Дороти Гарлок
Любов завинаги (11)

Единадесета глава

В тишината на голямата стая Дан се обърна и я погледна. За миг в очите му проблесна безпокойство.

— Ще се оправиш, нали?

Кейси мълчаливо поклати глава и тихичко въздъхна. Очите й намериха неговите.

— Ще се оправя, но ужасно ще ми липсваш.

— Ти също ще ми липсваш.

— Ще те заведат ли при някоя от онези гейши? — В очите й блещукаха заядливи пламъчета, докато изучаваше профила му.

— Имаш ли нещо против? — Той й се усмихна гальовно, както само той можеше.

— Разбира се, че ще имам против… и още как!

Той се засмя и потърси ръката й. По-късно отби колата й към летището, откъдето щеше да хване всекидневния полет за Портланд.

— Леля Беа ще се грижи за теб. Ако не искаш да оставаш сама през нощта, тя ще дойде да спи в стаята на майка ми.

— Знам, тя ми предложи. Нямам нищо против да стоя сама. Освен това Сади ще е с мен. Ако някой непознат се приближи, тя ще започне да лае.

— Това е сигурно. Казах на Фред да наминава от време на време.

Кейси го погледна учудено:

— Защо си му казал?

— Защото искам да съм сигурен, че ще си добре, моя Гуинивиър.

— Благодаря ти за грижите, но ми се струва глупаво да ангажираш Фред. Ще отсъстваш само пет дни.

— Сигурен съм, че това ще са най-дългите пет дни в живота ми. — Той придърпа ръката й към устните си и нежно целуна върха на пръстите й. — Така ми се иска да дойдеш с мен.

— На мен също.

Спря на паркинга.

— Ще дойдеш ли?

Тя поклати глава:

— Мразя сбогуванията. — Страхуваше се, че ще избухне в плач веднага щом той тръгне. — Кога излита самолетът ти?

— Имам един час, след като пристигна на летището в Портланд.

— Не се преуморявай много от работа, а? И… се пази?

Той й се усмихна нежно:

— Ще се пазя.

Прегърна я и я придърпа към себе си. Тя го обгърна с ръце и стисна очи. Беше станала толкова зависима от него през изминалите няколко седмици. Той си нямаше и понятие колко й бе нужен.

— И не забравяй, че те обичам, Клемънтайн.

— И аз те обичам.

— Сигурна ли си, че ще намериш пътя до вкъщи? — Тя поклати глава и той я целуна страстно. — Трябва да вървя.

Той излезе от колата и взе куфара си от задната седалка. Кейси се премести зад кормилото. Той се наведе и я докосна с устни през прозореца на колата.

— Обичам те. — Тя не беше сигурна дали изобщо е произнесла тези думи.

Дан тръгна към изхода, без да се обърне назад или да помаха. Тя го следи, докато се скри от погледа й; думите „Обичам те“ все още ехтяха в главата й. Стоя така, докато малкият син самолет потегли, обиколи пистата и се отправи на северозапад.

Кейси прекара един спокоен следобед в стаята на горния етаж пред шевната си машина. Беше намерила една трикотажна риза на Дан в дрешника и по нея извади кройка от вестник. Засмя се, като изрови от багажа си плата на широките райета, и за секунда дори се поколеба дали да не му ушие риза от него. Искаше тази риза да бъде по-специална, затова избра едно парче старомодно синьо трико. Частите, които скрои, бяха големи и лесно се шиеха; работата напредваше бързо. Дрехата бе почти завършена, с изключение на бялата яка, която щеше да постави по-късно, когато Сади започна да лае и тя чу затръшване на автомобилна врата.

Надникна през прозореца и се затича към вратата.

— Здрасти, Фред.

— Как я караш, Кейси?

— Добре. Как е Мардж?

— Чудесно. — Той се засмя. — Свършихме с дежурните официалности, сега кажи какво студено имаш за пиене?

Кейси му отвърна с усмивка и го поведе към кухнята. Фред й харесваше. Това беше третото му посещение, откакто Дан бе заминал, и всеки път изпълняваха един и същи ритуал.

— Какво ще кажеш за една бира?

— Прекрасно. Мардж ми поръча да ти предам, че ще дойде утре. Джейн ще бъде на детска градина.

Кейси извади една запотена чаша от фризера и кутия бира от хладилника.

— Не е нужно да минаваш всеки ден, Фред. Справям се отлично.

— Не се безпокой, Кейси, почти ми е на път. — Той понижи глас и прошепна заговорнически: — Това е най-малкото, което мога да направя за малкото си братче.

— Малко? — Тя поде смеха му и седна до него.

Внезапно стана сериозен.

— Обичаш ли го, Кейси? Обичаш ли го истински? — За първи път й задаваше личен въпрос.

Тя дълго го гледа.

— Да, обичам го — отвърна тихо.

Той се пресегна и нежно потупа ръката й.

— Радвам се, дяволски се радвам. — Той глътна бирата си и се изправи. — Утре няма да се отбия, цял ден ще бъда на юг в лагера за сечене. — Тя го изпрати до вратата. — Днес Дан се обажда, каза да ти предам, че му липсваш.

— Фред! За бога! Защо не ми съобщи веднага? Каза ли дали работата му върви добре?

— О, да, движи се по разписание. Трябва да е тук вдругиден.

„Обеща да се обади от Портланд, за да ми каже по кое време да отида да го прибера“ — мислеше си Кейси, изправена на стълбите, гледайки как братът на Дан се отдалечава. Още два дни и Дан ще си бъде вкъщи! Онова, което щеше да се случи, беше неизбежно: не можеше повече да живее в страх.

На следващия ден дойде Мардж и Кейси й показа ризата.

— Мислиш ли, че ще я хареса?

— Непременно ще я хареса — ако не заради друго, то поне заради това, че ти си му я ушила. Той наистина си пада по теб, Кейси. Не съм си представяла, че Дан може да хлътне толкова, но трябваше да се сетя, че ще стане така, щом открие жената на живота си. Съвсем като Фред е.

— Познаваме се от много скоро. Не съм сигурна, че това, което изпитва към мен, е любов. Нощем се будя и си мисля, че живея в сън. Не е за вярване, че след всичките онези жени, които е познавал, е избрал точно мен. — Кейси зарея поглед някъде в далечината.

— Да не би нещо да не е наред?

— Нещо да не е наред? — Кейси бе върната обратно в реалността. — Почти всичко. Как можеш да ме питаш, след като ме виждаш?

Мардж въртеше чашата в ръцете си.

— Онази вечер щях да напердаша разглезеното дете на Люси. Щях да се обадя, но реших, че колкото по-малко се каже, толкова по-добре.

— В първия момент бях като простреляна — призна си Кейси. — Но не бива да виним детето. Мислех си, че не съм суетна, но явно съм нещо става със самочувствието ми, когато си помисля, че някои хора се отвращават от външния ми вид.

— Белегът ти се струва огромен, защото е на твоето лице. Нито едно от децата ми не спомена и дума за това. Мисля, че дори не са го забелязали. Кейси… ще трябва да живееш с него само още няколко месеца. Дан ми каза, че пластичната операция може почти изцяло да го заличи. — Мардж я погледна обнадеждено.

Кейси поклати глава.

— Не става въпрос за лицето ми. Аз цялата, от раменете до коленете, съм един белег. Белези, които не могат да бъдат заличени. Гърдата ми е несиметрична… и грозна. Коремът и бедрата ми са целите в бръчки и ръбове. Никой мъж, дори Дан, който си мисли, че ме обича, не би ме пожелал, ако види тялото ми. — Сълзите, който така лесно прииждаха след катастрофата, напълниха очите й.

Двете се гледаха безпомощно.

— Грешиш, ако си мислиш, че това има някакво значение за Дан. Ако един мъж те обича истински, той би се задоволил и с по-малко от съвършенството. Истинската любов е разбиране без думи, взаимно доверие, споделяне, опрощаване. Любовта прощава всякакви грешки и слабости на човека.

— Благодаря ти за хубавите думи — рече тихо Кейси. Очите й все още гледаха безпомощно. — Това е проблем, пред който ще трябва да се изправя, когато се върне Дан. Ако това бе станало по-рано, връзката ни едва ли щеше да се задълбочи толкова, но така се получи.

— Дай му поне един шанс. Повярвай ми, Кейси, мъжете в семейство Мърдок са силни. Когато обичат, обичат от цялото си сърце. — Очите на Мардж се молеха заедно с думите й; в тях се четеше истинска загриженост.

— Дан е… съвършен физически! О, Мардж, само ако можеше да видиш гърдата ми, щеше да ме разбереш.

— А ти трябва да видиш къде… беше моята. — Тя произнесе думите спокойно гласът й дори не трепна.

— Беше? — Кейси гледаше като зашеметена. — О, Мардж!

— Не гледай така ужасено. Преди четири години боледувах от мастаденит. Минала съм вече възрастта за раждане. Но сексуалният ни живот никога досега не е бил добър. — Тъмните й очи заблестяха. — В началото се притеснявах, но Фред ме убеди, че любовта ни може да замести всяко несъвършенство на телата ни. Сега сме по-близки от, когато и да било, защото разбрахме, че имаме нужда да си обръщаме внимание един на друг.

— Какво мога да кажа? — Кейси се усмихва през сълзи. Сега плачеше за Мардж, не за себе си.

— Не казвай нищо. — Мардж погледна часовника си. — Трябва да прибера Джейн. Ваканцията ми за тази седмица свърши. — Тя изплакна чашата си и я остави на сушилника. — Вече съм се настроила, че ще ми бъдеш етърва, не ме разочаровай!

По-късно Кейси отиде у леля Беа. Двете вечеряха мълчаливо и Кейси се прибра вкъщи преди мръкване. Дан се връщаше утре. Мисълта не й даваше мира. Ще поговорим за това, когато се върна, беше казал той. Погълната изцяло от мислите си, тя заключи вратите, качи се в спалнята си и легна на леглото, което беше делила с Дан. Много преди края на вечерта тя бе решила, че щом Дан се върне и обсъдят въпроса, с връзката им ще бъде свършено. И въпреки това, разсъждаваше тя, не мога да живея повече така. Тя изрепетира какво ще му каже, оттренира отказа си и започна да планува магазина, който щеше да е единственият й начин за препитание след края на операциите.

Мислите й не я оставиха да се наспи добре и тя се събуди изморена и апатична, обзета от мрачно предчувствие, от което я избиваше на сълзи. Разхождаше се из притихналата къща по хавлия и чехли; нахрани Сади, подреди списанията и вдигна, вестниците.

Когато чу някаква кола да набива спирачки и две врати да се затръшват едновременно, Кейси изтича да види какво става. Фред и леля Беа се качваха по стълбите. Тя бързо отвори вратата.

— О, Кейси! — проплака леля Беа.

Кейси застина.

— Лельо Беа… Фред… какво се е случило?

Фред стоеше, а в очите му имаше страх.

— Самолетът на Дан е бил отвлечен. На борда имало някакъв терорист с привързан около кръста експлозив, който казал, че ще взриви самолета, ако не го откарат до Куба.

Краката й се огънаха и Кейси се хвана здраво за дървената каса на вратата.

Бомба… в самолета на Дан?

— Съобщиха го по сутрешните новини и преди да дойда тук, се обадих да разбера дали той е на борда.

— Не може ли да отидат до Куба и да стоварят този перко? — Тази сутрин леля Беа изглеждаше много по-възрастна. Бузите й бяха мокри от плач, а косата й, друг път фризирана, сега беше в безпорядък.

— Нямат гориво да стигнат до Куба. Трябва да се приземят, но онзи се кълнял, че ще взриви самолета, ако само се опитат.

На Кейси започна да й се повдига. Леля Беа видя, че й прилошава и побърза да я подкрепи, придържайки я през кръста.

— Сигурен ли си, че не е журналистическа измислица? — Гласът й като че долиташе от другия край на тунел.

— Не е измислица, Кейси — убедено рече Фред. — По дяволите всички перковци по целия свят! — Той удари с юмрук по вратата.

Кейси се мъчеше да се овладее и се втурна по стълбите.

— Отивам в Портланд. Трябва да съм там…

— Остани тук, Кейси. Фред заминава. Той ще се обади веднага щом разбере нещо. — Леля Беа се затича след нея по стълбите. — Тук ще си по-добре. Не можеш да помогнеш с нищо в Портланд.

— Отивам! Отивам! — Кейси се обърна. — Фред?…

— На летището ме чака самолет. Отклоняват всички самолети от Международното летище, но можем да се приземим на едно малко частно летище и да се придвижим дотам с кола. Мисля, че имаш пълното право да си там, така че побързай.

По време на краткия полет до Портланд в ума на Кейси постоянно се въртеше едно и също: „Ти си моята Гуинивиър… аз съм твоят Ланселот… Любели сме се в каруцата, когато пресичахме прерията, моя Клемънтайн. Били сме заедно хиляда години, ще изкараме още петдесет“. Дали това беше краят на времето им заедно през този живот? Дали някога в далечното бъдеще ще се срещнат на някоя далечна планета или на някой космически кораб, обикалящ около земята? Страхът я обграждаше отвсякъде, като стена. Тя затвори очи при мисълта, че може да не го види повече и в съзнанието й се върна тялото му с широки рамене, мъжествен, изправен насред спалнята й. В този момент я обзе такова отчаяние, че едва не изгуби разсъдъка си.

Кейси слезе от самолета, схванатите й крака едва я довлякоха до колата, която ги чакаше, за да ги откара до Международното летище. Шофьорът им разказа, че огромният „Боинг 747“ е на тридесет и пет минути път от летището, че терористът се качил на самолета в Хонолулу и веднага заявил исканията си на пилота.

— Това е всичко, което мога да ви кажа. Властите са доста неразговорчиви.

Името Мърдок им беше като пропуск през пунктовете, поставени да спират всякакъв достъп до летището. Позицията беше поставила постове около цялата писта и разрешаваше преминаването само на персонал и линейки. Те слязоха от колата и преминаха през тълпата от военни, и формени полицаи, телевизионни екипи и журналисти, въведоха ги в една стая, отделена за уплашените роднини и пътниците в самолета. Фред разпита за новините някакви служители, които изглеждаха доста разтревожени и му отговориха уклончиво. Никой не искаше да се обвърже с някаква конкретна информация или да дава напразни надежди. Един телевизор беше поставен в ъгъла на стаята и хората седяха мълчаливо и гледаха, чакаха, молеха се, плачеха тихичко. Минаваше количка с кафе и студени напитки. Кейси мълчаливо поклати глава, когато й предложиха напитка, но Фред взе две пластмасови чаши с кола и бутна едната в ръката й.

— Ще се разпаднеш, ако не се стегнеш малко. Изпий това, поне ще имаш с какво да се занимаваш.

Зашеметена от паника, Кейси чуваше туптенето на сърцето в ушите си. През цялото мъчително пътуване от Бенд до летището тя нито веднъж не се бе сетила за лицето си или за това, че не беше сложила шала на главата си. Сега опипа с ръка бузата си и усети грубата кожа, без да осъзнава или да обръща внимание на това, че привлича погледи върху себе си. Изведнъж ясен глас изпълни стаята; тя се изправи и насочи вниманието си към екрана.

— Репортерският екип на Осми канал е на Международното летище и ще предава за вас последните новини около отвличането на самолета „Боинг 747“ със сто четиридесет и трима пътници. Беше потвърдено, че на борда се намират няколко известни личности, между които Дан Мърдок, ръгбист с международна известност, и Клаудия Уелс, телевизионна и театрална звезда. Летището в Портланд е затворено и всички самолети се отклоняват към Ванкувър и Сиатъл. Последните новини, които ни бяха предадени от контролната кула, са, че пилотът забавя преговорите, с цел да изхаби колкото е възможно повече гориво и да убеди терориста, че самолетът трябва да кацне в Портланд за зареждане с гориво. Останете на този канал. Екипът ни е разположен на пистата и вие първи ще видите, благодарение на новините на Осми канал, приземяването на самолета… ако изобщо се приземи.

Лицето на говорителя изчезна от екрана и камерата бе обърната към небето. Кейси отчаяно се отпусна назад.

Някаква жена започна да плаче.

Кейси не беше усетила, че е сграбчила ръката на Фред, докато той не се опита да я изкопчи от нейната.

— Ще отида да видя какво друго мога да разбера.

Тя поклати глава. Беше се превърнала в робот, в някакво автоматизирано тяло без разум. Мислеше единствено за Дан — огромен, нежен, усмихнат…

Във въздуха се носеше неспокойствие. Роднините стояха на малки групички и взаимно се крепяха. В стаята беше тихо. Единствено гласът от екрана не спираше да бърбори — за придвижването на камерите, за полицейските постове…

— Току-що ни предадоха кратко съобщение от контролната кула. Терористът се е съгласил да позволи на жените и децата да напуснат самолета. За съжаление все още е твърдо решен да взриви самолета, в случай че не зареди с гориво и не излети отново. Останете с Осми канал.

Фред се тръшна на седалката до нея и обгърна раменете й.

— Обадих се на Мардж и й казах да гледа новините. Тя ми съобщи, че го давали и по националната телевизия и че гледа това, което и ние виждаме тук.

Чу се врява и всички се затичаха към прозорците.

— Ето го! Каца!

Кейси чу боботенето на моторите и видя как огромният сребристосин самолет започна да се спуска от ясното небе и да се отправя към дългата писта. Зашепна някаква молитва, докато наблюдаваше как колесниците докоснаха земята, подскочиха леко и се плъзнаха по ивицата бетон. Сърцето й повтаряше в такт: мили, мили, мили. Самолетът намали скоростта си и вече едва пълзеше; зави и се отправи към най-отдалечения край на пистата. Хората в стаята стояха като онемели край прозорците и гледаха.

Камионче с човек отзад в каросерията, вдигнал ръце високо над главата си, се приближаваше бавно към самолета. Гласът на говорителя изпълни стаята.

— Служителят се опитва да убеди терориста да позволи на камиона със стълбата да се приближи, за да могат жените и децата да напуснат самолета. Само след минути ще разберем дали той ще успее.

Съобщението бе последвано от дълга пауза. Напрежението осезаемо нарастваше — свежа вълна от безпокойство заля чакащите хора.

— Това копеле може всеки момент да вдигне самолета във въздуха — изкоментира червендалест мъж на средна възраст с огромен провиснал корем.

Забележката накара една млада жена да зарови лице в шепите си и да избухне в плач. Фред се приближи към мъжа.

— Млъкнете! — ядосано му се скара той. — Всички добре разбираме какво става и без да го изричате на глас.

Кейси едва чу гласа на говорителя, който обясняваше възбудено, че вратата на самолета е отворена и стълбата е прикрепена. Това го виждаше и сама. Някой зад нея въздъхна облекчено, когато млада жена, хванала за ръка малко дете, слезе по стълбите и се затича към сградата на летището. След като жената напусна самолета, няколко човека от стаята, просълзени от радост, забързаха надолу по коридора да я посрещнат.

Кейси не откъсваше очи от вратата с безумна надежда, че след като и последната жена напусне самолета, ще започнат да слизат мъжете, но това не стана. Стълбата се отдалечи и вратата се затвори. Страхът и ужасът, които обединяваха останалите двадесетина човека в стаята, ги караше да наблюдават безмълвно. Кейси имаше чувството, че някой бе изпомпал въздуха от стаята; беше й трудно да мисли, да гледа, да диша. За момент си помисли, че ще повърне, но преглътна няколко пъти и остана до прозореца, взряна в затворената врата на самолета.

Говорителят се появи на екрана в близък план, стиснал в ръката си куп бележки. Кейси го гледаше в устата, примряла от страх. Камерата се измести и показа лицето на младата жена, стояща до него.

— Дамата до мен е госпожица Клаудия Уелс, позната ни от постановката на Бродуей „Страстна зора“. Според нея човекът, който е убедил терориста да разреши на жените и децата да напуснат самолета, е Дан Мърдок — известен ръгбист. Бихте ли споделили с нас, госпожице Уелс, какво почувствахте, когато разбрахте, че самолетът е отвлечен?

Камерата се приближи.

— Изплаших се! Дяволски се изплаших! Ако не беше Дан, всички щяхме да изпаднем в паника. Той е чудесен! През цялото време така хладнокръвен и разсъдлив… Обещах му да го изчакам…

— Извинявайте, че ви прекъсвам, госпожице Уелс, но имам новини. Чудесни новини! Терористът е бил разоръжен! Вратата на самолета е отворена и стълбата е прикрепена. Преживяхме дълги мигове на неизвестност, но ето че всичко свърши. Пилотът предаде по радиостанцията, че Дан Мърдок е успял да изтръгне фитила от динамита, след като надвил изнервения терорист. Страхували се, че той просто чака самолетът да се отдели от земята, за да взриви бомбата.

Кейси се обърна и положи глава на рамото на Фред; не й се вярваше, че кошмарът е свършил.

— О, боже! О, боже! Така се бях изплашил! — непрекъснато повтаряше Фред.

Тя се вкопчи в ръката му.

— Наистина ли свърши? — Гласът й трепереше.

— Наистина! — Фред се усмихна облекчено. — Ще успееш ли да се съвземеш? Ще отида да го доведа тук, когато го пуснат. Предполагам, че ще искат да отговори на някои въпроси.

— Ще се оправя.

Тя стоеше, подпряна на стената, олюлявайки се под тежестта на умората. Погледът й се върна на екрана, а ушите й доловиха гласа на говорителя.

— Дан Мърдок е член на известното семейство Мърдок, едно от водещите в дърводобивната промишленост от времето на дядо му Силъс Мърдок, който основал дъскорезницата си през 1870. Брат му е бил видян да влиза в летището преди известно време, придружен от млада жена, която по всяка вероятност е годеницата на Дан Мърдок.

Изведнъж на екрана се появи лицето на Кейси. Тя затаи дъх, обърна се и видя как една телевизионна камера се приближава към нея, за да я улови в близък план. Обезумелият й поглед се върна към образа й на екрана. Тя ли беше това? Косата й беше разчорлена и отметната назад. Едната й страна, тази с ужасния белег, запълваше целия екран! Приличаше на пребита от бой!

— Младата жена, която виждате на екрана, все още не се е представила, но е била видяна да влиза с…

— Не! Не! — Кейси вдигна ръка, като да се предпази от удар. Когато камерата продължи да настъпва, тя се хвърли в неистов бяг и почти връхлетя върху разочарования оператор. Не беше на себе си, откакто видя белязаното си лице на екрана. Усещаше смъдяща болка в гърдите, на гърлото й беше заседнала буца. Стори й се, че не движи краката си достатъчно бързо, затова концентрира цялата си енергия. Накрая успя да стигне до изхода и махна на едно такси.