Катрин Стоун
Луна от перли (20)

Деветнадесета глава

— Моля да ме извиниш заради безредието — каза Алисън, вървейки с Мейлийн към трапезарията, — но подготвям колет за семейството си.

Разхвърляните вещи бяха многоцветен избор от предлаганите в Хонконг сувенири — нежни порцеланови фигурки, вазички с формата на цветна пъпка, украсени с фазани, дракони, цветя и пеперуди, копринени шалове и кашмирени блузи. Бяха красиви подаръци, подбрани с обич и гледайки ги, Мейлийн научи по нещо за получателите им. Едната баба обичаше пастелните тонове, бе мълчалива и нежна, а другата бе жизнена, весела и смела и от тримата мъже в семейството на Алисън, поне един имаше желание да се отдава на рисковете на модата.

Посочвайки към една особено предизвикателна копринена връзка, Мейлийн попита:

— За кого е? За баща ти ли?

— Не. За бащата на моята майка. — Алисън се усмихна критично и призна: — Може би ще е твърде ярка дори за него.

В отговор на думите на Алисън, Мейлийн си разреши да докосне с нежните си пръсти коприната на една от строгите връзки. Разреши им? Не, глупавите й пръсти се движеха като че ли сами, като че ли неочаквано бяха пожелали, имаха нужда да докоснат нещо, което щеше да бъде носено от Гарет Хуайтейкър или, може би от другия дядо.

Мисълта за нейния дядо изненада Мейлийн. Беше чувствала нуждата от родителите на Джулиана, нейните баба и дядо, които бяха погълнати от вълните на бушуващото море. Но до този момент, никога не бе помисляла за бабата и дядото, които бяха живи. Нейният дядо щеше да носи една от връзките, които сега тя докосваше. А баба й? Ръцете й замислено се прехвърлиха върху кашмирените блузи. И като че ли пръстите й знаеха отговора, преди още да бе попитала и се спряха на бледорозовата, а не огненочервената.

— Майката на майка ти ли носи тези ярки цветове?

— Хуайтейкърови са по-традиционни от Паришови.

Традиционни. Думата прониза сърцето на Мейлийн, като острие на нож, забивайки се дълбоко, прониквайки в нежната й плът. Когато раните й прокървиха от новата болка, мислите които я измъчваха затанцуваха в съзнанието й. „Незаконородената дъщеря, полукитайка, всъщност не отговаряше на описанието за традиционност. Признай си честно, мислиш ли, че Хуайтейкърови щяха да бъдат щастливи, ако узнаеха, че ти бе галила така глупаво и с толкова обич нещата, които щяха да носят един ден? Продължавай да мечтаеш. Разбира се, че щяха да ги носят, та това бяха подаръци от тяхната златокоса внучка, но първо щяха да ги пречистят от нейното докосване.“

Изведнъж пръстите й усетиха меката кашмирена материя като натрошено стъкло, острите парченца се впиваха в нежната й плът и с надеждата да излекува кървящите си рани, Мейлийн посегна към малката купчинка със снимки, които лежаха до порцелановите фигурки. Първата бе странно успокояваща. Златното слънце се събуждаше над пристанището Виктория. Тя нетърпеливо се насочи към следващата. Наистина, почувства се облекчена и скоро актрисата в нея щеше отново да бъде под контрол, щеше да може да погледне Алисън в очите, щеше да се усмихва, но когато стигна до последната, крехкото спокойствие отново бе разклатено.

Наскоро Хонконг бе празнувал Фестивала на Гладния дух. Това бе времето, само в продължение на двадесет и четири часа, когато на Йен Ло — гладните духове, им бе разрешено да излязат на земята. Изобилие от подаръци, храна и дрехи се поднасяха, за да могат блуждаещите духове да останат доволни и да не предизвикват хаос на земята — палеха се благоуханни свещички, изгаряха се фалшиви пари. Фестивалът на посетителите от долния свят завършваше с пускането във вода на флотилии от „параходчета духове“. Във всято малко корабче гореше по една свещичка и светлините на всичките осветяваха знамението, което стоеше в последната. На него пишеше: „Укротете ветровете и спечелете.“

Когато Мейлийн гледаше красивата снимка на осветената от пламъчета флотилия от „параходчета духове“, в нея още по-властно нахлуха гневните спомени за съдбовния ден, в който бе разбрала истината за своя баща и когато бе загинала най-хубавата част от същността й. Нейните сърдити духове бяха възкръснали от пепелта — жестоки фантоми — гладни и желаещи да излязат навън, да я наранят, когато тя самата бе наранена. Веднъж вече Мейлийн бе разрешила на духовете да вилнеят, причинявайки болка на обичната й майка. Но те не бяха доволни от единствения ден, в който бяха на свобода, нито пък бяха отплували в осветения от свещички залез, за да не нараняват никого повече. Те все още бяха живи вътре в нея и тя знаеше това. Но се бе заклела, че там и ще останат. Никога повече нямаше да разреши на вратите на нейния ад да се отворят. Черпейки сила от клетвата си, Мейлийн погледна към последната снимка и каза тихо и искрено на златокосата си сестра:

— Наистина са прекрасни, Алисън. Бих искал да видя и други. Или са долу в касата?

— Не, там няма нищо — сви рамене Алисън. — Пазя негативите в специалните чекмеджета, но дори и това мисля, че е прекалена предпазливост. Така че, ако искаш да видиш някои от тях…

— Разбира се, че бих искала.

 

 

Прекараха почти цял час в работната стая на Алисън и въпреки че някои от снимките, които Алисън бе направила в Хонконг предизвикаха старите й спомени, Мейлийн успя да се съсредоточи върху настоящето, върху великолепния талант на сестра си… и по време на краткия път от кабинета до всекидневната, където щяха да си направят чай и да се обадят да им донесат храната, сърцето на Мейлийн се изпълваше с надежда.

„Мога да го направя. Мога да бъда заедно с Алисън, което всъщност и желая, мога да контролирам болката си и…“

Докато прекосиха краткия път до трапезарията, сиво-черното небе над Хонконг се разтвори и сега дъждът падаше тежко, замъглявайки светлините на града, размивайки цветовете.

— Какъв дъжд, погледни — възкликна Алисън. — Колко е приятно.

— Приятно? — отекна гласът на Мейлийн и тя се сви от тона на собствения си глас, ужасена от значението, което придаваше на думата. Беше се почувствала толкова сигурна, толкова обнадеждена и способна да се контролира. А сега? Дали все пак някой от гладните й духове бе успял да се изскубне? „Не — каза си тя. — Беше нещо друго. Но тя разбра, че все пак бе успяла да нарани, когато видя неочакваното объркване, изписано на лицето на Алисън. Напомняше й объркването на Джулиана, нейното стреснато недоверие, че дъщерята, която толкова я обичаше, изведнъж бе станала толкова жестока.“ В следващия момент се чу да изрича думите, които толкова се надяваше, че ще може един ден да каже на майка си:

— Съжалявам, Алисън.

— Няма нищо.

— Не, не е нищо — намръщи се Мейлийн. — Вероятно трябваше да ти откажа да дойда тази вечер. Знаех, че ще бъда неприятна за компания.

— Защо, Мейлийн? — попита Алисън тихо. — Нещо е станало със строежа ли?

— Не. Заради мен самата. Скоро ще съм неразположена, но това не е извинение — добави тя бързо. — Знам това. Всъщност, това е моя слабост, моя вродена слабост.

— Би могло да е вроден недостатък — съгласи се Алисън с обичлива усмивка. — Но, Мейлийн, това не е слабост. Просто е нещо, което нормално се случва, нещо естествено.

— Чудя се доколко е естествено. Защото чувствата, които ме обземат са толкова — налудничави — че стигам до заключението, че всичко идва от мозъка ми. Но този следобед, когато бях решила, че последните две седмици от работата ми по детайлните проекти бяха толкова безнадеждни и бях готова да ги захвърля в коша, погледнах случайно към календара и разбрах причината.

— Сигурно си се успокоила.

— Да, но се забавих с проектите. Ще трябва да ги погледна отново след няколко дни.

— Ще видиш, че са добри.

— Надявам се. А ти, Алисън, ти имаш ли такива проблеми?

— Не, и не си спомням някога да съм имала. Още от осемнадесетгодишна възраст взимам хапчета против забременяване и мисля, че това намалява хормоналните напрежения.

Мейлийн някак си успя да прикрие учудването си, че Алисън взима такива хапчета. Въпреки че двадесет и седем годишните девственици бяха рядко явление, тя реши, че ако има някой, който е толкова невероятно невинен, толкова щастливо чист, това бе Алисън. Мейлийн вярваше, че сестра й щеше да се отдаде само на мъжа, който щеше да обича за цял живот, но очевидно представата й е била погрешна. Още от времето, когато Мейлийн Куан бе напуснала Хонконг, мразейки себе си толкова много, че никога не можеше да си представи някой мъж да я докосне, сестра й бе започнала да взима тези хапчета. Мъжете, разбира се, бяха поискали да докоснат Мейлийн и тя им бе разрешила, дори след като бе научила истината за себе си — колко безчувствена и колко непохватна бе и колко много разочароваше.

Всъщност сексуалните отношения ли обсъждаха сега сестрите? Дали те представляваха такова чудесно изживяване за Алисън, че тя ги желаеше толкова често и понякога импулсивно, че хапчетата бяха единственото практическо решение на положението?

Мейлийн внимателно подходи към въпроса си:

— Не е ли рано да се взимат тези хапчета от осемнадесет години?

— Въпреки че в моя случай е трябвало да започна по-рано. Менструациите ми са особено обилни и тъй като не бях обсъждала въпроса с никого, не знаех, че това е необичайно. Само седмица преди да отида в колежа, припаднах.

— Тогава ли се наложи да ти преливат кръв.

Алисън кимна.

— Когато лекарите откриха, че е невъзможно да ми прелеят кръв, ми дадоха желязо и ми предписаха хапчетата. Почти не вярваха, че могат да помогнат за спиране на кръвотечението, но те помогнаха и сега ти взимам непрекъснато. И — допълни тихо Алисън, — това ще е до момента, в който реша, че ще забременея.

Мейлийн видя неочакваната решителност в очите на Алисън.

— Безопасно ли е да спреш да ги взимаш, Алисън? Би могла да почнеш много да кървиш, преди да забременееш.

— Би могло… въпреки че лекарите и семейството ми се тревожат повече за самото раждане. Не съществува доказано медицинско твърдение, че бих могла да имам същите усложнения като майка ми. Но дори да има и най-малката вероятност за това и невъзможността да ми се прави кръвопреливане, им дават основание да решат, че никога не би трябвало да имам деца.

— Но ти не си съгласна с това?

— Разбира се, не знам отговора от медицинска гледна точка, но аз искам да имам деца от мъжа, когото ще обичам.

— Но ако това може да ти струва живота?

— Така е станало и с майка ми, Мейлийн — отговори тихо Алисън. — Но тя е родила детето, което баща ми е искал.

„Детето, което той е искал.“ Думите разкъсаха сърцето на бебето, което Гарет Хуайтейкър не бе искал. Но Мейлийн почти не обърна внимание на тази болка. Тя й бе позната, бе толкова стара, а сега усещаше и нови чувства, които я разкъсваха, когато си представеше как сестра й умира при раждане, че можеше да умре въобще.

Алисън не може да умре. Тихата й молба бе последвана от решителна клетва. Няма да разреша тя да умре.

Мейлийн Куан бе само наполовина Хуайтейкър, само наполовина традиционна, но когато сърцето й даде тази тържествена клетва, тя си представяше нещо твърде авангардно. В ерата на забременяването ин витро и изкуствено осеменяване, бе възможно да се намери жена, която да пожелае да износи плода на друга — някоя, която вече е раждала или която знаеше, че никога няма да роди свое дете, но би желала да помогне на майка, която искаше да има деца.

Някоя като мен.

Това бе толкова възбуждаща мисъл, толкова освобождаваща и даваща надежда, но после и тя умря. Бебето ще бъде на Алисън, с гените на нейната златноруса коса, независимо, че девет месеца щеше да живее вътре в Мейлийн. Каква храна можеше да обещае тя на мъничкия живот, заобиколен от гладните духове?

Сега грешката е изцяло моя — помисли Алисън, когато за втори път тази вечер лицето на Мейлийн стана напрегнато и тревожно. Дълбоката мъка бе изписана там по-рано, когато Мейлийн гледаше снимката с флотилията от корабчета духове и сега се появи отново. На Алисън толкова й се искаше да отдаде всичко това на месечните капризи на хормоните или на някаква витаеща тревога за „Джейд Палас“, но този път не можеше да има никакво съмнение. Беше нещо лично, нещо, което тя бе казала. Само няколко секунди преди това, Алисън бе попитала дали несъзнателно бе нарушила някакво неписано правило, което й забраняваше да снима малките корабчета в морето, когато нефритенозелената буря в очите на Мейлийн изведнъж бе затихнала. И сега, точно когато Алисън набра смелост да попита какво бе направила, за да причини такова безпокойство у Мейлийн, то бе изчезнало отново.

Бяха привършили вечерята си и пиеха току-що направения жасминов чай, когато Мейлийн се върна към разговора им за времето. Гласът й като че ли се опитваше да се извини, като че ли искаше да даде възможност за провеждане на един културен разговор именно на тази тема.

— Кажи ми, защо обичаш толкова много дъжда?

— Защото, наистина се чувствам уютно, когато вали.

„Но и на мен ми е приятно, установи Мейлийн. Защо е така, по дяволите?“ Каквато и да беше причината, тя определено нямаше нищо общо с живота й в Лондон. Дребният дъждец там бе толкова студен, депресиращ и неприятен. Тогава трябваше да има нещо хубаво в тропическите дъждове на Хонконг? Разбира се. Мейлийн не можеше да си спомни какво я караше да се чувства така, но учудващо, чувстваше се като че ли в безопасност, като че ли беше обичана.

— Обичам да се разхождам в дъжда — продължи Алисън, насърчена от неочакваната нежност в изражението на Мейлийн. — Косата ми става ужасна, но дъждовната вода я прави необикновено мека.

— Никога не съм опитвала.

— Наистина ли? Такива силни дъждове са типични за Хонконг, нали? От разговора в Пийк Касъл разбрах, че си родена тук?

— Да — отговори Мейлийн, свивайки рамене. После, усмихната, добави: — Мисля, че винаги съм носила чадър.

— Семейството ти тук ли е? Имаш ли братя, сестри?

— Имам сестра — призна Мейлийн, загледана в чашата си, така че Алисън не можеше да прочете неизказаните й думи: И тя е тук сега. — Но тя не знае нищо за мен.

— Не знае? Защо?

— Баща ми, нашият баща, е американец. Останал е достатъчно време в Хонконг, за да забременее майка ми. Казал й е, че я обича, разбира се, но това е било очевидна лъжа. Върнал се в Америка и никога повече не се обадил.

— Знаел ли е, че майка ти е бременна?

— О, да. Последният й разговор с него бил два дни след като съм се родила.

— О, Мейлийн — каза тихо Алисън, — съжалявам.

Мейлийн вдигна погледа си от порцелановата чашка към състрадателното, изпъстрено с лунички, лице на сестра си.

— Какво би си помислила за такъв човек, Алисън?

— Аз… А ти какво мислиш?

— Че е жалък, непочтен, не заслужава дори презрение. — Този танц на болката бе толкова опасна игра. Мейлийн се бе заклела да държи затворени вратите на подземния си свят завинаги и тя щеше да удържи на клетвата си, но имаше въпроси, на които сърцето й се нуждаеше от отговор. — Можеш ли да си представиш твоят баща да направи нещо такова, Алисън?

— Моят баща? Не. Никога. — Енергичният жест на главата й подчертаваше сигурността на думите, изречени от Алисън.

— Ти каза, че той има и друга дъщеря… твоята сестра.

— Да — смелите очи на Мейлийн срещнаха нетърпеливите зелени очи на сестра й. — Тя не знае нищо за мен, няма представа, че съществувам.

— Мислила ли си някога да се опиташ да се свържеш с нея?

— Много съм мислила за това — призна Мейлийн, после замълча, имайки нужда от паузата. Но Мейлийн Куан имаше нужда от отговори много повече, отколкото от това да успокои препускащото си сърце. — Какво мислиш, Алисън? Дали тя би поискала да узнае за мен?

— Разбира се! Защо да не иска? Ти си нейна сестра.

— Да… но и двамата й родители са американци. Мислиш ли, че ще бъде шокиращо за нея да открие, че има сестра, която е полукитайка? Не мислиш ли, че това е нещо, което ще предпочете да не знае?

Алисън отново поклати златокосата си глава, този път по-бавно, но още по-решително и нейните блестящи очи грееха убедително тържествени.

— Сигурна съм, че тя ще иска.

„В нея няма никакви предразсъдъци за цветовете — помисли си Мейлийн. — Никакви предразсъдъци за цветове, раса, за каквото и да е.“

Кажи й, шепнеше сърцето на Мейлийн. Няма никаква опасност. Знаеш, че е така. Алисън никога няма да се отвърне с отвращение. Знаеш думите. Репетирала си го хиляди пъти, отново и отново, нощем. Кажи ги сега. — „Ти си моя сестра, Алисън, моя сестра! И аз толкова много се гордея с теб и… Не! Да не си посмяла да изречеш тези думи на обич!“

Мейлийн очакваше, че неочакваният и мощен протест ще дойде от някой от гладните духове, който щеше да се разсърди, че е бил затворен толкова дълго от техния единствен пазач. Мейлийн, върху която трябваше да се изсипе жестокият хаос. Тя очакваше грубо напомняне именно от тях. Колко различен бе цветът й, колко нечиста бе кръвта й и как не струваше нищо. Но горещият протест не дойде оттам, а от недрата на сърцето й.

„Не можеш да кажеш истината на Алисън, не и сега, нито когато й да било. Разкриването на истината би било пагубно. О, да, тя щеше да спечели сестра си на нейна страна и защото това бе Алисън, тя щеше да погледне благородно на най-големите ти тежнения, но правейки това, щеше да загуби бащата, когото обичаше, на когото вярваше и когато считаше за човек на честта. Не можеш да разбереш илюзиите на Алисън. Ти, която от всички най-добре познаваш мъката от откриването на горчивите истини за родителя, когото обичаш. Не можеш и няма да го направиш, няма да причиниш болка на Алисън. Не си толкова жестока“.

— Мейлийн?

„Не си толкова жестока“ — храбрата мисъл, на която гладните духове не се бяха противопоставили, пееше в сърцето й. Нямаше значение каква бе причината за това или просто защото в момента те бяха онемели. Цялото й същество се тресеше от надежда и когато нефритените очи срещнаха изумрудените, те бяха кристално ясни и блестяха. Не беше сега времето да й разкрива тайната.

Алисън кимна безмълвно. Светлината в очите на Мейлийн блещукащата в тях надежда — й напомни за онези първи моменти на Кай Тай. „Това са само моите розови илюзии“ — помисли си Алисън. Пътуването към приятелството щеше да бъде трудно, объркващо, каквото бе досега… но щеше да бъде такова, което й двете желаеха.

С обичлива усмивка и с очи, които също искряха, Алисън смело навлезе малко по-навътре в територията на чувствата, където нежните коренчета на тяхното приятелство се опитваха да намерят благодатна почва.

— А майка ти, Мейлийн? В Хонконг ли е?

— Да — отговори Мейлийн тихо. — Тук е, но не съм я виждала. Разделихме се преди години.

— Знаеш ли как е?

— О, да. Добре е. Дори много добре. Постигнала е големи успехи.

— Но не си говорила с нея?

— Не, вече в продължение на девет години — каза Мейлийн тъжно на сестра си, която цял живот бе мечтала да има майка. — Не всички взаимоотношения между родители и деца са толкова прекрасни, както твоите с баща ти. Майка ми ме излъга, което не можах да понеса и аз й казах неща, които не мога да очаквам, че някога ще ми прости. И за двете беше най-добре всяка да поеме своя път.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Абсолютно съм сигурна, че тя се чувства по-добре без мен. Но на мен ми липсва.

 

 

На Сам му трябваха няколко минути, за да осъзнае двата различни шума, които идваха от плискаща се вода в хотел „Ийдън Хелф Спа“ — поройният дъжд, който се лееше върху прозорците в преддверието и по-далечните ритмични плясъци, които идваха от басейна. Беше един часа през нощта и въпреки че знаеше колко много бизнесмените на деветдесетте години държаха на своето физическо състояние, той си представяше, че ще бъде сам. Не, той не беше там, за да плува. Тялото му все още беше стройно и силно, такова, каквото се бе появило на тази земя. Не че беше толкова любопитен, но понеже беше тук, за да разгледа оформянето на пространството около басейна, Сам с учудване погледна по посока на меките, ритмични плясъци. При вида на жената в басейна, той пое дълбоко въздух в дробовете, които вече не бяха опушвани от цигарения дим, а изяждани от глад, тъй като вече месеци мъничките демони в него предявяваха претенции да бъда хранени с всекидневната доза опустошения.

Беше Мейлийн. Сам бе сигурен, въпреки че лицето бе скрито от водата. Плуваше с формата и бързината на шампион и целият й бански костюм потвърждаваше това. Само косата си не носеше като шампионите. Вместо плътно прибрана под шапката, тя се носеше след нея, дълга черна опашка, плъзгаща се, както и тялото й във водата с цвят на аквамарин.

Сам разпозна плитката. Мейлийн я носеше всеки път, когато идваше на строежа от средата на юли насам. Беше една копринена каубойка: сини джинси, каубойски ботуши, черна копринена плитка и мека копринена блуза. Сам я бе насърчавал да идва поне веднъж в седмицата и тя с желание бе откликнала, но посещенията й едва ли бяха необходими. Той все още не бе имал истинска нужда от нея в процеса на изграждане на конструкцията от блестяща стомана. Но от следващата седмица, щеше да има нужда от нея почти всеки ден. Щеше да има нужда от нея, да я иска… всеки ден. Дотук всичко с „Джейд Палас“ вървеше прекрасно, изпреварваха сроковете, наложило се бе да направят много по-малко изменения, отколкото Сам бе очаквал. Но все още не можеха да бъдат спокойни и това щеше да продължи още дълго. Най-трудната част от работата предстоеше — полагането на облицовката от алабастър върху металната конструкция. Трудното време за Сам и Мейлийн също предстоеше. Щяха ли да могат да работят заедно, да се споразумяват за трудните решения и да не разрешават на неизбежните професионални трудности да се намесват в личните им взаимоотношения? Сам се надяваше да успеят.

— О, това си ти.

— Здравей — поздрави той нежно.

Тя беше в средата на басейна, точно там, където падаше дългата тъмна сянка на Сам.

— Защо си тук, Каубой?

— Исках да погледна преддверието. Мисля си, че някакъв вариант на това, ще е много подходящ за „Джейд Палас“. Ти какво мислиш?

— Да — намръщи се Мейлийн. — От кога си тук?

— Достатъчно дълго, за да видя как плуваш. Състезавала ли си се някога?

— Не.

— Защо тогава плуваш така добре?

— Предполагам, защото се научих да плувам, преди да мога да ходя. — Докато плуваше, Мейлийн се чудеше дали далечният спомен за уютност, предизвикан от тропическия дъжд не беше просто спомен за това, как бе попаднала в топлите води на плувния басейн. Реши, че не е. Да, когато плуваше, се чувстваше в безопасност, влагаше дори любов, но това бе различно от чувството, предизвикано от поройния дъжд. — Майка ми настояваше.

— Тя състезавала ли се е?

— Не. Въобще не може да плува, въпреки че е прекарала първите тринадесет години от живота си на лодка в пристанището Абърдийн.

— Слязла е на брега, когато е била на тринадесет години?

— Имало е тайфун. Цялото й семейство е загинало.

— А тя е бил спасена?

— Сама се е спасила — отговори тихо Мейлийн. Такава бе истината, въпреки че, помисли си тя, Джулиана никога не го бе споменавала. Според спомените, които Джулиана й бе разказвала за нейния живот, някакво парче от „Луна от перли“ я бе спасило, после Вивиан я бе спасила и после, пет години по-късно, се бе появил най-важният спасител — Гарет Хуайтейкър.

Все още се намираше в средата на басейна, движейки се във водата, а аквамаринените капчици вода блестяха като диаманти по дългите й, черни като нощта, мигли. Но Сам видя това, което бе скрито зад блещукащите диаманти — неочакваните тъмни сенки, появили се в нефритенозелените й очи.

— Ще ти дам няколкостотин американски долара за тази идея, Мейлийн.

— Не струва толкова.

— Нека аз да преценя.

— Не струва толкова.

— Добре — усмихва се Сам. — Тогава двадесет хонконгски долара.

Мейлийн поклати отрицателно глава, едно леко притеснено кимване, което бе повече молба, отколкото защита и тогава диамантите от ресниците се разпръснаха по бузите й като проблясващи сълзи.

— Добре — увери я Сам много нежно. — Мисълта си остава за теб. Просто исках да се уверя, че не е мисъл на рецидивист.

— Рецидивист?

— Знам, че това е сложна дума за един каубой. Просто исках да бъда сигурен, че не си се върнала към някой от своите саморазрушаващи се навици, от които се отказа преди шест седмици.

— О ти?

— Нито една цигара.

— Сигурно си бил заклет пушач.

— Е, не толкова заклет, Джейд. Но много сериозно се отнасям към сделката, която сключихме.

Тя затвори очи, разпръсквайки още диаманти. Сам проследи блестящата им пътечка до устните й, но не по-надолу. Под кристалната синя вода, тялото й като че ли бе обвито с лек воал, но Мейлийн не бе поканила очите му натам. Така че той се спря на сочните й устни, които понякога сами изпращаха замайващи покани, вероятно без нейно разрешение. Сега трепереха и бяха посинели.

— Студено ти е — каза Сам, — а сигурно няма да излезеш, докато стоя тук, вярно ли е?

Мейлийн го погледна, а върху посинелите й устни се появи лека усмивка.

— Ще поплувам още малко и ще се стопля.

— Добре. Лека нощ, Джейд.

— Лека нощ, Каубой.

Сам си тръгна, но се спря за един последен, импулсивен въпрос.

— Какво мислиш за дъжда?

— Мисля, че е уютен, но не знам защо.