Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Love for All Time, 1983 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Алекси Георгиев, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 46гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Violeta_63(2009 г.)
- Разпознаване и начална корекция
- Dani(2013 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2013 г.)
Издание:
Дороти Гарлок. Любов завинаги
Американска. Първо издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 1993
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 954-459-074-9
История
- —Добавяне
Дванадесета глава
Кейси затвори вратата на апартамента си и се подпря на нея; болката в гърдите я влудяваше. Бе прекосила стълбището тичешком, след като пъхна огромна сметка в ръцете на благодарния таксиметров шофьор. „Добре ли сте, мадам? Добре ли сте, мадам?“ Думите му отекваха в главата й и едва сега тя им отговори на глас:
— Не, по дяволите! Не съм добре! Никога вече няма да съм добре!
С усилие се отблъсна от вратата и влезе в банята.
Лицето, което я гледаше от огледалото над мивката, беше бледо, бяло като стената зад главата й. Тя намокри един парцал, прилепи го към лицето си и въздъхна дълбоко. Не искаше да прилича на болник.
Шокът, който получи, щом се видя на телевизионния екран, върна с нова сила предишните й съмнения и страхове. Завинаги си бяха отишли миговете на облекчение и надежда, след като Мардж й каза за мастаденита си. Сега си припомни, че нищо не се е променило. Да дочака Дан при потискащото присъствие на Клаудия Уелс щеше да е най-голямото унижение на света.
Кейси захвърли дрехите си накуп на пода в банята, вмъкна се под душа и пусна водата докрай. Коленете й трепереха, беше се хванала здраво за крана, за да не падне. Стоя дълго под силната струя, косата й залепна за главата, водата пълнеше очите и устата й, стичаше се по белязаното й тяло. Главата й пулсираше, вратът и раменете я боляха. Гласовете, лицата, глъчката на летището не и даваха мира, мислите се тълпяха в главата й, сърцето й бе обзето от паника, която й се струваше непоносима. Когато водата стана леденостудена, тя я спря и се пресегна за избелелия хавлиен халат, окачен зад вратата.
Здравият разум й казваше, че слабостта в коленете се дължи отчасти на празния й стомах. Почти не бе яла предната вечер, а от сутринта не бе слагала залък в устата си. Косата й беше вир-вода и висеше на кичури, но тя отиде до кухнята, отвори хладилника, погледна вътре и пак го затвори. Да не би да полудяваше? Двете с Джуди го бяха изчистили, преди да замине за крайбрежието! В шкафа намери консерва от риба тон, отвори я и започна да яде с гръб към плота.
Внезапно я обзе чувство за вина, че е напуснала Фред, без да му каже и дума, след като беше така отзивчив към нея и я доведе със себе си в Портланд; въпреки това не съжаляваше за моменталното си решение да си тръгне. Какво я беше прихванало, та изобщо отиде на летището?
Дан е героят на деня, гордо си помисли тя. Ще дава интервюта, ще го снимат. Лицето му ще се появява във всяка емисия, помисли си тя нещастно. Нямам смелост да го погледна! Не мога да го гледам, придружен от Клаудия Уелс… Тя остави преполовената кутия риба на плота, защото почувства, че няма да успее да преглътне нито хапка повече. Беше нещастна, самотна, разкъсвана от ревност…
Звукът от превъртането на ключ я стресна и върна в реалността, сърцето й подскочи в гърдите. Краката й се бяха схванали. Стоеше, без да помръдне, в средата на стаята и наблюдаваше очарована как веригата на вратата се изпъна. Навън някой псуваше приглушено.
Дан!
— Отвори проклетата врата, Кейси!
„Кейси! Той беше ядосан!“ Обзета от паника повече от когато и да е през живота си, почти без дъх, тя събра достатъчно кураж, за да промълви:
— Не искам да те виждам. Върви си и ме остави сама.
— Ще отвориш ли вратата или да я разбия? — Тонът му я смрази, по гърба й полазиха тръпки. — Отваряй, да те вземат дяволите! — Говореше на пресекулки, с глас, който никога не бе чувала. — Не желая да правя сцени, но ще действам пряко желанието си, ако не отвориш вратата.
Кейси стоеше като залепнала към пода, неспособна да отговори. От другата страна на вратата се възцари тишина. Тръгваше ли си? Тя почти повярва в това, когато веригата се отпусна.
Тряс! Беше ритнал вратата! Дървото, което крепеше веригата, се пропука, но удържа. „О, божичко!“ — крещеше безмълвно тя. Някой ще извика полицията! Едва успя да си го помисли и вторият удар отпори веригата от вратата и я отпрати с трясък в стената.
Дан стоеше пред нея и я гледаше втренчено. Фигурата му изпълваше рамката на вратата, лицето му беше изкривено от гняв. Той стискаше и отпускаше юмруци, като че искаше да я удари. Приличаше на тигър, държан в клетка, готов ей сега да скочи върху нея.
— Какво, по дяволите, се опитваш да направиш с мен? — изстреля думите като бомба в надвисналата тишина. Почака за миг и когато Кейси не му отговори, затвори вратата с трясък. — Преобърна живота ми с главата надолу. Да те вземат дяволите!
Изглеждаше изпълнен с омраза към нея.
Кейси не можеше да мисли, не можеше да чувства, не можеше да се движи. Когато проговори, думите й бяха вдървени и гласът не приличаше на нейния.
— Не желая присъствието ти.
— Не ми пука какво желаеш! — изкрещя той и пристъпи навътре в стаята, като я гледаше изотгоре. — Няма да се държиш с мен като с някой пубертет, който се е прехласнал по теб. Бях търпелив, знаех, че нервната ти система е преживяла шок от катастрофата, но повече няма да приемам това като оправдание за нерешителното ти отношение към мен! — Яростта му нарастваше с всяка дума. — Бягството ти от Фред на летището беше необмислено и неприлично. Изплаши и двама ни до смърт! Ако не бях сигурен, че ще дойдеш тук, щях да се обадя в полицията. Преживях отвратителен ден, уважаема. И твоето бягство съвсем не беше най-незначителното ми преживяване! — Отривистият му тон издаваше някакво отчаяние.
— Не бях…
— Не желая да ми поднасяш половинчати извинения — изръмжа той.
Тя го гледаше втренчено. Разгневените му тъмни очи привличаха погледа й като магнит.
— Въобще не смятам да ти се извинявам. — В очите й проблеснаха гневни пламъчета. — Не съм вещ, която да притежаваш. Не сме в Средновековието, сър Ланселот!
Искрящите й очи срещнаха неговите.
— Толкова по-добре за теб, милейди, че не сме. — В тона му имаше леден сарказъм.
Тя се отправи към спалнята, но той се изпречи на пътя й.
— Напусни апартамента ми, Дан — рече тя хладнокръвно.
— Това е моят апартамент, аз платих наема — жестоко промълви той.
— Тогава аз си тръгвам.
— Нищо подобно няма да направиш. Ще стоиш ето тук. — Гласът му бе тих и твърд като стомана.
— Не съм длъжна! — кресна му тя. — Не съм длъжна да стоя тук. Просто искам да остана сама.
— За да потънеш в самосъжаление? Ти си единствената красива жена на света с белег на лицето. О, горката Кейси!
— Млъкни! Млъкни! — изпищя тя. По лицето й се стичаха сълзи, но тя не ги усещаше. — Искаш да стъпчеш гордостта ми? Това ли искаш? — Очите й грееха като звезди. Устата й трепереше, когато говореше. — Мога да охладя ентусиазма ти дяволски бързо. Мога да те обърна в бяг като изплашен заек. — Тя го гледаше; а очите и всяка черта на лицето й издаваха разочарование и болка. Пръстите й трескаво развързаха колана. Тя разтвори халата, отхвърли го назад и го остави да се свлече на земята. Стоеше гола пред него. Ръцете и сграбчиха мокрите коси и ги събраха на топка над главата й, излагайки на показ грозотата на белязаното й лице и ухо.
— Погледни ме! По… гледни… ме! — Тя крещеше, произнасяше думите отчетливо, за да им придаде по-голяма сила. Завъртя се във всички посоки, за да добие Дан пълна представа за осакатената й гърда и лабиринта от белези по тялото й. Трескавите й просълзени очи го гледаха втренчено, лицето й бе изкривено от страдание. — Гледай! Искаше да ме видиш, като се любехме. Сега имаш възможност. Гледай! Гледай! — Думите изхвръкваха от устата й, като че ли нямаше контрол над тях. — Е… не се ли радваш, че те накарах да чакаш, за да видиш атракцията на дневна светлина? — Гласът й се извисяваше, в него се прокрадваше истерична нотка, макар хлиповете да я задушаваха. Думите й звучаха насечено, гласът й тънеше в отчаяние.
Дан я гледаше като онемял. После решително се раздвижи.
— Любима… защо правиш това със себе си? — Опита се да я задържи, но тя отблъсна ръцете му.
— Ето ме цялата в цвят! Каквото виждате, това и получавате, момчета! — Тя се завъртя на пръсти. — Не предпочитате ли това край себе си на телевизионния екран вместо… госпожица Клаудия Уелс? — рече тя подигравателно. Чувстваше се замаяна.
— Кейси, престани! — В очите на Дан проблесна синкав пламък и пръстите му й причиниха болка, когато я сграбчиха за раменете.
Изведнъж гневът, който я бе привел в движение, секна. Коленете й се огънаха, устата й увисна. Гласът й бе заглушен от хлипове, раздиращи цялото й тяло. Дан тихо изстена и я пое в прегръдките си.
— Избълвай го, любов моя, избълвай всичко. — Гласът му се носеше някъде над главата й. — Плачи, моя Гуинивиър. Плачи и после ще поговорим. — Той я притискаше към себе си, чакаше бурята от сълзи да отмине.
Тя бе изтощена и не му се противопостави, когато я взе на ръце, отнесе я до дивана и приседна, държейки я в скута си.
— Любима, не знаех колко дълбоко си наранена. От това ли се страхуваше? Мислеше, че любовта ми е толкова плитка, че ще се изпари, когато видя белезите по тялото ти? Зная, че са там, скъпа. Виждал съм ги. Докосвал съм ги. Лежах на масата до теб и кръвта ми се вливаше в твоята, докато те шиеха. — Той отърка устни в мократа й буза. — Белезите по тялото нямат значение за мен. Ти си цялата онази прелестна сладост и любов, която някога съм желал. Така исках да докосна гърдата ти, за да знаеш, че за мен е без значение, че не е идеална като другата. Шшт… не плачи, моя Клемънтайн.
Но тя плачеше. Плачеше, а отворената й уста бе прилепнала към меката му риза. Той поглади косата й. Устните му проследиха белязаната страна на лицето й.
— Не тъгувай, любов моя. След няколко месеца всичко ще свърши и никой, освен мен няма да вижда останалото. — Той я люлееше в ръцете си. — Сега, когато зная какво те тормози, нещата ще се оправят.
— Но… има още нещо! Вината за злополуката не беше твоя. — Тя преглъщаше хлиповете си, заровила лице в ризата му. — Не трябва да се чувстваш виновен.
— Виновен? — повтори той в ухото й. — Кой, по дяволите, се чувства виновен? — Кейси не отговори. Подновени хлипове разтърсваха тялото й. — Не се чувствам виновен, че блъснах колата. Беше нещастен случай. Можеше да бъде избегнат, ако работеха задните ти светлини. Превозих колата ти до най-близкия сервиз и човекът ми каза, че е извадил бушона, защото светлините ти не работели. Нямал с какво да го замени и ти си решила да рискуваш; потеглила си към къщи без задни светлини. Не се чувствам виновен за произшествието, освен дотолкова, доколкото се радвам, че се случи. Не мога да не се радвам, защото благодарение на него ти се появи в живота ми. Съдбата реши да ни срещне, скъпа — точно по този начин.
— Знаел си, че задните ми светлини не работеха онази нощ?
Той люлееше голото й тяло в ръцете си и побутна брадичката й така, че да може нежно да целува потъналото в сълзи лице.
— Нямаше значение. — Очите му бликаха повече любов от когато и да било и тя почувства, че сърцето й се изпълва с щастие, а душата й полита към облаците. Тя обви ръце около него. — Обичам те — каза той простичко и впи поглед в очите й.
— И аз те обичам. — Гласът й бе напрегнат, тя се притискаше към него с всички сили. — Сигурен ли си? Сигурен ли си, че белезите ми…
— Замълчи, любов моя. Трябваше да настоявам лампата да остане светната онази първа нощ. Мислех, че си свенлива с мен. — Той зарови лицето си в извивката на врата й. — Искам да се любим, милейди. Но се нуждая от един душ, а пък вашата коса е мокра.
Кейси взе лицето му в ръцете си и прокара устни по неговите с неописуема лекота.
— Клемънтайн изобщо не се възпротиви, когато правихте любов в каруцата, а ти не се беше къпал, откакто прекосихме последната река. — Тя хапеше устните му и с удивление забеляза как той потръпва. — Обичам те. — Пръстите й започнаха да разкопчават ризата му.
На лицето му изгря щастлива усмивка, той я свали от скута си и се изправи. Никога не бе се чувствала така дива и свободна. Той остави ризата си да се свлече на пода. Когато най-накрая се изправи пред нея, обут само в боксьорските си гащета, Кейси обви ръце около него.
— Леля Беа отсъства днес — дрезгаво прошепна той.
Тя се засмя щастливо до гърдите му.
— Исках да направя това миналата нощ, когато влезе в стаята ми. Обожавам допира на кожата ти…
— И твоето присъствие ме влудява — прошепна той.
Кейси се свлече на пода, придърпа Дан до себе си и плъзна тялото си върху неговото. В очите й се отразяваше вселена от любов и копнеж.
— Обичам те… с цялото си сърце. Животът ми би бил дяволски противен без теб. Няма да те дам на никого, ще се боря с всички Клаудия Уелс по света, за да те задържа при себе си. — Тя шепнеше срещу устните му. Повдигна глава и му се усмихна щастливо, после настани устните си върху неговите за продължителна и нежна целувка.
Реакцията му почти я стресна. Той я стисна в прегръдките си и се претърколи, после вдигна глава, за да вижда лицето й. Не бе се надявала, че ще съзре толкова любов в очите на мъж — очи, приковани към нея. Почувства се истински обичана и желана.
— Обичам те. Ще загина, ако те няма до мен. Обичам всичко в теб — гордостта ти, прямотата, свободолюбивия ти дух, златистите ти очи, в които ще се взирам, когато телата ни се съединяват. — Зарови устни в ухото й, което по-рано не се бе осмелявал да докосне, после ги прокара по гърдата, която бе крила от него тъй дълго.
Беше толкова по-сладостно от преди… Кейси лежеше с притворени клепачи, а галещите му ръце изпращаха вълни на удоволствие навсякъде по тялото й. Беше нежен, бавен любовник; сега тя го прие с разтворени обятия… Чу как тихо мърмореше любовни думи, преди устата му да се влее в нейната, а после вече беше глуха и сляпа за всичко.
Слънцето пълзеше по килима, промъкваше се по преплетените им тела. Дан се повдигна на лакът и я погледна с лице, огряно от любов. Ръцете й се сключиха около него, дланите й галеха гладката кожа на гърба му.
— Така се изплаших… на летището. Болката беше толкова силна, че почти ми се искаше да не бях влюбена в теб така отчаяно. — Споменът раздвижи устните й срещу лицето му.
— И аз се изплаших. Само знаех, че няма да разреша на този самолет да ме отведе далеч от теб. Бедният глупак, нервите му така се бяха изпънали, че щеше да полудее, преди да стигнем Куба. Бях изплашен, но не по-малко се изплаших, когато не успях да те намеря, след като Фред ми каза, че си там. — Зъбите му се впиха безмилостно във врата й. — Глупавичката ми, как можа да си помислиш, че е възможно да предпочета тази фалшива, натруфена, търсеща популярност кинозвезда пред теб?
— Престани! Не ме гъделичкай… знаеш ли какво ще се случи?
— Давай — засмя се той. — Нека се случи.
— Престани! Престани! Моля те, престани! Преживях злополука! Ранена съм! Гади ми се! — кикотеше се тя неудържимо.
— Охо! Охо! Кажи ми, като наближи моментът. Тогава ми кажи онова, което искам да чуя, и ще спра.
— Обичам те… обичам те! Ах ти… тиранино… Смехът им изпълваше всеки кът от стаята. Ръцете му бяха сплетени около нея, те се търкаляха по пода, огрени от слънчева светлина.
— Правиш ме така щастлив — рече той между целувките.
— Радвам се! — блажено въздъхна тя и се отдаде на целувката му. Малко по-късно го погледна, а в очите й блещукаше любов.
— Дан, мислиш ли, че е възможно в следващия си живот да пътуваме на космическа станция някъде из пространството?
— Защо не, принцесо! Но ти не се притеснявай. Ще те намеря. — Гласът му беше изпълнен с вяра, а на устните му грееше щастлива усмивка.