Катрин Стоун
Луна от перли (30)

Двадесет и девета глава

Хотел „Трейд Уиндз“

Петък, 10 декември 1993

— Госпожица Хуайтейкър? Обажда се Алекс, помощникът на госпожа Леонг.

— О, вие ли сте?

— Господин Дрейк би искал да знае, дали желаете да се срещнете с него в пет часа пред „Дрейкс Тауърз“. Би искал да докарате „Ягуара“ му и да отидете в Абърдийн, за да вечеряте на някой от плуващите ресторанти. Ще можете ли?

— Разбира се. — Гласът на Алисън грееше от усмивка и любов. Джеймс бе напуснал леглото й на разсъмване след една нощ, в която и двамата не бяха спали, но и не бяха искали да спят. Алисън знаеше, че денят му ще бъде изпълнен с проблеми и че можеше да го види едва към полунощ. Но сега, независимо от всичко, Джеймс бе избрал този ден, за да изпълни обещанието си, дадено на вечерята в Пийк Касъл. Щеше да отиде с колата, изминавайки шестте пресечки до Тауърз, реши тя, след което щеше да го остави той да шофира. Нямаше какво да доказва на мъжа, когото обичаше. Ако Джеймс кара, щеше да е безопасно да се държат за ръце. — Това е чудесно.

— Много добре. Ще му съобщя. О, и още нещо, господин Дрейк поиска да ви напомня да закопчаете предпазния колан.

 

 

Алисън излезе през въртящата се врата в 16.45 и в същия момент Мейлийн влезе в асансьора, украсен с месинг и огледала. Вътре имаше само един-единствен човек и той бе Сам Коултър. По чувствените му устни бавно и подигравателно пробягна лека усмивка.

— Хайде, Мейлийн. Все ще измислим да си кажем нещо, докато пропътуваме тези четиридесет и осем етажа.

Мейлийн знаеше, че асансьорите в хотела бяха бързи. Пътуването щеше да е кратко — просто една интимна вечност с тъмносините очи, които я поглъщаха със смесица от съблазън и презрение.

— Мислех, че вече си в Тексас.

— Трябваше да съм там, но в Калифорния има буря и не мога да излетя до утре сутринта. — Той сви рамене по толкова естествен и равнодушен начин, че с нищо не издаде кипящото си възмущение. — Така че, Джейд, защо не прекараме тази вечер заедно? Бихме могли да се срещнем в моя апартамент.

— Звучи така, като че ли нямаш никакъв по-добър избор.

— Така е. Не мога да започна следващия си заговор за измама, преди да бъда в Тексас, а дори и тогава, ще бъде малко трудно. Никой не бърза да ме наеме точно в този момент. Всъщност, двата обекта, за които имах договорка, са анулирани.

„Съжалявам да чуя това — шепнеше сърцето й. — Съжалявам и за това, че не ми вярваш за доверието, което имам в теб.“

— И така, какво ще кажеш Мейлийн? Бихме могли да пием шампанско, бих могъл да те науча да пушиш. Така едното, ще доведе до другото, дори би могла да ми кажеш, по дяволите, коя си ти, скрита зад своята маска. Бихме могли да се повеселим. Какво можеш да загубиш? След тази вечер няма да ме видиш повече.

Мейлийн се чудеше дали Сам вече бе пил, но това, което виждаше в безкрайно ясните му, несъмнено трезви сини очи, бе много по-опасно. Преди години, когато Гарет Хуайтейкър го бе спасил в морето, Сам се бе заклел да промени живота си в такъв, какъвто заслужаваше да бъде спасен. И той го бе направил. Но сега всичко, за което се бе борил толкова много, за да го постигне, му бе отнето. Яростта му бе студена и отчаяна, както бурята, в която е щял да загине.

— Плашиш ме, Каубой.

В отговор на приглушените й думи, леденосинята ярост се бе приглушила само заради нея и когато Сам проговори отново, гласът му бе много мил.

— Разбери, Джейд, никога няма да те нараня.

Вратата на асансьора се отвори, влязоха други пътници и останалата част от етажите до фоайето изминаха мълчаливо.

— Обичаш ли да залагаш? — попита Сам, когато двамата се отправиха към въртящата се врата на изхода.

— Не.

— Защо все пак не дойдеш довечера с мен в Макау? Ще те науча да играеш на двадесет и едно. Ще те науча и как да печелиш.

За момент Мейлийн си разреши да си представи вечерта в казиното със Сам. Тя ще седне на масата, а той ще стои изправен зад нея, ръцете му нежно ще докосват голите й рамене, устните му нежно ще погалват слепоочието й, когато шептейки, щеше да й казва как да играе, да дублира залога си, да тегли карта, да играе с наличните си карти, без да взима допълнителни.

Щеше да залага парите на Сам, хиляди долари на всяка ръка, може би десетки хиляди. Когато спечелеше, щеше да вижда спокойното задоволство в тъмносините му очи, а когато загубеше и се обърнеше притеснена към него, щеше да види чувствената му полуусмивка, щеше да й намигне, знак да не се паникьосва… защото в края на краищата, той винаги печелеше.

Довечера Сам Коултър щеше да бъде див, безразсъден, зареден от своята ярост.

А утре?

— Ще се опиташ ли да убеждаваш хората, които анулираха следващите ти два ангажимента?

— Ти как мислиш? Аз съм напълно сигурен, че ще опитам.

Утре Сам Коултър щеше да отправи своя тъмносин поглед към спасението на своите мечти. Но тази вечер, тези тъмни и опасни очи, ще гледат само нея, ако тя поискаше. Мейлийн знаеше, че Сам не й обещава нищо повече от една нощ на чисто удоволствие и безумно желание. Знаеше също така, че за такава нощ всяка жена би била добра.

Той се бе заклел, че никога не би я наранил и въпреки че несдържаността му се излъчваше от стройното му тяло, Мейлийн знаеше истината. Сам никога не би я наранил физически. В тази нощ, когато мечтите му бяха се разпаднали и той отчаяно имаше нужда да запълни вътрешната празнота, той щеше да бъде пламенно и изтънчено нежен.

А на сутринта щеше да си замине и Мейлийн нямаше да го види никога повече. Беше истинско самоунищожение самата помисъл да приеме предложението му. Освен това, тя имаше други планове за тази вечер, също така самоунищожителни — да види майка си.

Мейлийн не бе мигнала през нощта, целият ден бе скитала из Хонконг, но не можеше да определи дали се чувстваше изтощена. Неспокойствието все още я изпълваше цялата, давайки й енергия, подтиквайки я към някаква особено важна посока, която все още оставаше скрита за нея.

Дали това не бе Колизеумът, чудеше се тя. Дали там щеше да бъде голямото събитие? Независимо от огромното множество, щеше ли Джулиана да я открие? И с очи, пламтящи от обич и опрощение, да помоли своята праволинейна дъщеря да се присъедини към нейното смело пътуване към свободата?

Или истинската посока бе Макау заедно със Сам, залагайки смело картата на обичта си към него за последен път?

Или пък неспокойствието й щеше да я тласне към съвършено различна посока?

 

 

Алисън се усмихна на момчето с бели ръкавици, което докара Ягуара. Той остави двигателя на колата да работи, но изтегли ръчната спирачка, изскочи бързо от колата и задържа вратата, докато Алисън се качваше.

Беше нетърпелива да тръгне, за да бъде по-скоро с Джеймс, но годините, в които бе внимавала за безопасността си заради тези, които обичаше, й налагаха внимание. Безопасността й бе по-важна от всякога, защото мъжът, който беше загубил любимата жена, бе разрешил на сърцето си да обикне отново. Алисън внимателно проучи таблото, действието на клаксона и заради мъгливия ден, действието на чистачките. Нагласи огледалото за обратно виждане и все още на ръчна спирачка, изпробва всичките скорости.

Беше готова да тръгне, колата също. Оставаше да изпълни последното нежно указание на Джеймс — да постави предпазния колан. Когато направи и това, посегна да освободи спирачката, когато видя Мейлийн и Сам.

Импулсивно, откачи предпазния колан и излезе от колата, тръгвайки към тях.

— Мей…

Името на сестра й бе разкъсано наполовина от внезапната експлозия на блестящия Ягуар на Джеймс. Металните части изхвърчаха нависоко, последвани от още по-високи оранжево огнени пламъци и пухкави пера от тъмносив пушек.

— Алисън.

Сам и Мейлийн се втурнаха към нея, към мястото, където лежеше неподвижна и опръскана в кръв. Експлозията я бе отхвърлила с безмилостна сила настрана от огъня. Само великолепните златисточервеникави къдрици искряха като пламъци.

— Алисън — прошепна Мейлийн, коленичейки на тротоара, нежно докосвайки бледото лице на Алисън. — Алисън, моля те.

В отговор на тихата молба на Мейлийн изумрудените очи на Алисън трепнаха и се отвориха, красива усмивка докосна посинелите й устни.

— Мейлийн — промълви тя замечтано. — Двамата с Джеймс ще се оженим и искам ти да бъдеш моя шаферка.

Алисън изгуби съзнание, преди да чуе изпълнения с обич отговор на Мейлийн, но Мейлийн продължаваше да й говори колко прекрасна ще бъде тази сватба и колко щастлив човек е Джеймс, най-щастливият на земята.

Докато Мейлийн говореше на Алисън, персоналът на хотела се бе притекъл на помощ, а Сам се мъчеше да предотврати смъртта на Алисън. Призрачната белота на лицето й бе сигурно доказателство, че тя губеше кръв, много кръв. Само ако можеше да намери източника на кървенето. Имаше само драскотини, външни охлузвания, причинени от допира на нежната кожа с бетона. Загубата на кръв, която можеше да бъде фатална за Алисън, бе вътрешен кръвоизлив, който с всеки ускорен удар на сърцето й я приближаваше към смъртта.

Въздухът се разцепи от силна сирена и после се чу дълбок звук, тих, изпълнен с мъка, първичен.

— Алисън.

Мейлийн погледна към ужасеното лице на Джеймс, когато той коленичи и ръцете им се докоснаха. Джеймс трябваше да бъде тук, където бе тя, за да утеши жената, която обичаше, шептейки й за своята любов. Мейлийн отстъпи пред нуждата на Джеймс, но продължаваше да държи ръката на сестра си, докато тихо му обясняваше:

— Беше в Ягуара, щеше да тръгне, когато ни видя, излезе и… — Мейлийн свъси вежди, все още не вярвайки на очите си, — когато колата експлодира, Джеймс. Просто избухна.

— Алисън е била в Ягуара? — Беше шепот, изпълнен с мъка и ярост.

Алисън бе в колата му, както Гуенет в леглото му и сега небето бе изпълнено с пламъци и пушек, както в Уелс. Но по някакво чудо, Алисън бе далеч от горящия метал и беше жива, едва жива.

Тя щеше да живее, крещеше сърцето на Джеймс. Тя трябва да живее.

— Беше в съзнание за няколко минути — добави тихо Мейлийн, а сърцето й се късаше изправено пред истината, която виждаха и двамата с Джеймс — лицето на Алисън ставаше все по-бледо. — Каза ми, че ще се ожените и ме помоли да й бъда шаферка. Ще бъда, Джеймс… и това ще бъде най-романтичната сватба, която някога е имало.

— Да, ще бъде — потвърди нежно Джеймс, откликвайки на думите на Мейлийн, но думите му бяха отправени към неговата бъдеща булка. Устните му докосваха челото на Алисън, докато говореше. Трябваше да призове цялата си любов, за да прогони страха от гласа си. Лицето й бе станало студено.

— Чуваш ли ме, любов моя? Нашата сватба ще бъде най-романтичната, но тази романтика ще бъде нищо в сравнение с живота, който ще живеем двамата. Обичам те, Алисън. Бори се, моя любов, моля те, бори се.

 

 

— Сега ще я откараме в операционната — съобщи доктор Памела Лау — хирургът, само седем минути след като Алисън бе докарана в спешното отделение на болницата. — Има вътрешен кръвоизлив, вероятно от разкъсан далак. Искам да попитам дали някой от вас знае нещо за медицинското й състояние. Гривната, която носи, предупреждава, че не може да й се прелива кръв.

Мейлийн, Джеймс и Сам знаеха всичко за здравословното й състояние. Алисън бе споделила всичко със сестра си и с човека, когото обичаше, а Гарет Хуайтейкър бе казал на Сам.

Джеймс отговори на лекарката. След като изслуша сериозните доводи, че кръвопреливането ще бъде фатално, доктор Дау му обясни с подобаваща сериозност:

— Мисля, че не може да оживее, без да й се прелее кръв.

— Но нали ще спрете вътрешния кръвоизлив?

— Да, но вече е загубила много кръв и сърцето й започва да отслабва. Бие колкото може по-бързо, за да изтласква малкото кръв, която й е останала. Трябва да й прелеем. Нямаме друг избор. Ще трябва да успеем да се справим с всякаква реакция, която би се появила по най-добрия възможен начин.

— Ще успеете ли?

— Можем да опитаме.

Тогава Мейлийн заговори бързо на кантонски и когато свърши, доктор Лау обясни на английски на Сам и Джеймс:

— Тя току-що предложи да даде кръв.

— Предлагам моята — намеси се бързо Сам. — Аз съм нулева група, тя е универсална и мога да дам повече, отколкото Мейлийн. — Той погледна към Мейлийн. Тъмносините му очи мълчаливо, но красноречиво й предадоха най-важната причина — „няма да ти позволя да прекараш живота си, мислейки се за виновна за смъртта на твоята приятелка.“ Без да откъсва поглед от тъмните сенки в зелените очи, той изкомандва:

— Вземете моята кръв, докторе.

— Тя не може да приеме кръвта ти — допълни Джеймс тихо, разбирайки думите на кантонски и нещо повече. — Не може Сам, както и моята, както може би, би приела кръвта на Мейлийн.

— Не искам Алисън да знае за това, Джеймс — бързо каза Мейлийн вече на изискания си английски така добре, както мелодично бе произнесла думите на кантонски. — Моля те. Не искам никога да научи.

— Но аз трябва да знам — добави тихо Сам. — Мейлийн? Джеймс?

Тогава Мейлийн му отговори това, което той винаги би искал да научи — коя е тя.

— Алисън е моя сестра, а Гарет Хуайтейкър е мой баща.

При това разкритие Сам разбра тайните страхове и нежна уязвимост на жената със сложен характер, в която се бе влюбил. Щеше да му трябва време да подреди всичко в съзнанието си и това щеше да стане по-късно и — надяваше се — заедно с нея. Но сега, най-главното за Сам бе да опази Мейлийн от всякаква беда.

— Това е още по-основателна причина да не го правиш — каза той нежно на решителните нефритенозелени очи. Обръщайки се към лекарката, той добави: — Когато Гарет Хуайтейкър ми каза за реакцията на Алисън при кръвопреливане, поясни, че както неговата кръв, така и на бабите и дядовците й е била тестувана и резултатите са показали, че и тяхната кръв би предизвикала опасна реакция. Това означава, че и кръвта на Мейлийн вероятно ще е противопоказна.

— Не непременно — възрази доктор Лау неочаквано така решително, както и Мейлийн. — Всъщност, като сестра на Алисън, Мейлийн е нейната последна надежда.

 

 

Джулиана се бе обадила по телефона на Гарет в хотела вече три пъти в продължение на двата часа, които бяха изминали откакто той я целуна за довиждане в „Луна от перли“. Разговорите бяха кратки, моменти на чиста радост между отделните ангажименти. За последен път бяха говорили преди десетина минути. Джулиана бе казала, че това ще е последният разговор, последните думи за обич до момента, в който щяха да се срещнат след градския митинг в Колизеума. След по-малко от пет минути, трябваше да тръгне, за да планира проявата с другите оратори.

Гарет реши да се разходи по Натан Роуд, „златната миля“ на Хонконг. Беше почти извън апартамента, когато телефонът иззвъня. Той отговори с усмивка в гласа заради нея. Но не беше Джулиана, обаждаше се Сам. Телефонният секретар на Гарет в Далас му бе съобщил номера на телефона му в Хонконг.

— Имаше нещастен случай, Гарет. Алисън има вътрешни увреждания, които налагат спешна хирургическа намеса. Сега я карат към операционната. Лекарите смятат, че на всяка цена трябва да й се прелее кръв.

— Не може да й се прелее кръв, преди да се тестува. Лекарите й в Далас…

— Няма време за тест, Гарет. Трябва да й се прелее незабавно. Мейлийн е тук. Предложи да бъде донора.

— О, Сам — изпълненият с мъка шепот, излъчваше обичта и тревогата му и за двете му дъщери.

— Мейлийн иска да направи това, Гарет, и лекарите са съгласни, че това е най-големият шанс за Алисън.