Катрин Стоун
Луна от перли (3)

Втора глава

Парк Виктория

Остров Хонконг

Април 1965

Един месец преди осемнадесетия рожден ден на Джулиана и почти пет години след тайфуна се случи нещо, което промени живота й завинаги. Този път не беше природно нещастие, насилствена прищявка на разгневена богиня. То дойде без предупреждение, без предзнаменование и също както тайфуна бе съдбовно.

Беше втори април, почти се свечеряваше. Джулиана току-що бе занесла вечерната рокля на една клиентка. Беше отишла там с колата и шофьора на Вивиан, но после го освободи, защото искаше да се поразходи по хълма. Златната светлина на деня избледняваше в осветената от луната привечер. Паркът Виктория се опасваше от два тесни пътя, осигуряващи великолепно място за разходка. Джулиана често идваше тук, но никога не отиваше към южната част откъдето се виждаше мястото, което някога бе неин дом. Животът й в Абърдийн сега бе далеч назад, почти спомен от сън. Тя никога не се завърна там и се съмняваше дали някога би го направила.

Тази вечер, както винаги, вървеше покрай Лугард Роуд от северната страна. Спираше се, за да погледа някои от любимите си пейзажи. Намираше се по-високо дори и от най-самонадеяния измежду небостъргачите на Хонконг. Когато погледна надолу към ярките, блещукащи като скъпоценни камъни светлини, ръцете й импулсивно сграбчиха грубите перила на оградата от вито желязо.

Там я завари Гарет Хуайтейкър. Пролетното слънце се бе скрило отдавна. Тесният път бе слабо осветен от светлините на града. Ако не беше сребърната луна той нямаше да я види, преди да стигне до нея. Гарет спря на известно разстояние. Бе дошъл тук да търси самота. Уединението му не бе нарушено от нейното присъствие.

Като че ли тази изящна жена, обвита в ореола на луната, трябваше да бъде тук… очакваща него.

Налудничавостта на тази мисъл накара Гарет да се обърне назад с възмущение и тревога. Добре познаваше признаците на лудостта. През последните няколко месеца бе свидетел как безумията на войната замъгляват съзнанието на хората около него. До този момент вярваше, че беше останал настрана от всичко това — емоционално независим, както винаги. Способността на Гарет да се самоизолира бе характерна за него — недостатък или не, той го носеше откакто се помнеше. Във Военноморската академия я бе шлифовал до съвършенство. Той притежаваше и други характерни черти, които го правеха отличен офицер — честност, самодисциплина. Нервите и сърцето му бяха стоманени, но имаше нежни местенца, които пазеше за семейството си. Благодарение на упоритата работа на баща му, Гарет и Блейк Хуайтейкър бяха родени в голямо богатство. Както Гарет, така и по-големият му брат можеха да посещават Харвърд или Йейл и със сигурност биха могли да избегнат участието си във военния конфликт, възникнал в Югоизточна Азия. Но синовете на Хуайтейкър бяха възпитани в чувство на патриотизъм. Именно за свободата, която беше позволила на бедния им баща да постигне финансова сигурност за семейството си, те бяха готови да дадат живота си.

 

 

Блейк и Гарет бяха изпратени в залива Тонкин. И двамата изпълняваха военни мисии в Северен Виетнам и бяха подложени на ужасите на войната. Гарет рядко можеше да разговаря с Блейк, но знаеше, че брат му няма да полудее, нито пък той. Налудничавата идея, че някаква съдбовна сила го е довела тук, сега, до тази поразително красива китайка, нямаше нищо общо с войната. По-скоро се свързваше с Хонконг — това вълшебно място, където дори той бе завладян от мисълта, че живота на човек се управлява от късмета, ветровете, боговете и драконите.

Трябвало е той да се появи тук.

И тя е трябвало да бъде тук.

Това бе Хонконг. Човекът, който винаги бе налагал строг контрол върху съдбата и сърцето си, предаде и двете във властта на луната. Точно в този момент, когато Гарет забрави за цялата си твърдост Джулиана, привлечена от нещо, което не можеше да определи се обърна към него.

— Казвам се Гарет — каза той тихо, като се приближи към нея. С всяка своя стъпка я виждаше по-ясно. Вечерният бриз галеше блестящата й черна коса, дълга до раменете. Тъмните й очи блестяха много по-ярко от всичките светлини в подножието. Плътните й устни бяха леко разтворени от удивление.

Много пъти през последните пет години Джулиана се бе чудила, защо толкова неуморно работеше върху своя английски, да може да го говори така безупречно и с такава царствена елегантност. Всеки, който я чуеше, не можеше да повярва, че не бе отрасла в голяма къща в Англия.

Сега тя разбра защо. Заради него.

— Казвам се Джулиана.

„А сега какво? — чудеше се Гарет. Неговата дисциплинирана мисъл работеше, контролираше нетърпеливо и неспокойно. — Да я попитам ли какво чувства? Да й кажа ли, че Гарет Хуайтейкър, който познавам в продължение на двадесет и четири години въобще не вярва в любовта, още по-малко в любовта от пръв поглед, но че мъжът, който стои тук сега, започва да се влюбва в нея… вече е влюбен.“

Вглеждайки се в красивото лице, той видя ведрата й радост и осъзна, че нямаше нужда да я пита. Тя вече знаеше. А онова, което щеше да последва бе неминуемо. Щом вярваше в магията на Хонконг, в мистичното послание на луната и ветровете, и звездите… Като че ли в отговор долови неочакван шепот, който развя черната й коса, обляна в сребърната лунна светлина. Тялото, облечено в коприна, потръпна.

— Студено ли ти е? — попита нежно той. — Накарах те да ме чакаш, нали? Докато се разхождах от другата страна и разглеждах пристанището на Абърдийн ти си била тук, независимо от хладината и тъмнината и си ме чакала. Ще вечеряш ли с мен, Джулиана? Отседнал съм в „Пенинсюла“. Ще вечеряме в „Гади“. Вече съм направил резервация за себе си, но съм сигурен, че…

Думите му бяха прекъснати от нейното потрепване. Сянка на страх премина по красивото й лице.

Полудял ли бе? Не си ли само въобразяваше за съществуването на това очарование? Дали тя не потръпваше от страх. Бе чувала за неутолимата похот на американските моряци в отпуск по време на войната.

— Джулиана?

— „Пенинсюла“ — отекна гласът й, докато в съзнанието й се блъскаха удивлението и тревогата.

Джулиана бе чула, че почти всички военни — офицери и войници — отсядаха във Ванчай, привлечени от многобройните нощни барове и достъпен секс. Този морски офицер бе отседнал в най-големия хотел.

Джулиана не бе пътувала по вода вече пет години и бе решила, че никога повече няма да го прави. Ще остане през целия си живот на острова и ще осъществи мечтата си за „Луна от перли“. Ще създава дрехи за богати жени, които живеят в Хонконг и пътуват по света. Ако моделите й бъдат добри, името й щеше да пътешества чрез тях, а може би други жени щяха да идват в Хонконг, за да си поръчват дрехи при нея. Ще осъществи мечтата си без изобщо да напуска острова, без да изпита отново ужаса от оставящата без дъх, задушаваща смърт.

— Можем да отидем някъде другаде, Джулиана. Където искаш.

Нежно изречените думи привлякоха погледа й към очите му. Джулиана осъзна истината. Този висок чужденец, чиито зелени очи горяха с вътрешен огън, бе най-голямата й мечта.

— В „Пенинсюла“ е добре, Гарет. Искам да отида там.

Докато взеха трамвая от Върха надолу по планинския склон и вървяха от Гардън Роуд към ферибота Стар, бризът ги обгръщаше в студената си прегръдка. Гарет заметна куртката си върху нежните й рамене. Ръката му я обгърна и въпреки това, когато Джулиана видя сребърните зайчета по вълните.

— Страхувам се от водата — призна тя. — Не мога да плувам.

Спря се и осъзна, че не бива да му казва истината за миналото си.

— И?

— Това, разбира се, е глупав страх за човек, който живее на остров.

— Можем и да не отиваме отсреща, Джулиана — допълни Гарет с нежност, отредена само за нея. — Но ако го направим, обещавам ти, че ще си в безопасност. Плувам добре и няма да допусна да ти се случи нищо лошо, никога.

Когато Джулиана проговори отново, гласът й бе тих, но убедителен:

— Искам да отида на Колун, Гарет. Тази вечер… с теб.

Развълнуваните води в пристанището Виктория не бяха опасни, в противен случай, щяха да спрат ферибота. Пресичайки мостика Джулиана си спомни за времето, когато такива вълни предизвикваха истинска радост у нея.

През последните пет години бе привикнала към неподвижността на сушата. Когато се качи на полюшкващия се ферибот, Джулиана се чудеше дали пъргавата морска нимфа ще се събуди у нея.

Но това не стана. Краката й бяха нестабилни. Клатещият се съд бе враждебен към нея. Дали Тин Хау, богинята на морето, не й се сърдеше, заради предателство?

Ако не беше Гарет, Джулиана щеше да падне. Но грацията, с която дългите му крака крачеха по сушата, остана и сега, когато бяха на лодката. Движеше се стабилно и дори когато седнаха, не я изпускаше от прегръдката си.

— Толкова е красиво — прошепна той, когато напуснаха пристана и поеха за краткото пътуване през пристанището към Тсим Ша Тсуи в Колун.

Гарет я гледаше докато говореше. Нежният му глас изведнъж накара Джулиана да се почувства засрамена. Когато вдигна поглед зарея очи наоколо. Изгледът бе познат. Върховете на небостъргачите се очертаваха на нощното небе на Хонконг, но досега Джулиана бе виждала това само по снимките. Сега, когато бе свидетел на заслепяващото великолепие, отговори:

— Красиво е.

Гарет се усмихна на притеснения й красив профил и изчака да го погледне. Когато най-после Джулиана откликна на мълчаливия призив на сърцето му той тихо повтори:

— Толкова е красиво.

Веднага след като стигнаха във фоайето на „Пенинсюла“, цялото в злато и прасковено розово, Джулиана се обади на Вивиан. Думите й бяха прости, но изпълнени с толкова суперлативи. Беше заедно с морски пилот, който срещнала на Върха. Поради очебиещата й радост Вивиан престана да се тревожи. От своя петнадесети рожден ден, Джулиана бе пожелавана. Но тя винаги се бе отнасяла предпазливо към мъжете, като решително ограничаваше техните покани.

Сега, заради американския пилот, Джулиана не само беше забравила за своята предпазливост, но и бе преодоляла страха си. За да е сигурна Вивиан повтори:

— Нали си в „Пенинсюла“, Джулиана?

— Да. Тук наистина всичко е великолепно, както си ми разказвала — добави тихо Джулиана. — Гарет и аз ще вечеряме тук и…

Джулиана не знаеше какво ще бъде после. Знаеше само, че е невъзможно да се разделят.

— В безопасност ли си с него? — попита Вивиан.

— Да.

— Тогава няма да се безпокоя за теб.

„Гади“ бе един от най-известните ресторанти в Хонконг. Тук се хранеха короновани особи, президенти и писатели, кинозвезди и корабостроителни магнати, влиятелни тайпани^[1], придружени от елегантни дами.

Кристалните полилеи от Париж искряха, а краката им потъваха в килимите от Тай Пинг. Пред тях, сервирана в най-фин порцелан, се представяше поразителната френска кухня.

Джулиана и Гарет буквално не възприемаха разточителната пищност около тях. Те се бяха загубили в чудесата на любовта си. Не искаха да отделят очи един от друг, дори и за секунда. И двамата чувстваха колко е ценен всеки момент, как отлита, колко е необичаен. Това беше вълшебният свят на желанието и мечтите, на нежните думи и още по-нежните усмивки, на истината и лъжата.

Гарет не изрече нито една лъжа пред Джулиана, нито с думи, нито в любовните послания, изпратени от тъмнозелените му очи. Красивите й очи смело отразяваха неговата любов. Но в това, което тя му казваше, истината беше малко.

Джулиана не знаеше какво я принуждаваше да лъже Гарет. Тя не се срамуваше от това, което бе, нито пък се притесняваше, че ако му каже за скромното си потекло той ще спре да я обича. Нещо, което не можеше да определи, я караше да го мами.

— Родителите ми са починали скоро след като съм се родила — разказваше Джулиана. — Излезли в морето, но се появила внезапна буря и двамата се удавили.

— Не е чудно защо се боиш от водата.

— Не се страхувам вече, особено сега, когато съм с теб. — Дълбочината на очите му в отговор на тихата изповед я накара да потрепери от непознат, но мощен копнеж. След един момент на объркване, тя поднови правдоподобната си история за морското сираче на заможни родители, отгледано от още по-заможна леля, получило образованието си в отличните училища, основани от англичаните в Хонконг.

Когато заговори за Вивиан — най-после нещо истинско, гласът на Джулиана се изпълни с обич и гордост.

— Тя е една напълно съвременна жена, много по-напредничава от своето време. Магазините й за дрехи имат невероятен успех. Има и капиталовложения в най-големите търговски компании в Хонконг.

— Смяташ ли да продължиш делото й?

— Надявам се, но не на борсата, а в света на модата. Един ден леля Вивиан и аз ще имаме наша собствена модна къща — изрече тихо Джулиана. — Вече сме й дали име.

— Какво име? — попита Гарет блестящите очи, излъчвайки мечтите й.

— „Луна от перли“ — отговори Джулиана. — Ще я наречем „Луна от перли“.

— Можеш ли да останеш тази вечер с мен, Джулиана? — попита Гарет в края на изтънчената вечеря, която едва бяха докоснали. — Ще останеш ли?

— Да. Тази вечер, утре, толкова дълго, колкото искаш.

Спокойно Море, дъщерята на бедния рибар бе станала Джулиана Куан, измислената племенница на една от най-независимите, с богато въображение жени на Хонконг. Дрехите й бяха елегантни, прическата й бе стилна, говореше изтънчено и изискано, но всъщност, не знаеше почти нищо за интимностите, споделяни между жените и мъжете. Беше чула за китайските момичета, много по-млади от нея, които продаваха телата си на американските войници. Общността се отнасяше към тези момичета с изразено презрение, но още по-голямо беше презрението към тези, които отдаваха телата си без пари. Военнослужещите, които често посещаваха барове като „Леговището“ в Уанчай си падаха по наркотиците, пиенето и похотта. Със сигурност момичетата, които работеха там нямаха такива чувства към техните моряци, каквито имаше тя към Гарет… или имаха?

„Трепереха ли от желание?

Имаха ли отчаяна нужда да дишат същия въздух, който те дишаха, да бъдат до тях колкото е възможно по-дълго?

Знаеха ли с абсолютна сигурност, че сърцата им ще бъдат разбити, когато кажат довиждане?

Проявяваха ли недоволство към всеки бързо отминаващ момент, независимо от магията, защото твърде скоро оставаха само спомените за нея?

Не — реши Джулиана. — Не е възможно те да изпитват това, което изпитваше тя. Не и когато ден след ден, нощ след нощ, идват все нови и нови мъже.“

— Джулиана? Какво има? Изглеждаш толкова тъжна.

— Липсваше ми.

— Ти си ми липсвала през целия живот, Джулиана. — Гласът му бе мек и тържествен, изпълнен с любов. — Сега, когато те намерих, никога няма да те пусна да си отидеш.

Това бе първата лъжа, която му каза. Но Джулиана разбра, че той не знаеше, че това е лъжа. Той вярваше, че всичко ще бъде завинаги. Искаше й се да повярва на думите му. Тя вярваше с цялото си сърце, че ако беше възможно двамата да бъдат заедно, Гарет щеше да го направи. Но не можеше да овладее заплашителния пулс, който биеше някъде дълбоко в нея, тиктакащ неуморно. Като че ли всеки звук сигнализираше една малка смърт, всеки изминал момент бе мъничка частичка от брилянтната мечта, която беше заблестяла за кратко и после беше умряла. Джулиана чувстваше дисциплинираната сила и желязна воля на мъжа, който вече беше променил живота й завинаги. И все пак си мислеше: „Дори ти, Гарет, дори ти не можеш да промениш съдбата.“

 

 

Когато останаха сами в стаята му, той нежно взе лицето й в дланите си и попита:

— Никога не си се любила, нали?

— Никога не се появи някой, който… Никога преди не пожелах.

— Не трябва да се любим сега, Джулиана, докато все още не си готова. Няма защо да бързаме.

— Трябва ли да се върнеш във Виетнам?

— Да — отговори той тържествено. — Но ще се върна при теб, моя любов, веднага, когато мога. И когато изпълня дълга си…

— Люби ме сега, Гарет — прекъсна го Джулиана с леко нетърпение. — Има причина да бързаме. Нямаме вечността. Не зная защо. Зная само, че това е истина, по-мощна дори и от любовта ни.

Гарет Хуайтейкър бе имал жени и преди това — без емоции, но майсторски набези в удоволствието. Любейки Джулиана обаче, не можеше да се сравни с нищо, което някога бе изпитвал. Бе нежна и крехка, но въпреки това, страстта й бе силна, колкото и неговата, желанието й — без страх и срам. Тя бе събудила в него нежност, която никога не бе познал преди, прелестна нежност, съществуваща единствено за нея и тяхната вълшебна любов.

На сутринта донесоха куфар за Джулиана. Беше пълен с красиви дрехи — атлазени и копринени, внимателно сгънати от Вивиан, за да ги носи Джулиана за мъжа, който обичаше.

— От леля ми.

— Тя е съвременна жена. Бих се радвал да я видя.

— Ще я видиш.

Но Гарет не срещна Вивиан. Когато Джулиана се обади да й благодари за дрехите и да предложи да се срещнат на чай в Пен, Вивиан с обич отклони поканата. Като че ли и тя знаеше, че следващите шест дни бяха всичко, което щяха да имат за себе си младите влюбени.

— Ще ти пиша — обеща той, преди да тръгне. — И ще се върна веднага, щом мога. Моля те, не плачи, Джулиана — прошепна той, целувайки нежно сълзите й, борейки се със своите собствени. — Ще се върна.

„Не, няма да се върнеш“ — мислеше си тя със сигурност, която я ужасяваше.

Болезненото чувство на Джулиана, че никога повече няма да види Гарет, бе мъничко облекчена от толкова силната й увереност, че той нямаше да загине, въпреки че се връщаше във войната.

— Обичам те, Джулиана…

— И аз те обичам Гарет — завинаги.