Катрин Стоун
Луна от перли (23)

Двадесет и втора глава

Пийк Касъл

Петък, 3 септември 1993

— Току-що научих нещо доста неприятно — каза сър Джефри Лойд-Аштън на жена си малко преди да излезе. Все още нямаше осем часа, но времето от шест сутринта до момента беше прекарал в кабинета, пиейки кафе. Той преглеждаше сутрешните вестници от цял свят.

— О? — възкликна Ийв, потискайки страха си. Тя се молеше да не би някой да му бе споменал за срещите в дъждовно време между фрапантно облечена загадъчна жена и известния в Хонконг автомобилен състезател, превърнал се в корабен магнат.

За каквото и да ставаше дума, Джефри го бе прочел в „Саут Чайна Дейли Поуст“. Джефри подаде въпросната страница на Ийв, като й обясни:

— Била е извършена кражба с взлом в „Трейд Уиндз“. Разбит и ограбен е апартамента на Алисън Хуайтейкър.

— О, не. Тя била ли е там? Пострадала ли е?

— Не е била там, но явно всичките й снимки са били там, включително негативите. Очевидно всичко, което е направила през последните два месеца, е било унищожено.

— Но защо?

— Моето предположение е, че несъзнателно е направила снимка, която не е трябвало да прави, някоя тайна среща или нещо такова.

— Сигурно е съсипана.

— Предполагам, че ще си замине от Хонконг.

— Наистина ли?

— По-скоро смятам, че Джеймс ще настоява за това. Всъщност, вече го е направил. Според статията, Джеймс е решил да не използва нейния снимков материал за „Джейд Палас“. Защо не й се обадиш, Ийв? Да й кажеш довиждане.

— Не, Ийв, няма да замина! Знам, че в статията пише, че повече нямам нищо общо с „Джейд Палас“, но това е идея на Джеймс, който е много предпазлив, в случай, че актът на вандализъм е бил извършен в знак на протест, че един абсолютен чужденец е избран да прави снимките. Ще си припомня стъпка по стъпка всичко, за да се уверя, че случайно не съм снимала някой, който не иска. Следващата серия ще бъде малко по-дъждовна.

— Толкова много работа, Алисън. Беше казала, че ще работиш почти всеки ден, както и беше, за да ги предадеш до декември.

— Сега ще трябва да променя това почти с абсолютно всеки ден. Независимо от всичко — добави весело Алисън, — все още смятам, че ще намеря време да обядвам с теб, Ийв. Но преди да направя каквото и да било, ще проведа тазсутрешната си среща с Джулиана Куан.

 

 

Един час по-късно двама от най-влиятелните мъже на Хонконг имаха срещи при закрити врати в кабинетите си, високо в небостъргачите, където се намираха офисите им. Целта и на двете срещи беше почти еднаква: да наемат експерти, които не биха загубили следите на своите обекти, дори в бързоходните тълпи на Хонконг. Въпреки че бяха наети за еднакви задачи, на въпросните експерти бяха дадени доста различни препоръки. Робърт Макларън беше бивше ченге, детектив, който след огнестрелна рана, бе принуден да се пенсионира от Кралската полиция на Хонконг. Имаше добра пенсия, но обичаше да работи и сега изкарваше прилични пари, осигурявайки охрана на елита в Хонконг.

Другият мъж, Джон Ву, бе преуспяващ бизнесмен. Беше натрупал скромно богатство чрез няколко законни сделки и огромно от голям брой незаконни. Джон Ву командваше малка армия от престъпници, които изпълняваха заповедите му, когато се наложеше, срещу добра цена. Бойците му бяха добре платени, дискретни и абсолютно лоялни.

— Името й е Алисън Хуайтейкър — каза Джеймс на мъжа, който беше служил достойно и почтено в Кралската полиция на Хонконг.

Робърт разгледа снимката на Алисън върху корицата на „Лоун Стар Серенейд“.

— Снощи, когато говорихме, ти каза, че искаш да я наблюдавам двадесет и четири часа, седем дни в седмицата.

— Точно така — потвърди Джеймс. — Имаш екип от хора, които работят за теб, нали?

— Разбира се. Какви писмени доклади искаш? По минути? По часове?

— Не искам никакви доклади. Не ме интересува какво прави. Просто искам да я пазите, да е в безопасност.

— Смяташ, че още е в опасност ли?

— Честно казано, не зная. Ако трябва да си играем на предположения, бих казал, че това, което се случи вчера е изолиран случай. Но тъй като не мога да бъда сигурен, искам да съм спокоен, че е защитена по всяко време.

Инструкциите, дадени на Джон Ву бяха доста различни.

— Трябва да я следиш всеки понеделник и четвъртък. В тези дни искам да не я изпускаш от погледа си нито за миг и искам подробен отчет за всичко, което прави.

— Няма проблем, сър Джефри — увери го Джон Ву, прикривайки самодоволството си. Това бяха наистина лесни пари. Лейди Лойд-Аштън се открояваше като вдигнат нагоре палец. Не можеше да се скрие, дори и да искаше. Щеше да възложи тази задача на младите си племенници. Това ще им помогне да се научат на дисциплина и търпение, защото работата щеше да бъде изключително отегчителна.

— Нещо друго?

— Да. Искам да ме информираш веднага, ако тръгне за летището или реши да се качи на самолет, дори и на малък и да я задържите.

 

 

Докато се обличаше за срещата си с Джулиана, Алисън направи откритие, което сериозно я уплаши. Копринената рокля с цвят на слонова кост, с блестящата дъга върху нея, също бе станала жертва на вчерашния нашественик. Един обичаен поглед в гардероба, какъвто без съмнение беше направила полицията, не би разкрил унищоженото. Роклята все още висеше на закачалката си и в своята неподвижност, изглеждаше цяла. Но когато я докосна, докато изваждаше друга дреха, истината блесна. Копринената рокля беше безмилостно нацепена на тънки лентички, като разкъсана плът, както и снимките й. Алисън потрепери, после прекара ръка по дрехите в гардероба, търсейки и други жертви. Но не откри нищо повече. Беше избрана красивата рокля с многоцветните небесни дъги. Но защо? Не можеше да разбере смисъла на деянието, не можеше да намери връзката между вечерната рокля на „Луна от перли“, купена в Далас и направените в Хонконг снимки. Тогава тя се сети: нямаше никаква връзка. Широкият гардероб просто бе мястото, където вандалът се беше скрил, докато излезе камериерката и докато е чакал, се е забавлявал, нацепвайки коприната на тесни тънки лентички. Алисън отново потрепери, но поне загадката беше разгадана.

Или поне така мислеше тя…

 

 

През юни, когато госпожа Леонг я бе свързала със Сюзън Куан от туристическата асоциация на Хонконг, Алисън вече знаеше, че името Куан бе едно от най-често срещаните в страната. Въпреки това, съвсем неангажиращо, тя се бе питала дали Сюзън и Мейлийн са роднини. До септември Алисън бе попадала на толкова много хора с името Куан, че когато Ийв й каза името на талантливата дизайнерка на „Луна от перли“, дори не й мина и през ум, че можеше да има някаква родствена връзка между Джулиана и Мейлийн.

Но само няколко секунди от срещата с Джулиана бяха достатъчни, Алисън да разбере, че току-що се бе запознала с майката на Мейлийн. Разбра го със сърцето си. Независимо от необикновената красота и на двете, между майката и дъщерята нямаше никаква физическа прилика. Хубостта на Джулиана Куан бе класически китайска, фина и спокойна, докато Мейлийн бе абсолютно уникална, впечатляваща, страстна и чувствена.

Как можеше Алисън да е толкова сигурна? Заради начина, по който Джулиана я погледна, една любяща майчина милувка. Сякаш Алисън бе нейната отдавна изгубена дъщеря. Погледът, разбира се, бе предназначен за Мейлийн. Джулиана търсеше собствената си дъщеря, несигурна дали ще я намери и все пак с надежда, че Алисън би могла да помогне. През целия си живот Алисън бе усещала липсата на майка си. Знаеше, че майчинския поглед на Джулиана беше предназначен за Мейлийн, а не за нея, но въпреки това, почувства чудесната му топлина. Топлината я обгръщаше, като прекрасно наметало, докато обсъждаха роклята, която Джулиана щеше да й изработи за новогодишната нощ. Алисън се чувстваше все така приласкана дори след като си тръгна от бутика. Но след това, съвсем внезапно, почувства студ. Той нямаше нищо общо с хладния, мокър вятър, който я посрещна навън. Тази натрапчива студена буря бушуваше вътре в нея. И сега като гръм я връхлетя вихрушката от спомени от последните два дни.

В сряда Мейлийн бе споделила, че се чувства толкова емоционално разстроена, че изпитва желание да руши и унищожава. Почти две седмици беше склонна да къса проектите си на парчета. Същата нощ бе говорила и за майка си, от която бе безвъзвратно и загадъчно отчуждена. В четвъртък, всички снимки на Алисън бяха педантично унищожени, накъсани на парчета, както й романтичната рокля с небесните дъги на Джулиана Куан. Същата вечер Алисън бе научила смайващата истина, че Мейлийн се бе противопоставила на нейния избор за фотограф на „Джейд Палас“.

В края на краищата, Мейлийн ли беше отговорна за случилото се? Тя ли бе унищожила както снимките, така и роклята съзнателно и с такава хладнокръвно пресметната ярост. Изглеждаше невъзможно, но…

Ако тя го бе направила, причината сигурно се криеше в отчаяната й тъга. И с основание — Мейлийн бе изоставена от баща си, отделена от майка си и въпреки че искаше да се доближи до своята отдавна изгубена сестра, се опасяваше да не бъде отблъсната. Мейлийн Куан имаше нужда от приятелка и Алисън искаше да бъде тази приятелка. „Аз съм тази приятелка — казваше си Алисън. — Нищо друго няма значение.“ Мислеше си, че не може да направи нищо за бащата или сестрата на Мейлийн, но щеше да намери някакъв начин да сближи Мейлийн с майка й, на която тя очевидно толкова много липсваше.

 

 

— Добър вечер. Аз съм Синтия Андрюз. Добре дошли в предаването „Новинарско интервю“. Моя гостенка тази вечер е Джулиана Куан.

Мейлийн се завъртя по посока на телевизора. Слушайки новините в единадесет, се приготвяше да си легне, когато изведнъж на екрана се появи майка й. Не беше я виждала повече от девет години.

Докато Синтия накратко представяше Джулиана Куан, коренячка от Хонконг, известна дизайнерка, изявена защитничка на бързото демократизиране на страната, Мейлийн се взираше в образа на екрана. Беше забравила изящните черти на майка си. Джулиана приличаше на порцеланова кукла, крехка и горда, с изправен гръб, сплела ръце, скромно скръстила стройните си крака в глезените. Носеше тъмносин костюм, изкусно подчертаващ нейния стил и елегантност. Мейлийн имаше същия костюм в бледолилаво. В Лондон, където никой не знаеше за роднинската им връзка и практически не съществуваше възможност Джулиана да разбере за глупавата сантименталност на дъщеря си, Мейлийн винаги си купуваше и носеше дрехи от „Луна от перли“.

След като свърши с представянето, Синтия се обърна към своята събеседничка:

— Много от най-влиятелните представители на деловите среди в Хонконг се противопоставят на опитите на губернатора Патен да въведе демокрацията в Хонконг по-бързо, отколкото се предвижда в Основния закон. Вие, обаче, не считате, че предложенията на губернатора са достатъчно настъпателни. Така ли е?

— Да, вие правилно формулирахте моето разбиране — отвърна Джулиана с любезен, царствен и грациозен глас и все пак с твърда нотка в него. — Но не съм сигурна за точността на вашето твърдение, че много от най-влиятелните хора в Хонконг се противопоставят на губернатора.

— Ами, да бъда по-конкретна тогава. Сър Джефри Лойд-Аштън, безспорно най-влиятелният човек в Хонконг, е доста изявен негов противник.

— Да, така е. Но има други, такива като Джеймс Дрейк и Тайлър Ван, които определено се изказват в негова подкрепа.

— Истина е — съгласи се Синтия. — Но бяха квалифицирани като идеалисти.

— Но ние би трябвало да се стремим към идеала за Хонконг и неговото бъдеще, нали?

— Искате да кажете, че тези, които се противопоставят на бързото демократизиране, не се вълнуват за Хонконг?

— Искам да кажа, че тяхното нежелание да провокират Пекин, се диктува от собствения им интерес, а не от загриженост за Хонконг, защото като цяло, те не са постоянни жители на Хонконг. Те са емигранти или с пълноправни английски паспорти и като такива, могат да напуснат страната, когато пожелаят, да се преместят със семействата и бизнеса си другаде. Нещо повече, много от тях имат вече съществени инвестиции в Китай и значително ще спечелят, ако взаимоотношенията с Пекин останат приятелски. Такива хора ще оцелеят без демокрация, госпожице Андрюз, но самият Хонконг не би могъл.

Синтия Андрюз беше явно доволна от това, че сериозната й гостенка така добре се изразяваше. Надявайки се на повече смели разсъждения, тя продължи:

— Основният закон предоставя общо избирателно право до 2007 година, както и законодателство, свобода на печата, независима съдебна власт и страна с две системи. Това е сериозно споразумение между Великобритания и Китай. Искате да кажете, че не му се доверявате ли?

— Казвам, че колкото по-скоро въведем пълна демокрация в Хонконг, толкова по-безопасно и сигурно ще бъде за всеки от нас.

— Чух, че смятате да се кандидатирате за място в Законодателния съвет при следващите избори. Истина ли е?

— Така смятам.

— Има предложения Пекин да не разреши на никой, който се противопоставя на условията на Основния закон, да работи в Законодателния съвет след 1997 г. Дори е било предложено такива хора, като вас, да бъдат класифицирани като контрареволюционери.

— И да бъдат хвърлени в затвора, заради свободно изразените си мисли? Това не говори добре за правителство, което зачита демокрацията, нали?

Синтия Андрюз не трябваше да отговаря на въпроса на Джулиана. Времето, определено за предаването, бе изтекло. Обръщайки виолетовите си очи обратно към камерата, тя каза:

— Боя се, че времето ни изтече за тази вечер. Следващият петък ще разговаряме със сър Джефри Лойд-Аштън, който както вече бе споменато, е на коренно различно мнение от току-що изразеното от госпожица Куан.

Образът на Джулиана изчезна от телевизионния екран, но Мейлийн все още виждаше майка си. Беше забравила нейното изящество и смелостта й. Момичето, което се беше спасило от морето, все още беше живо у Джулиана, обсебено от възвишени идеали, придържащо се така силно към тях, както се бе вкопчило в дъската от „Луна от перли“ по време на бушуващия тайфун. Мейлийн не беше изненадана. Майката, която беше познавала и обичала, си беше една мечтателна. Джулиана в края на краищата, беше превърнала една долна връзка с моряк във фантастична приказка за безгранична любов.

Много отдавна, поради нейната собствена огромна болка, Мейлийн се бе присмяла на прекрасния романтизъм на майка си. Но сега, учудващо, Мейлийн установи, че тя самата си представяше неин собствен фантастичен сценарий. Представи си едно семейство борци за свобода — майка, баща и две сестри. Стояха заедно, обединени от любовта, докато се бореха отчаяно за демокрацията на един бъдещ Хонконг, който все още ярко блестеше.

 

 

„Фантазии“ — крещеше един вътрешен глас, разбивайки величествените образи на семейството и на свободата, оставяйки Мейлийн да се изправи срещу натрошените късчета от това, което бе действителността — нейната жестокост към майка й. Джулиана трябва да е изпитала огромно облекчение, когато Мейлийн напусна Хонконг. Колко много бе направила през деветте години без своята лоша дъщеря.

Сърцето на Мейлийн се изпълни с гордост за смелото сираче на морето, което беше постигнало толкова много и после се сви от страх. Изявената всеотдайност на Джулиана към демокрацията беше възхитителна, но много опасна. Тази вечер, всъщност, пред милиони, Джулиана Куан бе заявила, че в действителност не вярва на правителството на Пекин — същото правителство, което след по-малко от четири години щеше да управлява Хонконг… и което вече, без съмнение, водеше на отчет неговите потенциални бунтарски настроени жители. Не си ли спомняше Джулиана площада Тянанмън?

— О, майко — прошепна Мейлийн тихо. — Моля те, бъди внимателна.

Алисън не гледа предаването. Трийсетте минути от единадесет до единадесет и тридесет, прекара в разговор по телефона с баща си. Разговорите в петък вечер не бяха единствените за седмицата, които Алисън водеше със семейството си в Далас, но само в този ден баща и дъщеря можеха да говорят, без да бъдат прекъсвани от нейните любящи и загрижени баба и дядо.

Алисън пристъпи предпазливо към тазвечерния си разговор. Разбира се, нямаше да лъже баща си. Само щеше да отмине няколко събития от изминалата седмица, пропускайки не само най-маловажното от тях — унищожаването на снимките — но също така и наистина значителните: как Джеймс я бе прегърнал със светещи от желание очи, преди да й нареди да напусне Хонконг; смелото й държание и съпротива при тази сурова заповед; безпокойството от това, че обърканата жена, с която вероятно започваше да гради приятелство, може би беше унищожила снимките и нарязала на парчета копринената й рокля; твърдото убеждение, че Мейлийн беше дъщеря на Джулиана Куан.

Алисън се притесняваше, че гласът й може да я издаде, тъй като звучеше изненадващо колебливо или прекалено весело, но това, което чу, беше нейната собствена сила, твърдата й убеденост, че независимо от всичко, Хонконг бе мястото, към което принадлежеше.

По време на разговора се почувства колебание, но то дойде от Далас, а не от Хонконг. Когато Алисън сподели с баща си надеждата, че тя и надарената архитектка на „Джейд Палас“ могат да станат приятелки, изтекоха няколко секунди повече, отколкото очакваше, докато го чу да казва, че и той се надява да стане така, а когато му разказа за романтичната рокля от зелена коприна, която Джулиана Куан щеше да изработи за нея за новогодишната вечер, последва още една пауза!

— Изглежда, че гласовете ни се препредават от няколко допълнителни сателита тази вечер — отбеляза Алисън накрая.

Гарет я чу веднага, но изкача няколко секунди преди да отговори:

— Предполагам, че е така.

— Ами тогава, ще те оставя като ти задам един въпрос, чийто отговор зная, ще искаш да забавиш. Мислил ли си отново кога ще дойдеш в Хонконг. Би било чудесно да дойдеш по всяко време, но след като си предам работите на единадесети декември, ще бъда много по-свободна.

 

 

Дълго време след като приключи разговора Гарет все още продължаваше да седи на бюрото в кабинета си, преповтаряйки разговора на ум. Мейлийн и Алисън се сприятеляваха, Алисън и Джулиана се бяха срещнали. И двете открития бяха предизвикали прилив на чувства, които потискаха думите. Но това, което почти накара сърцето му да спре, бяха думите на Алисън, от които не се разбираше, че архитектката, с която се сприятеляваше и дизайнерката, която шиеше роклята й, бяха майка и дъщеря.

Защо Алисън не знаеше това? Имаше очевиден, болезнен отговор: Мейлийн и Джулиана бяха отчуждени една от друга. Нещо беше прекъснало връзката между Дъщерята на най-голямата любов и жената, която той завинаги щеше да обича. Тогава Гарет започна да пише писмо до Джулиана, въпреки че го съставяше със сърцето си още от юни. Много по-лесно беше да го напише на това нежно място на любовта, отколкото върху бездушната белота на хартията. Дори началният поздрав беше труден. Думите, които искаше да напише — моя скъпа Джулиана, мила моя любов — бяха безнадеждно самонадеяни. Доколкото знаеше, Джулиана беше щастливо омъжена. Но нали това беше неговото пожелание за нея. Щастие и обич. Разбира се.

Скъпа Джулиана, реши той и след това се захвана с невъзможната задача да напише останалото. Написа страници с прочувствени думи, които знаеше, че никога не би могъл да изпрати. Писа за своята любов, за своя копнеж и твърдата си вяра, че техните съдби са предопределени отново да се вплетат сега, като че ли съдбата ги възнаграждаваше най-сетне за доброто им поведение. Гарет не можеше да изпрати такива емоционални думи. Нито пък бяха необходими. Жената, която обичаше, вече ги знаеше.

Накрая написа просто:

„Скъпа Джулиана,

Обещах ти, че никога няма да се върна в Хонконг. Но обстоятелствата се промениха. Бих искал да дойда през декември, да те видя на десети и да изненадам Алисън на следващия ден. Но мога да дойда винаги, когато поискаш. Джулиана, няма да направя нищо без твое разрешение. Моля те, пиши ми.

Гарет.“

Писмото на Гарет, надписано лично и поверително, пристигна в бутика „Луна от перли“ по време на най-красивия празник в Хонконг — Чънг Чуй, фестивала на луната. Празник, по време на който се честваха чудесата на природата и се изказваха благодарности за изобилен есенен урожай. Тази нощ, като че ли в чест на луната, тъмните облаци, които бяха обгърнали Хонконг през изминалата седмица, се разнесоха, за да разкрият златистото й великолепие.

Хиляди книжни фенери украсяваха страната. Ярко осветени, фенерите се ветрееха в калейдоскоп от форми — пеперуди, цветя, дракони и риби. Със залеза на слънцето и появата на луната, празнуващи тълпи, всички с фенер в ръка, пъплеха към плажовете и парковете на Хонконг.

Алисън и Мейлийн бяха сред тези, които отидоха на плажа в Станли. Седнаха на снежнобелия пясък всред изкусните пясъчни замъци, осветени от свещите. Те търсеха образите на Чънг О и Заяка Джейд в луната над тях.

Тогава, докато техните дъщери се възхищаваха на блестящия кехлибарен цвят на есенната луна и споделяха сладостта на месечината, Джулиана започна да пише своя отговор. Беше прочела писмото на Гарет хиляди пъти, представяйки си понякога безграничност от величествени думи на обич и възхищение. Джулиана искаше да изпрати безкрайно много чудесни думи, но накрая отговорът й всъщност бе като неговия. Беше още по-делови, тъй като мястото, което предложи за обедната им среща, беше любимото заведение на най-известните предприемачи в света.

„Скъпи Гарет,

Да, моля те ела. Ще те чакам в един часа на десети декември в капитанския бар на хотел «Мандарин Ориентъл».

Джулиана“