Катрин Стоун
Луна от перли (4)

Трета глава

Когато Гарет и Джулиана напуснаха своя вълшебен свят на любовта всеки се изправи срещу една очакваща го трагедия. За Джулиана, масивната сърдечна атака на Вивиан по време на отсъствието й бе сурово доказателство, че любовта й към Гарет бе забранена. За Гарет това бе смъртта на по-големия му брат следствие експлозия над джунглите на Виетнам.

Но това не значеше, че любовта му към Джулиана бе грешна.

Независимо от това, смъртта на Блейк й отне Гарет. На път за вкъщи, когато спряха в Токио, за да презаредят самолета с гориво, той се обади в дома с изглед към Щастливата долина. Веднага след като каза името си, враждебно настроената икономка му обясни какво се е случило с Вивиан. Сега тя се възстановявала, призна жената. Чувствала се много по-добре, когато Джулиана била до нея, всъщност където трябвало да бъде от самото начало, вместо да бъде с него.

Гарет знаеше, че в „Пенинсюла“ не бе оставено никакво съобщение за Джулиана. Вивиан знаеше къде е тя, но бе решила да не й казва. Гарет не се опита да се свърже с Джулиана в болницата. Сега не беше време да споделя своята трагедия с нея, защото ако тя чуеше гласа му, щеше да разбере, че му се е случило нещо много тъжно.

Щеше да й се обади от Далас.

Далас… беше толкова далече от Хонконг. Изгарящото тексаско слънце бе толкова горещо и ярко, че заплашваше да изпепели спомена му за нежния образ на Джулиана и тяхната любов.

Скръбта на родителите му бе толкова дълбока, омразата им към всичко азиатско толкова силна, че тази седмица, прекарана в рая, изглеждаше кошмарна. Само пет дни бяха изминали откакто бе целунал сълзите й за сбогом, но когато Гарет се обади от Далас, Джулиана бе за него почти фантом. Една невъзможна, ефимерна мечта. После чу копринения й глас и въпреки че бе тих и идваше отдалеко разбра, че тя съществува. Спомените му бяха реални, а любовта й бе нежен, успокояващ балсам за дълбоките, кървящи рани в сърцето му.

Нежната обич на Джулиана бе излекувала Вивиан. Чувстваше се все по-добре, но Гарет знаеше, че Джулиана трябва да остане още дълго с нея. Знаеше, също така, че бе твърде рано за родителите му да приемат Джулиана в своя дом. Щом я видеха щяха да я намразят със сляпата омраза, породена от скръбта. Те вече мразеха Хонконг. В продължение на четири мъчителни дни след смъртта на Блейк, те не знаеха къде е Гарет, нито можеха да се свържат с него и разбитите им сърца имаха усещането, че са загубили и двамата си сина. Той се беше загубил в очарованието на Джулиана. Погълнат от жизнерадостната им любов не бе чул писъка на умиращото сърце на Блейк.

Блейк Хуайтейкър бе наследникът, а Гарет бе резервата. След завръщането си от Виетнам, Блейк бе планирал да работи заедно с Дъглъс. Щеше да се научи да ръководи огромната империя от компании, започнала с тексаския нефт.

Гарет винаги бе по-неспокойният, по-дръзкият, по-големият патриот от двамата. Щеше да продължи да излита от самолетоносачите, докато стигне до върха на йерархията, а после щеше да отиде в Пентагона, да бъде командир, към когото главнокомандващият щеше да се обръща за мъдри съвети. Той се бе посветил в служба на обществото, но бе твърде нетърпелив, за да стане политик.

— Ще се върна в Хонконг, колкото се може по-бързо, Джулиана — обеща той нежно. — Засега, за известно време, трябва да бъда тук, за да утешавам родителите си.

Гарет не спомена на глас за плановете си относно дейността на компаниите им в Хонконг. Едната седмица престой бе достатъчен да се убеди, че потенциалът за растеж там бе практически безграничен. Гарет обаче знаеше, че дори и най-неотложните търговски причини в света не биха убедили баща му да инвестира в Азия. Не и сега, може би и никога. Както никога родителите му нямаше да приемат любовта му към Джулиана. Но те ще трябва да го направят, защото Гарет Хуайтейкър бе готов да се откаже от всяка мечта, от всеки неспокоен подтик да се рее в облаците, но не би се отказал от мечтата си за Джулиана.

— Ти никога няма да можеш да се върнеш в Хонконг, Гарет.

— Какво? Джулиана… — Той спря, защото тя произнесе втората част на унищожителните си думи.

— Аз също не мога да напусна това място.

— Ще прекараме живота си заедно — прекъсна я настоятелно Гарет. Искаше думите му да стигнат веднага до нея, без да се скитат в огромното, черно пространство между тях. — Ще се върна в Хонконг веднага, след като това бъде възможно.

— Не, Гарет, няма да можеш. Не трябва. Не разбираш ли?

— Всичко, което знам и разбирам, е, че те обичам.

— И аз те обичам! Но виж колко нещастия вече причини нашата любов на тези, които обичаме. Твоят брат, моята леля.

— Не можеш да вярваш, че нашата любов има нещо общо с това, което им се е случило.

— Но аз вярвам в това, Гарет — отговори бързо Джулиана и в тържественото звучене на тихите й думи Гарет усети вековната китайска традиция — обвързващата вяра в предопределеността на небето и звездите и безотказното приемане на небесната съдба. — Дори когато бяхме заедно, аз чувствах, че малкото време, което имахме, бе всичко, което ни е отредено.

— Чувстваш се виновна, че леля ти е имала нужда от теб и ти не си била при нея. Аз чувствам същата вина към Блейк. Бях така погълнат от нашата любов, че дори не усетих момента на смъртта му. Но това е така, защото обичта ни е толкова мощна и вярна. Ще дойда в Хонконг.

— Не, Гарет — извика тя. — Моля те, обещай ми, че няма да идваш, никога.

— Обичам те, Джулиана.

— И аз те обичам! Никога няма да обичам друг. Но моля, моля те да ми обещаеш, че няма да се върнеш.

— Как мога да ти обещая това?

— Можеш — отговори тя тихо, — каза ми, че ме обичаш. Ако наистина ме обичаш, тогава ще ми дадеш това обещание.

И други жени преди се бяха опитвали да искат обещания от Гарет, изричайки глупави ултиматуми, принуждавайки го да разкрива истинското си безразличие. Но Джулиана, единствената жена, която някога бе обичал, не искаше да го изпитва. Тя знаеше, че той я обича. Знаеше, че той никога няма да упражни волята си върху нея, никога няма да я принуди да живее в страх.

— Обещавам ти, Джулиана. Никога няма да се върна в Хонконг, но ще се опитвам да те накарам да промениш решението си. Винаги ще те обичам, през целия си живот, само теб.

— И аз ще те обичам, само теб, Гарет.

— Ще те чакам, Джулиана, и когато се почувстваш в безопасност, за да изживеем любовта си, аз ще бъда тук.

— Никога няма да се почувствам така. Моля те, не ме чакай, Гарет. Обещай ми и това.

 

 

Гарет Хуайтейкър познаваше Елизабет Периш откакто се бе родила. Техните родители бяха добри приятели и с раждането на децата, контактите им бяха станали още по-близки. Паришови обичаха Блейк и Гарет Хуайтейкър като свои собствени момчета, а за Хуайтейкърови, Бет Париш бе любимата дъщеря, която те никога нямаше да имат. Моментът, в който Бет отправи поглед извън света на своите родители, тя го спря върху Гарет. Като малко момиченце го следваше по петите като сянка. Възхищаваше му се открито с широко отворени очи. А неговото задоволство от очевидното й обожание бе нежно, като на по-голям брат.

Блейк откри, че веселата Бет се бе превърнала в грациозна красавица. Гарет си мислеше, че тя е очарована от Блейк, коронованият принц. Това бе съюз, който Хуайтейкърови и Паришови биха приветствали с истинска радост. Но Бет винаги се бе интересувала само от Гарет. За нея, той бе съвършен, истински Чаровен принц. Гарет знаеше, че тази оценка бе далеч от истината, но той твърде много харесваше Бет, за да я разочарова. Бет бе твърдо убедена, че един ден тя и Гарет ще се оженят. Междувременно тя ходеше по срещи, смееше се и се учеше, а приятелството им разцъфтяваше. Бет пазеше всички писма, които Гарет й пишеше от Военноморската академия, от училището за летци, дори от Виетнам. Гарет, от своя страна, пазеше всяко от многобройните писма на Бет само докато пристигнеше следващото, препрочиташе ги много пъти във времето за почивка и въпреки че получаваше писма от много други жени по време на престоя си във Виетнам, отговаряше само на Бет. Ако душата му изпитваше малко радост, притеснение или тъга, можеше да ги сподели само с Бет.

Докато не срещна Джулиана. Гарет не разбираше, не съвсем, че Бет е влюбена в него. И през седмиците след неговото завръщане в Далас, когато Джулиана бе казала сбогом завинаги на тяхната любов, той осъзна, че обича и Бет. Това не бе всеобхватна любов, която изпитваше към Джулиана, страст, която един път в живота спохожда човек, която изключва света около него. Но това бе трайна обич, която имаше история, общи връзки, голямо уважение и грижа. Сега Гарет знаеше това.

Той бе дал тържествено обещание на Джулиана, че никога няма да поиска от съдбата повече от получената в дар седмица, прекарана в рая. Беше дал и тайна клетва на себе си, че Бет, която с радост се съгласи да стане негова съпруга, никога няма да разбере, че някога е имало жена на име Джулиана.

 

 

Гарет и Бет се ожениха два месеца след завръщането му в Далас. Сватбата изглеждаше прибързана за другите, но за сърцата, които упорито се бореха да намерят проблясък, надежда след смъртта на любимия син, тя беше съвсем навременна. Женитбата на Гарет и Бет обещаваше нов живот, стабилност и продължаване на семейството и традицията.

 

 

„Той има нужда от мен.“ — Мисълта дойде с такава сила, че не можеше да се отрече.

Гарет се нуждаеше от нея. Сърцето му я викаше. Не беше само нейното собствено сърце преизпълнено с чувства, когато полюшваше в ръцете си двудневната си дъщеричка. Джулиана бе почувствала новия живот в себе си още преди Гарет да напусне Хонконг. Той й беше оставил най-ценния от всички дарове на любовта и сега, когато държеше детенцето си, тя разбра колко съществен бе този дар. През цялото време тя бе носила частица от него в себе си, а той имаше само спомените си.

Но сега, поради някаква причина, спомените за тяхната любов не стигаха. Гарет имаше нужда от нея и за разлика от Джулиана, той не притежаваше част от нея, която да полюлява в ръцете си.

„Какво би могло да се случи, ако му се обадя? — Джулиана отправяше настоятелни въпроси към съдбата. — Кой ще пострада? Каква трагедия ще се случи? Никаква — молеше се тя. — Това е само един телефонен разговор. Той толкова се нуждае от мен. Разреши ми това, моля те…“

 

 

Беше почти полунощ. Гарет се приближаваше към алеята, водеща към дома му за пръв път от четиридесет и осем часа. Лекарите му бяха казали, че има нужда от сън. Бяха му забранили да се появява в интензивното детско отделение до осем часа на следващата сутрин. Щеше да бъде сам в голямото имение в Хайленд Парк. Родителите му бяха заедно с Паришови, защото Робърт и Айрис имаха по-голяма нужда от тях, отколкото той.

Телефонът иззвъня точно когато Гарет отвори вратата. Забързвайки се, за да отговори, той почувства как сърцето му препуска от страх и трябва да се бори със себе си, за да не изпадне в нарастващото чувство на паника.

„Нещо се е случило — помисли той. — Казаха, че състоянието й е стабилно, но е почувствала, че съм я изоставил. Тя познава гласа ми и знае, че не съм там и…“

— Ало?

— Гарет?

— Джулиана — прошепна той, пресипнал от нуждата, която тя бе усетила и от чувствата, които толкова силно бе потискал. — Джулиана.

Когато вече можеше да говори, Гарет разказа на Джулиана за женитбата си преди седем месеца. Обясни й кротко, че беше обичал Бет. Беше любов, различна от тяхната, но хубава и нежна. Бет забременяла в деня на сватбата им. Следващите седем месеца били щастливи. Заедно споделяли радостното обещание на малкия живот, който тя носела в себе си. Но преди два дни, сутринта в навечерието на Новата година, Бет прокървила. Скоро изпаднала в безсъзнание. Момиченцето се родило точно преди Бет да умре, два месеца по-рано — мъничко и крехко. Изглеждало невероятно да оживее. Но оживяло и с всяка изминала секунда, шансовете му да живее нараствали. Тази вечер лекарите бяха казали, че вече няма опасност и затова той бе посмял да се прибере вкъщи.

Когато чу за страданието на Гарет сълзи изпълниха сърцето на Джулиана. Тя насити гласа си с нежна увереност и каза:

— Тя ще оживее, Гарет. Дъщеря ти ще оживее. Ще има твоя кураж, твоята доброта и сила. Моля те, разкажи ми всичко за нея — как се казва, точно в колко часа се роди и на кого прилича?

— Казва се Алисън — започна Гарет, гласът му бе изпълнен с любяща бащина гордост, независимо от огромната скръб и загуба. — Роди се в девет часа сутринта на тридесет и първи. Много е мъничка, толкова мъничка, а така се бори. И — добави той тихо, — сигурен съм, че когато порасне, ще прилича на Бет.

— Която беше много красива…

— Да, беше много красива, Джулиана, млада и щастлива и — вълнението го задави.

Може би от нежното насърчение на Джулиана, той заговори отново и те говориха дълго за Бет, за Алисън и за хубавата новина, че Вивиан е добре. Джулиана призна, че си беше разрешила този непозволен разговор, само защото бе почувствала, че той има нужда от това. Без тя да го каже, Гарет знаеше, че нищо не се е променило и най-сетне разора, толкова ясно, колкото и Джулиана, че шестте дни любов бе всичко, което е трябвало да има между тях. Той дължеше много на красивата млада жена, която бе загубила живота си, за да роди неговата дъщеря, на родителите на Бет, а най-вече на малкото момиченце, което така отчаяно се бореше да докаже неопровержимото доказателство, че е дете на голяма и вечна любов. Гарет никога нямаше да се върне в Хонконг, нито пък Джулиана щеше да го напусне. Сега той разбра, без никакво съмнение истината, която Джулиана бе знаела още преди девет месеца. Никой не искаше да каже сбогом, защото и двамата знаеха, че сбогуването им наистина щеше да бъде завинаги. По време на блуждаещата тишина между тихите им думи, Джулиана взе решение, подтикнато от чувствата й.

— Алисън прилича на Бет, Гарет, но твоята друга дъщеря прилича на теб. — Това беше истина, въпреки че само Джулиана я знаеше. Лекарят, който бе дошъл в къщата над Щастливата долина вярваше, че детето, на което помогна да се появи на бял свят, е чисто китайче.

Той не видя, че очите й са нефритено зелени, а не черни като нощта, нито че кожата й имаше повече цвят на алабастър, отколкото на злато, нито пък забеляза мъничките правилни черти, подарени от баща й, неговата сила и гордост, кураж и воля.

Слисаният шепот, който се върна обратно през далечината, бе дрезгав от силна болка.

— Моята друга дъщеря, Джулиана?

— Роди се в десет и петдесет и пет в нощта срещу първи — отговори Джулиана, удивена от съвпадението. — С часовата разлика между Хонконг и Далас, това означаваше, че се е родила само пет минути преди Алисън. — Те са сестри, Гарет, родени, като че ли са близначки.

— Тя добре ли е, Джулиана? Ти добре ли си?

— Да — увери го Джулиана. — И двете сме добре.

— Радвам се — отговори той с глас изпълнен с облекчение. — Как се казва?

— Дъщеря на най-великата любов.

— Дъщеря на най-великата любов — отекна гласът на Гарет. Мислеше за дъщерите си, двете сестри, почти близначки. Името на първата бе Дъщеря на най-великата любов и тя наистина бе такава. Другата — Алисън, би повярвала, че това би могло да бъде и нейно име, че никога не е имало… за Гарет и Бет, по-силна или по-всеотдайна любов.

— Това име е за нея — допълни Джулиана. — За хората ще бъде Мейлийн. Харесва ли ти, Гарет? Не е нито китайско, нито американско, а по-малко и от двете, каквато е самата тя.

— Красиво име, Джулиана.

— Тя е красива.

— Искам да се грижа за нея, Джулиана. Искам да се грижа и за двете ви. — Гарет не добави другото: „По единствения начин, но който мога.“ — Фактът, че парите бяха единственото, което той можеше да предложи на жената, която обичаше и на дъщеря си, която никога нямаше да види, караха сърцето му да крещи от болка.

Именно в този момент Джулиана разбра защо го бе излъгала в нощта на срещата им. За да не се тревожи той за нея, така че двамата да живеят независими един от друг, с никакви други връзки, освен невидимите връзки на сърцето. Беше му казала, че е заможна. Тогава това не бе вярно, но сега бе истина. След сърдечния удар, Вивиан бе написала завещание, оставяйки всичко на нея.

— Нямаме нужда от нищо, Гарет. Разказах ти за богатството на Вивиан. Мейлийн никога няма да почувства някаква нужда.

Освен липсата на баща си — мисълта се заби в сърцето му като острие на нож.

— Какво ще й кажеш за мен?

— За нас — поправи го нежно Джулиана. — Ще й кажа, че много сме се обичали. Любовта ни е могла да продължи цял живот, че сме искали да прекараме живота си заедно, грижейки се за нея, обичайки я, но…

— Но, какво? — попита той нежно.

— Че си бил убит, преди да можеш да се върнеш в Хонконг. Трябва да й кажа това, Гарет, защото нашата малка умница ще започне да се чуди къде си, много по-рано от момента, в който би могла да разбере истината. Мразя да лъжа, но мисля, че е необходимо. Ти какво мислиш?

„Да“ — мислеше той, а забитият нож в сърцето му продължаваше да потъва още по-надълбоко.

— Да, кажи й така, Джулиана. Кажи й, че съм щял да я обичам с цялото си сърце.

— Ще й кажа — обеща Джулиана.

После, неочаквано, почувства някаква заплаха. Като че ли съдбата се готвеше да я накаже сурово за наглото й предизвикателство. Тя бързо изрече молбата си:

— Моля те да ни забравиш, Гарет. Моля те, обещай ми, че никога няма да се опиташ да ни потърсиш.

— О, Джулиана, не. Ще искам да знам как сте, че сте щастливи и в безопасност. Ще се тревожа за вас.

— Моля те, Гарет. Ще бъдем щастливи и в безопасност, обещавам ти. Но трябва да си кажем сбогом. Трябва.

— Джулиана…

— Ще трябва да прекратим разговора. — Джулиана почувства отчаянието в гласа си, успокои се и добави тихо: — Винаги ще те обичам, Гарет, винаги. Обичайки Мейлийн, ще обичам и Алисън.

— И аз ще обичам Мейлийн… и теб, Джулиана, завинаги.

Дълго след като бе приключила разговора, Джулиана все още чувстваше заплахата. Тя притисна Мейлийн към гърдите си, нежно целуна меката коприна на черната косица върху малкото красиво чело, повтаряйки си насърчителни думи.

— Всичко ще бъде наред. Това бе само един последен телефонен разговор. Няма да има никакви трагични последици. Трагедиите вече свършиха, трябва да са свършили, станаха твърде много.

В продължение на седмица й се струваше, че молитвите й са чути. Всички бяха в безопасност. Тя и Гарет можеха да живеят собствения си живот, все още обичайки се и обичайки безценните си дъщери. Но, точно на осмия ден, противно на всичко, защото числото осем се считаше за щастливо, отново се случи трагедия и животът на Джулиана Куан бе променен още веднъж… завинаги.