Катрин Стоун
Луна от перли (17)

Шестнадесета глава

„Луна от перли“

Четвъртък, 15 юли 1993

— Моля те внимавай, Ийв.

— Благодарение на теб, Джулиана, никой няма да ме разпознае. — Ийв се усмихна с благодарност и огледа дрехите, които носеше.

Беше напълно преобразена, една истинска туристка. Свежите цветове, толкова типични за облеклото на туристите в Хонконг и вместо да привличат вниманието, щяха да помогнат на Ийв да се слее с тълпата. Тениската в наситен син цвят имаше изобразена плоскодънна китайска лодка с разпънати платна. Джулиана се бе погрижила да намери подходящи на цвят къси панталонки. За да скрие познатото лице на приятелката си, бе купила широкопола шапка и огромни слънчеви очила. Ансамбълът се допълваше от пурпурночервена плажна чанта на райета. Тъй като беше голяма, чантата събираше обикновеното облекло на лейди Лойд-Аштън. В късния следобед, преди да се върне в Пийк Касъл, пъстро облечената туристка, щеше да влезе в дамската тоалетна на хотел Хилтън на Гардън Роуд и няколко минути по-късно щеше да се появи добре познатия образ на една потисната елегантна жена.

— Никой няма да ме познае, Джулиана — повтори Ийв. — Никой няма дори да ме забележи.

— Не се безпокоя за това.

Лицето на Ийв остана замислено.

— Не трябва да се безпокоиш за Тайлър. Когато съм с него, съм… — тя заекна объркана, изгубена в едно напълно непознато и чудесно чувство.

— В безопасност ли? — попита плахо Джулиана.

— Да — отговори Ийв доста изненадана. — Наистина в безопасност.

Джулиана се усмихна, когато спомените й се върнаха много години назад, когато тя самата се бе чувствала „в безопасност“ с Гарет. Сега, точно както Вивиан й бе казала в онази далечна вечер, тя каза на Ийв:

— Тогава няма да се безпокоя за теб.

 

 

Яхтата „Седемте морета“ на Тайлър се намираше в залива Козуей. Блестящият махагонов нос леко се поклащаше, приветствайки пристигането на Ийв.

После всичко бе една безкрайна нежност…

— Здравей — поздрави я той тихо. — Толкова се радвам, че успя.

— И аз също — отговори Ийв, все още невярваща.

Беше му се обадила в понеделник следобед по частната линия на Джулиана. До тази сутрин не знаеше дали този четвъртък Джефри не й е предвидил някаква програма извън замъка. Не й беше казал нищо и Ийв не бе могла да диша до този момент.

— Да се махаме оттук — каза Тайлър. Искайки да я види, но знаеше, че за нея е твърде рисковано.

Отплуваха на изток от пристанището Виктория. Най-накрая стигнаха синьо-зелените води на Южното Китайско море. Когато топлият морски бриз прокара нежните си пръсти през косата на Ийв, тя свали шапката и се усмихна. После, въпреки че лятното слънце грееше ярко, свали очилата си, защото и двамата искаха да се гледат в очите.

— Разкажи ми всичко за себе си, Ийв, от момента, в който си била родена.

Ийв смело се подчини на нежната команда. Разказа му истината за своето детство, за онова самотно, никога непознало обичта малко момиче, за отчаянието, което го бе отвело до варовитите скали на Уеймаут и че щеше да намери смъртта си там, ако не бе лейди Гуенет Сейнт Джон. Тайлър приемаше най-болезнената й изповед с нежност и загриженост и Ийв се почувства още по-спокойна и по-сигурна.

После усмивката й изчезна, като че ли историята на живота й бе свършила… като че ли всичко бе свършило в Лондон преди седем години.

— Там ли срещна Джефри? — попита Тайлър накрая.

— Да. В банката. Разказах ти как изглеждах тогава — смачкана и опърпана. Дългата ми коса почти скриваше лицето, а ноктите ми бяха изгризани до кожичките…

Ийв се бе постарала така подробно да разкаже как е изглеждала, като че ли искаше да разбере коя бе тя всъщност. Но Тайлър вече знаеше. От онзи първи миг в Пийк Касъл той бе видял истинската Ийв — една свенлива и неуверена жена, която бе проникната от тъга и която въпреки впечатляващата си красота, желаеше да остане незабелязана, чиято най-необикновена хубост живееше вътре в красивото й сърце.

Тайлър се страхуваше да чуе, че Джефри се бе влюбил в нея, защото бе видял красотата на сърцето й.

— Какво се случи?

— Независимо от начина, по който изглеждах, Джефри забелязал необичайната ми прилика с друга жена на име Розалинд. Тя починала един месец преди двамата да се венчаят. Приликата, разбира се, е само външна. Тя била елегантна и изтънчена аристократка. С много усилия и пълно преобразяване на външността ми…

— Ти се превърна в Розалинд.

Тя се срамуваше най-много от това, че в отчаяното си желание да бъде обичана, бе затворила очи за истината. Но сега, пред човека, който така безрезервно бе приел всичките й срамни изповеди, Ийв повтори:

— Да, аз станах Розалинд.

Изразът на красивото й лице говореше, че приема всички обвинения.

Тайлър попита много нежно:

— Ти не знаеше за нея, нали? Нямаше представа какво прави Джефри с теб… с Ийв?

Очите й се изпълниха с благодарност за това, че по някакъв начин той бе разбрал истината.

— Не — отговори тя тихо. — Не знаех, разбрах го много по-късно. Твърде късно. — Ийв леко сви рамене и се усмихна. — Харесвам начина, по който говоря сега. Когато чувам гласа си, акцента и думите си, все едно че чувам Гуенет. Така се чувствам много по-добре.

— А косата ти?

— Предпочитам я дълга. — Ийв отново трепна с рамене и пак се усмихна добавяйки: — Сега ти ми разкажи всичко за себе си, Тайлър. От момента в който си се родил.

Тайлър разбра, че тя няма да говори повече за брака си. Какво още можеше да се каже. През последните седем години тя е била лейди Лойд-Аштън — една съвършена представа за принцеса, но не и Ийв.

„Но аз те открих, Ийв. Знам, че си толкова красива…“ Тайлър искаше да каже тези думи сега, но бе твърде рано, а и тя очакваше да чуе разказа му, да научи нещо за него, така както той бе научил за нея. Тайлър започна историята на неговия собствен живот.

— От малък не ме сдържа на едно място. Напуснах училище, намерих си работа като монтьор на една бензиностанция. Всичко, което спечелех, давах вкъщи. Допълнителният доход не помогна. По-скоро наливаше масло в огъня и обикновено го пропиляваха. Не можех да издържам повече. Напуснах дома си, прекосих страната на стоп и си намерих работа като механик на една състезателна писта. След няколко години, успях да ги убедя да ме пуснат да се състезавам.

— И спечели всички награди, които можеха да се спечелят.

Тайлър се усмихна. Истината бе почти такава. Беше поставил рекорди, които никой никога нямаше да може да достигне.

— Спечелих доста състезания.

— Но вече не се състезаваш, нали?

— Не.

— Радвам се, че си преустановил — прошепна тя. — Изглежда ужасно опасно.

Повечето жени, които Тайлър бе познавал, всъщност всичките, се вълнуваха от неговата състезателна дейност. Тайлър често се бе чудил дали с еднакво удоволствие очакваха трагедията на една огнена катастрофа или възторжената слава от победата. Но сега Ийв беше тук. Въпреки че вече не се състезаваше, тя се тревожеше за миналото, за ужасните неща, които е могло да му се случат.

— Всъщност не е толкова опасно — увери я той нежно. — Особено ако си уверен и решителен.

— Но… ако някой пред теб катастрофира?

— Ако си добър, винаги можеш да минеш отстрани или направо. — Върху устните му се появи кисела усмивка. — Разбира се, понякога такива действия водят до сериозни последици. В моя случай, последствията се проявиха като търговски флот „Гранд При“.

— Така ли? Какво се случи?

— Състезавах се в Монте Карло и бях сред първите, но пред мен имаше коли, които задминавах. Един новак загуби контрол. За да го избегна, трябваше да изляза извън пистата на един доста стръмен участък.

— А ако не беше взел такова решение?

— Той щеше да бъде убит и аз никога нямаше да намеря покой.

— Ти пострада ли много?

— Няколко счупени ребра — призна Тайлър, омаловажавайки телесните повреди, които почти щяха да му костват живота. — Лежах в болнична стая в Марсилия с изглед към пристанището и безкрайни часове наблюдавах товаро-разтоварните докове. Познай какво стана? Колкото повече гледах, толкова повече виждах как да се подобри работата. Имаше една средиземноморска флотилия, която бе особено неефективна. За да се занимавам с нещо, започнах да мисля какво бих променил, ако беше моя. Идеята бе толкова привлекателна, че направих малки проучвания. Не се изненадах, когато открих, че компанията имаше сериозни финансови затруднения.

— Така че ти я купи?

— Накрая. Никой банкер с разсъдък не би финансирал един автомобилен състезател без опит в бизнеса. Обещах на собствениците да им я изплащам от печалбите. За щастие имаше печалби.

Ийв се усмихна на забележката. „Гранд При“ имаше невероятен успех. Под ръководството на Тайлър малката средиземноморска флотилия бе станала реномиран световен превозвач по море.

След секунда усмивката й изчезна и тя повтори тихо:

— Толкова се радвам, че не се състезаваш повече.

 

 

— Какво искаш да си пожелаеш, Ийв?

Бяха плавали вече пет часа обвити от галещата топлина на летния ден и от още по-топлите милувки, които идваха от самата им същност. Намираха се на запад от остров Лантау, но скоро трябваше да се връщат, за да можеше тя да има достатъчно време и се превърне още веднъж в принцесата на сър Джефри.

Сега Тайлър я питаше какво иска да си пожелае. Когато видя изненадата й, разбра, че никой преди не бе питал Ийв какво иска тя… и че жената, чиято личност бе поругана от момента на раждането й, никога преди не бе изявявала свои собствени желания.

— Не мисли за това, просто ми кажи нещо, което ти идва на ум.

— Бих желала Гуенет да е жива.

— И аз също — отвърна Тайлър мило. Придвижваха се мълчаливо преди Тайлър, да проговори отново:

— Пожелай още нещо, Ийв.

Тайлър Ван бе достатъчно голям идеалист, за да повярва, че при един неопределен списък от желания за здраве, щастие и мир за всички, специалните пожелания за щастие към Джулиана и Джеймс и за малкото момиченце на име Лили, списъкът на Ийв завършваше. Когато най-сетне привърши, очите й блестяха с проникновение за всеобщ мир и радост. Тайлър я подтикна:

— Кажи ми едно лично желание, просто нещо за теб, нещо лично, ако можеш.

За момент му се стори, че Ийв едва ли можеше да изрече такова желание. Но накрая, насърчавана от ласкавата му усмивка, тя прошепна:

— Бих искала завинаги да се носим по вълните както сега.

Това бе и негово желание. Защото сега Тайлър знаеше истината — неговото неспокойство бе имало своята причина. Сърцето му бе търсило, а той дори не бе разбрал… но сега я бе открил и за първи път в своя неспокоен живот, Тайлър се почувства спокоен.

— Можем, Ивенджълийн — промълви той тихо. Сините му очи бяха сериозни и изпълнени от любов. — Можем да плуваме, докато косата ти стане толкова дълга, колкото ти би пожелала да бъде. Можем да тръгнем още сега.

Ийв пое леко въздух, изненадана от собствените си думи, от истината в тях, от смелостта на своята изповед и неговата. Това бе една мечта. В този прекрасен ден, когато небето бе с цвета на нейните очи и морският бриз галеше кожата й като нашепващи целувки, тя живееше в своята мечта — една чудесна, прекрасна, но невъзможна мечта. Ийв знаеше, че мечтата й бе неосъществима, но все пак, в този ден, дори когато леко поклати глава, казвайки не, имаше едно радостно да, като че ли косата, която милващият вятър подхвърляше нагоре-надолу, бе вече дълга и свободно се развяваше.

Невъзможно е.

Тайлър видя как мечтата се появи в блестящите сапфирени очи и после, как бързо изчезна. Ийв беше видяла мечтата си в продължение на няколко великолепни мига.

Но блясъкът бе изчезнал и сега тя бе свела замъглените си очи, взирайки се в бледите ръце, сплетени здраво в скута й.

— Не трябваше да казвам това.

— Да, трябваше — потвърди Тайлър, а гласът му бе мил и силен. — Това е нещо, което и аз искам. Обичам…

Ийв изведнъж погледна нагоре, прекъсвайки думите му на обич… и почти спирайки сърцето му. Сините й очи не светнаха отново при нежното му признание в любов. Вместо това бяха замъглени, уплашени.

През по-голямата част от този прелестен следобед, тя бе Ийв, а когато Тайлър бе различил мечтата на нейната любов в очите й, тя стана Ивенджълийн. Сега отново бе лейди Лойд-Аштън, отново Розалинд, прикована към този живот, неспособна да погледне отвъд него. Нейните красиви очи бяха слепи за толкова много неща. Тайлър знаеше, че по пътя към бъдещето им имаше пречки. Съществуваше Джефри, но дори най-могъщият тайпан на Хонконг бе лесно преодолим, веднъж само Ийв да повярва в неговата любов. Това обаче щеше да отнеме време. От самото й раждане й бяха казвали, че е нищо и напълно незаслужаваща обич. А Джефри, единственият мъж, който бе казал, че я иска, я бе предал. На Ийв й трябваше време, за да повярва в неговата любов и Тайлър го знаеше, защото най-напред Ийв трябваше да повярва на себе си. А докато оценеше собствената си значимост? Докато прогледнеше? Тайлър щеше да бъде нейните очи. Ийв щеше да вижда своята хубост чрез него, така както той я виждаше… ако му позволеше. Само преди няколко мига, за първи път в неспокойния си живот, Тайлър се бе почувствал спокоен. А сега, независимо от многото си почти фатални съприкосновения със смъртта, за първи път Тайлър почувства страх. Никога не бе изпитвал такъв страх.

Страхът да изживее живота си без Ийв. Като пое леко дъх, дори мекият морски бриз му се стори студен.

— Защо тогава да не поплуваме и някой друг ден? — попита той мило. — Винаги, когато поискаш, винаги, когато си свободна. — И някой ден, моя Ийв, моя Ивенджълийн, когато повярваш в моята любов ще отплуваме завинаги.

Тайлър се чудеше дали го е чула. Но тя го бе чула, тъй като при нежните му думи.

Свободна? Думата прониза самата й душа. Никога нямаше да бъде свободна и сега щеше да сложи край на това мъчение…

— Ивенджълийн? Ще плаваме ли отново?

Не беше за вярване, но тя като че ли бе усетила страха в нежния му глас, като че ли той се страхуваше, че тя ще каже не, като че ли не бе сигурен в любовта й. Тогава Ийв трябваше да се обърне към него и трябваше нежно да прошепне на любимите и тревожни очи:

— Да, ще се носим по вълните с теб, винаги, когато мога.