Дороти Гарлок
Любов завинаги (3)

Трета глава

— Също така ще ти бъдат доставяни продуктите на Алюър в продължение на пет години — каза Нийл Хамилтън, като че й даваше цялата земя. Движеше се неспокойно из стаята, приближавайки се все повече до вратата. — Ако се отвори някое място в канцеларията по-нататък, ще ти звънна. Междувременно ще получаваш обезщетение. Бог е свидетел, че съм внасял достатъчно в този фонд. — Гласът му звучеше носово от възбудата.

„Хиляди благодарности, Нийл! — горчиво си помисли Кейси. — Зная, а и ти знаеш, че не би държал лице като моето в канцеларията си. Всяка жена, която наемаше, бе подвижна реклама за Алюър.“ Кехлибарените очи на Кейси го гледаха убийствено. Проклет да е! Така би искала да види какво би направил той в нейното положение! Как щеше да го понесе? Дори не можеше да я гледа, копелето!

— Дженифър ще поеме твоя район. О, боже, цяло щастие е, че я наех. — Той спря и погледна Кейси. — Ще ти я пратя да й дадеш някои напътствия.

Кейси срещна хладния му поглед, борейки се да не пропадне в пропастта от ярост и мъка, зейнала пред нея. Събирайки цялата си дисциплина, изградена с толкова усилия през годините на самостоятелност, тя отказа да отстъпи пред този човек машина.

— Не разчитай да й помогна, Нийл. Напускам Портланд — уверено каза тя.

— Не може да не останеш още няколко дни.

— По-скоро няколко седмици — рязко отвърна тя, влагайки красноречие в онова, което не доизказа.

Нийл се приближи отстрани на леглото и я погледна изотгоре, повдигайки правилните си вежди. Кейси трябваше да е сляпа, за да не забележи как по лицето му, на което той старателно придаваше спокоен вид, мигновено премина гримаса на раздразнение. Погледът му бе унищожителен.

— Отказваш да помогнеш след всичко, което направих за теб?

— Да! Точно както и ти отказваш да ми помогнеш, понеже съм имала нещастието да бъда обезобразена вследствие на катастрофа. Нека твоята Дженифър Каруайлд изучи сама триковете на професията като мен. — Тя повиши глас, въпреки че бе решена да запази хладнокръвие. В нея клокочеше възмущение, ядът й напираше. — Посвещавала съм ти по шестнайсет часа от времето си всеки ден в продължение на седем години. Какво има Дженифър Каруайлд? — изсъска тя, сключвайки поглед с неговия.

— Има естествена красота, която би накарала всяка жена да позеленее от завист, щом я види, и да полудее от желание да изглежда като нея — каза той със студена преднамереност. — Ще ти платя за времето, прекарано с нея. Тя е умна, схваща бързо.

— Нямаш толкова много пари, Нийл.

— По-добре зарежи тоя сарказъм, Кейси. Забравяш с кого говориш. Ще ти са нужни препоръки, ако искаш да работиш отново.

— Не ме заплашвай, егоист такъв! След пет години твоят бизнес ще замре, защото ти липсва предвидливост да се справяш със съвременния пазар и всичко, което те интересува, е красивото лице и енергичната походка. А сега се пръждосвай оттук…

Кейси прочете напрежението му, той като че се бе свил на топка и се канеше да отмъсти за обидата с физическа сила, ала думите му я раниха по-жестоко от опакото на ръката му.

— Ами ти какво си, Кейси Фароу, освен една белязана пачавра? Никакъв грим няма да ти помогне, никога повече няма да се занимаваш с козметика!

— Сигурно няма. Важното е, че тук, вътре, съм в ред — опита да се защити тя. — А сега се махай! — Изгубила контрол над себе си, тя почти крещеше. — Ти, жалко подобие на човешко същество! Вън! Вън! — Повдигайки се на лакът, тя едва превъзмогна стенанията от пулсиращата в главата й болка. Мъжът пред нея, масата край леглото, стаята, боядисана в бяло — всичко се извиваше, потъваше в червените сенки, които заплашваха да я погълнат. От болката в главата й се повдигаше и тя се отпусна в леглото.

— Ще съжалявате за това. — Гласът долетя в замъгленото й съзнание ведно с приглушения шум от отваряща се врата.

— Какво, по дяволите?… Кой сте вие? — питаше Дан, прекосил с две крачки разстоянието до ръба на леглото. Крайчецът на устата му потреперваше, той стискаше и отпускаше юмруци, като че му костваше голямо усилие да не ги използва.

— Аз съм бившият й шеф, ако това изобщо ви интересува. Последният й шеф в козметичната индустрия!

Корави ръце сграбчиха Нийл за раменете и го завъртяха.

— Господине, нямате представа колко малко ви остава да си изгубите зъбите. — В тъмните очи имаше убийствен блясък и Нийл го разбра.

За няколко мига Кейси бе сигурна, че ще припадне. Обзе я паника. Дан, Нийл… бият ли се? Нийл се мъчеше да отблъсне сграбчилите го ръце, а Дан го отнасяше към вратата със силата на ураган.

— Махнете си ръцете от мен! Още не сте чули всичко! — Гласът на Нийл бе изгубил арогантната си нотка и сега приличаше на скимтене.

— Слушайте, защото няма да повтарям. След един час ще бъда в канцеларията ви, за да взема заплатите й. Пригответе чековете за изплащане, плюс едномесечен отпуск. Имате дяволски късмет, че не ви строших и двата крака. А сега вън! — Мощен тласък изпрати Нийл в коридора.

Кейси не чу затварянето на вратата, нито стъпките, довели едрия мъж до леглото й. Тя лежеше със затворени очи. Ръцете й под завивката бяха вкопчени една в друга, болката от думите на Нийл я пробождаше отново и отново. Белязана… Белязана… Белязана… Тя не искаше нищо друго, освен да потъне в утешителна забрава ида я обхване приятно вцепенение. И преди бе вкусвала от жестокостите на живота, но нищо не беше я обезсърчавало толкова. За няколко кратки мига й бе отнета цялата воля, смелост, дори способността да разсъждава. Нещо дълбоко и изначално крещеше от дъното на самата й същност, че не бе честно това да й се случва. Сълзите й потекоха, сякаш от дълбините на нейното нещастие. Опита се да се извърне с гръб към вратата. Чаршафът се свлече по рамото й, ала, макар да беше на ръба на истерията, тя го усети и панически го уви около врата си.

Дрезгави хлипове раздираха гърлото й, донасяйки остра болка на измъченото й тяло, а стомахът й бе обзет от гърчове. Да ги превъзмогне не бе по-лесно, отколкото да спре движещ се с пълна пара товарен влак. За първи път в живота си бе напълно разгромена, смазана…

— Кейси… не плачи. — Дан седна на ръба на леглото. — Загубата на работа не е краят на света. Шшт… Не плачи. — Гласът му бе умолителен, но тя не искаше да се успокои. Срамът и унижението, които бе изтърпяла по време на скандала с Нийл, забушуваха с нова сила и тя се съпротиви на ръката върху рамото си. Опита се да я отблъсне въпреки режещата болка в ранените си гърди.

— Върви си — проплака тя. — Не ме гледай! — Издърпа чаршафа върху лицето си.

— Добре, няма да те гледам, ако не искаш. Само не плачи. Това копеле не струва и една сълза от очите ти.

— Ти… не разбираш. Моля те, върви си. — Агонизиращият глас идваше изпод чаршафа.

— Не мога да те оставя в това състояние, Кейси. — Той измърмори нещо цветисто, разкриващо яда му. — Бих могъл да счупя врата на това копеле — изпсува той. Ръката му се промъкна под чаршафа, а пръстите му погалиха гладката кожа от вътрешната страна на ръката й. — Не се притеснявай, че ще загубиш тая въшлива работа. Нещата ще се оправят, обещавам ти.

— Не ме е грижа за работата. — Тихият й глас трепереше, а от плътно затворените клепачи се стичаха сълзи. — Не ме е грижа за… проклетата работа — повтори тя.

— Тогава какво? Шшт… Ще ти стане лошо, ако продължаваш да плачеш. — Гласът му се снижи до дрезгав шепот. — Разреши ми да ти помогна, Кейси. — Съчувствието в гласа му раздразни вече изпънатите й нерви.

— Не ме съжалявай! — нахвърли се върху него тя. — Не се нуждая от теб, нито от когото и да е… — Опита се да изскубне ръката си от хватката му, но пръстите му се затегнаха.

— Не се нуждаеш от моето съжаление. Твоето ти е достатъчно. — Тя ясно чуваше думите, но не намираше смисъл в тях. — Любовник ли ти беше? Затова ли тънеш в самосъжаление?

Проклет да е! Тя отметна чаршафа от лицето си:

— Не! Не бих спала с тази крастава жаба дори и да беше последният човек на земята! — Ядът заглуши болката.

— Добре. Предполагах, че не е твоят тип.

— Е, ти също не си моят тип, сър Ланселот, тъй че можеш да се метнеш на вярното си седло и да препуснеш в галоп под залязващото слънце — отвърна тя опърничаво.

— Първо трябва да си лъсна бронята.

Тя стисна зъби. Гореше от желание да бъде някъде другаде, само не тук — безпомощно отпусната в леглото, с ръка, заклещена от пръстите на Дан. По дяволите!

Той прочете мислите й и така повдигна вежди, че й се дощя да го удари.

— Ще трябва да се научиш, скъпа Гуинивиър, болката от разочарованието и мъката се облекчава, когато я споделяш с някого, който те обича. Сега ми кажи какво те тормози, освен факта, че ще загубиш работата си.

— Ако си мислиш, че ще излезеш на бой заради мен, Ланселот, по-добре го забрави. Мога да се боря и сама.

— Изобщо не се съмнявам в това, Гуинивиър. Но ще ти бъде много по-лесно, ако се бия рамо до рамо с теб.

Очите й горяха от възмущение.

— Не съм ти никаква Гуинивиър, по дяволите! Нямам намерение да завърша живота си като монахиня на никой изоставен бряг.

— И аз нямам намерение да свърша в манастир като Ланселот. Но това няма нищо общо с темата. — Тъмните му очи светеха с подигравателен блясък, а устата му се раздвижи от прикритата усмивка. Той се наведе напред, устните му мъчително се докоснаха до нейните.

— Престани!

Дан се засмя.

— Ланселот и Гуинивиър са нямали голям късмет, но това съвсем не значи, че и с нас ще се случи същото.

Тя простена нервно и извърна очи от него. Той се беше ухилил широко. В очите му се четеше предизвикателство.

— Не ми пробутвай повече тия измишльотини с прераждането. Не ми минават. Но ако наистина съм имала друг живот, сигурно съм била Клеопатра, а ти — отровната змия, която ме е ухапала! — Думите й избухнаха от напрегнатите й устни, а в очите й проблясваха светкавици.

Той се засмя високо:

— На мен пък ми хареса да хапя гладките ти страни!

— Радвам се, че ти е забавно — грубо отвърна тя. Тъмните му очи я гледаха дяволито. — Ти май си най-досадният мъж, когото някога съм срещала.

— Благодаря — каза той с подигравателна любезност.

— Поне привлякох вниманието ти. — Измъкна салфетка от кутията на масата и изтри очите й. — Така. Преодоляхме това препятствие, да вървим към следващото.

— Какво препятствие?

— Шшт… слушай. Ще отида в кабинета ти и ще взема чековете ти. Имаш ли някакви лични вещи, които искаш да ти донеса?

— Няма нужда да правиш това. — Тя не можеше съвсем да съживи предишната жилеща нотка в гласа си. — Ще помоля Джуди да ми прибере нещата.

— Наистина ли? — настоя той.

— Да — каза тя уморено. — Линда Макнийс, уредничката, ще почисти бюрото ми.

Дан вдигна слушалката от масичката край леглото:

— Какъв е номерът?

Кейси му го даде и той го набра.

— Линда Макнийс, моля. Здравей, Линда. Обажда се Дан Мърдок, годеникът на Кейси Фароу. — Той закри слушалката с ръка, когато Кейси запротестира отчаяно.

— Не знаехте ли, че е сгодена? Учуден съм, че не ви е казала. О, да, познаваме се от години. (Няколкостотин — прошепна той на Кейси и тя ядно присви устни) Да, ние мислим, че за нея това е добър момент да напусне компанията. Възнамеряваме да се венчаем веднага щом е в състояние. И двамата обичаме децата. (Нямахме възможност да си направим по-рано — прошепна той и Кейси избухна.) След малко ще дойда, Линда. Ще ви бъда благодарен, ако опаковате нещата й, та да ги взема заедно с чековете. — Той намигна на Кейси и святкащите му очи срещнаха предизвикателния й поглед. — Благодаря. Да, тя се чувства чудесно, понеже съм тук и се грижа за нея. До скоро виждане. — Той затвори слушалката.

— Ти… нямаш право да й казваш това! — изсъска Кейси. — Не сме сгодени. Едва те познавам.

— Тя не знае това, Клео.

— Но аз го зная, змийо отровна!

Насмешливи бръчици се появиха около очите му и те проблеснаха към нея изпод гъстите му мигли.

Ръката му намери нейната под завивката и нежно я взе:

— Ще трябва ли да те хапя отново?

— О, Дан! Не прави това с мен. — Тя присви устни, за да не се усмихне. — Не виждаш ли, че не искам да се смея. Искам да бъда гадна и зла. Чувствам се ужасно и искам и другите да се чувстват ужасно. Просто си върви и ме остави да се самосъжалявам.

— Можеш да си гадна колкото си щеш следващата седмица, но не днес и утре.

— Защо следващата седмица?

— Защото няма да съм тук. Заминавам за Япония за около десет дни. Избълвай цялата гадост, докато ме няма. — Той се приближи. Погледът под извитите му вежди бе ясен и търсещ. Последва дълга напрегната тишина. — Ще ти липсвам ли? — почти прошепна той.

Непоносимо бурни чувства заплашваха да я обсебят напълно. Започна да диша тежко, прокара крайчеца на езика си по сухите си устни… Мозъкът й заповядваше да му каже, че ще се радва да не го види повече, но езикът й отказа да изпълни заповедта. Очите й се затвориха, за да прикрият дилемата и се отвориха рязко, когато почувства нежния допир на устните му върху бузата си. Гърчейки се в клопката, в която той я постави, навеждайки се над нея, тя едва доловимо извика в знак на протест.

— Шшт… Шшт… — Гласът му бе утешителен. Устните му се движеха по бузата й, докато тя безуспешно се мъчеше да запази самообладание.

— Напълно ли те обърквам? Може би напредвам прекалено бързо? — Гласът му беше плътен. — Кейси, не играя никакви игри. Когато намеря нещо, което желая, аз го спечелвам.

Самоувереността му, безусловната му надменност предизвика тръпки на възбуда у нея, въпреки че умът й се бунтуваше срещу тях. Направи последен опит да наложи контрол върху съзнанието си, но разбра, че сетивата й открито се бунтуват срещу допира на устните му, които докосваха клепачите й, устните й, притискаха се нежно, хапеха леко, галеха, обсебваха. Той повдигна глава и я погледна въпросително.

— Моето отсъствие ще ти даде време да свикнеш с мен. Няма да избързвам с нищо, но когато се върна, ще трябва да вземем някои решения.

Объркване затъмни очите на Кейси, докато зашеметеното й съзнание се блъскаше да намери отговор. Отърколи безпомощно глава на възглавницата, устните и се приготвиха за думата „не“, но не я изрече.

Той наблюдаваше как лицето й сменя постоянно изражението си.

— Сега отивам да говоря с доктора, после ще прибера нещата ти и ще ги занеса в апартамента ти. Какво да правя с чековете? Ще ги вложа в банката, ако ми дадеш влоговата си книжка.

Той си тръгна, стигна с бързи сигурни крачки до вратата, обърна се и й хвърли усмивка през рамо, преди да изчезне в коридора.

Кейси дълго лежа неподвижно и безуспешно се опитваше да осъзнае думите му. „Когато намеря нещо, което желая, аз го спечелвам…“ Не можеше да прогони тези думи от съзнанието си. Никога преди това не е била така уязвима. Беше физически и емоционално изцедена. Дали това беше причината да позволява на този мъж да поеме изцяло контрол над живота й? Следващия път, когато го види, обеща си тя, ще му благодари за всичко, което е направил за нея, и ще му каже да я остави на мира. О, боже господи, мислеше си тя, нямам нужда от това!

* * *

Дан замина за Япония в понеделник. Отби се за кратко в неделя вечер и Кейси се опита да му обясни чувствата си.

— Аз ще съм излязла от болницата, когато се върнеш. Благодаря ти за всичко. Наистина много ми помогна. Не бих искала да си мислиш, че не оценявам какво направи за мен, но мога да продължа нататък и сама. Винаги съм го правила. — Тя седеше на стол до леглото. За първи път го гледаше от изправено положение. Той изглеждаше някак си по-голям, по-уверен в себе си от друг път.

— Знаех си, че ще изглеждаш точно така в синия халат — каза той, без да обръща внимание на подготвената й реч. — Когато се върна, ще говоря с доктора и ще уредя график за прегледите ти, после ще заминем за Бенд. Много ще ти хареса там.

— Дан, млъкни! Дяволски съм уморена от твоите планове. Казвала съм ти го многократно! Не си малоумен, та да не можеш да го разбереш.

— Не, Кейси. Не съм малоумен, просто съм взел решение. Майка ми има в Бенд къща, която се нуждае от някой, който да я поддържа. Мама пътува често и не може да намери подходящ човек да се грижи за къщата, докато отсъства. Тази работа ще бъде идеална за теб. — Той седна на ръба на леглото. Тя почувства болезнено осезаемо широките му гърди и стройното му мускулесто тяло. Излъчваше повече мъжественост, от който и да е друг мъж.

— Все още ли се опитваш да изкупиш вината си? — попита тя остро, защото искаше да каже нещо, с което да прикрие чувството, че е победена.

Ръката му се протегна напред, сграбчи нейната и я измъкна от джоба.

— Защо винаги криеш ръцете си? — Разпери пръстите й върху дланта си и нежно погали заздравяващите шевове по ръката й.

— Не си сляп, можеш да разбереш! — Тя го погледна гневно и се опита да измъкне ръката си, но той вкопчи един от ранените й пръсти и отказа да я пусне.

— Наистина ли красивият външен вид е толкова важен за теб?

— Мислиш си, че съм глупава и суетна, нали? Нека ти обясня, господин Дан Мърлок: една жена трябва да използва всички средства, с които разполага, за да оцелее. През последните седем години си изкарвах прехраната с тези две ръце. Грижех се за тях като за някой скъп инструмент. Погледни ги сега. Как биха изглеждали, държейки шишенце с лосион за кожа или блестящ лак за нокти?

— Не бях поглеждал нещата от този ъгъл. — Загрижеността в гласа му и нещастното изражение на лицето му почти я поразиха. Преглътна буцата, която се надигаше в гърлото й, и извърна поглед от него. По дяволите, защо трябва да бъде толкова състрадателен? Бе връхлетял внезапно в живота й, но беше по-загрижен за нея и й бе оказал повече помощ, от който и да е друг след смъртта на майка й. Кейси не знаеше как да се справи и се криеше зад престорена шеговитост.

— Поне мога да избърша собствения си нос, докато оплаквам нещастието си. — Искаше да се усмихне, но устните й бяха като от гума. Опита се да говори леко и гладко, но гласът й подрезгавя.

— Вземаш ли все още болкоуспокояващи?

— Не вземам повече хапчета, отколкото са необходими. Не вярвам в тях.

— Добро момиче! Постъпваш точно като мен. — Той бавно се изправи и се извиси над нея. Тя не направи опит да повдигне глава, за да го погледне. — Помисли върху предложението да се грижиш за къщата на майка ми. Ще го обсъдим, когато се върна.

— Мога да ти отговоря още сега — не става! Не съм в отчаяно положение. Нямам нужда от подаянията на семейство Мърдок. Благодаря ти, но не желая — каза тя решително.

Дан седна отново на леглото.

— Понякога изпитвам огромното желание да те напляскам. Гордостта е чудесно нещо, но ти я държиш пред себе си като щит. Свали го, Кейси, няма място за гордост между теб и мен. — Изражението му придоби недвусмислен израз и през ума й мина мисълта, че от него ще излезе непоколебим противник. Имаше силни рамене и ръце. Чудеше се дали някога бе работил като дървар.

Погледът му обхождаше лицето й. Тя знаеше предварително за посещението му, но не направи никакъв опит да се разкраси, освен че среса косата си. Беше я подстригала малко по-къса около лицето си, за да пада напред върху бинтованото ухо и да прикрива дълбокия червеникав шев на челото й.

— Сигурна съм, че умът ти е още в Средните векове, Ланселот, когато жените са били бити, щом са отказвали да се подчинят или да следват господарите си. Сега сме в двайсети век и аз може да съм девица в беда, но не се нуждая от чужда помощ. Няма причини да се чувстваш отговорен за мен. Няма причини да се караме. Ние сме непознати един за друг и мисля, че е най-добре да си останем такива.

Внезапното присвиване на очите му я предупреди, че е ядосан и тя се въздържа да продължи. Нарочно извърна глава, за да обърне към него профила си.

— Това не е вярно, Кейси, и ти го знаеш, но сега няма да споря. — Гласът му дереше нервите й, както тебешир — черна дъска. Тя не можеше да възпре вълната от раздразнение, от която я побиваха тръпки. Странно, мислеше си, как гласът му може да бъде така успокояващ в един момент и толкова дразнещ с остротата си в следващия. Не бе лесно да проумееш този мъж.

Но сега гласът му бе подозрително мек.

— Искам чувствата между нас да са по-добри, когато си тръгвам, но очевидно няма да ми позволиш да го постигна.

— Започваш да разбираш. — Последвалата тишина я накара да се засрами от думите си, както никога досега. Трябваше да се извини. Да бъде груба бе против природата й, особено към този човек, независимо че я дразнеше. — Съжалявам, Дан. — Обърна очи към него, мразейки се, че не може да удържи сълзите си. — Моля те… Опитвам се да се преборя с тази промяна в живота ми. Трудно ми е да се справям, с каквото и да е друго. — Беше горда от тона на гласа си, който никак не издаваше дивото биене на сърцето й.

Топли пръсти погалиха лицето и ухото й. Тъмните очи я изучаваха.

— Разбирам как се чувстваш, но ще ти бъде по-леко, ако спреш да се бориш с мен… и със себе си. Няма да говоря повече за взаимоотношенията ни. Ще се върна другата сряда и ще те изпишем оттук. — Кейси облегна глава на стола, за да може да го вижда. — Изправи се, Кейси — каза той със затаен дъх и очи, приковани в пламналото й лице. — Искам да те видя изправена, преди да си тръгна.

Кейси откри, че механично се подчинява. Усещаше слабост в коленете, но се изправи, вперила очи в лицето му. Можеше да почувства топлината на тялото му и топлината на кръвта й, предателски нахлула в лицето й. Наведе глава, за да прикрие руменината си и погледна към ръката му, която държеше нейната. Силни пръсти я хванаха за брадичката и повдигнаха главата й така, че погледът й срещна неговия и всички свързани мисли изчезнаха от съзнанието й.

— Исках да те видя изправена до мен — каза той нежно. — Бих желал да те прегърна, но се страхувам да не те нараня. — Тя изучаваше лицето му. Не можа да разбере нищо друго, освен че беше учуден от изражението й. — Защо си изненадана?

Кейси отвори уста, но не проговори. Овлажни сухите си устни. Сякаш беше във вакуум, който я теглеше към него.

— Ти си… по-висок, отколкото си мислех — каза тя.

— Ти също и това ме радва. Няма да е необходимо да се навеждам много, за да те целувам. — Думите му бяха толкова тихи, че едва достигаха слуха й. Странни усещания се преплитаха в нея. Искаше й се да подхвърли нещо шеговито й остроумно, но ръцете върху гърба й — може би единственото място от тялото й, пощадено от летящото стъкло — и чувственият танц на пръстите му блокираха способността й да мисли разумно.

— Ти си една измамница, моя Гуинивиър. Отвън приличаш на напълно освободена жена, но дълбоко в себе си си нежна, ранима и много би желала да имаш някой, с когото да споделяш радостите и мъките на живота. Решил съм да бъда този мъж, но трябва и ти да го приемеш. — Той се усмихна, твърдите му устни се разтегнаха и откриха равните му бели зъби. Дяволитата му, закачлива усмивка изведнъж върна Кейси в реалността.

— Защо винаги трябва да казваш нещо, което да ме ядоса? — Отчаяно се надяваше, че той не усеща колко е развълнувана.

Той се изсмя тихичко, лицето му се оживи.

— Просто не мога да устоя. Харесва ми как реагираш, когато те дразня. — Ръката му беше на врата под косата й, той лекичко го притисна. — Положи глава на рамото ми за момент и ще видиш колко е удобно. Няма да те притискам, макар че много ми се иска. — Мекият му глас се проточи и тя неусетно му се подчини. — Това ли е ранената ти гърда? — Пръстите му нежно докоснаха превръзката.

— Да — промърмори тихо тя.

Дълго стояха така; гладката й буза, положена върху рамото му, а огромните му ръце — нежно галещи гърба й. Кейси затвори очи и се остави да бъде завладяна от мига. Чувстваше мекия плат на ризата му, чуваше туптенето на сърцето си, вдъхваше познатото й вече ухание на дъха му. Приятно й беше да е прегърната от силни мъжки ръце, да е защитена и… Обичана.

Очите й внезапно се отвориха. Какво ставаше с нея? Какво правеше тя? Не можеше да изпадне в положение на зависимост от този мъж… или от когото и да е друг!

— Не. Не… — каза тихо той, усещайки, че тя се отдръпва. — Остани така и ме целуни за довиждане. Приличаш на птичка, пърхаща с криле. Хайде, целуни ме. Ще имаш десет дни да решиш дали ти е харесало или не.

Без да се замисля, тя затвори очи, повдигна лице и предложи устата си. Устните му се притиснаха леко и нежно към нейните и Кейси отговори бързо с кратки топли целувки.

— Дори дамите от сънищата ми нямат такъв сладък вкус, моя Гуинивиър. — Той дишаше срещу устните й.

Лъчистите му очи се взираха в нея, главата й се замая после устните им отново се докоснаха. Притиснаха се един до друг спокойно и сладостно, без да обръщат внимание на отминаващото време. После той се отдалечи от нея.

— Пази се, докато ме няма.

— Ти също — продума тя засрамено.

Той се усмихна и я целуна едва доловимо, преди да се обърне рязко и да излезе от стаята.

Кейси погледна затворената врата и се зачуди каква беше тази странна лудост, която я обземаше, щом Дан беше до нея. Повече от вероятно е, мислеше си тя, че виждаше Дан Мърдок за последен път. Целувките му бяха един приятен момент от живота й, но всичко бе свършило. Сега можеше да започне да мисли за по-важни неща.

Съблече халата си и легна в леглото, но умът й някак си отказваше да се заеме с по-важните неща, а мисълта за високия тъмнокос мъж не я напускаше.