Катрин Стоун
Луна от перли (25)

Двадесет и четвърта глава

Хотел „Трейд Уиндз“

Сряда, 27 октомври 1993

— Ти куцаш!

Алисън се усмихна на Мейлийн.

— Нищо друго, освен почивка, не би ми помогнало. — Тя посочи канапето във всекидневната, където щяха да седнат да си говорят. — Имам намерение да се излежавам цяла вечер.

— Кога започваш? — подразни я Мейлийн, докато Алисън, накуцвайки, мина покрай канапето на път за кухнята.

— Трябва ни чай, нали?

— Аз ще го направя. Седни.

— След секунда. Има нещо, което искам да ти покажа преди това, в спалнята е.

Мейлийн щеше да хвърли поглед на топла привързаност към сестра си, ако изражението на Алисън не бе станало толкова сериозно.

— Защо да не отида и да го взема, каквото и да е?

— Не — възрази Алисън твърдо. — Да отидем заедно.

Казвайки това, тя се обърна и тръгна напред, като се опитваше да не куца и въпреки това вървеше с несигурна походка, която бе нищо в сравнение с притеснителното неудобство, обзело сърцето й.

Вечерната рокля беше на леглото, където Алисън я бе оставила в очакване на този забележителен момент. Едно изящно творение от коприна с цвета на нефрит, горната част на което бе украсена с пеперуди от изумрудени и сребристи мъниста, а широката пола бе изпъстрена с още сребристи мъниста, дребни пайети, които блещукаха като звездички на тъмнозеленото небе.

— Спомняш ли си роклята, която носех в Пийк Касъл? — попита Алисън тихо, молейки се Мейлийн да не погледне крадешком към гардероба, където беше нарязаната рокля с небесните дъги. И тя не погледна. Мейлийн едва кимна, не сваляйки очи от роклята, която лежеше на леглото. — Беше изработена от една дизайнерка от Хонконг, а през последните два месеца, тя ми направи тази, за да я облека на официалното откриване на „Джейд Палас“.

Мислите препускаха лудо в главата на Мейлийн. Дали майка й се бе свързала с Алисън? Толкова ли нетърпелива бе Джулиана да види любимата дъщеря на човека, когото обичаше, че беше инсценирала тази случайна среща? Говорейки на пеперудата в зелено и сребристо, нежно избродирана върху коприната, тя попита:

— Как го уреди?

— Ийв ми помогна. А ти, Мейлийн? Реши ли какво ще облечеш тази вечер?

— Черен костюм на Шанел от атлаз — отговори Мейлийн.

— Сигурна съм, че ще е поразителен тоалет, но защо не помолиш дизайнерката на „Луна от перли“ да ти ушие нещо друго? Все още има време и би било хубаво да носиш нещо, което е създадено в Хонконг, нали? Пък и аз знам, че тя ще се зарадва. — Мейлийн вдигна поглед и изразът на лицето на Алисън потвърждаваше факта, че тя отдавна беше предполагала истината: — Джулиана Куан е твоя майка, нали?

— Тя ли ти каза?

Алисън искаше да излъже. Мейлийн изглеждаше толкова обнадеждена.

Но тя каза истината.

— Не, не с думи. Но в момента, в който се срещнахме, аз разбрах. Като че ли търсеше теб, опитваше се чрез мен да стигне до теб. Знам, каза ми, че сте се отчуждили и че това е най-доброто и за двете, но аз не съм съгласна с теб. Не ти ли се иска да я видиш отново, Мейлийн? Знам, че тя иска да те види.

— Ти не знаеш това, Алисън — отговори Мейлийн бързо. — Ти каза, че тя никога не е признала родствената ни връзка.

— Но аз наистина зная, Мейлийн. Тя винаги е толкова заинтригувана, щом като спомена името ти. Мислех си, че бихме могли, може би да пием чай заедно, трите или все пак по-добре, само вие двете. По един чай… в Пенинсюла… не би ли било чудесно?

Изумрудените очи на Алисън светнаха, като си представи срещата на майката и дъщерята; независимо от случилото се преди двадесет и осем години в този солиден хотел. Мейлийн отклони поглед от блестящите очи на сестра си и погледна към зелената рокля, изработена от майка й, а ръката й нежно докосна една сребриста искричка. След секунда Алисън я последва, докосвайки друго, по-далечно мънисто… и докато сестрите говореха, ръцете им все повече се приближаваха, пътуваха от звезда до звезда из коприненото нефритено зелено небе.

— Имаш време за един следобеден чай сега, нали? — попита Алисън мило. — Вчера се отбих на строителната площадка и Сам изглеждаше толкова доволен. Илюзията ще се окаже чудесна — съвършена.

— Вероятно ще е така. Но няма да знаем със сигурност, докато не махнем предпазните мрежи.

— Все пак наистина имаш време за един чай. Майка ти е чудесна, Мейлийн. Такава късметлийка си.

Късметлийка. Ръката на Мейлийн се беше спряла върху едно блестящо мънисто. В действителност, никога не се бе чувствала щастлива, с късмет. През последните два месеца се бе радвала на едно фантастично приятелство с Алисън… а имаше и нещо, напълно различно, през дългите часове на работа със Сам.

Мейлийн се почувства толкова щастлива. Същевременно смяташе, че тя самата не заслужава толкова много щастие и се почувства много несигурна и зависима.

— Ще се срещнеш с майка си, нали? По някое време?

— Не зная, Алисън. Смятах, може би, след като свършим „Джейд Палас“ и то успешно, да се видя с нея.

— О, Мейлийн — прошепна Алисън. — Тя не се интересува от това. Няма нужда да се доказваш пред майка си.

Мейлийн сви рамене.

— Имам чувството, че трябва. Нещата, които й наговорих бяха много жестоки, непростимо жестоки.

— Каквито и да са били, Мейлийн, зная, че ще ти прости. Всъщност, сигурна съм, че вече ти е простила. — Алисън замълча, после промърмори: — Чудя се дали…

Мейлийн вдигна поглед от ръката, застинала върху една сребърна звезда към неуверените и все пак блестящи изумрудени очи на сестра си.

— За какво се чудиш, Алисън? — „Чудиш се, след като не поддържам никаква връзка с моята прекрасна майка и тъй като ти отдавна си загубила твоята, дали Джулиана би могла да бъде твоя майка? Ако е така, отговорът е да. Да! Това е, което тя иска, което винаги е искала… дъщеря, която е мила и много обичана от Гарет Хуайтейкър.“ — Кажи ми!

Това бе заповед, сурова и изстрадана, а внезапната мъка в гласа на Мейлийн се отрази в красивите й очи. През изминалите два месеца такива бури в нефритенозелените очи се появяваха все по-рядко, но не бяха отминали напълно и когато се зададяха, Алисън се бе научила да ги отминава с мълчание. Ами сега?

„Сега — реши Алисън, — ще кажа на Мейлийн какво ме учудва, независимо от факта, че е нахално, като че ли сме най-добрите приятелки, като че ли сме свободни да кажем една на друга толкова лични неща…“

Пътешествието на пръстите на Алисън по зелената коприна се прекъсна на разстояние пет искрящи сребърни звезди от Мейлийн и щеше да стигне тази вечер дотам. Но с дръзките и нежни думи, изречени от Алисън, сърцата на сестрите се приближиха много повече.

— Чудя се, Мейлийн, дали не си ти тази, която има нужда да прости сама на себе си.

 

 

— Добро утро, любов моя — плътният глас на Джефри беше обвит в нежност, когато поздрави жена си в момента, в който се събуждаше.

Ийв лежеше гола и обезобразена в леглото им с атлазени чаршафи. Джефри, напълно облечен, се наведе над нея. Светът извън спалнята им беше тъмносив, бледите лъчи на есенната зора току-що започваха да се сливат с тъмнината на нощта.

Беше най-черната нощ от всички нощи в Окото на Дракона. Джефри я беше пожелал. И беше я имал. Неговото желание да обладае Ийв никога не бе било по-мрачно, страстта му към нея никога не бе била по-напрегната. Беше се извинил за ненаситната си нужда от нея и затова, че бе я пренебрегвал последните няколко месеца.

В гласа му все още се чувстваше извинение:

— Изглеждаш изтощена, мила моя. Защо не останеш тук днес, в замъка и да си полежиш? Не се безпокой, няма да те изненадам следобед. Но внимавай, Ийв. Ще имаш нужда от почивка. Сега, когато отново те открих, принцесо моя, не мога да ти се наситя. — Усмихваше се нежно, а очите му тъмнееха от желание. — Нямаш нищо важно днес, нали?

— Среща в „Луна от перли“.

„Един цял ден любов с Тайлър.“

— Е, можеш лесно да я отмениш. В момента най-малко се вълнувам дали отново ще те видя облечена. — Наведе се, а ръката му се плъзна под чаршафа, за да обхване гърдата й, докато устата му се впиваше в нейната, все още подута от суровата му нежност. След това, обещанието му прозвуча като зловещо предупреждение, когато прошепна: — Ще се видим довечера.

Ийв беше предположила, че евентуално Джефри щеше да я пожелае отново. Поради това отдавна беше спряла да взима аспирин за главоболието си. Лекарството караше кожата й лесно да посинява и от опит знаеше, че дори Джефри да я докосваше през чаршафите от атлаз, бруталната му страст винаги оставаше белези. Искаше й се следите от неговото свирепо желание да бяха по-малки и лесно обясними: като препъване в градината, може би стъпване накриво с високия ток в пухкавия килим — нищо, което би подсказало на Тайлър истината за брака й.

Но сега, дори без аспирин, синините от „любовта“ през последната нощ бяха по-големи, откогато й да било, огромни червени и морави петна върху снежнобялата й кожа. Много време щеше да мине, докато изчезнеха, време през което нямаше да посмее да се люби с Тайлър.

Тялото на Ийв я болеше навсякъде, но това бяха нищожни рани, несъществени, в сравнение с виковете на сърцето й. През септември, сърцето и тялото й щастливо се свързаха в едно цяло и оттогава, се беше научила да чувства, да вярва, да дава и да обича. Сега отново беше разделена на две, непоправимо разкъсана, а мечтата, която предстоеше да се сбъдне само след шест седмици, изглеждаше направо невъзможна.

„Замини днес, сега“ — молеше обезобразеното й тяло. Смяташ, че си твърде немощна да отидеш до Маунт Остин Роуд, но не си. Освен това, Тайлър ще дойде да те вземе и ще те закара до дома на Лили Кай и ти мило ще обясниш на малкото момиченце, че учудващо е била права; че по някакъв начин, от месец юни насам е знаела, че няма да бъдеш в Хонконг през декември. Ще й кажеш, че ще се справи чудесно и без теб, операцията ще бъде невероятно успешна и че независимо от това, че няма да бъдеш с нея в тоя толкова важен ден, сърцето ти ще бъде… ще доплува до нея, където и да си.

Лили ще оцелее, знаеш, трябва да оцелее, но ти може и да не оцелееш, ако не тръгнеш сега.

„Но аз ще оцелея — обеща си храбро Ийв. — Ще изпълня обещанието си пред Лили и след като я оперират, двама с Тайлър ще отплуваме в нашата мечта.“

 

 

Чувстваше се много странно, че трябва да телефонира на Тайлър от замъка. Ийв рядко водеше лични разговори от мястото, което се предполагаше, че е неин дом. Пийк Касъл беше на Джефри, не неин и дори когато беше сама, се чувстваше неудобно. Наистина понякога имаше чувството, че я наблюдават, което предполагаше, че се прави. Всеки миг можеше изведнъж да се появи готвача или домакинята. Появяването им беше непредсказуемо, разбъркано, като че ли Джефри искаше тя винаги да бъде нащрек, винаги да се страхува да не направи нещо, което можеше да бъде чуто или видяно.

— Няма да можем да се видим днес — каза тя на Тайлър, свивайки се от безизразността на гласа си. Отменяше техния ден на любов със същия любезен, делови тон, с който би отменила уговорен ангажимент.

— Какво се е случило, Ийв?

— Нищо. Болна съм от грип, това е всичко.

— Тогава нека се погрижа за теб. Ще дойда де те взема, ще те пъхна в нашето легло, ще ти направя супа и…

— Не — прекъсна го тя. После мило добави: — Благодаря ти. Но трябва да съм тук. Джефри знае, че съм болна и вероятно ще се обади. Трябва да си легна. Мисля, че чувам готвача да идва.

— Обичам те.

— И… аз също.