Катрин Стоун
Луна от перли (7)

Шеста глава

„Джейд Палас“

Солсбъри Роуд, Полуостров Колун

Четвъртък, 10 юни 1993

Като наближи фургона, който щеше да служи за офис на Сам Коултър на обекта, Мейлийн усети смущаваща смесица от раздразнение и мрачно предчувствие. Раздразнението беше напълно оправдано. Знаеше, че Сам и Джеймс вече са обходили обекта. Въпреки че Сам щеше да си направи труда да повтори обиколката с нея, тя добре знаеше той колко цени участието й. Страхуваше се, че всъщност е прикрито нетърпелива. Смелата, непокорна и опасна част от нея искаше отново да го види, да бъде милвана отново от тъмносините му очи и още веднъж да изпита чудесните топли и странно приятни усещания, които той й разкриваше.

Вратата на фургона бе оставена открехната, така че без да чука, Мейлийн влезе и забеляза силния, жилав силует на каубоя. Беше без шапка, яката на светлосинята му работна риза бе разкопчана. Овалната тока на колана му беше от месинг, а не от сребро и по нея нямаше никакви украшения. Дънките му бяха много изтъркани и след като погледът й се спусна по дългите му бедра, се спря върху доста износените ботуши.

Сам гледаше през прозореца към пристанището Виктория. Тялото му бе неподвижно, но излъчваше сила, а лицето му изглеждаше издялано от камък — гордо, сериозно и безкомпромисно.

Преди да проговори, Мейлийн пое успокояваща глътка въздух, а заедно с нея и цигарения дим.

— Майки, не разрешавайте на децата си да стават каубои.

Сам си бе мислил с нежност за нея, но когато се обърна, разбра, че думите й бяха далеч от любезна закачка. Усмихвайки се, той изпита желание да си върне.

— Здравей, госпожице Мейлийн, госпожо. Страхотен ден, нали?

Тъмносините му очи я изучаваха лениво, бавно и възбуждащо. Вчера костюмът й бе ярък, а днес бе облечена в тъмносин, обточен с бяло. Но както и вчера, изглеждаше като че ли току-що е слязла от парижки моден подиум. Правата тясна пола сигурно ограничаваше движението й, но така или иначе, нямаше да скача като газела. Токчетата й днес изглеждаха по-високи и от вчерашния модел.

— Предполагам, че си носиш работно облекло. Не се притеснявай да се преоблечеш в съседната стая.

— Това е моето работно облекло.

Цигарата, която димеше в лявата ръка на Сам бавно се отправи към устата му и остана там, небрежно придържана от устните му, докато кълбетата дим го накараха да присвие съблазнителните си сини очи, преценяващи я с нескрит интерес.

„Той е каубой! — Мейлийн си припомни зашеметяващата топлина, която се излъчваше от него. — Един каубой, пораждащ усещания, каквито никога не съм познавала. Изваждайки ги на показ, той ги кара да следват посоката, която сам избере. И е така сексапилен — мърмореха тихо потиснатите чувства. Дори начинът му на пушене е сексапилен.

Начинът, по който пуши?“ — присмя се тя на ум. При тази мисъл се овладя и тихо изсъска:

— Надявам се да не умреш от рак на белите дробове, преди да е готов хотелът!

Сам се усмихна широко, изгаси цигарата и попита:

— Така ли! Това засяга ли те?

— Имам предвид само хотела. И така, ще обиколим ли обекта?

 

 

Земята бе изгоряла, жадна за летните дъждове, които предстояха. Оставените от тракторите коловози бяха твърди като скала и не поддаваха. Мейлийн залитна, но не се просна на земята само благодарение на волята си.

Предишната нощ Сам бе прекарал дълги тревожни часове, размишлявайки как щяха да работят заедно с Мейлийн. Беше така необходимо да могат да се съсредоточат върху строежа на хотела. Всякакви странични неща, като техните лични чувства един към друг, не принадлежаха на работата им. Но щеше да е от полза, ако тези чувства — добри или лоши — бяха ясно определени.

„Ние взаимно не се харесваме. Добре. Но сме големи хора и професионалисти, така че нека си вършим работата.

Или… взаимно се привличаме. Чудесно. Пълнолетни сме, зрели хора, нека направим нещо за това привличане след работа.“ Чувствата на Сам Коултър към Мейлийн Куан обаче не бяха ясно определени. Непрекъснато се променяха, бяха непостоянни като нея, в един момент — бурни, в следващия — заслепителни, така както бяха противоречиви забележителните й, зелени като нефрит очи. През следващите седем месеца той и Мейлийн трябваше да работят заедно — архитект и строител, обединени от своя ангажимент към тази изключително предизвикателна цел. Но как? След една безсънна нощ, Сам все още нямаше отговор и бе доста скептично настроен към оптимистичното внушение, че е възможно точно днес, да бъде постигнато споразумение от само себе си.

И то наистина стана днес. Всред прахоляка от пресъхналата земя под изгарящото юнско слънце, Сам и Мейлийн разпалено разговаряха за „Джейд Палас“. Като че ли и двамата го виждаха, фантастичен и блестящ под искрящото лазурно небе. Очите им случайно се срещнаха. В неговите имаше толкова близост, такъв копнеж, такова желание и страст, че леденостудената жена никога не би могла да отговори.

— Има ли още нещо, за което искаше да говорим, Каубой? — попита тя рязко.

— За хотела ли? Не, мисля, че това е всичко засега… Джейд.

Нейният глас бе рязък и раздразнителен, неговият — галещ и нежен, но обръщението „Джейд“ само по себе си приличаше на нож, който се забива в крехкото й сърце и разпръсква силна болка и яд в красивите й зелени очи.

— Ти май наистина си копеле, един беден бял тексасец с всичките си предразсъдъци.

Много сърдити жени бяха наричали Сам Коултър копеле. Технически не бе точно, но като описание на поведението му в редица случаи беше доста подходящо.

Но синът на един алкохолик и каубой от родео, никога преди не бе обвиняван в предубеденост, никога и срещу никого. Това го разтревожи и то много.

— Мисля, че е по-добре да обясниш какво имаш предвид. — Гласът му бе застрашително тих. — Ние, бедните бели от Южните щати се ползваме с репутация на доста глупави хора.

— Ти беше предубеден спрямо мен от момента, в който се срещнахме.

В тъмносините очи на Сам за миг проблесна ясен и мил спомен за това кога и как се бяха запознали. Само когато се убеди, че паметта й я отведе във фоайето на „Трейд Уиндз“ — където най-малкото внезапно и силно се бе проявила физиологията — той промълви много тихо:

— Едва ли.

— Имам предвид в кабинета — обади се бързо Мейлийн. — Когато разбра, че аз съм архитектът.

През последния час Сам и Мейлийн успяха спокойно да обсъдят проблемите, свързани с изграждането на „Джейд Палас“ и какво можеше да се направи за преодоляването им.

Тогава изведнъж Сам разбра, че имаше и нещо друго, което той искаше, нещо много по-необикновено от „Джейд Палас“. Ако бе възможно, ако би могло да се осъществи, той искаше да има връзка с тази жена, изтъкана от сложни чувства. Трайна връзка — съдържателна, емоционална и обвързваща. За Сам, който никога преди не бе търсил повече от обикновеното във връзката си с една жена, това бе смайващо откритие.

Проектираният от Мейлийн Куан хотел бе необикновен, каквато бе и фантазията, обсебила сега ума на Сам. И той смяташе, че както „Джейд Палас“, така и идеята за връзка с Мейлийн вероятно бе една невъзможна илюзия и че както и на нейния хотел, ако не се обърнеше особено внимание на всеки детайл, ако всичко не се направеше точно както трябва, резултатът би бил катастрофален. Обвинението на Мейлийн бе повече от подробност. То представляваше самата същност.

— Твоето убеждение, че съм предубеден към теб, е нещо, за което трябва да поговорим — каза Сам спокойно. — Моля те, кажи ми, по-точно, в какво се състоят моите предубеждения.

— Моята възраст.

— А тя каква е?

— На първи януари ще стана на двадесет и осем, в деня след откриването на хотела. — Тя решително вдигна брадичката си. — Ти на колко си?

— Тридесет и шест — на Сам не му се налагаше да изчислява. В техния бранш осем години означаваха голяма разлика. Но не и за него. — Твоята възраст не е никакъв проблем за мен, Мейлийн, но признавам, че когато те видях за първи път, бях притеснен за твоя опит или липсата на опит. Но го преодолявам. Следващото предубеждение, моля.

— Моят пол.

— Ако бях от партията на бедните бели южняци, предполагам, че този факт наистина щеше да ми бъде неприятен. Признавам си, че до вчера сутринта си мислех, че ще се срещна с например Майкъл, а не Мейлийн Куан. — Леката полуусмивка, която беше сигурно доказателство за неговата вродена чувственост, се разля по устните му. — Но аз наистина съм съвременен мъж. Смятам, че ще мога да приема тази изненада без затруднения. И така, в края на краищата излиза, че нямам никакви предубеждения към теб.

В замяна Сам очакваше усмивка, но изражението на Мейлийн беше все още мрачно, тъжно и почти засрамено.

— Какво друго, Мейлийн? Кажи ми.

— Моята раса.

— Твоята раса ли? — Думите му бяха като освободена въздишка, която дълго е била задържана. — Смяташ, че съм с предубеждение към теб, защото си китайка?

— Полукитайка — поправи го тя сухо и укорително.

Сам усети, че наказанието не бе за него, а за нея. Болеше го, заради нейната болка и се проклинаше, че бе причина за нея. Дали пък тя наистина мислеше, че „Джейд“ бе презрителна насмешка, безмилостно напомняне на неоспоримото доказателство за смесения й, очевидно срамен, произход, което блестеше в красивите й тъмнозелени очи. Лицето му стана сериозно, очите — мили, а когато заговори, гласът му излъчваше дори още по-дълбока нежност.

— Повярвай ми, Мейлийн, не съм предубеден към теб, заради расата ти. Погледни ме, моля те. Наистина е много важно да ми повярваш.

Дългите й мастиленочерни мигли бяха плътно сведени от срам, но при нежността на гласа му, се повдигнаха и Сам видя нещо, което наподобяваше надежда. Лека, крехка надежда.

— Съзнавам, че ти може би не влагаш най-положителния смисъл, но на мен „каубой“ ми звучи като гальовно обръщение. — Нежната закачка предизвика едва забележима усмивка, която пробягна по устните й. О, колко прекрасно искреше яркозеленото в очите й. — Когато те наричам „Джейд“, аз го правя като комплимент. Строим „Джейд Палас“ в края на краищата и според мен нефритът е високо ценен.

Замълча рязко притеснен, че думите още веднъж може би несъзнателно причиняваха болка. Знаеше, че китайците особено ценят нефрита. Говореше се, че притежава мистична сила срещу злото, че е символ на богатство, красота и добродетел. Но Мейлийн бе само наполовин китайка и явно се срамуваше от смесения си произход. Означаваше ли това, че тя се самоизключваше от вярванията и традициите на онези, част от чиято кръв носеше?

Тогава Мейлийн се усмихна, спасявайки го, спасявайки и двамата, като призна:

— Да, нефритът е много ценен.

— Знаех си, че за теб това е точното име — предположи Сам с тих глас, независимо че сърцето му туптеше от облекчение. Убеждението на Мейлийн, че той е с предубеждение към нея заради расата, беше огромна пречка и те я бяха преодолели, заедно. Искаше да говорят за нея, да научи повече за това, което пораждаше у нея сенки и бури, но почувства, че беше прекалено рано. Вместо това се усмихна… и тя се усмихна… този път Мейлийн потръпна, обезпокоена по-скоро от близостта, отколкото от страх. Изпитваше необходимост да погледне настрани. Усмихна се, отклонявайки погледа си към пристанището Виктория. Сам я последва и за известно време те се възхищаваха мълчаливо на суетнята около едно от най-големите пристанища в света. Пристанището приличаше на врящ казан. Древни плоскодънни лодки пресичаха дирите на ултрасъвременни хидроплани, движеха се сред шлепове и товарни кораби, а типичните китайски лодки и ферибота „Стар“ осигуряваха прехода между Хонконг и Колун.

— О! — възкликна Мейлийн, обръщайки се към него.

— Какво има?

— Точно като тръгвах насам, госпожа Леонг, административната помощничка на Джеймс ме помоли да ти предам нещо.

— Твърде късно ли е да ми го предадеш сега?

— Не, но просто не мога да повярвам, че забравих.

Паметта на Мейлийн обикновено бе точно подредена и тя безотказно можеше да разчита на нея. Но не и днес. Секунди след като излезе от „Дрейкс Тауърз“, съобщението на госпожа Леонг беше забравено. Съзнанието на Мейлийн бе изцяло погълнато от предстоящата среща със Сам.

— Успяла е да се свърже със Златната осмица. Той и Джеймс ще бъдат тук в шест тази вечер.

— Златната осмица?

— С фън шуи^[1] — след пояснението й, което не говореше нищо повече на Сам от името Златната осмица, Мейлийн добави: — Предполагам, че дори не знаеш. Смятах, че сте говорили с Джеймс за това.

— Не, не сме.

Сам нямаше никаква представа за какво говореше тя, а бе явно, че би трябвало да има. През последните няколко месеца, докато строеше един курорт на върха на отвесни скали в Бермуда по факса и по телефона бе направил необходимата предварителна подготовка за изграждането на „Джейд Палас“. По време на телефонните разговори с Тайлър и Джеймс той бе събирал оттук-оттам сведения за строителството в Хонконг.

Сега разбра, че ще научи още нещо.

— Загубен съм — призна той. — Трябва да зная кой е този фън шуи, но не зная. Ще ми кажеш ли?

— Да, с удоволствие. — Думите на Мейлийн бяха учтиви, но тя леко се намръщи и когато проговори, в гласа й прозвуча несигурност: — Китайците вярват, че природата е живо същество, с което човекът би трябвало да се опита да бъде в хармония.

Изведнъж Сам разбра нейната несигурност. Фън шуи очевидно включваше древни китайски поверия, екзотичен мистицизъм на Ориента, а Мейлийн се притесняваше, че той ще вземе всичко това за глупост. Спокойно, откровено, той заяви:

— Струва ми се, че и аз вярвам в същото.

Мейлийн се усмихна насила.

— Ти може и да не вярваш, че естественият космос е населен от богове, призраци, духове и дракони.

— Но може би трябва — предложи Сам мило. Това, което бе прочел преди пътуването си до Хонконг бе чисто техническа литература — как човек би могъл да приложи законите на оптиката и земното притегляне и все пак да реализира великолепната идея за „Джейд Палас“. Сега, заради Мейлийн, той искаше да знае всичко за Хонконг.

— Моля те, разкажи ми всичко за този фън шуи.

— Добре. Буквално означава „вятър и вода“ и неговата цел е да постави човека в най-хармонично взаимоотношение с духовния живот. Такава хармония се счита за най-добрата надежда за добро бъдеще и добър късмет. Фън шуи предлага съвети как да се отклонят лошите духове и да се спечелят добрите.

— Какъв вид съвети?

— Най-вече предложенията му се доста практични, насочени към поставяне на нещата в подходяща хармония с витаещите духове. Например да имаш изглед към водата е добър фън шуи. Ако нямаш изглед към водата, трябва да си го създадеш. Затова в Хонконг има толкова много аквариуми.

Заинтригуван Сам се усмихна и я насърчи:

— Какво друго?

— Ами, понеже духовете могат да се движат само по права линия, те могат да бъдат отстранени от сградите като се сложат врати, спускащи се надолу или пък въртящи се.

— Значи фън шуи е доста важен в строителството.

— Да. Много.

— Добре е да ми разкажеш повече за това.

Архитектурната обиколка на Мейлийн под напора на вятъра на Хонконг и въз основа законите на фън шуи започна от „Рийджънт“, хотел край пристанището, който бе разположен на по-малко от четвърт миля от мястото, където стояха. Тъй като и двата хотела — „Рийджънт“ и „Джейд Палас“ се намираха на полуостров Колун, тя започна с обяснението, как полуостровът е получил името си.

— В края на тринадесети век, последният император от династията Сунг избягал тук, опитвайки се да се спаси от монголците. Когато видял осемте хълма на полуострова, всеки от които смятал, че е дом на дракон, пожелал в тяхна чест да нарече своя нов дом „Осемте дракона“. Но той бил само едно момче и бил забравил, че императорите също са и дракони. След като си спомнил, променил името на „Девет дракона“, т.е. Колун. Драконите са почитани същества в китайската митология. Човек не бива да ги предизвиква. Всъщност често се полагат огромни усилия да бъдат специално почетени. И тъй, за хотел „Рийджънт“ фън шуи горещо препоръчал да не бъдат забравени драконите на Колун — тук Мейлийн се усмихна — и затова стените на фоайето на „Рийджънт“ са от стъкло, за да могат драконите да виждат своя път към пристанището и да се къпят там.

Прозорците на сътворения от Мейлийн Куан „Джейд Палас“ трябваше да бъдат оцветени в блестящо зелено, с изключение на този в преддверието на фоайето. Там щяха да бъдат кристално бели. Сега Сам знаеше защо.

— Направила ли е Златната осмица подобно предложение и за „Джейд Палас“?

— Не. На оригиналните скици стъклата на преддверието бяха чисти. — Мейлийн повдигна рамене. — Аз нямам проблеми с драконите, които могат да се разхождат из нашето фоайе, а ти?

Сам се усмихна.

— Абсолютно никакви. Те са повече от добре дошли. Златната осмица има ли някакви притеснения за хотела.

— Не, няма. Всъщност, счита, че правите линии са много благоприятни и подходящи. Сигурна съм, че Джеймс просто иска да се запознаеш с него, тъй като той ще се отбива от време на време, за да проверява дали всичко е наред.

— Какво ще кажеш за китайската банка? — попита Сам, след като погледът му се премести към зданието, което до скоро, бе най-високата сграда в Азия. Проектирана от И. М. Пей, нейните дълги линии излъчват послания за увереност и стил.

— Самата банка е просперираща, но трябвало да изтеглят всички поддръжки, за да й осигурят добър късмет. Въпреки че отделните сегменти са направени така, че да наподобяват бамбукови израстъци, голяма грижа представлявали острите ъгли. Поради което на осми август 1988 година, най-щастливият ден на века, била осъществена цяла церемония за точното нагласяване на върховете.

— Ето едно невероятно предположение, значи числото осем носи щастие.

Мейлийн се усмихна.

— На кантонски осем е синоним на успех.

— Откъдето идва и Златната осмица?

— Просто прякор, даден му от доволни клиенти.

— Той има ли много клиенти?

— Всички добри фън шуи имат много клиенти. Домогването до щастието е едно от любимите занимания на китайците, може би дори мания. До способните фън шуи се допитват всички — от най-бедния до най-силните. Но не и най-властният тайпан.

Тя посочи към хълма Виктория. На самия му връх се извисяваше много старо бяло здание.

— Това е Пийк Касъл^[2], домът на сър Джефри Лойд-Аштън, собственик на най-голямата търговска компания в Хонконг. Сър Джефри явно гледа на фън шуи, като на чиста глупост.

— Защо?

— Защото всеки голям фън шуи тук смята, че Пийк Касъл заслепява планинския дракон.

— А сър Джефри не го ли е грижа за това?

— Предполагам, че не. Всъщност, той по-скоро харесва факта, че хонконгското неофициално име на неговия замък е „Очите на дракона“.

— Това че не възприема фън шуи, донесло ли му е нещастие?

— Все още не. — Мейлийн сви рамене. — Във всеки случай, животът му е доста съвършен, какъвто е, според него и интериорът на замъка.

— Джеймс често ли му гостува?

— Мисля, че да. Лейди Лойд-Аштън и съпругата на Джеймс — изведнъж тя млъкна и се намръщи.

— Зная за съпругата на Джеймс, Мейлийн — каза Сам тихо. — Когато почина, аз работех с един архитект, който познаваше Джеймс много добре. Тя познаваше ли лейди Лойд-Аштън?

— Гуенет Дрейк и Ийв, лейди Лойд-Аштън са приятелки от детинство, още от Лондон. Джеймс говори много мило за Ийв. Струва ми се, че би могъл да уреди да разгледаш замъка, ако искаш.

— Бих искал да го видя. Ами ти? Или си го виждала вече на снимки?

— Пийк Касъл никога не се е появявал в архитектурния дайджест и няма да се появи. „Очите на дракона“ е собственост на сър Джефри и може да бъде видян само от поканените от него гости.

— Това ме кара още повече да искам да го видя, но пък още по-малко съм склонен да моля Джеймс да ми урежда посещение там. — Сам и Мейлийн се усмихнаха и след секунда той попита: — Говорейки за снимки, случайно да знаеш кога трябва да пристигне Алисън Хуайтейкър?

„Разбира се, че зная“ — помисли си Мейлийн занемяла и уплашена. Някак си запази усмивката в очите си и отговори:

— В неделя вечер.

— Знаеш ли дали Джеймс има намерение да я посрещне?

— И двамата ще я посрещнем. — Все още усмихвайки се, тя попита: — Познаваш ли я?

— Не, не сме се срещали никога. Но познавам баща й, говорих с него малко преди да тръгна от Тексас и той спомена, че Алисън също ще дойде тук.

Мейлийн кимна, като че ли тази информация беше най-обикновена. Докато се взираше невиждаща в драмата на лодките и вълните, мислите й крещяха. „Значи познаваш моя баща. Той помоли ли те да държиш под око Алисън — дъщерята, която обича, да я защитаваш от тъмните тайни, които обитават тук? Въобще спомня ли си Гарет Хуайтейкър за Хонконг?“

Сега Сам можеше да вижда само профила на Мейлийн, но ясно забеляза, че внезапно красивите й очи бяха станали непроницаеми като лед. Сам бе разчитал изразителния им зелен цвят да го води по пътя към сърцето й. Знаеше, че това пътуване щеше да е опасно, понякога предизвикателно и непредсказуемо, но очакваше, че ще съумее да намери верния път. Осъзна, че няма да му бъде лесно да разбере тази загадъчна жена. Когато духът й изпадна в кризисно състояние, в най-голяма нужда, тя просто се затваряше и заключваше всичко в себе си. Точно както правеше и той.

За първи път сега той искаше да гради. В живота му нямаше следи от изживяна любов… и когато видя нефритено зеленикавия лед, който беше сигурно доказателство за дълбоката болка на Мейлийн, той се запита дали всичко щеше да приключи с разрушение.

 

 

Мейлийн си тръгна прибързано, споменавайки за среща в Дрейк Тауърз. След като си отиде, Сам заоглежда твърдата земя, докато намери в прахоляка два съвършени отпечатъка от обувките й. Внимателно ги премери, върна се във фургона и се обади в Сан Антонио. Четиридесет и пет минути по-късно, когато факсовият апарат на бюрото му се обади, Сам предположи, че ще получи отговор на запитването си, но факсът не беше от Тексас. Идваше точно от отсреща — от пристанището Виктория.

С ясен, съдържателен почерк, тя бе написала:

„Каубой,

Казано, сторено! Ще имаш възможност да разгледаш «Очите на дракона». Джеймс ми каза, че всички сме поканени на вечеря в Пийк Касъл след една седмица в събота.

Дж.“

Сам беше доволен от перспективата да прекара една вечер сред този противоречив архитектурен обект, но това удоволствие бледнееше пред чувствата му, породени от начина, по който Мейлийн бе подписала факса.

Дж., съкратено от Джейд. Не се бе осмелила да изпише и петте букви на неговото мило обръщение към нея, но го приемаше, искаше го… и майстор строителят, който знаеше толкова малко за изграждането на сърдечните връзки разбра какво означаваше „Дж.“ Все още малък монументален крайъгълен камък на това, което би могло да бъде най-необикновеното съзидание в неговия живот.

 

 

По-късно същата нощ, точно преди 11 часа, лейди Лойд-Аштън застана на прозореца в големия апартамент на Пийк Касъл, за да наблюдава отдалечаващите се светлини на тъмнозеления „Бентли“ на съпруга си. Щом като светлините изчезнаха от погледа й тя се обърна назад. Разбра, че движението й е било твърде рязко, когато остри болки пронизаха тялото й. Ийв се спря със стаен дъх, докато ужасната болка затихна. После се отправи към телефона. Зеленият копринен халат бе модел на „Луна от перли“, а в джоба му бе телефонният номер на неговата талантлива дизайнерка и нейна приятелка Джулиана Куан. Ийв никога преди не се бе обаждала на Джулиана вкъщи. Всички от многото й предишни обаждания бяха кратки, безлични разговори за проби. Но сега Ийв се безпокоеше за своята приятелка. Искаше да й съобщи нещо лично. Тя набра непознатия за нея номер в Щастливата долина. Джулиана отговори при първото позвъняване. Мекият й глас бе изпълнен с разбиране и надежда.

— Джулиана, аз съм — поздрави Ийв с мило извинение. — Не се ли обади?

— О, Ийв, здравей. Не, не е.

— Тя е в Хонконг само от пет дни — напомни Ийв тихо. — Несъмнено е страшно ангажирана с хотела. Ще се обади.

— Тя не се обади девет години.

— Не, но сега се е върнала в Хонконг. Сама е решила да се върне. Това дава надежда, нали?

— Позволих си да си го помисля — призна Джулиана. — Дори си разреших да мисля, че това може би означава, че ми е простила… на мен… на нас и че накрая е разбрала, че е била обичана.

— Би могла да й се обадиш, Джулиана. Би могла отново да й разкажеш всичко. Зная, смяташ, че тя помни всичко, което си й разказала. Но може би не е така.

Лека, изпълнена с копнеж усмивка премина по устните на Джулиана. Как й се искаше всичко да се окаже просто неразбирателство между майка и дъщеря, което по някакъв вълшебен начин би могло да бъде преодоляно. Джулиана бе казала на Мейлийн всички важни истини. Бе ги повтаряла толкова много пъти. Нямаше съмнение, че Мейлийн беше чула думите й. Наистина, нейната умна дъщеря запомни всичките, разиграваше ги, дословно интерпретирайки ги посвоему.

„Това не е любов, майко! Той е използвал теб и изоставил мен. Не разбираш ли? Не обвинявай съдбата за това — някаква романтична представа за предопределената от звездите съдба! Той е избрал да не бъде с нас. Той ни е предал и през всичките тези години, ти си ме мамила, че е мъртъв. Предпочитам да беше умрял, майко, и да можех да ти кажа, че не е чудесен, любящ и почтен. Аз съм детето копеле, което е жив символ на този срам! Ти се опитай да живееш тук със зелени очи и бяла кожа. Хората се взират в мен, майко! Те се подиграват и ме дразнят. А знаеш ли как съм оцеляла и надживяла тяхното презрение? Като вярвах, че съм различна от другите подобни на мен деца, заченати във Ванчи, че съм дете на любовта, а не на сладострастието. Но не съм, майко, защото всичко, което някога си ми разказвала е една лъжа.“

— Джулиана?

— Сигурна съм, че нищо не е забравила.

— Но сега тя е по-голяма, по-зряла.

— Мейлийн винаги е била зряла — отбеляза Джулиана тихо, спомняйки си за малкото момиче, което, за да защити майка си, с обич бе стаявало своята собствена огромна мъка. — Трябва да й позволя да дойде при мен, Ийв, ако пожелае. Тя се завърна в Хонконг, заради „Джейд Палас“, за да създаде нещо величествено на мястото, където е била толкова нещастна. Не искам да се намесвам. Не би било честно.

Ийв пое дълбоко въздух и след това бе принудена да изчака, докато новите бодежи от болката преминат през цялото й тяло. Когато накрая заговори отново, мекият елегантен глас не издаваше безмълвната борба, която все още водеше.

— Аз ще се срещна с нея, Джулиана.

— Наистина ли? — прошепна Джулиана. — Кога?

— След една седмица в събота. Джефри иска да даде вечеря в чест на първата копка на „Джейд Палас“.

— И Мейлийн ли ще дойде?

— Джеймс каза, че ще дойде.

— Ти не си му казала, че е моя дъщеря.

— Разбира се, че не. Обещах, че никога няма да кажа на никого, Джулиана, и знаеш, че няма да наруша обещанието си.

— Зная. — Гласът на Джулиана се изпълни с топлота към приятелката си, към състрадателната жена, която притежаваше дарбата да чете сърцата на другите, но никога не изтъкваше своята щедрост.

— Би ли искала да бъдеш тук? Бих могла да помоля Джефри…

— Не — намеси се Джулиана леко. — Благодаря за предложението, Ийв, но Мейлийн трябва да дойде при мен, ако иска. В края на краищата този път ние не можем да се видим случайно… или изненадващо.