Катрин Стоун
Луна от перли (12)

Единадесета глава

„Аз наистина мога да измина шест пресечки!“ — Алисън го бе подразнила с мек смях и искрящи очи.

И сега, когато тръгна, за да измине шестте пресечки, очите й искряха отново и цялото й същество се вълнуваше.

Беше спала дълбоко, събуди се чудесно освежена и нетърпелива. Помоли да й изгладят памучната рокля в синьо и бяло. Когато я донесоха — скриптяща и без никаква гънка, тя започна да мисли какви обувки да обуе, какъв колан и какво бижу да сложи.

Повечето място в двата куфара, с които Алисън бе тръгнала да пътува от Далас, бе запълнено с карти на улици, указатели, лещи и филтри. Беше взела само толкова дрехи, че да й стигнат до сряда, когато щеше да пристигне останалата част от багажа й. После се стигна до прическата. Беше взела златисти диадеми, големи фиби, различни ленти.

„Джеймс е женен за работата си и спомена за съпругата — помисли си тя. — Ако някога се обвърже отново, това ще е с жена като Мейлийн. За сега обаче «Джейд Палас» — неговото обещание към Гуенет, бе единствената му страст.

Ще вложа всяка частичка от тази необичайна енергия, която чувствам, за да направя най-добрите снимки — кълнеше се Алисън. — Заради Джеймс. Може би ще го накарам да се усмихне.“

Тротоарът на Чартър Роуд бе бързо течаща река от целенасочено човечество. Самият булевард обаче бе по-бавен и забележително тих — поток от коли, таксита, лимузини, автобуси и тролейбуси. Алисън чуваше тежкото дишане на машините и от време на време веселото издрънчаване на тролейбусния звънец, но учудващо, нямаше очаквания шум от клаксони. Четиристотин и осемнадесет коли на всяка миля от пътя, правеха трафика на Хонконг един от най-натоварените на земята. Но какви учтиви обноски в това движение. Дори шофьорите на такситата носеха чисто бели ръкавици, всички бяха така внимателни, като че ли отиваха на най-изискана чайна церемония.

Носейки се с човешкия поток Алисън погледна нагоре към небостъргачите. Цветните им стъкла блестяха в розово, виолетово, сребърно и златно, а самите кули от стъкло проблясваха като в приказките. Острите им, стилни ръбове бяха размазани от невидимите вълни горещина, излъчваща се от яркото лятно слънце. Щеше да хване този ослепителен блясък във филма, реши тя, но не по обикновения начин. Всяка от сградите ще бъде заснета като отражение на друга кула от злато, оглеждаща се върху сребро или розово върху лилаво, или дори златно върху златно. Когато наближи Мъри Роуд Алисън престана да си представя картините, които щеше да снима и насочи погледа и мислите си към целта, към която вървеше. „Дрейк Тауърз“ — блестящ ебонит и сребро срещу лазурносиньото небе. Стилните линии бяха елегантни и изчистени. Точно като човекът, който я притежаваше. Алисън бе заобиколена от извисяващи се монолитни сгради от стомана и камък и сега една от тях се бе устремила в грациозно движение, приближавайки се към нея… за да я посрещне. Костюмът, с който бе облечен бе черен като косата му, но дори и от това разстояние и независимо от непоносимата жега, Джеймс Дрейк изглеждаше студен, като среднощна сянка. В очите му обаче имаше топлина. Те като че ли блестяха от тихо удовлетворение, когато се усмихваха на предстоящата среща. Все още Мъри Роуд ги разделяше, трябваха им още няколко минути, защото светофарът на пешеходната пътека светеше с яркочервения знак на спрял човек.

Докато Алисън чакаше на края на тротоара, мислеше за снимка на Джеймс Дрейк. Разбра, че това бе почти невъзможно. Никога нямаше да могат да се уловят неговата страст, болка… и именно в този момент мислите на Алисън поеха в неустановена посока. Пантерата на Хонконг със сребристите очи, вече бе уловена. Да, елегантната мощ на стъпките му и гордата увереност на държанието му, изпращаха безполезни съобщения за това, че той бе господар в своята област. Но, в очите му имаше нещо, нещо повече от необятната скръб, заради смъртта на съпругата му. Като че ли беше животно в клетка, крачейки, протягайки се, търсейки, изпитвайки глад. Това че някой или нещо можеше да постави Джеймс Дрейк в клетка, изглеждаше нелепа мисъл. Алисън я отмина, когато за пешеходците светна зелено, човечето сега вървеше. Всяка пърхаща клетка на тялото й искаше да намали празнотата между нея и Джеймс, колкото се може по-бързо. Но като жена, която бе прекарала живота си опитвайки се да не умре, да остане жива и здрава, заради тези, които обичаше, се спря с чувство за отговорност, за да погледне идващото движение, преди да посмее да напусне тротоара. Нямаше нищо и тя направи смела крачка по улицата към Джеймс, усмихвайки му се. И тогава, за един миг, Алисън видя нещо, което само няколко пожарникари в Уелс бяха видели — страх в безстрашните очи на пантерата.

— Алисън! Внимавай!

Чу се звук на клаксон, рязък самотен звук, причинен от стреснатия шофьор в бели ръкавици на един Даймлер Бенц. Алисън инстинктивно се върна на тротоара и точно когато го направи, огромното туловище на зелена лимузина мина само на инч от нея. Незабавно разбра какво се бе случило, разбра почти фаталната си грешка. Това беше британският Хонконг. Тук, както и в Англия, когато искаш да провериш дали е безопасно да пресечеш улицата, трябва да обърнеш главата си на дясно, а не на ляво, за да проследиш приближаващото се движение. Беше глупава грешка, неопровержимо доказателство, че Дороти, макар и да не беше вече в Канзас, бе донесла своя наивитет заедно с нея до Оз. Ако колата се беше движила по-бързо, глупавата й грешка щеше да бъде трагична. Но сега беше добре, в безопасност, нямаше никакви щети, освен върху гордостта й и глупавата й надежда, че може да изглежда малко по-светски, по-женствено в очите на Джеймс.

Сега той беше до нея и страхът, ако той наистина съществуваше, бе заменен от загриженост.

— Добре ли си?

— Добре съм — увери го тя, когато пресичаха Мъри Роуд. — Почувствах се като идиот, разбира се.

— Не бива. Това е естествена грешка.

— Благодаря ти.

След като безопасно стигнаха до тротоара, като че ли бе успяла да премине разстоянието от шестте пресечки без никакъв инцидент, Джеймс я поздрави нежно:

— Добро утро, Алисън.

— Добро утро, Джеймс.

— Спа ли добре?

Алисън погледна в очите му, потъмнели от липсата на сън. „Защо не можеше да спи Джеймс Дрейк? — чудеше се тя. — Кошмари? Тревоги за империята му? Неспирно нощно ходене нагоре-надолу в невидимата клетка?“

Сега очите с тъмни кръгове изглеждаха загрижени, така че тя забави отговора си. Добре отпочиналите очи на Алисън блестяха, когато отговори:

— Благодаря. Невероятно добре.

 

 

Обзавеждането на кабинета на Джеймс в сградата бе точно като самия човек — оскъдно, но елегантно, място на истинска изтънченост, проектирано в оттенъци на сянката и камъка. Единственото цветно петно се намираше върху тъмно сивото бюро, една малка кехлибарена статуетка на коня на династията Танг. Прозорците с височината на цялото помещение, отвън бяха сребристи, Алисън знаеше това, но отвътре изглеждаха кристалночисти, разрешаваха абсолютна изолация, а в същото време осигуряваха впечатляваща гледка на света отдолу. По-голямата част от света беше отдолу. Само Китайската банка и Сентръл Плаза се издигаха по-нависоко в ясното синьо небе.

— Надявах се да прекараме тази сутрин заедно, за да ти покажа Хонконг, но се страхувам, че трябва да отпътувам за Сидни след около час.

— Разбира се. Всъщност не съм и очаквала… От това, което прочетох, разбрах, че има отлично организирани екскурзии. Смятам да прекарам следващите няколко дни, като се възползвам от някои от тях, а после ще започна странстванията си сама.

— Моята административна помощничка госпожа Леонг ще уреди екскурзиите и когато си готова за странстванията си, ще разполагаш с кола и шофьор.

— Няма да имам нужда от кола и шофьор, Джеймс. Ще опозная Хонконг много по-добре, ако използвам обществения транспорт. Освен това, ако не отивам до Новите Територии или отвъд острова, мисля, че пътуванията ми ще бъдат с ферибот или пеша.

Джеймс се поколеба малко, преди да отговори и когато най-сетне проговори, в гласа му нямаше и следа от състрадание, и най-малък намек, който да говори, че се опитва да възпитава едно наивно или глупаво момиченце. Вместо това, учудващо, гласът му принадлежеше на мъж, който се интересува от жената, с която говореше.

— Моля те, бъди внимателна, Алисън.

— Ще бъда — обеща тя тихо.

Когато срещна погледа му, Алисън видя нещо ново, нещо, което отговаряше на гласа му… по-дълбока нежност… по-светло сребро… нещо, което за ускорените удари на сърцето й изглеждаше почти като копнеж, като желание. После то изчезна и среброто бързо се втвърди на камък — със сигурност това бе една илюзия, мираж създаден от напрегнатата топлина, която грееше вътре в него.

— Добре — каза най-после Джеймс с малко пресипнал и пресъхнал глас.

— Колко време ще останеш в Австралия?

— До събота следобед. Вечерта има парти, честване за „Джейд Палас“, на което, разбира се, си поканена и ти.

— Колко хубаво. Къде ще бъде?

— Нека да ти покажа. — Джеймс я поведе от огромните прозорци с изглед към пристанището Виктория през пространство от блестящ черен гранит към югозападния ъгъл на кабинета си. Посочи към сграда, която се издигаше на върха Виктория като лъскава корона от снежнобели перли и допълни: — Там. В Пийк Касъл.

— Това хотел ли е?

— Не, частна резиденция, домът на сър Джефри Лойд-Аштън и неговата съпруга Ийв. Ще я харесаш, Алисън. Радвам се, че скоро ще се запознаеш с нея.

„Ийв? — отекна мълчаливо гласът й, когато усети нежността в гласа му. В какви взаимоотношения беше тя с Джеймс?“

Алисън не попита Джеймс нищо повече за Ийв, нито пък за подходящото облекло за вечерта в Пийк Касъл. Сигурно щеше да бъде изключително официално — копринени фракове и атлазени рокли. Тоалетът й щеше да пристигне в сряда, заедно с част от „нейния гардероб за Хонконг“. Роклята, която щеше да облече за партито в Пийк Касъл й бе любима. Беше настояла да я купи, независимо от учтивите, но твърди възражения и на двете си баби. Може би едно предзнаменование за по-голямо бъдещо предизвикателство. Дълга коприна до земята в цвят на слонова кост, украсена със сложни кръгове от шаржиращи пайети. Алисън и бабите й бяха открили роклята в бутика на Неймън Маркус. Марката й, „Луна от перли“, не им бе позната, но продавачката знаеше за нея.

— Създателката й живее в Хонконг. Не мога да си спомня името й, но е много известна. Всичките й рокли са много романтични. „Луна от перли“ бе сензация в Европа преди няколко години и само от скоро се предлага на американския пазар, като продажбите са феноменални. Ако „Луна от перли“ бе от Далас, Ню Йорк или дори Тимбукту, бабите на Алисън щяха да приемат поразителната рокля без ни най-малко колебание. Но защото идваше От Азия, от Хонконг, те се възпротивиха. Имаше и други в гардероба си, но нищо така романтично. Алисън се унасяше в мисли, сега се намираше в Хонконг, родината на „Луна от перли“. Щеше да потърси бутика и ако роклята, която тя търсеше, не съществуваше, можеше да се срещне с моделиерката и да си поръча дреха от нефритенозелена коприна, нещо много специално, което щеше да облече по случай честването на тази много специална вечер.