Катрин Стоун
Луна от перли (29)

Двадесет и осма глава

Капитанският бар

Хотел „Мандарин Ориентъл“

Петък, 10 декември 1993

Ръцете й трепереха. Сърцето й трептеше. Трепетни мисли изпълваха съзнанието й. Щеше да види Гарет отново след всичките тези години и въпреки че въодушевлението й не можеше да се опише с думи, Джулиана изпитваше най-вече страх.

Тяхната любов бе най-голямата истина на живота й. Тя беше самата й същност, бе самата тя и това, което искаше да бъде — жената, която бе обичана от Гарет Хуайтейкър. Шестте дни на тяхната любов бяха осветила душата й и яркото й отражение бе все още в нея — златна светлина, която я бе поддържала през всичките тези години.

Какво щеше да стане, ако този пламък загаснеше, ако узнаеше, че Гарет отдавна считаше тези очарователни дни просто като едно налудничаво увлечение или приятна случка, без никакви съществени последици. Може би като едно страстно бягство на моряка от ужасите на войната?

Джулиана не искаше да знае. Но като че ли нямаше сили да накара въображението си да спре да си представя сцената, която можеше да се разиграе днес, съвсем скоро — тъмнозелените очи, които тя обичаше да заблестят забавно, когато той си спомнеше безразсъдството на тяхната страст и отчаяно глупавите им думи за любов. Мислейки си за това, Джулиана почувства дълбоко в себе си мигновени изблици на тъмнина и отчаяние. Това бяха трезви сигнали от златните пламъци, че щяха да загинат, ако тя направеше това разкритие.

Не беше нужно Гарет все още да я обича. Това беше твърде много дори и за една мечта. Джулиана се молеше единствено да не би той да разруши спомена за това, което бе тяхната любов.

А какво щеше да стане, ако молитвите й бъдат чути, ако споменът на Гарет за онези дни бе спомен за истинско вълшебство, какъвто бе нейният? Дори тази възможност изпълваше Джулиана със страх, защото неговите спомени щяха да бъдат за едно осемнадесетгодишно момиче, а не за четиридесет и шестгодишна жена.

Сега Джулиана погледна тази четиридесет и шестгодишна жена. Трябваше да я погледне. Краткото разстояние между „Луна от перли“ и „Мандарина“ трябваше да измине в силен вятър и тя знаеше, че ще е така. Ето защо трябваше да пристигне по-рано, за да оправи прическата си. И сега, когато приглаждаше непокорни кичурчета от черна и сребърно сива коса към кока на тила си, тя видя леките бръчици под очите и осъзна горчивата истина, че ръцете й трепереха. Деликатните й някога пръсти, леко подути от годините, прекарани в създаване на очарования от пайети и мъниста, й изглеждаха доста гротескни, грозни и обезформени и много различни от ръцете, които Гарет си спомняше. О, какви ръце бяха. Танцуващи ръце. Срамежливи и все пак смели, те го бяха галили грациозно и с радост. И когато докосвайки го и обичайки го, го бяха открили, талантливите ръце на Джулиана бяха сътворили тяхното най-велико очарование.

„Не мога да се срещна с него. Не мога.“

„Но трябва. Заради твоята дъщеря. Тръгвай. Все още е рано. Можеш да убедиш управителя на салона да те настани на масата, можеш да проучиш предварително менюто и дълго преди Гарет да дойде, можеш да поставиш очилата си за четене в чантата. По времето на този обяд, през който едва ли ще можеш да сложиш нещо в уста, ще си играеш с храната с лявата ръка, защото в сравнение с дясната, тя е по-малко грозната, по-малко деформираната и по-младата.“

 

 

Сърцето на Гарет Хуайтейкър също трептеше, както от въодушевление, така и от страх. Месеци наред бе дал воля на въображението си за най-великолепните фантазии — как се завръща в техния Хонконг, към това лично тяхно вълшебно място и към тяхната любов. Но с изключение на хотел „Пенинсюла“ и ферибота Стар, градът отпреди двадесет и осем години просто бе изчезнал. На времето бе изглеждал толкова шумен, толкова модерен, но сравнен с новия Хонконг, старият бе една спяща и чаровна старина.

Пресичайки пристанището Виктория с ферибота „Туинклинг стар“, Гарет бе наблюдавал втренчено непознатите небесни силуети. Небостъргачи от чисто злато блестяха, като гигантски кюлчета забити в стоманеносивото небе и дори хълма Виктория бе украсен с нова перлено бяла корона.

„Къде са Джулиана и Гарет? — чудеше се той. — Какво е станало от невинното осемнадесетгодишно момиче и двадесет и четиригодишния пилот със смарагдово зелените очи, който благодарение на нея, бе открил радостната невинност на любовта? И къде, къде са вълшебните места на тяхната любов?“

Нямаше ги. Нито едно от тях — момичето, пилотът и местата, които бяха обичали. Като този нов Хонконг, Гарет и Джулиана бяха станали възрастни хора. И двамата бяха постигнали много в живота и мястото за срещата им бе повече от подходящо.

Наближавайки хотел „Мандарин“, Гарет се чувстваше много тъжен. Той не искаше Джулиана и Гарет да умрат. Те винаги щяха да живеят в сърцето му, весели и млади. Винаги, когато си помислеше за нея, той отново ставаше млад и целият свят му се струваше изпълнен с осъществими дела.

Неочаквано, Гарет забави крачките си. Дали нямаше да направи ужасна грешка? Няма ли да е по-добре цял живот да остане само със спомените си и представата за това, което е могло да бъде? Той бе повярвал, сърцето му го бе убедило, че учудващите съвпадения през последните няколко месеца бяха подредени от съдбата, че той и Джулиана най-накрая бяха платили всичките си дългове и последния, последният…

Но съдбата никога не бе благосклонна към любовта на Гарет и Джулиана. Какво щеше да стане, ако тази стъпка се окажеше най-жестоката от всички?

 

 

Тя вече бе в ресторанта, седнала на канапе, тапицирано с плюш в ръждив и златен брокат, отделена от другите в салона чрез междинна стъклена стена с невероятни орнаменти. Не беше сама. Елегантно облечена жена бе спряла да си поприказва с нея, което даде възможност на Гарет да я погледне за миг, преди тя да разбере, че той е там.

Това бе неговата Джулиана, жената, която обичаше. Черната кадифена коса, която преди нежно докосваше раменете й, сега бе по-дълга и бе завита в свободен кок. И както и неговата, бе изпъстрена със сребърни нишки. Около очите й имаше леки бръчици, както и около неговите. Когато видя красивия жест на ръцете й, докато говореше, Гарет забеляза, че тънките пръсти, които го бяха любили с такава нежност, все още бяха деликатни, но леко подути.

Но тя бе Джулиана и сега го гледаше и въпреки че се опитваше да скрие радостта си, от очите й струеше победоносна светлина.

Гарет си спомняше тази светлина.

Никога не бе я забравял и никога нямаше да я забрави.

— Джулиана — поздрави той мило.

— Здравей, Гарет. — „Моя любов, моя обич!“ Не се бе променил, само бе станал по-красив. Тъмнозелените му очи бяха още по-наситено зелени и той й се усмихваше… като че ли нищо не се бе променило… като че ли тя никога не бе продавала душата си или загубвала скъпоценния дар на любовта, който той бе предал на нейните грижи.

После Джулиана се намръщи и Гарет се молеше единствената причина да беше това, че си бе спомнила къде се намират. Но дори и след като другата жена си бе отишла, Джулиана все още изглеждаше напрегната. След това някой друг се спря, за да поздрави и този път, когато Джулиана учтиво представи Гарет, името му бе разпознато, както и това, че притежаваше предприятията „Хуайтейкър“. В края на краищата момичето и пилотът бяха изчезнали… бяха умрели… не.

— Гладна ли си, Джулиана?

Бе очаквала хиляди различни въпроси от Гарет, но никога точно този и с мек, стреснат смях, призна:

— Никак.

— Нека тогава да вървим.

— Да вървим?

— Моля, Джулиана. Моля те, ела с мен.

 

 

Вятърът, който ги срещна на Гардън Роуд беше силен и студен. Но студеният въздух ни най-малко не разколеба Гарет. Всъщност го уверяваше, че щяха да разполагат с интимността, която той желаеше, когато стигнеха на мястото. Трамваят бе почти празен, няколкото упорити туристи, които пътуваха към върха, останаха в Кулата на върха на топло. Околовръстното шосе на Хонконг принадлежеше само на Гарет и Джулиана. През последните двадесет и осем години, Джулиана бе идвала тук безброй пъти. Беше прекарвала безкрайни часове, застанала точно на същото място, където Гарет я бе намерил да го чака, обляна от лунна светлина.

Джулиана знаеше точно къде бе стояла в онзи сребърен момент, когато целият й живот се бе променил, но сега, приближавайки се към вълшебното място, най-напред Гарет забави крачките си, припомняйки си, разпознавайки го, дори и след всичките тези години. И тогава тъмнозелените му очи заблестяха от чудото, както бяха заблестели през онази априлска нощ. Когато очите на Джулиана срещнаха неговите и отразиха чудото и любовта, той тихо поздрави, точно както тогава:

— Аз съм Гарет.

В отговор, тя прошепна, както и тогава:

— Аз съм Джулиана.

И по някакъв вълшебен начин тя бе там. Онази нощ отново се повтори и тя отново преживяваше нейното великолепие. Дори отново почувства това, което бе почувствала тогава, че това бе съдбата, че всяко събитие от нейния осемнадесетгодишен живот, колкото и трагично да беше, бе имало една-единствена цел — да я доведе на това място, обляна от тази лунна светлина, за да срещне него. Хладината на зимния ден изчезна и Джулиана почувства топлината, дори цветът на небето над нея се промени от застрашително сиво в искрящо сребърно… и тя искаше никога да не напуска тази магия, да живее вечно в меката светлина на сребърната луна и любовната светлина на неговите тъмнозелени очи.

Гарет си спомни за тяхната любов, точно както се бе молил да стане. Спомни си любовта, магията и обещанията, които си бяха дали.

Но тогава нещо силно я блъсна в лицето, грубият повей на зимния вятър, който със студените си пръсти сурово й напомни, развявайки черната й, изпъстрена със сребърни нишки коса, нашепвайки й, че сега бе декември, а не април. Днешният момент не бе тогавашният, нямаше никаква сребърна луна, само среброто в косите… и няма никакво вълшебство, а само тайни, които той не знае. Трябва да му разкриеш тези тайни, въпреки че, когато го направиш, споменът за вълшебството може да умре.

— О, Гарет — прошепна тя. — Има толкова много неща, които не знаеш.

— Разкажи ми ги, Джулиана. Разкажи ми всичко.

Той пристъпи по-близко до нея, като че ли в следващия момент ръцете му щяха да я прегърнат, запазвайки я от острия вятър, докато тя му разказваше всичките тъжни истини.

Колко много искаше той да я прегърне. Колко много тя се нуждаеше от неговия допир.

Но как щеше да умре, когато той свалеше ръцете си от нея. Колко студено щеше да й бъде, когато научавайки истините, той си вземеше обратно топлината.

Джулиана се обърна, посрещайки в лице ледения вятър, когато произнасяше думите, които със сигурност щяха завинаги да замразят най-прекрасните спомени. Започна с първата лъжа, която му бе казала. Призна, че тя не бе наследница на родители, загинали със своята яхта. По-скоро, бе дете на морето и след това негово сираче, родено в бедност. После обясни истинските си връзки с Вивиан, връзка на сърцето, а не на кръвта и после му разказа за завещанието на Вивиан… за Майлс Бъртън, мъжът на когото бе продала своето тяло и душата си. Когато спря да говори, чуваше само вятъра. Сега като че ли той плачеше, виеше и мъката му бе толкова голяма, че със сигурност бе заглушила шума от стъпките на Гарет и възмутен, той бе напуснал завинаги това място на вълшебствата, на нейните спомени, самата нея. Джулиана бе сигурна, че си е отишъл и тъкмо щеше да се обърне. Не можеше да не се обърне, имаше нужда да го види, дори когато си отиваше от нея. Но тогава чу гласа му, той звучеше едновременно толкова нежно и толкова сурово, като че ли той бе застигнат някъде по средата между пролетната любовна нощ и този зимен следобед на тайни.

— Опита ли се да се свържеш с мен, Джулиана? Или си позвънила, само за да разговаряш с родителите ми, които не ти разрешиха да говориш с мен?

— Не, Гарет, не се опитах. Знаеш какво мислех за нашата любов, колко опасно беше.

— Но… Джулиана.

Сега чуваше само студа в гласа му, яростен и леден като вятъра.

— Съжалявам! Знам какво направих… и каква станах, правейки го.

— Каква?

— Продадох тялото си. Значи съм прос…

— Това те прави майка, Джулиана. Моля те, погледни ме. — Сега имаше само топлина и толкова нежност, че когато се обърна към него — един елегантен пирует на надеждата — тя срещна тъмнозелените му очи, изпълнени с нежна тъга. — Ти си спасила живота на нашето бебе, Джулиана. Това, което си направила, си го направила заради нея, заради нашата дъщеря. Аз съм този, който съжалява. Мразя се, че е трябвало да понесеш… всичко това.

— То… той не бе жесток, Гарет. И само след девет месеца се върна в Англия и никога не дойде повече. — О, ако само това бяха тайните, които имаше нужда да изповяда пред него. Само ако можеше да му разреши да я докосне. А той искаше, тъмните чу очи й говореха колко много иска, но… — Има още неща, Гарет, които трябва да знаеш за Мейлийн.

— Мейлийн — проехтя гласът му толкова нежно, колкото тогава, когато му бе казала, че има дъщеря… друга дъщеря. — Мейлийн?

— Нещо за детството й — прошепна Джулиана, спомняйки си ясно тихата радост на Гарет, когато му бе казала за тяхното бебе… спомняйки си, също така, неговата мъка, когато го бе накарала да обещае, че никога няма да се появява в живота на своята дъщеря. Джулиана бе изключила Гарет от детството на Мейлийн и сега трябваше да му каже огромната цена, която тяхната дъщеря трябваше да плати заради това обещание. — Знаех, че бе щастлива, но тя е такава надарена актриса. Скривала е толкова много от мъката си, че дори аз не подозирах, докато не стана на тринадесет години.

— Каква мъка, Джулиана?

— Тя има твоите зелени очи, Гарет, кожата й е снежнобяла и е много красива, но съучениците й я измъчваха, защото бе различна от тях, само заради това, че бе полукитайка. О, аз би трябвало да знам за тези предразсъдъци срещу евроазиатците. През моето собствено детство в пристанището Абърдийн, ме учеха да мразя всички полукитайци. Дори ме учеха, че към тези китайци, които са достатъчно глупави да смесват кръвта си с чужденци, трябва да се отнасям с открито презрение. Но аз бях забравила за тези уроци по омраза. Аз се влюбих в теб и Мейлийн бе наша дъщеря. Аз си мислех за любовта, а не за нетолерантността.

— Какъвто трябва да бъде светът — увери я ласкаво Гарет, въпреки болката, която изпитваше за дъщерята, чиято рядка красота за нея бе не доказателство за една красива истина — че е дъщеря на най-голямата любов, а по-скоро символ на голям срам. — Разкажи ми, какво стана, когато Мейлийн е била на тринадесет години.

Джулиана пое въздух, надявайки се да се успокои, но единственото нещо, което усети, бе само ледения въздух.

— В списание „Форчън“ имаше статия за теб. Бях й казала, че си англичанин и че си умрял, преди тя да се роди, че си щял да я обичаш с цялото си сърце. Но й бях казала твоето име. Така ставаше по-истински за нея, а тя имаше нужда да те чувства като реално съществуващ и беше толкова необичайно, толкова невъзможно, че едно малко момиченце в Хонконг…

— За какво ми говориш, Джулиана? Мейлийн знае, че аз съм жив? Знаела го е от своята тринадесетгодишнина и от тогава ме мрази?

— Мрази и двама ни. Казах й истината за нашата любов, за моите страхове, но тя не повярва, че ние наистина сме се обичали. Беше твърде млада, твърде наранена, с толкова много скрити рани. Не можа да разбере.

— И аз не разбирам, Джулиана. — Цялата нежност бе изчезнала от гласа на Гарет, цялата топлина. Беше студен като вятъра и изпълнен с обещание за силна буря. — Трябваше да ми кажеш. Щях да дойда в Хонконг. Трябвало е да знам, че дъщеря ми е научила, че съм жив.

— Страхувах се да ти кажа.

— Заради възмездието на сърдития дракон?

— Да. — Сега Джулиана се бе изправила лице в лице с разярения дракон и най-много се страхуваше от неговото възмездие. Имаше само един начин, по който Гарет можеше да я нарани — отнемайки й чудните спомени за тяхната любов и точно това ставаше. Чувстваше тъмнината, когато пламъкът в нея започна да премигва. Тъничкото пламъче се бореше с отчаяни, но безплодни усилия, силата му бе само патетична, изправена срещу огромната буря в очите му. Знаеше, че много скоро златният пламък щеше да угасне и Джулиана Куан щеше да изчезне. Щеше да наблюдава как изчезва, ставайки свидетел на своята собствена смърт така, както Спокойно море бе наблюдавала как любимите й близки хора бяха загинали в морето. — Страхувах се, Гарет. Страхувах се.

Той не искаше да чуе за нейния страх. Беше обзет от своите собствени бурни чувства, от техния калейдоскоп, образ по образ, чувство след чувство, тревога след тревога…

— Ако Мейлийн знае, че съм неин баща, тогава знае, че Алисън е нейна сестра.

— Да. Но тя никога няма да каже на Алисън. Мейлийн не е толкова жестока… с изключение към себе си.

Гарет бе дошъл в Хонконг с планове, желания и мечти. Разбира се, че щеше да се срещне с Мейлийн, надарената архитектка, която бе приятелка на Алисън. Това по само себе си бе една осъществена мечта. Но сърцето му бе пожелало нещо повече. Трябваше да се намери начин да се разкрие истината, без да се причинява болка. Мейлийн обаче вече знаеше истината и това разкритие й бе причинявало голяма болка цели петнадесет години и…

— Трябва да я видя. — Гласът му сега бе нетърпелив, пресипнал от чувства и тих от отчаяние. — Трябва да видя дъщерята, която счита, че никога не съм я обичал.

— Можеш да й кажеш, че аз съм виновна, Гарет! Трябваше да ти кажа. Грешката е моя.

Най-после, най-после, Гарет чу мъката на Джулиана. Той се вгледа остро и после много нежно в красивото й, опустошено лице и чувайки ехото на своята собствена грубост, разбра колко далече бе застанал от нея. Скъси разстоянието между тях, само за да я накара да се свие.

Тази жена, която той обичаше, се страхуваше от съдбата и драконите, но като че ли най-много се страхуваше от него самия.

— О, Джулиана — прошепна той. — Обичам те.

— Ти ме обичаш? — повтори тя. — Как е възможно да ме обичаш?

— Възможно е — отговори той тихо. — И аз наистина те обичам. Тогава, сега, завинаги.

В зелените очи сега нямаше никаква ярост, а само любов, само любов… и златното пламъче вътре в нея светеше с яркия си огън. Никога повече нямаше да се колебае, неверието бе изчезнало от очите й и… там имаше любов, само любов.

— О, Гарет! И аз те обичам.

— Тогава, моя Джулиана, моя любов, мога ли да те докосна? Моля те? Мога ли да те прегърна?

И тогава тя беше в ръцете му, на които принадлежеше и в продължение на много време те просто стояха неподвижни, едва дишайки, обзети от това чудо и чувствайки отново силата на любовта, която бе толкова голяма, че можеше да не допусне света до тях.

Но сега, те не можеха да направят това, нито пък искаха. Съществуваше тяхната безценна дъщеря, която имаше нужда от тяхната любов.

Докато говореха, Гарет продължаваше да държи Джулиана в прегръдката си.

— Не отричам яда си, Джулиана, но той е насочен към мен, а не към теб. Време е за истината, Джулиана. Искам и двете ни дъщери да разберат истината. Трябва първо да се срещна с Мейлийн, да поговоря с нея, да й обясня. Сам ли да отида или ще отидем двамата?

Именно тогава, в любовния олтар на ръцете му, Джулиана каза на Гарет за нейното отчуждение от Мейлийн и надеждата й, че решението на Мейлийн да се завърне в Хонконг означава, че биха могли да се срещнат отново и че тя се е заклела да чака Мейлийн да направи първата крачка.

— Но снощи наруших клетвата си. Не че тя знае. Напразно се опитвах да се свържа с нея по телефона. Но трябваше да опитам. Знам колко страшно е ядосана заради „Джейд Палас“.

— „Джейд Палас“?

Гарет не знаеше какво се бе случило с хотела. Въпреки че новините за скандала крещяха от заглавията на всички вестници през деня, той бе прекалено отдаден на спомените си и на мечтите си, за да забележи нещо.

— Познавам Сам Коултър — каза Гарет, след като Джулиана му разказа за предявените обвинения във връзка с нестандартни материали, използвани в строителството на „Джейд Палас“. — Той никога няма да се замеси в измама.

— Не познавам Сам, но съм убедена в същото за Джеймс Дрейк и Тайлър Ван. И въпреки това, докато въпросът не се реши, работата е спряна за неопределено време. Хотелът може и никога да не бъде открит.

— Чудя се дали Алисън не е вече на път за Далас.

— Не, не е. Всъщност, Гарет, тя беше в бутика тази сутрин, за да отправи специална молба. Иска аз да създам модела на сватбената й рокля.

— Сватбена рокля? Да не би да се омъжва за Джеймс? — Когато Джулиана кимна, Гарет й отговори с щастлива и облекчена усмивка. — Говореше за него през лятото, а в гласа й имаше много любов, но през последните няколко месеца не споменаваше и дума, имаше само тиха тъга.

— Сега любовта определено се е върнала в гласа й — увери го Джулиана. И после, собственият й, изпълнен с любов глас, добави: — Твърдо съм убедена, че твоята красива дъщеря предполага истината за Мейлийн и мен. Винаги, когато се срещаме, тя специално споменава за Мейлийн. И днес… мисля си, че истинската причина, поради която Алисън дойде в бутика бе, за да ми каже, че ще помоли Мейлийн да й бъде шаферка, да не би аз да се притеснявам, че Мейлийн може да се завърне в Англия.

— Алисън е и твоята красива дъщеря, Джулиана. Това са взаимоотношения, които бих искал да станат известни, колкото е възможно по-скоро.

— О, Гарет.

— Прекарахме всичките тези години, подчинявайки се на командите на съдбата. Как да спрем сега? Съдбите ни доведоха в Хонконг и сега е време, най-после, да станем семейство.

— Звучи толкова прекрасно, но няма да е лесно, Гарет, особено с Мейлийн, а може би и с Алисън. А твоите родители? А родителите на Бет?

— В този момент и четиримата пътуват с кораб по Южния Пасифик. По разписание, трябва да пристигнат в Хонконг на двадесет и четвърти и когато дойдат, ще ги поканим да се присъединят към нашето семейство. — Гарет видя, че тя се притеснява. Той също се притесняваше, както за дъщерята, която го мразеше вече петнадесет години, така и за дъщерята, която го обичаше двадесет и осем години. Но заради Джулиана, се усмихна и добави убедено: — До тогава ще станем едно семейство, Джулиана. Обещавам. Сега, моя любов, е време да тръгваме. Тук наистина е много студено. Ще дойдеш ли с мен в Пенинсюла?

— Не мога до довечера — сви рамене Джулиана. — Следобед имам срещи в бутика. Уредих си ги, за да имам какво да правя, когато се върна там. Трябваше да има нещо, с което да запълня главата си, след като се срещнех с теб. А тази вечер има сбирка за бъдещето на демокрацията в Хонконг, на която трябва да присъствам. — Свивайки отново леко рамене, тя призна: — Станах нещо като говорител в полза на реформите, които са по-радикални и от тези, които е имал предвид губернатора Патен.

— Не е ли опасно?

— Не толкова, колкото Хонконг без тези реформи.

— Срещата открита ли е?

— Да — отговори Джулиана с кимване на главата. — Мислиш ли, че би искал да дойдеш?

— Знам, че бих искал — усмихна се Гарет. — Това означава ли, че ще живеем в Хонконг?

— О… аз…

— Ще живеем там, където искаш, Джулиана.

— Тогава тук, на това вълшебно място, където се влюбихме и където Алисън се влюби. — Красивото й лице се изпълни с тъга.

— Сигурно и Мейлийн има своите вълшебни моменти тук, Джулиана — каза мило Гарет. — Видях „Джейд Палас“. Той не е проектиран от някой, който мрази Хонконг. Да се опитам ли да се срещна с нея следобед?

Джулиана разсъждаваше доста дълго и замислено над въпроса.

— Не мисля, че е подходящо — отговори тя накрая. — Не съм сигурна, че точно сега трябва да се срещнеш с нея, но не мисля, че трябва да бъде и изненада. Нека да помисля и довечера ще решим.

— Добре — съгласи се Гарет, борейки се с нетърпението да се срещне с дъщеря си, докато Джулиана очевидно бе права. След момент, той повтори: — Довечера.

Тихата дума трептеше от толкова много скрити значения. Довечера, в самотата на неговия апартамент в „Пенинсюла“, Гарет и Джулиана щяха да бъдат родители, сериозно взимащи решения, излизащи от самите им сърца за дъщерята на тяхната любов.

Довечера, Гарет и Джулиана щяха да бъдат отново любовници, след двадесет и осем години.

— О, Гарет, как бих искала да съм на осемнадесет заради теб.

Само преди няколко часа Гарет бе стреснал Джулиана, питайки я дали е гладна. Сега тя го стресна с думи за напълно друг глад и за негово учудване, той видя, че тя говори сериозно. Гарет отговори с нежна усмивка. После прехвърли снопче черно сребърна коса от красивите, тревожни очи. Неговите станаха също сериозни, изпълнени с любов и с едно обещание. Неговият глад по нея, неговата страст и желание сега бяха по-силни отвсякога. Всъщност, наситените тъмнозелени очи бяха още по-силни, каквато бе и тяхната любов. Тогава Гарет намери ръцете, бавно и с толкова любов целуна подутите стави. Сърцето на Джулиана залудува и тя с радост разбра, че ръцете й щяха да го милват отново. Накрая, преди устните му да достигнат нейните, точно преди да се загубят отново в тяхното чудо, той каза:

— Жената, която обичам, Джулиана, жената, която искам, от която имам нужда е на четиридесет и шест години.