Катрин Стоун
Луна от перли (35)

Тридесет и четвърта глава

Пристанището Абърдийн

Неделя, 12 декември 1993

Снощният тайфун бе по-страшен от онзи, който бе унищожил света на Спокойно море преди повече от тридесет години. Но този път Тин Хау бе решила да опази тези, които живееха в плаващия град от лодки. В последния момент страшните издихания на вятъра бяха помели хълма Виктория, преди да слязат към „Джейд Палас“ и с изключение на зелената буря от палмови и евкалиптови листа, Абърдийн бе пощаден. Мейлийн не знаеше какво я бе накарало да дойде тук, но на това място някога се бе родила Джулиана и сега, когато безцелно се скиташе покрай брега, в главата й започна да се промъква странната мисъл, че двете с майка й имаха много обща съдба.

В продължение на много време Мейлийн устояваше на прекрасната и въпреки това невероятна мисъл. Наистина, като девойки, както Спокойно море, така и Мейлийн Куан бяха разкъсвани между два свята. Джулиана бе дете на морето, мечтаещо за сушата, а Мейлийн дете на две раси, което мечтаеше един ден, единият от двата свята, да я приеме като своя. И за двете момичета тринадесетгодишната им възраст бе променила изцяло живота им.

Но Джулиана бе толкова храбра, любвеобилна и силна. Момичето, което се бе спасило от тайфуна, бе пораснало в жена, способна на велика любов. Беше се влюбила в Гарет Хуайтейкър дълбоко и завинаги, въпреки че любовта й бе самотна. Това, което Джулиана чувстваше в сърцето си, бе чудесно и истинско. Тя бе обвила дъщеря си със своите собствени щастливи и светли спомени за тази въображаема любов в продължение на тринадесет години. Вълшебните й думи бяха представлявали невидим щит, опазващ младото сърце на Мейлийн от жестоките закачки на другите.

Лъжите на Джулиана бяха лъжи на обичта. Тя бе искала само и единствено и завинаги да защити любимата си дъщеря от тъгата и раните.

„Точно така, както аз ще защитавам моята собствена дъщеря“ — осъзна Мейлийн.

Точно сега, когато стоеше до водата, в която плуваха лодките от тиково дърво, а зад нея се възвисяваха изумрудените дракони, тя осъзна в каква поза бе застанала. Фигурата й бе изваяна, както винаги изправена и стройна, но нежните й ръце бяха обхванали утробата й, като че ли галеха и защитаваха начеващия в нея живот.

„Обикнах те с цялото си сърце още от момента, в който узнах, че живееш в мен. Знаеш ли кога бе това, миличка моя? Само часове след като бе зачената, преди още баща ти да напусне Хонконг.“ Мейлийн Куан така жестоко бе отминала думите на майка си. Това бе само още едно доказателство, че тя бе приела с присмех романтичните илюзии на Джулиана.

Но сега… сега Мейлийн усещаше новия живот в себе си, заченат само преди няколко часа, а вече се нуждаеше от нейната защита и любов. Беше ли младият живот в нея дете на похотта? За Сам — да, но не и за нея. За Мейлийн това дете бе детето на най-голямата любов.

Какво щеше да каже на своето дете за баща му? Истината — че е бил нежен, любящ и мил. И лъжата — че е щял да прекара живота си с тях двете, обичайки ги само ако не беше умрял.

— О, майко — прошепна Мейлийн тихо на изумруденото море. — Толкова си приличаме.

 

 

— Мей-Мей — прошепна радостно Джулиана, когато отвори вратата на дома си в Щастливата долина. Навън се беше смрачило. Зимното небе искреше в лилаво и златно и изпълненият с аромати вечерен въздух започваше да става студен. Отваряйки още по-широко вратата, посрещайки изгубената за толкова дълго време дъщеря, Джулиана прошепна отново: — Мей-Мей!

— Майко… дойдох да искам прошка.

— Аз да ти простя? — За момент радостта на Джулиана се стопи. Тя вярваше, че Мейлийн бе чула нейните думи и ги бе запомнила. — На мен трябва да простиш. Аз те излъгах. Не си ли спомняш? Последните думи, които казах, преди да напуснеш Хонконг бяха, че се надявам един ден да разбереш всичко и да ми простиш.

— Спомням си, но… ти никога не си искала да ме нараниш… аз бях жестока към теб.

— О, мила моя — Джулиана я докосна. Майчински жест, стар като света. Нежно отмести кичурите коса от скъпите очи, които трябваше да види. — Ти прекара живота си в болка, скривайки я, за да ме пощадиш и когато научи истината, за това, което бях направила, ти се почувства предадена. Исках да ме разбереш. Но как? Ти беше толкова малка, Мей-Мей, едно момиченце, едно любящо малко момиченце, което винаги бе толкова храбро. Ти никога не си била жестока, миличка, само беше дълбоко наранена.

Тя разтвори широко ръце за дъщеря си и когато Мейлийн грациозно се вмъкна в обичната прегръдка на майка си, Джулиана прошепна:

— Обичам те, моя Мей-Мей. Обичам те.

— О, майко и аз те обичам.

След дълга прегръдка Мейлийн се отдалечи мъничко, само за да може да погледне обичното лице на майка си.

— И сега — каза тя тихо — сега разбирам всичко.

Джулиана усети нежността в думите на Мейлийн и видя надежда и тъга в нефритенозелените очи на дъщеря си, но преди да попита кой бе мъжът, в който Мейлийн се бе влюбила, един друг глас проговори:

— Не си разбрала всичко.

Мейлийн Куан бе прекарала целия си живот, чудейки се как би звучал гласът на един баща, изпълнен с обич към своята дъщеря… но сега вече знаеше. Изпълненият с обич глас дойде зад гърба й и заговори отново. Този път на безупречен кантонски, практикуван цели двадесет и осем години. Сега той произнасяше нейното име — името на Дъщерята на най-голямата любов. Мейлийн искаше да се обърне към него, но не можеше да се помръдне. Изглежда й бе невъзможно да направи това последно пътуване към обичта.

Но Дъщерята на най-голямата любов нямаше да предприеме това пътуване сама. Джулиана бе там, държеше ръката й така, както преди, когато много пъти двете се бяха разхождали из Хонконг, споделяйки заедно вълшебните спомени за любовта. Нежно насърчавана от майка си, Мейлийн се обърна към баща си и това, което видя, бяха тъмнозелените му очи, изпълнени с обич, с такава обич, с която тъмнозелените очи на Мейлийн щяха да гледат нейното собствено дете.

— Всичко, което майка ти е разказвала за нас двамата, е истина. — Гласът на Гарет бе дълбоко развълнуван. — Ние много се обичахме и ще се обичаме завинаги. Щяхме да прекараме живота си заедно, обичайки те, ако можехме да останем заедно.

Гарет се приближи към тях и някак от само себе си, Мейлийн протегна ръката си към неговата.

В продължение на толкова много години, когато бяха вървели с майка й по улиците на Хонконг, Мейлийн бе чувствала тази ръка, която я обичаше и защитаваше. Сега тази любяща ръка бе тук, хванала здраво нейната и когато с другата Гарет прегърна майката и дъщерята, те станаха едно кълбо от обич. Бяха едно семейство.

 

 

Небето бе покрито вече със звезди, когато те извървяха краткия път от дома с изглед към Щастливата долина до болницата.

— Не е нужно Алисън да знае всичко — предложи Мейлийн на родителите си. — Бихте могли да кажете, че сте се срещнали тук сега и сте се обикнали и…

— Алисън вече знае — прекъсна я Гарет. — Казах й тази сутрин и… тя е страшно нетърпелива да види сестра си.

Думите на Гарет отекнаха в съзнанието на Мейлийн, давайки й сила. Но въпреки това, когато приближи стаята на Алисън, сърцето й се сви от страх. Гарет и Джулиана дискретно се бяха отбили в близката чакалня. Сестрите щяха да бъдат сами, изправени една срещу друга и срещу истината.

И ето Мейлийн бе вече на вратата. Но още преди да бе чула някакъв звук, великолепните къдрици от огън и лунна светлина на Алисън се обърнаха към нея. Когато зелените им очи се срещнаха и се вгледаха едни в други, в този момент нефритът и изумрудът изразяваха едно и също чувство на несигурност и надежда. И тогава, като че ли спомняйки си, че трудното бе вече минало, те се усмихваха.

Шест месеца по-рано, на летището, Мейлийн беше почувствала как се носи, как лети, стремейки се към Алисън, като че ли привличана от магнит, заложен някъде дълбоко в златокосото момиче. В този момент то почувства същото. Като че ли тъмнокосата сестра сега имаше свой собствен магнит, скрит дълбоко в нея, защото Алисън сякаш бе придърпана от нещо, когато протегна бледите си, грациозни ръце към нея.

— Мейлийн — прошепна Алисън с радост, когато Мейлийн се приближи към нея.

— Мисля, Лъвчо, че трябва да ме наречеш Дороти.

— Ти вече намери своя дом, нали?

— Почти — тогава Мейлийн посегна към Алисън и когато прегърна сестра си, добави нежно: — Сега вече съм вкъщи.

След като се отделиха от нежната прегръдка, ръцете им все още бяха вплетени една в друга.

— Толкова си бледа — каза Алисън.

— Но се чувствам добре. Отначало бях малко замаяна, но сега съм добре… И ти си добре… и ако някога имаш нужда от кръв, знаеш къде можеш да я намериш.

— Благодаря — Алисън тръсна златисточервеникавата си глава. — Ти спаси живота ми, Мейлийн.

— Мисля — възрази тихо Мейлийн, — че ти спаси моя, Алисън. А що се отнася до децата ти, мога да ги износя. Искам да го направя.

„И — помисли си Мейлийн — твоите деца ще са в пълна безопасност в мен, защото през последните два дни всички гладни духове изчезнаха завинаги.“

— О, Мейлийн.

— Наистина искам, Алисън. Ако някога ти се случи нещо…

— Няма, обещавам. Преди да забременея, с Джеймс ще говорим с лекарите. Наблюдението, което могат да осъществяват сега е много по-усъвършенствано в сравнение с това отпреди двадесет и осем години. Сигурна съм, че всичко ще е наред.

— Ако не може и ако е твърде рисковано, ще ми кажеш. Моля те.

— Да — отговори тихо и с благодарност Алисън. — Ще ти кажа.

— Добре — отговори Мейлийн, после свивайки рамене, призна: — Но не мога да ти помогна веднага.

Очите на Алисън се уголемиха от изненада.

— Бременна ли си?

— Така мисля, въпреки че е твърде рано.

— Но ти знаеш.

— Да, знам.

— А Сам?

— Сам?

— Знам какво чувстваш към Сам — каза Алисън с обичлива закачка, но много развълнувана, добави: — Мое задължение е да знам тези неща. В края на краищата, ти си ми сестра.

Твоя сестра, твоя сестра!

В продължение на няколко минути говореха само блестящите очи и развълнуваните усмивки. После, като искаше и имаше нужда да говори със сестра си за тайната, която Алисън вече знаеше, Мейлийн каза:

— Предполагам, че Сам Коултър е вече на половината път към Тексас.

— Да, сигурно — потвърди Алисън тихо. — Беше тук тази сутрин, за да ми каже довиждане. Изглеждаше много тъжен.

— Съмнявам се.

— На мен ми се стори тъжен — повтори твърдо Алисън. И все така убедително, със замислени и загрижени зелени очи, предложи:

— Ако си бременна от него, Сам трябва да узнае, както трябва да знае и какво чувстваш към него. Все още не си намерила дома си, Дороти, имаш още път, докато кажеш на Сам всичко.

 

 

На Коледа, когато луксозният лайнер, който носеше на борда си Хуайтейкърови и Паришови, спря на океанския терминал в Колун, Лили Кай зашеметяваше родителите си с възвърнатата си енергия. Беше преминала през операцията — пътуване, което бе започнало и завършило както й бе обещано — с посещенията на Ийв.

На Коледа Тайлър Ван зашеметяваше лекарите си и бъдещата си съпруга със забележително бързото си възстановяване. А Хонконг бе зашеметен от бързината, с която се бе срутил Пийк Касъл и за първи път от години, драконът на връх Виктория щеше да се наслаждава на впечатляващите фойерверки, които осветяваха среднощното небе на Нова Година.

Гарет не отиде на терминала, за да посрещне кораба. При пристигане на кораб в Хонконг се спазваше определен ритуал. Пътниците биваха посрещани с Ролс Ройсове и откарвани в луксозните си хотели.

Гарет се появи едва когато родителите му и тъстът и тъщата му се бяха настанили удобно в съседните апартаменти в Рийджънт.

— Къде е Алисън? — попита Паулин Хуайтейкър, още докато прегръщаше сина си.

— В „Джейд Палас“. Наблюдава поставянето на снимките по стените на хотела. Ще дойде по-късно. Но най-напред, трябва да ви кажа нещо.

— Алисън добре ли е? Толкова си сериозен.

— Алисън е добре, татко. Всъщност никога не е била по-щастлива. Но трябва да обсъдим нещо много сериозно, нещо, което засяга всички вас. Нещо, което може би ще бъде трудно за разбиране. Защо не седнете?

Тъй като беше абсолютно ясно, че Гарет нямаше да проговори, докато не се подчинят на командата му, те седнаха… той остана прав и започна да говори.

— Трябва да ви разкажа за седмицата, когато Блейк бе убит, а аз бях в Хонконг.

— О, Гарет, не! Сега сме тук, това не е ли достатъчно? Защо трябва да връщаме назад тъгата на отминалото?

— Защото има отношение към настоящето… и бъдещето. Съжалявам, но ще трябва да чуете това, което имам да ви кажа. — Той пое дълбоко въздух. — Бях тук в Хонконг, но не самичък. Бях заедно с една китайка на име Джулиана Куан…

Гарет им разказа за тази седмица, за любовта си към Джулиана и нейната твърда убеденост, че любовта им не може да просъществува и настояването й той да не я чака, а да намери друга, в която да се влюби и ожени.

— Бет никога не разбра за Джулиана — увери той тихо Робърт и Айриш Париш. — И никога нямаше да разбере. Аз обичах Бет и вие знаете, че това бе истина.

Те мълчаха, струваше му се, че никога няма да проговорят. Всичко бе твърде шокиращо, твърде болезнено, и сега те пропътуваха пътя на спомените си за смъртта на любимия син и смъртта на любимата дъщеря.

Най-накрая Айрис Париш прошепна:

— Да, Гарет, знаем това.

— А сега, Гарет, стига. Моля те! — Молбата дойде от Паулин Хуайтейкър и бе посрещната от извиняващите се, но твърди зелени очи, които й казваха, че има още, че щеше да продължи да говори. Погледът й се отмести от решителното лице на сина й към ръцете му… и когато Паулин видя проблясването на златната халка, тя прехвърли нежелания разговор от миналото към настоящето, като стреснато, си пое въздух: — Носиш венчална халка!

— Джулиана и аз се оженихме преди шест дни.

— Но защо Гарет? Защо след толкова много години?

— Защото и след всичкото това време, се обичаме. Всъщност, сега се обичаме още повече.

— Но защо се оженихте? И защо толкова бързо?

— Защото хората, които се обичат така, както се обичаме ние с Джулиана искат да бъдат женени. И заради нашата дъщеря, искаме всички да разберат, че се обичаме.

— Искаш да кажеш, че тази бърза женитба бе по идея на Алисън?

Всъщност, така и беше. Всички се бяха събрали в къщата с изглед към Щастливата долина. Джулиана шиеше сватбената рокля на Алисън, прикрепвайки блестящите малки перлички към коприната с цвят на слонова кост, всяка от които блестеше със своя собствена дъга. Когато всички застанеха на мястото си, щяха да образуват градина от пеперуди и рози. „Спри — беше казала Алисън, нежно поставяйки ръката си върху ръката на Джулиана. — Моля те да ушиеш най-напред твоята сватбена рокля.“

— Всъщност — призна Гарет, — именно Алисън настояваше да се оженим колкото може по-бързо. Но когато казах нашата дъщеря, имах предвид Мейлийн. — Очите му, излъчващи тържественост, срещнаха стреснатите очи на родителите му. И той добави тихо: — Другата ваша внучка, детето, което ние с Джулиана заченахме през тази седмица, преди двадесет и осем години.

— Ти и Джулиана…?

Колко много Гарет искаше да не може да прочете неизказаните мисли на родителите си. Как искаше да не вижда в очите им предразсъдъците към дъщерята полуазиатка, на която техния син бе баща. Как искаше да бъде сляп за истината — те не я искаха.

Сърцето му се изпълни с гняв, но Гарет се бореше да се овладее. Нямаше да си тръгне, докато не им кажеше всичко, което беше дошъл да им каже, защото това, което оставаше да чуят бе най-важното и се отнасяше до Мейлийн.

Той продължи да говори, разказвайки на родителите си колко труден е бил животът на Мейлийн и колко много той я обича. Гарет не спомена колко красива бе дъщеря му или това, че тя бе надарената архитектка, създала най-забележителната сграда в Хонконг, нито пък им спомена за радостта на Алисън и Мейлийн от факта, че бяха сестри.

Гарет искаше родителите му да приемат Мейлийн безрезервно, защото тя беше тяхна внучка, а не защото имаше качества, които биха ги накарали да преодолеят предразсъдъците си.

Но той разбра, че иска твърде много. Видя лицата им, изразяващи неверие и отрицание. И въпреки това, той каза всичко, което бе искал да каже. Завършвайки с най-важните думи.

— Мейлийн е толкова ваша внучка, колкото и Алисън. Алисън и Мейлийн са сестри, а ние с Джулиана съпрузи и всички много искаме вие да бъдете част от нашето семейство, ако желаете това.

Но Гарет ясно видя, че те не желаеха. Омразата на родителите му към всичко азиатско бе толкова силна и дълбока, колкото силна и дълбока бе неговата обич към Джулиана и Мейлийн. Те не можеха да приемат това, което им беше казал, което означаваше, че той трябва да се опита да ги разбере, но… и трябва да им каже сбогом.

Изглежда, че Дъглъс Хуайтейкър щеше да бъде първият, който щеше да каже довиждане. Той се изправи. Гарет наблюдаваше баща си, който се мъчеше да намери думите, с които щеше да се отрече от единствения си жив син. Сърцето на Гарет закрещя от болка. Гарет Хуайтейкър бе вече възрастен мъж. Имаше съпруга, две дъщери и своето любимо семейство. И въпреки това, чувстваше мъката на дете, което е изоставено от родителя си, от неговия баща.

Болката му бе толкова очевидна, толкова мъчителна… но толкова обикновена в сравнение с това, което бе изпитало тринадесетгодишното момиченце, когато бе открило, че има баща, когото тя е обичала толкова много и който бе измамил тази обич. Той трябваше да бъде с това момиче, с неговата любима дъщеря, която бе толкова наранена. Трябваше да й каже колко много съжалява, че я обича и ще й помогне да превъзмогне преживяното. Бързо се отправи към вратата и ръката, на която носеше венчалния пръстен посегна към дръжката, когато бе спрян от гласа на баща си:

— Гарет.

Той се обърна към него и видя лицето му, изчервено от вълнение. Гарет чакаше, набирайки сили, за да чуе думата сбогом от баща си.

Но Дъглъс Хуайтейкър не му каза сбогом. Вместо това, бащата, когото Гарет винаги бе обичал, на когото бе вярвал и му се бе възхищавал, каза тихо на сина си:

— Бих искал да се срещна с внучката си.

Тогава Паулин Хуайтейкър се изправи и въпреки че представата на Гарет за нея бе малко объркана, той чу ясните й думи:

— Аз също.

Следващата, която проговори, бе Айрис Париш:

— А ние, Гарет? Би ли искал… възможно ли е… Мейлийн да бъде и наша внучка?