Катрин Стоун
Луна от перли (31)

Тридесета глава

Лицето на доктор Лау бе толкова сериозно, че Мейлийн почувства приближаващата се смърт на сестра си, преди още лекарката да бе проговорила.

— Алисън прие кръвта ви като своя.

Потънала в скръб, с почти умиращо сърце, Мейлийн се нуждаеше от няколко секунди, за да може да разбере думите.

— Наистина ли? Но… беше твърде късно? Все пак не можа да издържи, така ли?

— Алисън е жива и кръвоизливът е спрян, но сърдечната дейност все още не е регулирана.

— Нуждае се от още кръв?

— Да.

Мейлийн протегна нежните си бели ръце с длани нагоре.

— Тогава вземете още.

— Според медицинската практика нямаме право да взимаме повече от определено количество от един и същ донор.

Дори тогава, когато лекарката с чувство на отговорност я уведомяваше за правилата, по лицето й пробягна надежда. При други обстоятелства, чистокръвната лекарка китайка Памела Лау би могла да бъде една от онези съученички на Мейлийн, които я бяха измъчвали заради зелените й очи и бялата й кожа. Но сега Памела и Мейлийн имаха обща цел. И двете бяха решени да направят всичко, за да спасят живота на Алисън. И двете знаеха, че преливайки й кръв при условието на гривната, издаваща забрана, те вече бяха нарушили правилата.

— Вземете още кръв, доктор Лау. Колкото трябва… толкова, колкото Алисън има нужда.

Без капка колебание Памела Лау подготви ръката на Мейлийн за повторното кръводаряване. Иглата, която избра бе по-дебела от обикновено използваните. Рядката кръв на Мейлийн трябваше да се събере колкото е възможно по-скоро.

След като иглата бе вкарана и червената течност бе поела пътя си, доктор Лау каза:

— Господин Дрейк и господин Коултър искат да ви видят. Мейлийн, и вашият баща е тук. Той също иска много да ви види.

— Моят баща? И той ли е тук?

— Очевидно е пристигнал снощи.

— Те не знаят къде се намирам, нали?

— Не, не знаят — отговори доктор Лау, тихомълком потвърждавайки, че бе уважила безпристрастната молба на Мейлийн да бъде сама, докато чакаше да разбере дали кръвта й бе донесла смърт или живот за сестра й. — Но сега вече знаем, че кръвта ви се приема от Алисън и наистина смятам, че след второто кръвопреливане, тя ще бъде вън от опасност. Така че, не е ли време да се видите с тях? Толкова са нетърпеливи да ви видят.

— Не… все още не… моля ви.

 

 

Когато доктор Лау се върна след час, се усмихваше.

— Пулсът на сестра ви се понижи значително — отбеляза тя, инстинктивно стискайки с фините си пръсти ръката на Мейлийн. — Всъщност, пулсът е по-силен и не толкова бърз като вашия.

— Ще се оправи, нали?

— Да, ще се оправи. Сега трима мъже чакат да ви видят.

Мейлийн поклати глава, жест, който й причини виене на свят, едно живо напомняне за собствената й загуба на кръв.

— Това са решителни мъже, Мейлийн. Досега постъпиха честно, че не ме проследиха, но следващия път?

— Няма да има следващ път — Мейлийн се изправи твърде бързо и залитна. — Аз си тръгвам.

— Не сте в състояние да отидете където й да било. Загубили сте много кръв. И независимо, че това стана в болница и под контрол, за тялото ви това е от значение. Искам да останете в покой на легло тази нощ.

— Давала съм кръв и преди — възрази Мейлийн. Искаше й се бледите й пръсти да не треперят, когато посегна към краищата на лепенката върху вената й.

Памела Лау постави златистите си пръсти върху бледите и бели пръсти на Мейлийн.

— Това не бе обикновено кръводаряване.

— Да, не беше — съгласи се с усмивка Мейлийн. Но усмивката бързо се стопи. — Трябва да си тръгна. Моля ви. Няма да бъда далеч от тук и ще ви се обадя веднага, щом стигна. Ако ми дадете хапчета с желязо — ще изпия цяла шепа и ще почивам в леглото.

Лекарката правилно усети, че Мейлийн щеше да си тръгне с или без нейна благословия.

— Къде отивате?

Мейлийн си помисли за апартамента в Трейд Уиндз, но се сети, че щяха да я потърсят там. Освен това, Хилтън беше по-близко. Ще бъде наблизо, ако Алисън има нужда от още кръв.

— Ще бъда отсреща в Хилтън — каза след кратка пауза тя, мислейки си за хубавите и решителни мъже, които може би щяха да я търсят и реши, че й трябва друго име. „Вече имам друго име дадено ми от моята сестра“ — спомни си тя. Беше най-точното, най-съвършено име. Тя търсеше мястото, към което принадлежеше и като че ли се приближаваше към дома си. — Ще се регистрирам под името Дороти…

— Дороти коя?

Може би вчера, Мейлийн нямаше да се сети фамилното име на измислената героиня от „Вълшебникът от Оз“, но сега се сети. То също бе съвършено. Тази нощ, когато Хонконг бе нападнат от мощните зимни ветрове и когато собственото сърце на Мейлийн бе бурно кълбо от чувства, когато усещаше, че на Дороти й предстоеше да понесе още по-големи бури, преди да намери истинския си дом, какво по-добро име от това?

— Гейл^[1] — отговори тя тихо. — Дороти Гейл.

След като се обади на доктор Лау, за да й съобщи, че Дороти успешно бе пресякла ветровитата Гардън Роуд и сега бе в стаята си в Хилтън, Мейлийн посегна към указателя на Хонконг. Знаеше, че на адреса на Маунт Камерун Роуд имаше записано името на Джулиана Куан. Откритието бе направено още преди месеци, скоро след като се бе завърнала в Хонконг, но Мейлийн си бе позволила само бегъл поглед върху телефонния номер на майка си. Страхуваше се, че ако го научи наизуст, преди да е дошло времето, може импулсивно да проведе разговора, посветен на обичта. Сега Мейлийн се обаждаше именно заради обичта, но тазвечерното съобщение щеше да бъде съвсем различно от това, което щеше да предаде един ден, скоро, когато събереше кураж да се обади. Още повече, знаеше, че Джулиана нямаше дори да е вкъщи. Щеше да бъде в Колизеума. Мейлийн щеше да остави важното съобщение на телефонния секретар, приемайки, че Джулиана се бе снабдила с такъв апарат.

Електронният сигнал се чу след четвъртото позвъняване. Когато чу нежния, изпълнен с надежда глас на майка си, молещ обаждащия се да бъде любезен и остави съобщение, Мейлийн се запита дали телефонният секретар бе нов. Ако беше така, сигурно бе инсталиран през юни. Ако случайно и дъщеря й се обадеше, да не би дългоочакваният момент да бъде пропуснат.

Чудесната мисъл лиши Мейлийн от спокойствието, с което смяташе да произнесе внимателно подбраните думи. Сега те напираха, изпълнени с трепетни чувства.

— Майко… аз съм. Знам, че си в Колизеума, но когато се върнеш вкъщи, ще поискаш да чуеш новините и ще разбереш за Алисън. Тя е добре. Беше нещастен случай, но всичко е добре сега. Е… не всичко. Гарет Хуайтейкър е в Хонконг и вероятно е много сърдит. Аз дадох кръв за Алисън и заради това, нали разбираш… Майко, той знае, че съм разбрала истината и че Алисън е моя сестра. Знам какво чувстваш към него, но… моля те, недей да ходиш в болницата. — Това беше в общи линии съобщението, което Мейлийн остави на майка си. Искаше да предупреди Джулиана, че Гарет Хуайтейкър е в Хонконг и несъмнено е сърдит, че тайната му е разкрита. Но тъй като все още не бе чула сигнала за прекъсване, а надеждата, която звучеше в записания глас на майка й продължаваше да звъни дълбоко в нея, тя добави: — Майко, съжалявам.

 

 

Докато Алисън и Мейлийн спяха и събираха сили, бурята в Южнокитайско море също набираше сили. В събота до обяд хората в Хонконг бяха уведомени да се подготвят за най-мощния тайфун през последните тридесет години. Жителите на Колун получиха специално предупреждение. Според съвършената система за проследяване на бурите, се очакваше тайфунът да премине през сушата преди полунощ в най-южния край на полуострова или най-точно казано, щеше да удари „Джейд Палас“. Мейлийн се събуди в два часа след обяд в събота, без да може да се ориентира къде се намира. После разбра, че беше спала почти осемнадесет часа — дълбоко, без да сънува и без да се пробужда… Опипвайки с пръсти телефона до леглото, тя се обади в болницата и помоли да я свържат с пейджъра на доктор Лау.

— Обажда се Мейлийн — каза тя, когато лекарката се обади. — Добре ли е Алисън?

— Добре е. Чувства се малко уморена, но това се очакваше. Сега е вън от опасност, вие как сте?

Мейлийн помисли малко. Все още се чувстваше слаба, виеше и се малко свят и беше малко уморена, въпреки дългата почивка. Реши обаче, че симптомите, свързани със загубата на кръв бяха балансирани или може би бяха избледнели в сравнение с новопоявилата се глождеща болка в резултат на хапчетата с желязо, които бе изпила на гладен стомах.

— Малко уморена, но добре — промълви тя. „Точно както сестра ми.“

— Тогава мога ли да им кажа, че сте добре? Те веднага се сетиха, че сте излезли от болницата и се безпокояха.

— Моля ви, кажете им да не се тревожат — добави тихо Мейлийн, чудейки се кои бяха те и кой измежду тях наистина се тревожеше за нея. Джеймс? Да, нейният зет със сигурност се притесняваше, както вероятно и Гарет Хуайтейкър, но неговото истинско безпокойство сигурно бе заради нейната тайна, а не заради нея самата. А Сам? Тогава Мейлийн се сети, че Сам не е между тези в болницата. Беше събота следобед и самолетът за Тексас бе излетял преди много часове. — Господин Коултър замина ли?

— Замина снощи, скоро след като разбраха, че не сте в болницата. Но господин Дрейк и ба…

— Моля ви, кажете им, че съм добре — прекъсна я Мейлийн, — но че имам нужда от още почивка и искам да бъда сама.

— Надявам се, че ще останете там, докато премине тайфунът.

— Тайфунът ли?

Когато Мейлийн разбра за опустошителните ветрове, които се носеха към Хонконг и точно къде се очакваше да бъде най-яростната атака, цялата й слабост бе забравена, както забрави и всичко останало, което смяташе да направи, когато се почувства по-добре — да подсети майка си, сестра си, дори баща си. Семейството й щеше да е в безопасност, далеко от смъртоносния път на тайфуна.

А къде щеше да бъде Дороти по време на страшната буря? Отговорът дойде с учудващо спокойствие и невероятно чувство за избор. За първи път в целия си живот, Мейлийн Куан знаеше точно къде бе мястото й.