклад, преди да го представи на сър Джефри и очите му попаднаха на тричасов обяд, който Ийв бе имала с Джулиана Куан предния ден. Името на Джулиана се срещаше често в докладите, както и това на Алисън Хуайтейкър. Наистина, с редки изключения, изглежда лейди Лойд-Аштън пазаруваше само в „Луна от перли“, работеше в болницата и обядваше с Алисън или Джулиана.

Но в сутрешния „Стандард“ май имаше статия за обръщението, което е направила Джулиана Куан вчера на друг обяд. Като че ли революционно настроената модистка бе изразила мнението пред група банкери в „Плюм“, а не беше обядвала с принцесата на Пийк Касъл в „О Троа Норманд“. Джон Ву намери статията и я показа на племенниците си, които веднага си признаха. Имало дни, казаха те, поне веднъж в седмицата, когато лейди Лойд-Аштън просто изчезвала. Отивала в болницата или в „Луна от перли“ и просто не излизала оттам. Ужасени, те прекарвали целия ден на спирката на Гардън Роуд, криейки се зад вестниците си, молейки се тя да се появи отново и когато се появявала, те я проследявали обратно до замъка. После си измисляли разни случки за часовете, през които я загубвали, базирани върху това, което правила през следобедите, в които не я бяха загубвали.

Племенниците на Джон Ву бяха щастливи, че той не ги уби и той самият бе щастлив, че измамата бе разкрита преди сър Джефри да я бе открил, а най-големият късмет от всички бе, че когато лейди Лойд-Аштън бе изчезвала, очевидно не бе отивала на летището. Джон Ву реши, че тя всъщност не е изчезвала истински. Племенниците му бяха мързеливи и невнимателни. Когато постави най-добрите си хора на поста, лейди Лойд-Аштън успя да заблуди и тях и през седмиците, започващи на 11 и на 18 октомври, и той самият бе принуден да измисли фиктивни обеди с Алисън и Джулиана. Най-накрая, в понеделник, на 25, хората му успяха да проследят преоблечената принцеса до жилищна сграда в Мид Левълз, където бе посрещната от Тайлър Ван.

Облекчението на Джон Ву бе незабавно затъмнено от това, което предстоеше — уведомяването на най-властния и силен тайпан на Хонконг за прелюбодеянието на неговата обична съпруга.

 

 

— Сигурно има някакъв проблем — каза сър Джефри Лойд-Аштън, поздравявайки Джон Ву. — Докладите ти обикновено пристигат по куриера. Дойде, за да поискаш още пари, защото задачата да се следи моята съпруга се оказа много трудна, така ли е?

— Открихме нещо.

— Разкажи ми — обичайното държание на Джефри бе далеч по-различно от изгарящото нетърпение, което изпитваше. — Би ли желал да пийнеш нещо, Джон.

— Не, благодаря.

— Добре, продължавай. Разказвай.

Джон Ву използва повече думи, отколкото трябваше, като че ли излишните приказки щяха да омекотят шока и намалят яростта му. Най-напред разказа за обичайните събития в понеделник сутринта — за пристигането на лейди Лойд-Аштън точно навреме в болницата и четирите часа прекарани с децата в отделение три. После, като че ли бе нещо нормално, описа изчезването й в дамската тоалетна на болницата и появяването й няколко минути по-късно добре дегизирана. Даде образно описание за подробностите на яркия й костюм и със съответна педантичност описа пътуването й от Ванчай до Мид Левълз, изброявайки старателно всички улици, по които бе минала. Подробното описание даде възможност на сър Джефри да предвиди какво щеше да последва и да осъзнае, че това не бе започнало само преди два дни. Откакто Ийв бе следена, той беше придобил навика да я разпитва за дните, прекарани извън замъка. Беше споменала само за два обяда с Алисън и въпреки че разказваше за ежеседмичните си посещения в „Луна от перли“, само веднъж спомена да е обядвала с Джулиана. Джефри бе приемал несъответствията между думите на Ийв и докладите на Джон Ву, считайки, че Ийв лъже, за да скрива приятелството си с двете жени и особено с американката. Но сега, когато усещаше накъде бият думите на Джон Ву, разбра, че докладите бяха давали невярна информация. Когато разбра името на мъжа, заради когото съпругата му преминаваше през такава сложна игра, сър Джефри Лойд-Аштън вече се бе овладял и всъщност, се усмихваше.

— Е, стари приятелю, време беше — усмивката му бе станала глуповата. — Страхувам се, че стана неволна жертва на един бас между съпруг и съпруга.

— Бас?

— Моята принцеса може да не е китайка, но обича да залага. Обзаложи се с мен, че може да стане невидима в Хонконг, дори да наема най-добрите специалисти да я следят. Каза, че ще успее да се измъкне незабелязана. Разбира се, не вярвах, че това е възможно и реших да се пошегувам с нея. Но тя успя да се справи много добре, не е ли така?

— Да, много добре — промърмори Джон Ву, потвърждавайки това, което сър Джефри вече бе предположил — независимо, че любовната афера на Ийв бе разкрита в понеделник, бе ясно, че е продължавала през пялото това време.

Джефри се засмя.

— Добре си е прекарала. Била е два пъти на летището, никой не я е забелязал в храма на десетте хиляди Буда и дори това не е първият случай, когато Тайлър се включва в шегата. Не се притеснявай, приятелю! Твоята тайна е на сигурно място при мен. Твоите хора са все още най-добрите в Хонконг. Няма да спомена пред никого, че моята разглезена принцеса ги е метнала. Но, разбира се, ще трябва да й купя онази специална огърлица с диаманти и нефрити, която поиска. — Джефри махна с ръка. — Е, защо не? Тя си я спечели.

— Разбира се, вие няма за какво да ми плащате, сър Джефри.

— Глупости! — каза Джефри, при което извади чековата си книжка и написа чек за щедра сума. Подавайки му го, каза: — Благодаря, Джон. Това приключение бе наистина важно за лейди Лойд-Аштън и затова и за мен. Тя е разглезена, но кой не би я глезил? Сега ще ме извиниш, трябва да се обадя на моята преобразена любима, за да й кажа, че шегата свърши и че ще тръгна към замъка с нейната огърлица.

 

 

Веднага след като Джон Ву си тръгна, всякакви следи от хумор изчезнаха от лицето на Джефри. Той отключи шкафа, натисна бутоните, чрез които претърсваше мълчаливата къща и най-сетне я намери. Беше на прозореца, загледана надолу към покривите на високите сгради в низината. „Дали бе втренчила своя поглед в сградата, където се срещаше с Тайлър Ван?“ — чудеше се Джефри. Това място на греха, където бе извършила своя непростим акт на предателство.

„Каква грешка направи ти, моя принцесо.“

Първата истинска усмивка през този следобед докосна лицето на Джефри. Колко голямо ще бъде удоволствието му от нейната болка. С малко повече планиране, той ще намери начин Ийв да стане свидетел на смъртта на Тайлър. Нещо по-добро — още по-добро — точно бледите, тънки пръсти на Ийв ще натиснат спусъка, който ще изпрати куршума в сърцето на нейния любовник. Образът изпълни Джефри със силно желание. Скоро, много скоро, той щеше да се върне в Пейк Касъл, изваждайки Ийв от предателската й замечтаност и после щеше да я обладае с такава страст, че да не може да забележи, че той бе разкрил истината.

„Лошо, твърде лошо е — размишляваше Джефри, — че Ийв ще трябва да умре. Щеше да е особено забавно да я наблюдава как страда след смъртта на Тайлър.“ Той знаеше, съвсем случайно, колко забавна можеше да бъде такава скръб.

Но Ийв щеше да умре. Трябваше да изтърпи страданията си преди това. Това поне беше лесно. Имаше още достатъчно време, за да изпита болката си. Джефри бе сигурен, че безнадеждно състрадателната му съпруга нямаше никога да наруши обещанието, дадено на малкото китайско момиченце. Винаги преди това, бе изпитвал презрение към това състрадание. Но сега то го накара да се усмихне. Заради болното сърце на Лили Кай, той разполагаше с шест седмици, през които щеше да причинява болка на невярната си съпруга. Шест величествени седмици на изтезание и мъчение. И ако го направеше добре, независимо от нейното страдание, Ийв щеше да се надява на блещукащата надежда — фантазиите й за бягство — до самия край. А Джефри щеше да го направи добре. Този път добре.

„Ще платиш за своето предателство, принцесо моя… роза моя.

Как ще платиш.“