Катрин Стоун
Луна от перли (21)

Двадесета глава

Четвъртък, 2 септември 1993

Мейлийн вървеше по стъпките на своето детство. Проливният дъжд се стичаше по дългата й, разпусната коса. Предполагаше, че прилича на луда, един призрак в каубойски ботуши и дънки, който вървеше в бурята, вместо да потърси подслон. Лицето й бе мокро, нефритенозелените й очи търсеха истини, скрити в дъждовните капки.

Привличаше погледите, но не ги забелязваше. Взираше се в паметта си — въображаема и невидима — и все пак ужасно важна и реална. Пътешествието й в бурята я водеше до местата, които през първите тринадесет години, в които живееха заедно, майка й бе превърнала във вълшебни приказки — от вълните със сребристи върхове в пристанището до тучната свежа зеленина на парка Виктория и най-високата точка на самия хълм. Точно на мястото, където под априлската луна, се бяха срещнали майка й и баща й, Мейлийн прекара най-дълго време, обливана от поройния дъжд. Двете с Джулиана бяха идвали тук толкова много пъти. Но никога в такъв ден, когато се лееше дъжд и бушуваше вятър. Тук имаше толкова много спомени, но нито един, който можеше да обясни уюта на дъжда.

Пътешествието на Мейлийн в дъжда започна призори и приключи пет часа по-късно, без да намери своите отговори, без да намери спомен за любов и дъжд. Беше решила, че е призрак. Или може би просто желанието да сподели нещо със сестра си и като Алисън да изпита същото радостно чувство на учудване.

Споменът, който търсеше Мейлийн реална съществуваше, въпреки че съзнателният й разсъдък никога нямаше да си го спомни. Той винаги щеше да остане чувство, а не мисъл, спомен за усещанията на едно малко детенце, което нежно се бе сгушило в ръцете на майка си през един дъждовен февруари преди двадесет и осем години. Майката бе млада, гладна, беше й студено и се страхуваше, но всичко, което усещаше малката й дъщеричка, беше топлина, независимо от дъжда… и обич, независимо от страха на нейната майка.

 

 

— Днес не можем да се разходим в морето, Ийв — каза Тайлър, когато му се обади по телефона. — Наех апартамент в Мид Левълз, където да се срещаме в дни като този.

Не можеха да отидат в апартамента му в „Рийджънт“. В елегантното фоайе на хотела ярките цветове на прикриващото я облекло, щяха да привлекат твърде много погледи. А апартаментът в зданието на Робинсън Роуд бе доста по-безопасен. Другите наематели в сградата щяха да отсъстват, защото работеха в центъра от ранна сутрин до мрак.

Сега, три часа по-късно, докато Тайлър чакаше Ийв да дойде, се чудеше и безпокоеше за предстоящия следобед. От средата на юли почти всяка седмица излизаха в морето — прекрасни следобеди, изпълнени с нежни думи и още по-нежни усмивки.

Ийв и Тайлър се възхищаваха на великолепието около тях, но най-възхитително бе това, което Тайлър виждаше у Ийв. С всеки изминал миг, той вярваше, че прекрасните й сини очи като че ли по-ясно виждаха неговата любов… и тяхната мечта. И все пак, въпреки че се бяха обичали с очи и усмивки, никога не се бяха целували. Наистина, единственият път, когато се бяха докоснали бе, когато й помогна да стъпи на люлеещия се нос на Севън сийз… и Ийв винаги изглеждаше притеснена от нежната му прегръдка, като че ли изобщо не би могла да я почувства, като че ли нежната й плът беше доста безчувствена или като че ли, вероятно, принадлежеше изцяло на някой друг.

 

 

Толкова много се боеше. Нямаше да я насили, разбира се. Въпреки че щяха да бъдат в апартамента, а не в открито море, Тайлър щеше да я изчака тя да направи първата крачка.

Ийв не можеше да му каже защо толкова много се страхуваше от близост с него, не можеше да му признае, че единствената й представа за любене се свързваха с насилие. Трябваше да скрие от Тайлър сексуалната бруталност на Джефри. Щеше да опише брака си лишен от любов, но търпим. В момента едно такова описание би било по-истинско, отколкото лъжливо. Сега животът й с Джефри бе поносим. Той изглеждаше странно възбуден, странно енергичен и не се беше доближавал до нея от седмици. Ийв беше сигурна, че се вижда със Синтия Андрюз, но не вярваше, че новата любовница е причина за неговата възбуда. Вероятно беше някаква сделка и несъмнено той бе на ръба на голяма финансова печалба. Блясъкът, който виждаше в очите му, бе характерен за хищника, готов да скочи, за да убие. Ийв познаваше твърде добре блясъка на предстоящото завоевание. Точно по такъв начин гледаха тъмните очи на Джефри преди насилствено да пожелаеше крехкото й тяло.

Ами ако очите на Тайлър, излъчващи желание, предизвикат ужасните спомени за Джефри?

Трябваше да прикрие страха си.

Трябваше да го направи.

 

 

Като наближи жилищната сграда на Робинсън Роуд, Ийв го видя да стои на проливния дъжд и да я чака. Беше мокър до кости, но сините му очи се усмихваха с любов и я приветстваха… и тогава, Ийв започна да чува най-забележителния звук. Нямаше абсолютно никаква представа какво беше, само усещаше, че идва някъде от дълбоко и ставаше по-силно, докато с Тайлър се качваха с асансьора към апартамента. После влязоха вътре, очите му намериха нейните и желанието, което Ийв видя в тях бе чиста обич, без отблясък на завоевание, а фантастичният звук изведнъж зазвуча възхитително отчетливо.

Най-напред Ийв разбра молбата просто като желание за промяна на властта — да премине от Джефри у Тайлър. Но това не бе вярно. Тялото, от което толкова отдавна се бе отчуждила, искаше да принадлежи на нея. Тогава, след като се слееше с него, престанеше да бъде невидима, тя щеше да може да се отдаде изцяло на мъжа, когото обичаше.

— О, Ийв — каза Тайлър с нежна тъга, когато видя в очите й внезапни сълзи. — Мила, тук сме само защото вали. Ще направя чай и ще разговаряме точно както в лодката.

Ийв отговори с мила усмивка, а сините й очи блестяха през сълзите.

— Люби ме, Тайлър.

— Ивенджълийн — прошепна той, когато и у него зазвъня забележителният звук. Сега това бе дует и дори преди устните му нежно да докоснат нейните и дори преди любящите им тела радостно да се слеят в едно, техните ръце пееха в съвършена хармония.

 

 

Както напоителните дъждовни капки се лееха от тъмните небеса навън, така сълзи на чиста радост напираха отвътре. Обичам те. Те шептяха чудните думи сред целувки, нежен смях и смаяни въздишки, обвиваха с нежни милувки очите, ръцете и устните.

Но сега, когато Ийв прошепна думите, Тайлър долови тъжна нотка на отчаяние и забеляза, че блясъкът в ясните й сапфирени очи започваше да избледнява, както ставаше винаги към края на следобедните им разходки.

Сега, както и тогава, Ийв се опита да прогони тъгата, насилвайки се да внесе веселост в гласа си.

— Предполагам, че е време да сложа перата.

— Пера ли?

С мила усмивка, Ийв му разказа за Фестивала на девойките — празник, на който момичетата от Хонконг устройват тържества в чест на своята надежда за добра женитба. Както при всички китайски чествания, обясняваше тя, Фестивалът на девойките се основава на легенда. В този случай, на една древна приказка за любовта, за влюбените, осъдени от боговете завинаги да живеят разделени, всеки един на различна звезда. Райските птици се съжалили над влюбената двойка и веднъж в годината летели заедно толкова близко, че крилете им се докосвали, като по този начин създавали огромен мост от пера, за да свържат далечните звезди.

— Ние сме като тези злочести влюбени — каза Ийв! — Мостът от прекрасни пера, който ни помага да бъдем заедно е гардеробът от живописните костюми на Джулиана. Тя използва цветове от пера на птици, пауни, канарчета и…

— Ние не сме злочести, Ивенджълийн.

Тайлър говореше тихо, но остро. При тези негови думи веселостта, която Ийв се опитваше да си наложи, бързо изчезна, така както и останалия блясък в очите й.

— Да, злочести сме — прошепна Ийв тихо и също остро.

— Не. — Тайлър взе лицето й в длани, нежно заставяйки тъжните й очи да го погледнат. — Обичам те, Ийв и вярвам, че и ти ме обичаш. Нашата любов не е осъдена да съществува с помощта на мост от пера. Искам да прекарам живота си с теб, всеки ден от живота си, до края на моите дни.

— О, Тайлър. И аз искам същото. Но…

— Освен ако не обичаш Джефри повече от мен, няма никакво но.

Тогава замъглените й очи светнаха, внезапна искрица за живот, за любов към него.

— Изобщо не обичам Джефри! Не можеш ли да повярваш в това?

Тайлър се усмихна нежно.

— Тогава остани с мен още сега, веднага. Ще бъда повече от щастлив да обясня ситуацията на Джефри или можем да го направим заедно.

— Не е така лесно.

— Да, лесно е. Не му дължиш нищо, Ийв. Нищо.

— О, аз дължа много на Джефри. Ако не беше той, ако не ме бе довел в Хонконг и затворил в този затвор, ти и аз никога нямаше да се срещнем.

— Щяхме да се срещнем — заяви Тайлър сериозно и убедено. После с учудване, добави: — Прекарах целия си живот да те търся и щях да продължа, докато те намеря. Но сега, те намерих, моя любов, ние се намерихме. Мисля, че е време да започнем да правим плановете си за нашия съвместен живот.

От седем години, заради Джефри, кафяво-черната коса на Ийв бе подстригана късо, излагайки лицето й на показ, карайки я да се чувства разголена и уязвима. Същото това лице сега бе обгърнато от нежните любещи ръце и Ийв не се чувстваше повече гола, а само обичана, само силна. След няколко секунди, отстрани ръцете му, но ги задържа, изправяйки се.

Сърцето на Тайлър не примря, когато Ийв се отдръпна. В сапфиреносините й очи имаше решителен блясък, трепкаше светлина, като че ли някъде златен фар дълбоко в нея най-сетне й помагаше да прозре пътя към тяхното бъдеще.

— Джефри държи особено много на представителността — започна Ийв, говорейки мило за тяхната мечта. — Той се радва на нашия статут като кралска двойка на Хонконг. Не бих могла да го напусна и да остана в Хонконг.

— Тогава ще напуснем Хонконг. Ще отплуваме, докато намерим място, където искаме да живеем. Или, любов моя, ще пътуваме по вълните завинаги.

„Наистина ли можеше да стане това? — чудеше се тя. — Наистина ли правеше планове за щастие, за любов? Да — пееше сърцето й. — Да, това е истината.“

Точно както направи Розалинд. Внезапната ледена мисъл я накара да занемее и изстине. Ийв никога не бе изпитвала и най-малка близост с жената, с която споделяше външната обвивка. Но сега това й се случи. Розалинд също несъмнено бе открила бруталните истини за Джефри. Тя също бе запланувала да го напусне, заради другиго, когото истински е обичала.

Пеело ли е сърцето на Розалинд от радост, когато е правела плановете си да напусне Джефри? Толкова ли е била обзета от своето собствено щастие, че е станала невнимателна и лекомислено е разказала на Джефри за тези свои радостни планове, като че ли той би я разбрал? Да. И Джефри не я е разбрал, не е искал тя да бъде щастлива. Разгневил се е, преследвал я е… и по време на нейния безумен полет, Розалинд е умряла.

— Ийв, любима, изглеждаш толкова уплашена.

— Просто… мислех за Джефри. Той няма да има милост за нас, Тайлър. Той не обича да губи, не знае как да губи.

— Това е твърде лошо. Може би е време да се научи.

Тогава Ийв успя да му се усмихне, заради него самия, дори прогони заради него страха от очите си. Но той се задържа в сърцето й. Ийв се опита да потисне страха в гласа си, като каза:

— Джефри не трябва да знае или дори да подозира каквото и да било за нас, докато не заминем.

— Добре — съгласи се Тайлър, въпреки че такава потайност не би била по негов избор, но очевидно бе много важна за Ийв. Той не искаше никакво безпокойство, никакви страхове да замъгляват представата й за тяхното бъдеще.

— Кога ще заминем, Ивенджълийн? Кога ще отплуваме в нашата мечта?

Тайлър разбра отговора преди тя да го изрече:

— През декември.

— След операцията на Лили?

— Да.

Тайлър се усмихна с любов на жената, която беше дала тържествено обещание на едно малко момиченце и която никога не би нарушила това обещание, дори ако това означаваше отлагане на нейната собствена мечта. Щяха да заминат след три месеца, толкова скоро наистина, сравнено с щастието за цял живот и той никога не би се опитал да я убеждава да наруши даденото обещание. Но все пак…

— Ненавиждам мисълта да живееш с него до тогава.

— Това няма значение — каза Ийв тихо и наистина за нея нямаше. Би могла да понесе всичко за три месеца. Каквото и да е. Но ако Тайлър разбереше истината за нейния живот с Джефри… Ийв пое дълбоко въздух и тогава тя излъга човека, когото обичаше. — С изключение появата ни в обществото, с Джефри живеем напълно отделно.

 

 

Един час по-късно, точно преди да излезе от дамската тоалетна на Хилтън, където се бе преоблякла от туристка с ярко цветно облекло в лейди Лойд-Аштън, Ийв хвърли поглед към огледалото. Погледът бе рутинен, за да се увери, че косата и грима й са както трябва, но когато видя образа, който я гледаше, очите на Ийв се отвориха широко от учудване.

Не беше красотата, която видя и вероятно това бе нещо, което никога нямаше да види. Нито пък имаше значение. Защото това, което Ийв видя, бе далеч по-прекрасно — щастие, лъчезарно и сияйно, там, където винаги преди това бе виждала само отчаяние.

Ако Тайлър Ван бе застанал пред огледалото в апартамента на Робинсън Роуд, той също щеше да види за първи път в живота си как изглежда щастието на красивото му лице. Тайлър обаче стоеше пред прозореца и като се взираше навън, щастието му излетя и той се смръщи. Как бе копнял за този ден, когато Ийв щеше да повярва в себе си и в неговата любов и ще може да види ясно пътя към тяхното бъдеще. И сега тя го направи… но той не успя.

Преди да си тръгне, с тиха радост Ийв бе описала деня в средата на декември, когато щяха да отплуват. Щеше да бъде славен ден, заяви тя. Небето щеше да е яркосиньо, а тропическите ветрове ще бъдат топли и сухи, лъчите на зимното слънце ще блестят като старо злато върху аквамаринените вълни. Образът на този ден в сапфир и злато, танцуваше във въображението на Тайлър от месец юли. Но сега, в деня, когато трябваше да блести по-ярко от когато и да било, образът се спотайваше, забулен от мистериозна тъмнина, която беше толкова непрогледна и толкова злокобна, каквито бяха буреносните облаци, които сега обвиваха Хонконг.

„Двамата с Ийв ще отплуваме в нашата мечта — закле се Тайлър като извика към сиво-черното небе, което му отговори почти равностойно. — Нищо няма да ни спре по нашия път. Няма да го позволя.“

Най-после със своята силна любов и силна воля успя да принуди злокобните сиво-черни небеса да се разделят… и когато това стана, той повече не виждаше познатия образ на синьо и златно, а един нов образ, една искряща жива картина от звезди и луна. Смръщването му трая няколко секунди, но след като небесната сцена дойде на фокус, той се усмихна. Най-сетне видя морето и прескачайки по тъмните, като нощта вълни, луната сипеше среброто си по лунната пътека, която щяха да следват до края на хоризонта и отвъд… до тяхната мечта.