Катрин Стоун
Луна от перли (14)

Тринадесета глава

Очите на дракона

Неделя, 19 юни 1993

Беше към два часа през нощта. Принцесата бе сама в замъка. Вторият член на приказната двойка на Хонконг бе отишъл да прекара остатъка от нощта с една от любовниците си. Ийв предполагаше, че Джефри ще бъде мил с нея. Сексуалното му насилие бе вече изразходвано върху нея.

Още преди да започне вечерта Ийв знаеше, че каквото и да направи, колкото и добре да се държи, вечерта щеше да завърши с брутална страст. Вечери като тази винаги завършваха така. Джефри обичаше да излага на показ своята принцеса, да показва на света прелестното съкровище, което му принадлежеше. После следваше това, което обичаше най-много — да напомня на Ийв за тази негова собственост.

Джефри си бе поиграл с нея тази вечер, включвайки я в игра, която само той можеше да спечели.

По време на вечерята пред свидетели и с любеща нежност Джефри я бе попитал дали би желала да се повози на самолет заедно с Алисън. Ийв трябваше да каже да, учтивостта го изискваше, а знаеше, че Джефри никога няма да й го разреши, особено с толкова симпатичен човек като Алисън. Ийв се чудеше дали Джефри наистина мислеше, че тя би споделила своя срам с Алисън или с който и да е? Дали той наистина мислеше, че тя би приобщила някого към опит за бягство, обречен на провал?

Разбира се, че не мислеше. Човекът, който фактически притежаваше Хонконг бе направил съпругата си толкова известна, че всяко нейно движение се следеше от пет милиона очи. Той най-малко се тревожеше, че Ийв ще се опита да избяга. Просто се наслаждаваше на тормоза, който упражняваше върху нея. Това бе всичко.

Тази вечер, след като всичките им гости бяха напуснали замъка, тъмните му очи заблестяха от победата и той я попита:

— Много ли си разочарована, че няма да можеш да летиш заедно с Алисън, моя принцесо?

— Не — прошепна Ийв, точно когато устните му се притиснаха към нейните.

Не, не, не, молеше се нежното й тяло, когато с нараняваща грубост Джефри предяви правото си върху неговата най-скъпо ценена собственост. Но Ийв едва чу обезумялата молба на тялото си. Както винаги, в момента, в който Джефри я докоснеше съзнанието й отплуваше надалеч. И сега, след неговата насилствена страст, наранената й плът все още плачеше и все така оставаше нечута. Ийв мислеше за младата жена, която бе толкова сляпа за своята собствена красота и толкова отчаяно искаше да бъде обичана, че не бе разбрала най-голямата истина — сър Джефри Лойд-Аштън бе пожелал само нейната красива обвивка и нищо друго…

 

 

Ийв прекара по-голяма част от детството си, желаейки да е мъртва. Въобще не се съмняваше, че е неизмеримо грозна и напълно не заслужава да бъде обичана. Никога не се бе поглеждала, но дори и да го беше направила, нямаше да забележи колко е красива.

 

 

— Махнете се от ръба! Моля! Можете да паднете! Ужасеният глас идваше зад нея от някакво човешко същество и бе толкова принуждаващ с желанието си да не й се случи нещо, колкото бе и призивът на морето, което я молеше да скочи. Това бе само един глас и със сигурност, неговата елегантна и красива притежателка нямаше да има нито куража, нито склонността да се втурне към скалата. В този момент Ийв чу шума на бързо приближаващи се стъпки. Те я подтикваха да скочи — бързо! Вместо да скочи, тя се обърна и видя протегнатите ръце на лейди Гуенет Сейнт Джон.

Много пъти, за да се забавлява, Гуенет Франсиз Сейнт Джон яздеше по крайбрежието. Съдейки по облеклото й можеше да бъде дъщеря на конегледач. Но Ийв разбра, без да пита, че това момиче, което беше приблизително на нейната възраст, е от висшата класа. От нея се излъчваше толкова много елегантност и благосклонност.

— Моля те, ела при мен — каза Гуенет. Тя спря своя собствен устрем към скалата не поради страх за себе си, заради това, което прочете в забележителните сини очи. Момичето бе решило да скочи. Ако се приближеше повече можеше неочаквано да я принуди да направи смъртния скок. — Моля те.

Ийв беше ходила при скалата много пъти с намерението да скочи. Спирала я бе неописуемата красота, която я заобикаляше.

И днес небето и морето бяха великолепни, но Ийв не ги видя. Тя бе насочила вниманието си към тъмнината и отчаянието. Но сега очите й видяха едно изобилие, което не бе виждала до този миг — необятната щедрост на човешкото сърце.

Тя тръгна към Гуенет с първата грациозна крачка на своя живот. В един удивителен момент, измършавялото й тяло се изправи.

— Уплаши ме — прошепна Гуенет с облекчение, когато Ийв бе на безопасно разстояние от ръба. — Може би ти самата не се страхуваш, но аз, когато застана близко до края на такава скала, особено ако погледна надолу, ми се завива свят. Обърквам се и се страхувам, че мога да падна… или дори да скоча… и това ме ужасява.

— Аз идвам често тук — обясни Ийв, чудейки се дали Гуенет бе разбрала, че при следващия самотен удар на сърцето си, щеше да скочи. За да я увери в това, добави: — Свикнала съм да стоя до края, но днес, признавам, малко ми се зави свят.

— Но сега си добре.

— Да, благодаря.

 

 

Изглеждаше необичайно да станат приятелки. Но те станаха и това не бе едностранно приятелство. Ийв се нуждаеше и взимаше, а Гуенет беше силна и даваше. Ийв трябваше да повярва в себе си, в своите способности и достойнство. Аристократичната девойка, за която се бяха грижили от момента на раждането й, притежаваше безгранично доверие. Тя се опита, но безуспешно, да даде малко от него на своята приятелка.

— Трябва да кандидатстваш в колеж, Ийв. С твоите качества лесно ще спечелиш стипендия. Би могла да станеш лекар или сестра, социален работник или да изградиш някаква кариера, в която да вложиш своето състрадание.

Но Ийв имаше различни амбиции и въпреки че изглеждаха твърде скромни на Гуенет, за Ийв те бяха огромни, повече от всичко, за което едно девойче, което почти се бе хвърлило в морето, можеше да мечтае. След завършване на училище, тя напусна завинаги дома, който бе източник на непоправима вреда върху самата й същност. Намери си малък апартамент в Лондон, работеше като касиерка в банката и посвещаваше свободното си време на децата в близката болница. В един съдбовен ден сър Джефри Лойд-Аштън влезе в същата банка. Собственикът на най-голямата търговска компания в Хонконг бе в Англия по работа — купуваше три нови кораба за флота си. Преговорите бяха протекли изключително добре и той беше тръгнал към надбягванията в Аскът. Тъй като късметът бе на негова страна, реши да изтегли малко повече пари от сметката си.

Първоначално едва забеляза младата жена на касата — усещане, което за Джефри, бе далеч от приятното. Той бе почитател на красотата, а от това, което виждаше, тази бе една малка нещастница. Гъстата й тъмнокестенява коса бе дълга и необуздана, почти скриваше лицето й, а дрехите й бяха безнадеждно обикновени. Слабичкото й тяло бе изпосталяло, като че ли се опитваше да стане по-малко, вероятно да изчезне съвсем, а когато бледите й ръце брояха парите му, Джефри забеляза с отвращение, че ноктите й бяха изгризани до месо.

Но тогава тя проговори, за да му благодари, че бе използвал услугите на банката и въпреки че акцентът й бе отчайващо обикновен, богатите, меки тонове му се сториха познати. Той се загледа в нея, желаейки кестенявата завеса да се разтвори. Когато това стана, сър Джефри Лойд-Аштън видя един призрак — Розалинд, единствената жена, която той някога бе желал истински, единствената, която някога се бе осмелила да му се противопостави. Розалинд бе мъртва вече шестнадесет години, но за Джефри тази смърт бе нахална, непростима. Тя бе посмяла да умре преди той да бе имал шанса да я накаже за това, че го бе напуснала.

Но сега, когато видя нейната близначка, Джефри се почувства привлечен от Ийв толкова силно, колкото бе привличан от Розалинд. С малко повече труд, това създание щеше да разцъфне като истински карамфил. „Всъщност — разсъждаваше Джефри, — тази може би е още по-добра.“ Ийв бе толкова кротка, толкова несигурна, толкова приятно поддаваща се. Такова подчинение именно Джефри бе искал да види в Розалинд, и тя щеше да го придобие, ако той бе имал време да я пречупи.

Но тази жена вече бе пречупена. Просто имаше нужда някой да я научи да ходи, да говори и да се облича като Розалинд — като принцеса — и тъмнокестенявата й грива, точно същата като на Розалинд, трябваше да бъде подстригана късо, за да разкрие изящното лице… и този път, тя нямаше да избяга.

 

 

Ийв се влюби в него. Беше на двадесет и шест, болезнено стеснителна и самотна, а Джефри бе на четиридесет и две — уверен и бляскав и въпреки че изглеждаше невероятно човек като сър Джефри Лойд-Аштън да се влюби в нея, той претендираше, че беше влюбен. Само след две седмици Ийв беше в Хонконг, в апартамента на хотел „Мандарин Ориентъл“, където щеше да живее, докато станеше невероятната метаморфоза и невзрачната банкова касиерка не се превърнеше в госпожата на Пийк Касъл. Ийв не знаеше как може да стане тази трансформация, но Джефри знаеше. Той лично се грижеше за дикцията и стойката й и когато акцентът и държанието й бяха достатъчно аристократични, той доведе специалисти, на които даде съответни инструкции относно дрехите, грима и косата.

Ийв бе ученичка за пример, толкова благодарна, че е обичана, толкова нетърпелива да угажда. Джефри обичливо й бе обещал да я направи своята „прекрасна лейди“.

В нощта след сватбата им, когато се превърнаха в съпруг и съпруга топлината беше изчезнала, нямаше го чаровният, любящ мъж, който я бе ухажвал. О, той все още съществуваше, но само пред хората.

Ийв винеше себе си. Тя се опитваше да му угажда, о, как се опитваше. Но Ийв тепърва щеше да разкрие истината и когато това станеше, щеше да бъде най-унищожителното разкритие от всичките.

 

 

— Казвам ти, Ийв, ние с Найджъл намираме, че си едно съвършено копие.

Думите бяха казани от Беатрис, съпругата на Найджъл Лойд-Аштън, братовчед на Джефри. Двойката бе дошла от Гибралтар, където Найджъл наблюдаваше операциите в Средиземноморието на Лойд-Аштън Трейдинг Къмпъни. В този пролетен ден Ийв и Беатрис бяха на посещение в музея за порцелан във Флагстаф Хаус. Прекараха последните петнадесет минути, наслаждавайки се на един сервиз за чай от китайската провинция Джиангсу.

— Какво копие, Беатрис?

Беатрис се намръщи.

— О, господи. Найджъл ме предупреди да не го споменавам пред теб, но приликата е толкова невероятна, изглеждаш точно като нея. Предполагахме, че Джефри ти е показал нейна снимка и ти е предложил да се подстрижеш точно като нея, да носиш същите дрехи и… господи. — Тя се намръщи още повече. — Ти не знаеш ли нищо за Розалинд?

„Не. Освен това, че понякога, когато очите му потъмнеят от страст, Джефри ме нарича неговата роза.“

— Беатрис, моля те, разкажи ми.

— Беше толкова отдавна. Едва ли има някакво значение вече.

— Моля те.

Беатрис въздъхна театрално.

— Е, щом съм стигнала дотук. Този път наистина се изпуснах. Наистина няма значение, Ийв. Въпреки че на външен вид сте почти еднакви, личностите ви са съвършено различни и от предаността на Джефри към теб е очевидно, че той предпочита много повече твоята сдържаност пред необуздаността на Розалинд. Беше едно неукротимо, буйно създание, разбира се от знатно семейство. Всъщност, настояваше, че мъжът, който я бе отгледал, не бил истинският й баща. Казваше, че произхожда от кралски двор и е дете на любовта на някакъв по-дребен европейски монарх или някакъв друг и тя е детронирана принцеса, съвременна Анастасия. Найджъл и аз никога не повярвахме докрай на тези приказки, но Джефри вярваше. Държанието й не бе винаги толкова въздържано, както подобава на една принцеса, но винаги беше абсолютно повелително. Всички й прощавахме, защото беше необикновена, един въртящ се дервиш, увличайки със себе си всеки, попаднал на пътя й.

— Включително и Джефри.

„Джефри е бил влюбен в тази дива, пленителна, уверена принцеса“.

— Да. О, нямаше никакво съмнение, че взаимоотношенията им бяха променливи и страстни, но всички знаехме, че бяха един за друг. — Беатрис поклати глава. — Но дори и след като се сгодиха, изблиците на Розалинд към театралното не пресъхваха. Месец преди да се оженят, казала на Джефри, че го напуска, защото се влюбила в друг. — Беатрис замълча, прехапвайки замислено долната си устна и накрая призна: — Джефри всъщност няма представа, че аз зная всичко това, че въобще някой знае. По това време бяхме в лятната резиденция на Лойд-Аштън в Шотландия. Сигурна съм, че ако беше жива, щяха да се съберат отново, но…

— Тя е починала?

Беатрис кимна.

— В същия ден, само няколко минути по-късно. Втурна се навън от къщата, качи се в колата си и потегли бързо. Гледаше назад, за да се увери, че Джефри не я преследва, предполагам. Не видя трактора, който идваше по алеята. Изкрещях от прозореца. Джефри и другите викаха, но Розалинд не чу предупрежденията ни. Загина моментално пред очите ни. Беше само на двадесет и шест години. — След продължително мълчание, Беатрис продължи с очевидните факти. — Удивително е, нали? Ти беше на същата тази възраст, когато се срещнахте с Джефри. Трябва да е помислил, че вижда призрак. Наистина е доста странно. С твоя вашия външен вид, с вашата забележителна красота, ти и Розалинд бихте могли да сте близначки.

Забележителна красота. От всички унищожителни думи, които произнесе Беатрис Лойд-Аштън, тези спохождаха Ийв най-често.

Ийв смяташе, че е разбрала всичко. Тя бе желана и бе наказвана, защото приличаше на дивата и дръзка Розалинд. Но тя бъркаше. Розалинд бе забравена и цялото тъмно желание на Джефри сега бе насочено само към Ийв. Той искаше да я притежава изцяло, да я завладява и контролира; но Ийв се противопоставяше на неговото чувство за притежание по начин, по който го вбесяваше дори повече от раздразнителността на Розалинд. Тя запазваше една тайна сърцевина, която не можеше да бъде притежавана и това караше Джефри да иска още повече.

Имаше една истина, за която Ийв бе абсолютно сигурна и абсолютно права. Джефри никога нямаше да я пусне да си отиде. И за разлика от Розалинд, която, ако не беше трагичният случай, щеше да е избягала на свобода, Ийв нямаше да може никога да избяга. Беше затворник в един тропически рай.

Лейди Лойд-Аштън не можеше просто така да изчезне сред хората на Хонконг. Красивото й лице бе твърде познато. Не можеше нито да излети, нито да избяга. Лейди Лойд-Аштън би могла да направи една-единствена смъртоносна стъпка. Но тя никога нямаше да я направи. Ийв бе научила и друга уроци от детството си. Беше се научила да плува далеч от болката си, да намира тиха радост във великолепието на света около нея. И именно това, а не смъртта, щеше да бъде нейното бягство. Естествените прелести на Хонконг бяха буквално безкрайни. Ийв имаше и други радости. От самото начало, защото искаше всички да се възхищават на неговата принцеса, Джефри я бе подкрепил в желанието й да работи като доброволка в детската болница. И разбира се, Гуенет. Тя живееше в един различен свят, но живите й писма и телефонните им разговори продължаваха да ги сближават.

— Ще се омъжа, Ийв, можеш ли да повярваш? И двамата сме очаровани. Той е заклет ерген и ти знаеш чувствата ми по повод кариерата. Но сега ще се женим и си говорим за пълна къща с деца. Можеш ли да дойдеш на сватбата? Имам нужда от шаферка и искам да се срещнеш с Джеймс, а аз най-после да се запозная с Джефри.

Ийв не можа да присъства на сватбата на Гуенет. Джефри не искаше да отиде, нито пък разреши на Ийв да напусне Хонконг без него. Ийв се съмняваше, че някога ще види приятелката си отново. Но Джеймс и Гуенет щяха да дойдат тук. И ако Гуенет харесаше Хонконг, щеше да остане да живее тук за постоянно.

 

 

Семейство Дрейк посетиха Хонконг за две седмици по време на коледната ваканция. За Ийв всяка секунда от това време бе изпълнена с надежди. Както винаги Джефри бе зашеметяващо чаровен и любвеобилен пред хората. През тези две седмици чарът му не изчезваше, дори когато оставаха сами. Отнасяше се чудесно с нея и като че ли изглеждаше щастлив, че Джеймс и Гуенет биха могли да станат част от живота им.

Докато Джефри благосклонно представяше Джеймс на влиятелните брокери на Хонконг, Гуенет и Ийв скитаха из празнично украсените улици. Смееха се, бъбреха си, изучаваха, пазаруваха. Независимо от световната репутация на Хонконг, като рая за купувача, Ийв знаеше много малко за красивите неща, които се предлагаха. Дрехите й пристигаха с колата и шофьора в Пийк Касъл. Джефри избираше тези, които той искаше тя да носи и връщаше останалите.

А какво да се каже за дреболиите в замъка? Дребни украшения, които можеха да добавят нейния личен почерк към новата й къща? Джефри посрещна първите й няколко опита с такова студено презрение, че Ийв от дълго време бе спряла да пазарува дори и най-дребните неща. Но някак си Гуенет Дрейк знаеше къде трябва да се пазарува в Хонконг. Никога не постави под въпрос невежеството на Ийв, а просто водеше.

— Преди да тръгна от Лондон си уредих среща лично с Джулиана Куан — обясни Гуенет, когато пресякоха Вукс Роуд и се отправиха към Лендмарк. — Тя има бутик в Колун, в „Рийджънт“ и на океанския терминал, но тук е самата тя. Наистина ли никога не си чувала за нея, Ийв? Или за „Луна от перли“? Нейните модели ще ти отиват страхотно.

Моделите, които Гуенет искаше за себе си, бяха дрехи за бременни. Щеше да бъде в петия месец, когато заедно с Джеймс щяха да се завърнат в Хонконг, определено вече щеше да й личи и щеше да има нужда от стилни и въпреки това удобни дрехи за бъдеща майка, подходящи за тропиците.

И щеше да ги има. Щяха да бъдат готови, когато дойдеше. Но Гуенет Дрейк никога не се завърна в Хонконг. Една седмица преди този радостно очакван ден, тя умря при експлозия в лятната им къща в Уелс. Ийв научи за трагедията от Джефри. В момента, когато грозната новина се появи на телетайпната машина в „Дъ Стандърд“, я съобщиха на Джефри. Той се върна незабавно в Пийк Касъл, едно неочаквано посещение в дома си посред бял ден, което изпълни Ийв със страх още преди да е заговорил. Винаги преди това, такова посещение означаваше, че я желаеше, желаеше я неочаквано и искаше да я притежава спешно и да я наранява.

Тъжната новина, която Джефри съобщи на Ийв в този дъждовен ден на ранния март я нарани страхотно, но Джефри бе много мил. И три седмици по-късно, когато мрачният и обезумял от скръб Джеймс Дрейк пристигна в Хонконг, именно Джефри предложи да помогнат на отчаяния съпруг на Гуенет, доколкото могат.

Но Джеймс се противопостави на предложенията им. Твърдата линия на сериозното му лице ясно предупреждаваше да стоят настрана от него и той решително отказа да говори за Гуенет или болката си. Ийв помогна на Джеймс по единствения начин, по който той й разреши да го направи, без да знае. Отиде в бутика на Джулиана Куан, за да бъде сигурна, че няма да има обаждане в кабинета на Джеймс, някакво любезно напомняне, че облеклото на бременната му съпруга е готово.

Джулиана поздрави Ийв, една приветлива усмивка, която бързо изчезна, когато видя тревогата в очите й.

— Влезте — покани я бързо Джулиана, повеждайки Ийв към една от пробните. Когато останаха сами, тихо попита:

— Какво е станало?

— Гуенет… е мъртва.

 

 

Гуенет Дрейк бе мъртва, но остави неизличими спомени у Ийв с щедрото си сърце. И заради Гуенет, Ийв имаше вече двама приятели в Хонконг, Джулиана и Джеймс. Независимо от това, колко далече бе Джеймс, колко не желаеше да споделя болката си, очите му винаги ставаха по-нежни за най-добрата приятелка на любимата му съпруга и Ийв и Джеймс знаеха, че ще бъдат свързани завинаги чрез своята огромна обич към Гуенет.

Приятелството на Ийв с Джулиана започна, както и приятелството й с Гуенет, в момент на голяма нужда. И тук, нуждата бе реципрочно голяма. И Ийв и Джулиана имаха заровена тъга дълбоко в сърцата си. Те споделяха мъката на Ийв по Гуенет и тревогите й за Джеймс, а Джулиана споделяше с Ийв мъката по дъще ря си, която бе загубила. И въпреки че Ийв никога не разкри най-грозните истини на своя брак, тя призна пред Джулиана, че независимо от фасадата, която поддържаше, бракът й с Джефри не е такъв, какъвто цял Хонконг вярва, че е. Джулиана Куан никога не бе изпращала пакет с дрехи за Пийк Касъл, отказвайки по принцип да участва в такова състезание. Но заради Гуенет Дрейк, Джулиана стана изключителна дизайнерка на лейди Лойд-Аштън. В деня, след като бяха посетили „Луна от перли“, Гуенет се върна в бутика с друга молба — рокля — нежна, романтична и изпълнена с надежди за нейната приятелка, подарък, който Гуенет смяташе да направи на Ийв, когато се върнеше в Хонконг. Когато Ийв показа на Джефри роклята, която Джулиана й бе направила по молба на Гуенет, очите му потъмняха от удоволствие. Разбра, че изборът на дрехите й не бе сполучлив. Беше избирал такива, каквито носеше Розалин — изпъкващи, вибриращи и лъскави, но романтичните модели на Джулиана Куан бяха много по-добри, творения на истинската надежда за принцесата, която се надяваше. Джефри обичаше да заповядва на Ийв да се съблича пред него. Тя винаги внимаваше да не повреди дрехите, които Джулиана й шиеше, като че ли внимавайки да опази романтичните дрехи, можеше да опази своя романтизъм и надеждата си.

 

 

Сапфирената копринена рокля, която Ийв носеше на вечерята в чест на „Джейд Палас“ лежеше на шезлонга в големия апартамент. Беше се запазила доста, беше свидетел на яростната страст на нощта, но не и нейна жертва. Когато Ийв стана от леглото, за да сложи роклята на закачалката, тялото й крещеше от болка. Както винаги, Ийв не обърна никакво внимание на писъците. Тя вече не се отнасяше покровителствено към тялото си.

Наистина, сега то бе съвършено отделно нещо, което тя мразеше. Тялото й я бе предало, защото притежаваше красота, която тя не можеше да види. И всичките рани по алабастровата й кожа бяха съвсем тривиални, ако се сравняваха с писъците на раненото й сърце.

Съвсем неочаквано и съвсем стряскащо, мислите на Ийв се върнаха на спомена за тази вечерната брутална страст. Защо? С отговора дойде и споменът за нежността, а не за насилието, и тя отново видя образа, към който съзнанието й бе отпътувало, докато Джефри бе беснял. Обикновено тези образи бяха просто потоци от цветове, меки пастели, които танцуваха, въртяха се, бяха свободни; в редки случаи, когато си представяше конкретни форми, виждаше природни картини — залез, цвете, луната, звездите. Но тази вечер образът бе на един мъж. Беше запомнила този образ, учудваща памет. Ийв знаеше неговата репутация разбира се, неговата страст по бързите коли и бързите жени. И въпреки това, когато сините му очи бяха отправили поглед към нейните, там имаше неспокойство. Те изглежда се радваха на възможността да се реят в пространството и като че ли й казваха, че той вижда през нежната й обвивка право в най-тъмните дълбини на сърцето й, разбира болката й и я обича.