Катрин Стоун
Луна от перли (34)

Тридесет и трета глава

„Джейд Палас“

Събота, 11 декември 1993

Сам бе учуден от шума. Стените на „Джейд Палас“ бяха дебели и добре изолирани. Стъклата бяха специално проектирани, за да издържат и на най-свирепите бури и все пак звучеше точно така, както се предполагаше, че звучат ураганите, като че ли товарен влак навлизаше вътре в стаята.

Още по-учудващ бе фактът, че Мейлийн спеше толкова спокойно. Сам й бе приготвил леглото в изолирана ниша, далеч от стъклената стена. В най-лошия случай се предполагаше, че висококачественото стъкло трябва да се напука, но не и да се раздроби. Нямаше никакви съмнения по отношение качеството на стъклото. Но дали то бе изпитвано срещу нещо така яростно, както тайфун? Дори и стъклото да се раздроби, разсъждаваше той, леглото на Мейлийн в нишата не би трябвало да пострада. И въпреки това, за да е сигурен, бе застанал като преграда между нея и прозореца. Тогава Мейлийн се размърда, едно грациозно разтягане на дългите бледи крайници за първи път през всичките пет часа, през които бе спала. Сам смяташе, че не се е събудила, но когато я погледна, видя дългите мастиленочерни мигли да трепкат и да се отварят.

Нефритенозелените й очи сега изглеждаха още по-ярки, устните й леко се усмихваха, когато потърси сянката му и я откри.

— Здравей — поздрави той.

— Здравей. — Очите й се уголемиха. — Какъв е този шум? Тайфунът ли?

— Прелюдията към тайфуна. Ако вече е набрал скорост по пътя, пълната му сила ще достигне Колун след около час.

— Толкова ли е късно? Почти полунощ?

— Да. Спа добре. Очевидно имаше нужда от почивка. Как се чувстваш сега?

Ярките й очи проблеснаха.

— Отпочинала. И по-силна — добави тя мълчаливо. И по-смела, когато се изправи и тръгна към тялото на каубоя, което я пазеше.

Почти бе стигнала до него, когато светлината угасна.

— О, Сам, погледни — прошепна тя. — Погледни прозореца.

Сам смяташе, че вече знае какво ще види — потоци вода, които се стелеха хоризонтално, а не вертикално към стъклото. Ветровете на тайфуна като че ли въобще не зачитаха законите на гравитацията. Проливните дъждове, които въобще не достигаха до земята, бяха достатъчно поразителни, но ефектът бе още по-зашеметяващ заради неясните водни очертания на светлините, идващи от отсрещния остров.

Когато той се обърна, очакваше да види отново великолепната игра на вятъра, дъжда и цветовете. Но това, което видя, надминаваше всичко — самият прозорец излъчваше светлина. Стъклото се тресеше от вятъра, отдаваше своята вътрешна светлина, сияйна смесица от изумруд и нефрит.

Мейлийн вървеше благоговейно към прозореца, излъчващ светлина, без да може да устои. В края на краищата, тя беше Дороти и тази зелена стена блещукаше като изумрудения град на Оз.

— Това е най-доброто стъкло в света — каза Сам, приближавайки се към нея. — Но това може да са и най-силните ветрове, които планетата познава.

— Не се страхувам — усмихна се Мейлийн, протягайки грациозната си ръка към стъклото. — Невероятно е, нали? Виждаш ли? Двата цвята искрят в едно.

— Виждам — отговори тихо Сам. — Но това е нещо, което съм виждал и преди… нямам предвид тази нощ, докато ти спеше. Нефритът в това стъкло е точно цвета на твоите очи. Може би ти не знаеш това, както може би не знаеш, че когато си щастлива, в нефритенозелените ти очи, има искри от изумруди. Погледни ме, Джейд.

Мейлийн изпълни нежната му заповед, и се обърна от светещия прозорец към него. Когато красивите й очи срещнаха неговите, Сам отново видя нефрита и изумруда, слени в едно.

— И сега виждам двата цвята. Щастлива ли си сега, Джейд? Радваш ли се, че си тук?

— Да.

„Принадлежа на това място… заедно с теб.“ Само преди миг, грациозните ръце на Мейлийн бяха посегнали към стъклото на прозореца, за да докоснат нефритено изумрудената блестяща илюзия, а сега, все така смело същите тези ръце посегнаха грациозно към него.

Сам Коултър също бе илюзия. Тя знаеше това. Но в този момент, тъмните му сини очи й обещаваха най-прекрасната илюзия от всички, една любовна нощ с него.

Когато Мейлийн се приближи, за да докосне гърдите му, Сам нежно хвана ръцете й, вдигайки ги нагоре, за да обвият врата му, а неговите с обич прихванаха кръста й.

— Ще танцуваш ли с мен, Джейд?

Танцуваха и силуетите им се осветяваха от излъчващата се зелена лунна светлина. Навън тайфунът вилнееше още по-силно, достигаше върха на силата си с яростното си дихание. Но вътре, Сам и Мейлийн чуваха друга мелодия и танцуваха под нейния ритъм — радостната музика съединяваше сърцата им във величието на любовта. Танцувайки, те се целуваха, желанието им за танц ги водеше от меката светлина на прозореца към тъмните сенки на изолираната ниша.

— Люби ме, Сам — прошепна Мейлийн, когато неочаквано й се стори, че Сам нежно я водеше към леглото, за да я остави да си почине.

— Сигурна ли си? — попита той тихо. — Не искам да те наранявам.

— Няма.

И разбира се, той не я нарани. Беше много внимателен, изключително нежен с нежната жена, която съвсем наскоро бе дала толкова много от себе си на своята сестра. Страстта на Мейлийн и нейната любов бяха много по-силни от тялото й. Много бързо дори вълшебно нежната любов на Сам я изтощи и тя заспа в ръцете му, без дори да чуе думите му, изречени с много любов.

Сам слушаше виещата буря, която изпращаше страховитите си предупреждения, че скоро, много скоро, светът ще престане да съществува. Но за нас, мислеше той, светът сега започва. Щеше да остане буден цялата нощ, щеше да е на пост, докато тя спеше. Но повече от няколко пъти Мейлийн се събуждаше, пожелаваше го, имаше нужда от него, посрещаше го с меки въздишки на светла радост.

 

 

Електричеството дойде, когато зората възвести изгрева си с бледата розовина на небето. Шумът от включването на всички лампи, асансьори и други уреди бе изненадващ. Мейлийн се бе свила в него и когато почувства, че този шум я събуди, той я изчака да се обърне към него.

През нощта се бяха любили в сенките, на тъмно. Отдалечената ниша бе скрита дори от меките лъчи на светлината, идваща от греещата зелена луна. Но сега, най-после, щяха да могат да се гледат, когато се любеха. Сам щеше да вижда красивите й нефритено изумрудени очи, а Мейлийн щеше да прочете любовта му в неговите. Сам щеше да й каже колко я обича, за да е сигурен, че тя знае.

Но Мейлийн не се обърна към него. Вместо това, с внимателни движения, очевидно предназначени да не го събудят, тя напусна любовното им гнездо и започна да се облича. Само след минути, тя отново бе момичето-каубой, липсваха й все още ботушите и дългата черна плитка. Косата й падаше като мека виеща се коприна, все още леко разбъркана от любовната нощ, но Сам разбра, че тя няма намерение да я сплита, че си взима обувките, готова е да си тръгне, без да се обади.

Сам Коултър не можеше да контролира гнева си, но този път искаше да чуе думите на Мейлийн Куан, когато напускаше леглото му.

— Къде отиваш?

Стройната фигура, която бе танцувала с него през цялата нощ, движейки се толкова грациозно, с такава любов, внезапно застина. Мейлийн не се обърна, вместо това бе втренчила поглед в прозореца. Преди часове той бе блестял, както и очите й, но сега бе отново чисто и просто един прозорец.

— Все още не виждам фериботите „Стар“, но в пристанището има много лодки. Искам да отида до Джеймс и да му кажа, че „Джейд Палас“ преживя тайфуна. — Мейлийн заекна, говорейки чисти лъжи. Нямаше нужда някой да казва на Джеймс Дрейк, че хотелът му не е изграден върху движещи се пясъци. В момента, в който погледнеше през пристанището, Джеймс щеше да го види. А той щеше да погледне. Всички в Хонконг щяха да погледнат и щяха да видят веднага, че великолепната им светиня блести на мястото си.

Но какво можеше да каже Мейлийн на Сам? В сърцето й имаше само една истина — обичам те — но само минути преди инцидента с Алисън, Сам бе казал какво точно очаква от нея. Една последна страстна нощ, нищо повече, след което нямаше да се видят повече.

— Вероятно няма да имаш проблеми със следващите си два проекта.

— Вероятно — съгласи се тихо Сам, а сърцето му беснееше.

Защо Мейлийн бе решила да прекара последната нощ в хотела? Сам се бе убеждавал, че това е така, защото му вярваше, защото го обичаше. Но сега се чудеше. Дали за нея това е било само най-висше, отчаяно удоволствие, нежна любов сред безмилостното насилие на разрушителната буря?

— Вероятно скоро ще отворят и летището — говореше Мейлийн на кристалночистото стъкло — и вероятно още днес ще си заминеш от Хонконг.

— Това мисля да направя.

Мейлийн трябваше да си тръгне сега, преди той да види сълзите й.

— Е, — промълви тя тихо. — Довиждане, каубой.

— Довиждане, Джейд.

 

 

Сам наблюдаваше как Мейлийн се приближава към кея на пристанището, как се качва в боядисаната лодка, която кротко се поклащаше. Пристанището Виктория бе абсолютно гладко в тази бледорозова зимна утрин. Дори сребристите върхове на вълните се бяха скрили под огледално гладката повърхност.

Мейлийн не се обърна нито веднъж. Сам разпусна юмруците си, само за да сграбчи един от мраморните флорентински пепелници.

Ако беше помислил, щеше да разбере колко глупава и безсмислена бе постъпката му, но Сам не мислеше, той чувстваше.

И най-после, насилието, което бе живяло толкова години вътре в него, щеше да си разреши едно малко бягство.

Целият по-нататъшен живот на Сам щеше да бъде наказание за това, че се бе влюбил в Мейлийн Куан и той щеше да се накаже. Независимо от това колко от яростта му щеше да избие сега, още много щеше да остане вътре в него. За първи път Сам Коултър се прицели в нещо, извън него — в кристалночистото стъкло, което само часове преди това се бе превърнало в тяхна луна.

Дори когато замахваше с мрамора към прозореца, Сам се кореше. Прозорецът щеше да остане невредим. Мраморът щеше да отскочи обратно на килима, подигравайки му се.

Мраморното парче наистина се върна назад. Всичко, което бе обещано за качеството на стъклото, бе истина. Дори и в най-екстремното насилие, което природата можеше да наложи, то можеше да се спука, но никога нямаше да се раздроби.

Природата бе прекарала по-голямата част от нощта, опитвайки се да остави поне една тъничка резка в нефритеното стъкло и… не бе успяла. Но стихийната сила на яростта му бе надминала дори чудовищния тайфун.

Пред очите му се появи не една линия, а хиляди, гигантска паяжина, чиято деликатна мрежа блестеше в изумрудено и сапфирено срещу бледорозовото небе.

 

 

Сам изчака още един час преди да пресече пристанището. Решението му бе взето, с цел да избегне среща с Мейлийн, но то го изправи лице в лице с Джеймс. Двамата мъже се връщаха в „Трейд Уиндз“ за първи път след тайфуна. И двамата бяха небръснати, никой от тях не бе спал. Сам чувстваше опустошенията на душевната си травма, а Джеймс бе опръскан с кръв.

— Какво се е случило? — попита Сам. После, изведнъж разтревожен за двете сестри, тихо добави: — Алисън?

— Алисън е добре — увери го Джеймс. — Това е от кръвта на Тайлър.

Пресичайки фоайето на път за асансьорите Джеймс накратко разказа на Сам за случилото се в Пийк Касъл.

— Беше почти четири часа тази сутрин, когато ветровете бяха намалели дотолкова, че да можем да слезем в града. Тайлър загуби доста кръв, но сега е в болницата и лекарите казват, че ще оживее. Повече време ще му трябва, преди да може да върви. Ще трябва да подменят раздробената кост с метална пластина.

— Кога ще го оперират?

— Тази вечер, ако раната в гърдите му е добре и кръвта се стабилизира.

— В съзнание ли е?

— Не е загубвал съзнание изобщо — очите и гласът на Джеймс станаха сериозни при спомена за случилото се. — Това е благодарение на силната му любов. Той не вярваше, че ще оживее и искаше да бъде колкото е възможно повече време с Ийв, да й говори колко много я обича, докато беше в състояние да го прави.

— Мисля да се отбия да го видя.

— Днес ли си тръгваш, Сам?

— Ако мога да намеря място. О, Джеймс, искам да знаеш, че това, което е станало с прозореца в имперския апартамент, няма нищо общо с тайфуна и аз ще заплатя подмяната му.

Джеймс махна с ръка.

— Вече си бил в хотела?

— Прекарах нощта там. Както и Мейлийн.

— Значи си я видял тази сутрин и тя е добре.

— Мейлийн? — Сам чу горчивината в собствения си глас. — О, да, чувства се отлично.

 

 

Само моменти преди боядисаната лодка да стигне Блейк Пиър на остров Хонконг, Мейлийн импулсивно бръкна в джоба на дънките си, за да извади парите, които й бяха останали след вчерашното пътуване до „Джейд Палас“. Беше очаквала, че ще бъде трудно да убеди някой да я превози в бурните води и беше взела цялата налична сума пари, с която разполагаше в апартамента си. Но независимо от разхода по пътуването й, бяха останали достатъчно.

Изваждайки банкнота от сто долара, тя попита на кантонски:

— Ще ме превозите ли до пристанището Абърдийн? Ще ви платя двеста долара.

Беше добра цена, но това беше Хонконг и дори по време на тайфуни се очакваше пазарлък.

— Четиристотин — каза лодкарят.

— Триста — предложи Мейлийн.

Човекът се засмя, доволен от сделката.

— Триста.

Веднага след като Мейлийн му връчи парите, те се отправиха към Абърдийн.