Катрин Стоун
Луна от перли (18)

Седемнадесета глава

Хотел „Трейд Уиндз“

Четвъртък, 20 юли 1993

— Госпожо Леонг, обажда се Алисън Хуайтейкър. Току-що получих вашето съобщение.

Съобщението да се обади на секретарката на Джеймс Дрейк бе предадено на рецепцията в хотела в 11.00 часа и оттогава червената лампичка за съобщения в апартамента на Алисън светеше. Тя се бе върнала в два часа следобед, но бе толкова съсредоточена в подготовката си за срещата с Джеймс, че едва в три и половина забеляза мигащата светлина.

— О, госпожице Хуайтейкър, добре че се обадихте. Съжалявам, но трябва да ви кажа, че господин Дрейк няма да може да се срещне с вас в четири часа днес.

— Добре, няма значение — измърмори Алисън. — Както ви казах, когато се обадих за срещата, не е спешно. Искам само да му покажа някои от снимките, които направих. Ако ги оставя при вас, може би по-късно ще ми кажете дали ги одобрява или не.

Пенелопе Леонг изчака любезно Алисън да привърши и после добави:

— Господин Дрейк се интересува дали сте свободна да вечеряте с него днес? Надява се, че ще бъде удобно да дойде при вас към седем часа, за да разгледа снимките и след това да вечеряте в Блу Лантърн^[1] в осем.

— Чудесни са, Алисън — повтори Джеймс няколко пъти, след като прехвърли малката купчинка снимки, които тя бе решила да му покаже.

— Благодаря — отговори тя най-накрая успокоена. — Исках само да съм сигурна, че съм на прав път.

Очите на пантерата, които напрегнато се взираха в снимките, сега насочиха цялото си внимание, пълната сила на святкащата стомана към нея.

— На прав път си, Алисън — каза той мило. — Наистина са прекрасни.

Джеймс Дрейк току-що бе казал, че снимките й са великолепни, но сега напрегнатият му поглед изглежда говореше за нещо друго — гледайки нея, а не снимките, той виждаше нещо още по-прекрасно. Алисън не можеше да види собствените си искрящи изумрудени очи или къдриците от огън и лунна светлина, които танцуваха около лицето й, нежната, топла усмивка, която пробягваше по устните й. Усещаше само сърцето си, което трептеше, както винаги, когато беше с него.

— Тук са само малка част от всичките снимки, може би останалите са ужасни.

Джеймс се усмихна.

— Съмнявам се.

Но за да намали безпокойството на Алисън и защото чувстваше необикновен и неосъществим порив нежно да докосне красивото й лице с ръцете, готови да убиват, Джеймс откъсна очи от нея и се върна към снимките, които бяха впечатляващо доказателство за образите на надежда, видени от блестящите зелени очи. Снимките изобразяваха познати места от Хонконг и все пак, бяха почти уникални — чувствени и изпълнени с богато въображение. Силно възбуждащи аромати на тамян, парфюмирани китайски пръчици и солено море се носеха от гладката повърхност на хартията. Човек почти можеше да усети сладостта на кокосовите сладкиши и нежния аромат на жасминовия чай; да чуе острия звук на почукването върху плочите маджонг по задните улици на Колун и мелодиите, които се носеха от хилядите пеещи птички играчки по улица Хонг Лок; да докосне изобилието от стоки по сергиите, лъскавите коприни, драконите, изработени от нефрит. На всяка снимка се усещаше вълшебството на Хонконг, пленителното разнообразие от контрасти.

На една, направена по улица Ма Ва, съдържателят на малкото магазинче пресмяташе бързо със сметалото си, а другата, направена само няколко пресечки по-нататък, показваше помещението на Стоковата борса Ханг Сенг, оборудвано с ултрамодерна техника. После следваше портрет на жена от Хака, която с много любов се грижеше за скъпоценния акър обработваема земя в Новите територии, докато отвъд водната шир на остров Хонконг, конярите се грижеха за състезателните коне в просторните конюшни с климатична инсталация.

Една от последните снимки, които Алисън бе подбрала, за да покаже на Джеймс, бе забавен колаж на фериботите „Стар“ и представляваше нагледен образ на умелото съчетаване на духа и енергията на пристанището Виктория.

— Много е хубава.

— Вероятно ще е прекалено странна за хотела — отбеляза Алисън. — Но когато открих имената, не можах да устоя. Трябваше да намеря начин да увековеча всичките.

— Взимаш ми акъла.

Това бе изненадващо признание за мъж като Джеймс, но той изглежда не се притесняваше от това. Наистина очите, които срещнаха нейните, нямаха нищо против да бъдат превзети от нея.

— Фериботите… — промърмори тя накрая. — Имената им са толкова очарователни.

Сега тя се бе изгубила в неясните обещания на струящото сребро от неговите очи. Изгуби се и някак си се намери.

Джеймс се опиваше вече твърде дълго от чара на Алисън Хуайтейкър. Той се бе върнал в Хонконг с една-единствена цел, да намери и унищожи човека, който бе откраднал мечтите му. През изминалите четири години, смъртоносните му ръце нетърпеливо бяха чакали възможността да убият, а не да обичат и сърцето му бе отдадено единствено и тържествено на смъртното отмъщение. Но сега, в този момент, сърцето, което беше копняло така дълго за смъртта на едно чудовище, болезнено се свиваше от напълно различен копнеж.

Джеймс се насили да наруши този очарователен миг. Когато отново погледна снимката, мълчаливо прочете имената, изписани със златни букви върху зелените носове на известните фериботи. Очарователни имена, както бе казала Алисън, всички завършващи със звезда:

Проблясваща, Утринна, Сребърна, Блестяща, Северна, Самотна, Златна, Небесна.

Когато свърши да ги изброява, Джеймс тихо каза:

— Бях забравил имената им.

Някога ги знаеше. Като момче знаеше всички имена, като че ли му бяха приятели и всеки един от корабите имаше свой собствен образ. След убийството на Гуенет представата на Джеймс за Хонконг, който той обичаше, бе обвита в тъмно було, засенчвана от пушечната мъгла на собствения му яростен гняв. Но сега тук бе Алисън. Дали духовете на Хонконг не крояха заговор, за да го спасят отново? Дали като използваха Алисън, едно невинно създание, те не се опитваха да го извадят от неговата самота и гняв? Джеймс не можеше да отрече, че би било чудесно да види Хонконг наново през искрящите изумрудени очи.

Прекрасно… но невъзможно.

Елегантните ръце, които бяха обучени да убиват, нетърпеливи да убиват, внимателно оставиха настрана колажа с фериботите Стар и пред него се оказа последната снимка, която Алисън искаше да му покаже. Виждайки я, Джеймс се втренчи мълчаливо в нея, цялото му тяло бе като вцепенено, въпреки че мисълта му препускаше лудо.

Как можеше тя да знае? Никой, дори Гуенет, не беше узнала. Това беше нещо, което той искаше да сподели с Гуенет, когато се завърнеха в Хонконг, една радост, която ги очакваше.

Алисън с тревога забеляза неодобрителното смръщване, което засенчи лицето му и в безмълвната тишина, почувства още по-голяма тревога. Какво бе направила? Вярваше, че Джеймс ще хареса тази снимка и я беше оставила за последна, тъй като й беше любимата.

— Изгледът ми се стори уникален — започна тя на пресекулки. — Толкова е различна от всички други гледки на града и пристанището.

— По-скоро от погледа на дракон, отколкото от птичи поглед?

— Да — отговори Алисън тихо. — Ходил ли си там?

— На По Шан Роуд в Мид Левълз? Скалистият риф, близо до първата отбивка, нали? Да, ходил съм, но още когато бях малко момче. — Джеймс замълча, все още смаян, все още взиращ се в снимката. Гласът му бе пропит от спомена. — Прекарвах часове на този риф. На осем години ме пратиха в пансион в Шотландия. Не исках да заминавам, да напускам Хонконг, но вековна традиция е младите аристократи да се обучават в студени, спартански училища със сурова дисциплина.

„Но не и твоят син — помисли Алисън, долавяйки леките нотки на гняв в гласа му. — Ти никога не би изпратил своя син там.“

— Рифът на По Шан Роуд винаги беше последното място, където отивах, преди да се върна в училище. Запомнях гледката, заклевайки се да я съхранявам в съзнанието си, докато се върна. — Тогава Джеймс я погледна, очите му бяха напрегнати и светеха, призна с леко учудване: — По някакъв начин, Алисън Хуайтейкър, ти си открила моето най-любимо място в Хонконг.

 

 

В „Синия фенер“ усамотени в отдалечен ъгъл, осветен от свещ и светлините на града, Алисън се оказа в необикновено положение. Цялото внимание на Джеймс Дрейк бе само към нея. Беше изключил пейджъра си, нямаше никакви служебни разговори и нито веднъж като че ли мисълта му не се затормози с големите отговорности за огромната империя от сгради и земя.

Алисън бе център на вниманието, сама на сцената, точно там, където Джеймс искаше тя да бъде. А сценарият на това задължително представление? Джеймс искаше да чуе историята на нейния живот, с каквито думи тя избереше, само придържайки се към обещанието да говори честно, било то глупаво или наивно. Алисън му разказа всичко, което той искаше да знае. Смело и без извинения, описа обикновения живот, който бе водила в родното гнездо, сигурна и защитена с любов.

— Кога откри дарбата си да снимаш?

Алисън дори не се опита да промени дарба със склонност или влечение. Знаеше, че Джеймс не би й разрешил.

— Когато бях десетгодишна, се разболях от остър ставен ревматизъм.

Джеймс напрегна паметта си.

— Остър ставен ревматизъм? По това време в Далас ли живееше?

— Да, считаше се за много необичайно. Поради рутинното лечение на възпалено гърло от стрептококи с пеницилин, острият ставен ревматизъм бе станал рядкост в Съединените Щати. Имах възпалено гърло, но…

— Но не си се оплакала — довърши Джеймс тихо. — Нито си искала да безпокоиш семейството си.

— Не беше чак толкова зле. — Като повдигна раменете си, отблясъци от светлината на свещите просветнаха в червеникаво златните къдрици на Алисън. — Разбира се, като не им казах, им причиних много повече неприятности.

Алисън бе вече разказала на Джеймс за крехкото бебе, което едва оживяло при раждането си, а също и за осемнадесетгодишната девойка, чиято реакция при кръвопреливане била почти фатална. За една нежна пеперуда, отгледана в защитения пашкул, тихият живот на Алисън бе сполетяван от твърде много драматични моменти. Джеймс предполагаше, че ще чуе и още.

— Ревматизмът ти май не е бил в лека форма?

— Не, но не получих някакви неврологични усложнения. — Гласът на Алисън изразяваше предизвикателна нотка на гордост. После, с притеснена и мила усмивка, допълни: — Но наистина успях да се сдобия с артрит и кардит.

— Което означава, че си била на легло?

— Да, почти осем месеца.

— Сигурно ти е било много трудно — усмихна се Джеймс. — Но си представям, че си била изпълнителна пациентка.

— Предполагам. Разбирах колко нужно е това, а и през първите месеци бях толкова изтощена, че исках само да спя. След това станах по-силна, прекарвах дните в четене и различни игри със семейството си. Накрая, лекарите казаха, че мога да излизам на кратки разходки в имението ни. Тогава баща ми ми купи фотоапарат. Веднага ми хареса. Беше чудесна, съзидателна и развлекателна терапия. Забравях колко много ми липсваха конете, които яздех, играта на дама, която може би никога нямаше да играя отново.

— Но вероятно отново си яздила, нали? И на дама си играла, научила си се да управляваш самолет. И си била сгодена, щяла си да се омъжиш.

— Да.

— А сега добре ли си? Има ли някакви сериозни последствия?

— Добре съм. — Ръката със сребърната гривна и червен надпис, грациозно се изви. — Понякога ставите ми поскърцват, когато дълго време не променя положението си или се пренатоваря.

— И когато по-цял ден обикаляш Хонконг пеша?

Светлината от свещта танцуваше в блестящите смарагдови очи на Алисън. Но истинският блясък, впечатляващото златисто сияние, което осветяваше искрящото зелено, идваше отвътре.

— Може би щеше да е проблем, ако бях накъде другаде, а не в Хонконг. Тук, в тази тропическа топлина е много лесно.

— А сърцето ти?

Сърцето на Алисън бе далеч по-силно, отколкото той си представяше. Беше тупкало развълнувано целия ден, само при мисълта, че ще види Джеймс и когато най-сетне този момент настъпи, то се бе извисило още по-високо, замаяно и тържествуващо. Ударите на възвисеното й сърце бяха чести, но учудващо силни… особено като се имаше предвид нежността, с която го изучаваха. Сърцето на Алисън бе подлагано на такива интимни изпитания и преди. За да се убедят, че нямаше да има никакви последствия заради ревматичния кардит, лекарите бяха прекарвали тънки пластмасови катетри през четирите камери, търсейки някакви пролуки, които не се откриха. Тези медицински заключения бяха особено важни за Алисън, но бледнееха в сравнение с това, което тя самата бе открила, че дължи на Джеймс — радост, трептяща и преливаща от фонтана на дълбоко щастие.

— Сърцето ми е съвършено добре — отговори тя накрая. — Няма никакви следи от каквито и да било увреждания на сърдечните клапи.

— Очакваш ли годеника ти да се появи скоро?

— Не — отговори бързо Алисън, стресната. След това, като се засмя тихо, добави: — Попита ме, защото темата на разговор беше сърцето ми, нали?

— Предполагам.

— Той няма да дойде, Джеймс, и нито сърцето ми, нито аз го искаме.

— Сигурна ли си, Алисън? — нежно попита Джеймс, след като сянка премина по лицето й. — Не изглеждаш убедена.

— Не е за това — прехапа долната си устна. После, решително, спазвайки обещанието да бъде искрена, добави: — Джеймс, има нещо, което смятам, че трябва да знаеш.

Когато Джеймс разбра какво я тревожи, изпита смесени чувства на съжаление и облекчение. Тя трябваше да знае и той смяташе да й каже, но се страхуваше от откровението, съзнавайки, че то щеше да я натъжи.

Сега Джеймс видя тъгата й и разбра, че Алисън вече знаеше.

— Знаеш за Гуенет, нали?

— Да.

— Ийв ли ти каза?

— Не. Мейлийн.

Джеймс изруга.

— Чудя се защо.

— Беше заради нещо, което казах. Предполагах, че между вас двамата има нещо.

— И какво каза Мейлийн?

— Че сте приятели. — Трептенето на сърцето й досега бе бавно и спокойно, с обикновените бавни и равномерни удари. Алисън се опита да поеме дълбоко въздух, но внезапното лудо разтуптяване, не й позволи. — И че си отдаден на работата си… и на спомена за Гуенет.

— Така е, Алисън — потвърди тихо Джеймс. — „Нямам какво да ти предложа, прекрасна пеперудке. Имам само моите кошмари, моя гняв и смъртния си враг, който един ден може да се появи от сенките и отново да нападне.“ — Така съм решил да живея живота си.

Както нейните, така и неговите очи се осветяваха от свещта, среброто бе изпъстрено със злато. И както и при нея, истинската светлина идваше някъде от дълбоко… а сега дори блестящото злато на танцуващите пламъчета не можеше да осветли внезапното помръкване на среброто. Джеймс знаеше как изглеждаха очите му в тоя момент. Бяха леденостудени, изоставени и пусти, както би било и сърцето му, ако не беше Хонконг. Той бе сивоока пантера, настроена да унищожава и бе сигурно, че нежната пеперуда, изправена срещу такава свирепост, грациозно и с благодарност, би отлетяла.

Но тя не отлетя. Очите й срещнаха неговите, без да трепнат и изненадващо, зеленото като че ли блестеше още по-ярко, откогато й да било.

„Не ме обичай, Алисън. Това бе безмълвна заповед, безмълвно предупреждение, подсилвано с най-отявлена жестокост, когато Джеймс позволи на съзнанието и сърцето си да се изпълнят с огнените образи на онази нощ в Уелс. Би било опасно да ме обичаш… и съвсем безсмислено.“

И все пак изумрудените очи не трепнаха. Те почти светеха, срамежливо и все пак така решително и така безстрашно. Дори Джеймс да бе имал някакви мисли, че Алисън е в мистериозно съдружие с духовете на Хонконг, сега тези мисли бяха изчезнали веднъж завинаги. Изправени пред страховития му поглед, дори и най-смелите призраци биха изчезнали веднага.

Алисън Париш Хуайтейкър действаше сама и сега блестящите й очи излъчваха своите безстрашни послания.

„Разбирам правилата, Джеймс. Женен си и ще останеш винаги женен за Гуенет. Но все пак бихме могли да бъдем приятели… нали?“