Дороти Гарлок
Любов завинаги (1)

Първа глава

Някой плачеше.

Звуците бяха тъй тихи, че отначало Кейси не бе сигурна какво чува. Идваха на бързи интервали, насечени от панически учестено дишане.

— Има ли някой тук? — Нейният глас ли беше това? Бе приглушен и странен.

Плачът се усилваше. Съзнанието на Кейси постепенно се избистри. Любопитството й отстъпи пред уплахата, когато разбра, че хленчовете идваха от собственото й гърло. Тя докосна лицето си с ръка: не болеше, само чувстваше тежест. Устата й беше изсъхнала, езикът й бе прилепнал към небцето. Опита се да извърти глава, но й бе невъзможно да се движи. Всичко изглеждаше така неестествено.

— Отворени ли са очите ми? — попита гласно, насилвайки езика си да направи необходимите движения. — Не мога да виждам! — В думите й се четеше болка. Обзе я паника, после ужас.

— Шшт… лежи спокойно. — Гласът бе дълбок, мъжествен и приглушен. — Не се страхувай. Не можеш да виждаш, защото имаш превръзка на очите си.

Спокойният глас я върна от ръба на истерията.

— В болница си, но ще се оправиш.

— Но… аз не мога да виждам!

— Докторът каза, че скоро ще махнат превръзката. Имаш сътресение на мозъка и не бива да си движиш главата. — Нежни длани държаха ръцете й. — И ръцете си не движи. Приемаш течности венозно. — Постави ръцете й отстрани на тялото, но дланите му все още я докосваха.

— Защо… какво? — изстена тя.

— Катастрофирала си. Докторът ще дойде скоро, той ще ти каже за нараняванията. Не се страхувай. Аз… — Гласът като че ли се отдалечаваше.

— Не ме оставяйте! — Тя се опита да вдигне ръце, но той нежно ги върна на мястото им.

— Няма да те оставя. Ще държа ръката си върху твоята, за да си сигурна, че съм тук.

— О, спомням си! Бях на магистралата. Мъглата…

— Не мисли за това сега.

Ала спомените нахлуха в главата й. В ушите й прозвуча нейният собствен вик и безкрайният звук от счупване на стъкло — хрущящ стържеш звук… трошене, разкъсване и пукот. После всичко спря и светът почерня.

— О, мили боже! Някой загинал ли е? — Нови ридания заглушиха думите й.

— Никой не е загинал. — Гласът беше плавен и тих. Кърпичка се приближи до носа й. — Не бива да плачеш. — Опита се да се пошегува. — Поне докато не съумееш да избършеш собствения си нос.

— Жадна съм.

— Ще се погрижа да ти донесат нещо за пиене. Нали няма да те е страх, ако те оставя сама? — Пръстите му едва доловимо стиснаха ръката й.

— Не си тръгвайте!

— Ще се върна, преди да си преброила до двайсет. Обещавам.

Пръстите освободиха ръката й. Тя напрегна слух да чуе скърцането на вратата, но навярно бе отворено. Едно, две, три, четири, пет… Нисък, овладян и леден глас секна броенето й:

— Защо, по дяволите, сте я оставили сама? Събуди се, изплашена, до смърт!

— Излязох само за няколко минути — отвърна треперещ женски глас.

— Наета сте да стоите с нея! — Гласът бе ядосан и строг.

— Съжалявам…

— Не е достатъчно да съжалявате. Доведете доктора. Тя се нуждае от някои обяснения. Освен това е жадна. — В гласа му се прокрадна заплашителна нотка.

— Може да пие вода в умерени количества.

— Ще й дам, докато намерите доктора.

Последва мълчание. Кейси почувства дланта върху ръката си.

— Касандра?

— Кейси. Всички ми казват Кейси.

— Добре, Кейси. Можеш да пийнеш малко вода, докато сестрата повика доктора. Ще сложа тръбичката в ъгълчето на устата ти. Пий на малки глътки, защото може да ти е трудно да преглъщаш. — Гласът на мъжа имаше нисък теноров тембър, създаващ илюзията, че нищо не може да го извади от равновесие.

Водата беше студена и приятна, но пиенето представляваше твърде голямо усилие за нея. Щом тръбичката бе отместена, тя облиза устни с върха на езика си.

— Тук има малка бучка лед. Искаш ли да я подържиш в уста?

— Да, моля — прошепна уморено тя.

— Внимавай да не се плъзне към гърлото ти.

Тя разтвори устни и между тях се озова парченце лед.

Беше тъй малко, че се стопи почти веднага, но разхлади устата й.

— Вие доктор ли сте?

— Не. Казвам се Дан.

Кейси внезапно се почувства разочарована. В този момент друг глас достигна до ушите й.

— Добър вечер. — Топлата длан се отдалечи от ръката й. — Госпожице Фароу, аз съм доктор Мастърс.

— Моля ви, махнете тази превръзка от очите ми! — отчаяно промълви тя.

— Най-рано утре. Челото ви е порязано, а клепачите ви са подути. — Гласът бе спокоен и безличен, не така топъл като другия. — Трябва да лежите неподвижно още двадесет и четири часа. Ще ви дам приспивателно.

— Не! Какво ми има? Ръцете ми също са превързани, вкочанена съм цялата… Не чувствам краката си! Божичко, имам ли крака? — Гласът й бе писклив от обзелата я паника.

— Без съмнение, но в тях има достатъчно конци да си ушиеш юрган — безгрижно отвърна той.

— Не ви вярвам! Къде е този човек? Моля ви… човече! Къде сте?

— Тук Съм, Кейси. — Познатият глас дойде от другата страна на леглото, а дланта му обгърна ръката й. — Докторът казва истината. Порязванията трябваше да бъдат зашити, но ако изключим това, краката ти са наред.

— Нещо боли ли те? — попита докторът.

— Не, цялата съм вкочанена. — Нови хлипове се изтръгнаха от гърлото й. — Трябва да зная… за лицето си.

— Кажете й! — Гласът на Дан бе стържещ, а пръстите му стиснаха ръката й. — Тя има право да знае.

Изпод превръзката се носеха хлипове.

— Госпожице Фароу! Госпожице Фароу! — Докторът строго повиши глас. — Успокойте се или ще ви дам приспивателно. Няма да ви лъжа за нараняванията ви. Имате дълбока рана отстрани на лицето. Закрили сте го с ръце и сте го предпазили, освен от дясната страна. С течение на времето ще ви излекуваме и ще остане едва забележим белег. Освен това имате няколко счупени ребра и мозъчно сътресение.

— Но, защо съм превързана цялата? — Тя се опита да повдигне ръката си към мъжа, наречен Дан.

— Колата ти се блъсна в задната част на камион, превозващ прозорци. Каросерията на камиона разби предното стъкло. Още сантиметри и е щяла да те смаже. Била си посипана с дъжд от парченца стъкло. — Дланта му бе върху ръката й, гласът му бе тих, вдъхващ доверие. — Раните ти са зашити, а тялото ти е вкочанено от упойката.

— За вас е най-добре да спите — каза докторът. Той се отмести и направи път на сестрата, която носеше спринцовка. Тя взе ръката на Кейси, но я върна на мястото й, след като не успя да открие свободно място сред мрежата от порязвания, набръчкани от хирургически шевове. Погледна въпросително доктора, който внимателно повдигна чаршафа, разкривайки част от бедрото. Сестрата се наведе и незабавно постави инжекцията.

— Надявам се да сваля превръзката от очите ви утре. — Докторът говореше спокойно, а погледът му се плъзгаше по стотиците нарези по бедрата й. Ваденето на стъклата и затварянето на раните по красивото й тяло му бяха отнели почти шест часа. Как ли щеше да реагира тя, когато се огледа за първи път? Той поклати посивялата си глава. Щеше дълго да живее с последиците от катастрофата, но беше цяло щастие, че бе оживяла.

— Човече… тук ли сте още? — Кейси се бореше със съня и гласът й бе вял.

— Дан. — Успокояващият глас бе наблизо. — Няма да те оставя сама, Кейси. Спи.

— От колко… време съм тук?

— Почти двайсет и четири часа. Съобщих на баща ти, ще дойде да те види след няколко дни.

— Как успяхте?…

— Взех името и адреса му от твоя работодател и му се обадих. — Той нежно я погали по ръката, на единственото място, където не беше порязана или одраскана. — Не бива да се безпокоиш, погрижил съм се за всичко.

— Но… кой сте вие?

Кейси напрегна сили да не заспи, за да чуе отговора, но успокоителното подейства и тя потъна в дълбоката всепоглъщаща пропаст на съня.

Опитваше се да изплува от лепкавия мрак. Искаше да заспи, но я повдигаха, преобръщаха. Помъчи се да изблъска жестоките ръце от измъченото си тяло. Изкрещя, защото някой повдигна краката й. Скубеха косата й; тя изкрещя отново. Накрая я оставиха да лежи и я покриха с нещо меко. Утешителни думи я успокояваха и й вдъхваха кураж. Груба длан погали ръката й. Сърцето й заби по-бавно, болката поутихна, кошмарите най-после я напуснаха и Кейси потъна в дълбок сън.

Усещането, че нещо се допира до устата й, я изтръгна от съня. Сякаш хиляди игли пронизваха плътта й — Кейси не можа да възпре болезнения стон, понесъл се от гърлото й. Едната страна на лицето й пулсираше, всеки удар на сърцето й причиняваше непоносима болка. Клепачите й сякаш бяха залепнали; въпреки огромното усилие, едва успя да ги поотвори. Видя очертанията на прозорец, отчасти затъмнен. Започна да плаче. Сълзите се стичаха по страните й, мокрейки устните й.

Замъгленият й поглед се спря върху поставената край леглото бутилка, обърната с гърлото надолу, от която се спускаха тръбички, стигащи до ръката й. Тя едва-едва извъртя глава. Над нея се наведе сестрата.

— Събуди се най-накрая. — Гласът бе млад и жизнен. — Суха ли ти е устата? Мокрих ти устните с влажна кърпа.

Кейси отвори уста, но не можа да проговори. Опита наново и едва успя да промълви:

— Вода…

В устата й бе поставена стъклена тръбичка. Водата бе прекрасна, хладна, чувстваше как се стича вътре в тялото й. Отместиха тръбичката и Кейси разтвори по-широко очи. Сестрата й се усмихваше. Беше хубава. Много хубава.

От нея ще излезе чудесен модел за реклама на козметика. Кожата й е нежна и гладка, помисли си Кейси унило.

— Колко е часът? — попита тя и вдигна ръка да погледне часовника, който обикновено носеше. Нещото, което вдигна — изпито и клюновидно, осеяно с тъмни бразди от хирургически конци, — не можеше да бъде ръката й. Дългите й маникюри бяха отрязани, лакът бе почистен. Пръстите й бяха извити, като че държеше невидимо яйце. — О! — ахна тя и направи опит да повдигне другата си ръка, но сестрата се пресегна и я притисна към леглото.

— Два часът е, дежурството ми свършва скоро. Можем да се запознаем, преди да си тръгна.

Кейси се взираше глупаво в сестрата, онемяла от страх. Ръцете й бяха съсипани. Дългите деликатни пръсти, които държаха шишенца с благоухания за телевизионните реклами; гладките пръсти, които нанасяха крем върху лицата на стотици красиви модели по време на демонстрации за Алюър Козметикс, сега приличаха на пръстите на стара вещина!

Изведнъж се сети за голото си тяло под чаршафа. Изхлипа и се опита да повдигне завивката. Извивайки неистово глава, тя заби брадичка в гърдите си; мъчеше се да зърне тялото си.

— Трябва да видя! Моля ви…

— Разбира се, че трябва — отвърна сестрата с покровителствен глас. — Само лежете неподвижно. Оздравявате бързо. — Тя повдигна чаршафа. — Докторът сложи колкото може по-малко превръзки, а чаршафът е стерилен. Чудесна работа свърши той…

Глуха за бърборенето на сестрата, Кейси погледна превързаните си гърди и стотиците порязвания по стомаха, хълбоците и бедрата си. Сърцето й се присви конвулсивно и тя умолително вдигна очи към сестрата.

— Аз съм… нарязана цялата! — изохка тя. Вдигна свободната си ръка и опипа превръзката върху лицето си. — Много ли е грозно? — прошепна тя.

— Превръзката е голяма — безгрижно отвърна сестрата. — Докторите са прословути с грозните си превръзки. Останалата част от лицето ви е непокътната.

— Не ви вярвам! Трябва да видя. — Кейси извиси паникьосания си глас. Страхът я стискаше за гърлото.

— Нямам огледало, ще трябва да приемете думите ми на доверие. Доктор Мастърс ще дойде, скоро да ви види; а и господин Мърдок несъмнено ще ви посети. Искате ли още вода?

Кейси затвори очи и извърна лице. Изпод подутите й клепачи потекоха сълзи и намокриха възглавницата под бузата й. Почувства се стара и грохнала, като че бе дошъл краят на живота й. Как би могла да води семинар по красота с лице и ръце, целите в белези? Бе прекарала седем години в Алюър Козметикс и беше един от най-добрите им консултанти. Нийл Хамилтън, нейният шеф и президент на компанията, беше перфектен специалист. Колко пъти й беше казвал, че тъкмо нейната безупречна външност, маниерите й самоувереността й я правеха тъй незаменима като демонстратор.

Животът й беше битка, откакто се помнеше. Баща й и майка й се бяха развели, когато беше малка. Майка й почина внезапно, когато тя беше в последния клас на гимназията. Многократно си сменяше работата, докато накрая се озова на козметичния щанд на голям универсален магазин. По време на работата си там се бе запознала изделията за разкрасяване на Алюър. И ето че сега, седем години по-късно, тя трябваше да започва от нула, но този път бе в много по-неизгодно положение.

Кейси никога не бе имала високо мнение за себе си, но другите се възхищаваха на приветливия й характер, на упоритостта и красотата й. Висока около един и седемдесет и пет, грациозна, тя носеше гъстата си сламеноруса коса небрежно пусната до раменете. Веждите и миглите й бяха естествено тъмни, очите й — светлокафяви, със златист оттенък, подхождаха на косата й. Лицето й имаше идеален овал, бе с малък правилен нос и меки пълни устни. Кейси знаеше какво е да си доволен от себе си.

Баща й се бе върнал в нейния живот преди четири години и всякакво възмущение от това, че не е бил до нея в детските й години, изчезна, когато осъзна, че той, макар красив и галантен, бе по-слаб и раним от нея. Един красив самотник — така си мислеше за него и нищо чудно, че майка й го бе обичала така отчаяно.

— Госпожице Фароу, добре ли сте?…

— Да, добре съм. — Кейси се опита гласът й да звучи по-бодро.

— Възстановявате се бързо. Докторът свърши чудесна работа по време на операцията.

Кейси отметна глава — изглеждаше изплашена и безпомощна, но и ядосана.

— Моля ви, не ми го казвайте повече. Сигурна съм, че докторът е направил всичко, което е било по силите му.

Малко по-късно младата румена сестра си тръгна й на нейно място дойде дебела лелка. Тя махна тръбичките от ръцете на Кейси и отнесе бутилката. Кейси лежеше притихнала, спохождаха я мисли, не по-малко болезнени от раните й. Какво щеше да прави? Щеше ли да се намери място в Алюър, което да не изисква среща с публиката? Не знаеше нищо за канцеларската работа. Демонстрациите бяха нейната стихия. Щеше ли Нийл да я наеме сега, когато вече не беше подвижна реклама на компанията му?

Дойде докторът и застана до края на леглото. Носеше бяла манта и маска, окачена на връвчица около врата му. Очите му изглеждаха мили зад очилата с рогови рамки.

— Здравейте, аз съм доктор Мастърс.

— Вие сте онзи, който свърши чудесната работа. — Думите й прозвучаха отчетливо и Кейси се учуди колко ожесточение имаше в тях.

— Не точно чудесна, но поне затворихме всички дупки. — Докторът беше безжалостен и Кейси го мразеше. Той заобиколи от едната страна на леглото и седна. Сестрата мълчаливо напусна стаята.

— Поисках огледало, но не искат да ми дадат. — Очите й се насълзиха отново. Не можеше да спре да плаче.

— Нищо няма да успеете да видите, докато не сваля превръзката след няколко дни. Ще ви кажа всичко, което искате да знаете.

— Безнадеждно ли е? — Това бяха най-мъчителните думи, които някога бе изричала.

— Можеше да бъде много по-лошо. Току-що казах на една млада жена, че на сутринта ще й отрежат крака, и на един мъж, баща на две деца, че няма да доживее да види третото. — Кейси извърна лице. Докторът въздъхна. — Имате дълбоко разкъсване, което започва от линията на косата над дясното око и продължава отстрани на лицето. Липсва част от месото и… доста голяма част от долния край на дясното ви ухо… — Кейси извърна глава към него и избухна в неудържим плач. — Ще трябва да минат няколко месеца, преди да можем да направим нещо повече за вас. По мое мнение обаче един добър специалист по пластична хирургия ще е в състояние да поправи лицето и ухото ви. — Говореше с твърд и безучастен глас.

— Ами останалото? — Кейси трябваше да знае. — Ръцете ми?

— Всичките им способности са запазени. Няма прерязани сухожилия.

— Но белезите…

— Ще поизчезнат с времето.

Кейси усети промяната в погледа му. Беше нетърпелив. Да върви по дяволите! Нали си изкарва прехраната с ръцете, точно като нея!

— Навярно ви се струвам суетна, докторе, но ръцете и лицето ми са важни за моята работа. Аз съм демонстратор във фирма за козметика и… — Не можеше да произнесе на глас, че това бе краят на седем години работа.

Докторът се изправи.

— Разбирам, госпожице Фароу. — Сега погледът му бе по-приветлив. — Господин Мърдок настоя да доведем доктор Клеманс като един от най-добрите в професията. Може би ще искате да поговорите с него за гърдите си.

— Гърдите ми?

— Направихме каквото можахме, но…

— Но какво? — Равният му глас я вбесяваше.

— Порязани са дълбоко от стъклата.

— О, боже и какво още? — Кейси истерично мяташе глава. Помисля си, че ще повърне.

— Цяло щастие е, че сте жива. Мърдок ви докара съвсем навреме, иначе щяхте да умрете от загуба на кръв. — Това бе гласът на професионалист, който правеше усилия да не я сравнява с момичето, което щеше да остане без един крак сутринта.

— Благодаря ви, че ми казахте… всичко — прошепна Кейси примирено. Не се сети да попита за мъжа спасил живота й. Тази мисъл щеше да й мине през ума по-късно.

Стаята бе слабо осветена. Сестрата мълчаливо седна на стола до вратата, след като Кейси отказа да разговаря. Бе взела болкоуспокояващо, но приспивателно не пожела. Винаги се бе грижила за здравето си. Добра храна, повече движение, колкото може по-малко лекарства — това бе философията й за поддържане на форма.

Докосна я лъч светлина, дошъл от вратата, но тя дори не си направи труда да се обърне. Наблюдаваше как небето постепенно потъмнява — уличните светлини вече се отразяваха в прозореца. Времето от залез-слънце до смрачаване я потискаше. В този час се събираха семействата, а тя нямаше друго семейство, освен Еди, баща й. Той идваше и си отиваше с непрестанна върволица от жени, но тя се научи да не обръща внимание, понеже знаеше, че нито те, нито каквото и да е друго на света значеха за него повече от удоволствието на мига. Часовете на здрача подсказваха, че денят е свършил.

Кейси мразеше, когато нещо свърши. Вратата тихо се затвори. Тя извърна глава — сестрата бе излязла навън. През последните няколко часа няколкократно й бе повтаряла, че не е нужно да стои с нея, но жената непреклонно заявяваше, че са й заръчали да не напуска стаята. Кейси й напомни, че застраховката й не включва заплащането за личен болногледач. Жената повдигна едрите си рамене и отказа да спори повече.

Вратата се отвори. Кейси сподави стона си — миговете на усамотение бяха кратки. В стаята влезе тъмнокос мъж и затвори вратата зад себе си. Кейси фиксира с поглед високата фигура, която се приближи до леглото.

Последва странна тишина. Взираха се един в друг, но като че никой от тях не знаеше какво да каже.

Кейси бавно оглеждаше широките му рамене, меката бяла риза, разкопчана около врата, грижливо втъкната в тъмните му панталони. Трудно й беше да прецени красив ли беше или не. Може и да е бил някога… Косата му беше почти черна, също и очите му… Тъмно, тъмносиво — с цвят на кремък, реши Кейси. Гледаха право в нея, сякаш се опитваха да прочетат всяка нейна мисъл. Вероятно — беше доктор, макар да приличаше по-скоро на дървар.

— Вие ли сте докторът, който ще ме сглобява? — попита тя най-накрая.

— Не. Аз съм Дан Мърдок.

Гласът я накара да трепне, преди да чуе името. Това беше утешителният глас, който й помогна да овладее паниката, когато се събуди с превързани очи. Гъстите й тъмни мигли се повдигнаха и оставиха очите й широко отворени.

— Кой сте вие? — попита тя с равна интонация.

Той я погледна замислено:

— Може ли да седна?

Тя кимна, учудена, че пита. Очите й го проследиха, докато отиваше да вземе стола до вратата. Без съмнение едър мъжага е, помисли си тя. Всичко у него бе в хармония — очите, гласът, движенията.

Той прекоси стаята с леки стъпки със стол в ръка, постави го край леглото и седна с кръстосани крака. Единият му ботуш бе на линията на погледа й. Мълчанието му бе умишлено, протяжно и осезаемо.

— Ще ми кажете ли най-сетне кой сте? — извиси глас тя. — Нека да отгатна. Вие сте застрахователният ми агент.

— Не позна. Аз съм човекът, който удари колата ти отзад и те изблъска в камиона. — Сивите му очи я наблюдаваха в очакване на емоционална реакция.

— Какво очаквате да кажа? Благодаря, че провалихте живота ми? — отвърна тя безразлично.

— Бих искал да знаеш, Кейси, че карах внимателно онази вечер и че видях колата ти едва секунди преди да я ударя. Сигурно задните ти светлини са били скрити в мъглата.

— Мъглата беше ужасно гъста — предпазливо отвърна тя. — Едва пълзях. — Бяха я предупредили да не пътува по магистралата, но въпреки това тя потегли за Нюбърг, за да изнесе реч пред завършващия клас в училището по красота. — Вината не е ваша, не трябваше да минавам по магистралата. Нито пък вие между другото. — Дявол да го вземе. Изглежда, бе се измъкнал от катастрофата без драскотина, нека носи поне част от вината.

— Ако един от нас бе постъпил малко по-разумно, катастрофата не би станала.

Кейси го погледна, чудейки се дали някога се е борил за нещо. Дали животът му бе предоставил всичко? Искаше й се той да си тръгне. Можеше да избухне в плач всеки момент, но не желаеше това да стане, докато той беше тук.

— Сигурно се чудите дали ще ви съдя? — Какво я накара да зададе подобен въпрос?

Тя смутено затвори очи за миг, отвори ги отново и го погледна втренчено:

— Не. — От очите й бликнаха сълзи, не можеше да ги възпира повече.

— Баща ти ще дойде след ден-два. Намерих го в Сиатъл. Щеше да е вече тук, но на летището в Сиатъл има мъгла.

— Много мило от ваша страна. Съобщихте ли на работодателя ми?

— Да, обадих му се по телефона. Днес пътува за Лос Анджелис, но каза, че ще дойде да те види веднага щом се върне. — Миглите й трепнаха, опитваше се да възвърне самообладанието си. — Колата ти е прибрана, поне това, което е останало от нея. Страхувам се, че нямаше много за спасяване. Добре че поне намерихме портмонето ти и документа за самоличност.

— Защо правите всичко това за мен? Казахте, че вината за катастрофата не е ваша. — Тя озадачено погледна скулестото му лице. Очите му, наполовина скрити под тежките клепачи, се взираха в нейните:

— Защото така искам, Кейси. — Прямотата му я изненада. Изгледа го с подновен интерес как вади мека кърпичка от джоба си и я поставя в ръката й. — Ще се справиш ли? — попита ласкаво. Гласът му така приличаше на онзи успокоителен глас, дошъл от мрака, когато дойде в съзнание в нощта на катастрофата, че Кейси почти се разплака. Избърса носа си, непохватно стиснала кърпичката. Той я взе от ръката й. — Ще ми позволиш ли? — Нежно изтри очите й и деликатният му жест за миг я накара да се почувства… желана.

— Докторът ми каза, че сте ме довели навреме в болницата и с това сте спасили живота ми. Благодаря ви.

Той се усмихна, очите му бяха закачливи.

— Няма за какво. Каза ли ти, че в жилите ти тече и от моята кръв? За щастие кръвната ти група бе в документа за самоличност — същата като моята. Спестихме време.

— Двойно съм ви задължена — промълви тя.

Той се наведе и приближи лице до нейното:

— Не, Кейси. Не желая да се чувстваш задължена.

— Напротив — прошепна тя. — Благодаря ви. Не зная какво друго да кажа.

— Не казвай нищо. — Гласът му стана дълбок и дрезгав, а лицето му придоби сериозно изражение. — Когато те изкарвах от колата, вече знаех, че трябва да се опознаем, Кейси. — Той се изправи и тя отново си помисли колко висок беше. Извисяваше се над нейните един и седемдесет и пет поне с десетина сантиметра. — Няма да ме има няколко дни, но ще се обаждам. — Очите му я фиксираха. — Вярваш ли в прераждането?

— Не зная. — Гласът й трепна, макар че се опита да го овладее.

— Аз вярвам. Мисля, че сме били много близки в някакъв друг живот и смятам да се сближим и в този.

Той мълчаливо я наблюдаваше, докато съзнанието й възприемаше значението на думите му. Тъмните му очи се усмихваха, после усмивката се плъзна по цялото лице, той се наведе и нежно опря устни до нейните. Допирът на устата му бе топъл и твърд, премина по устните й с интимна лекота. Когато вдигна глава, все още се усмихваше.

— Вие сте луд! — промълви Кейси с треперещи устни. — Не ви познавам…

Той се засмя. Смехът му бе весел и закачлив, а в очите му се четеше несъмнено възхищение.

— Някак си знаех, че ще бъдеш такава. — Отново се засмя безгрижно, сякаш внезапно го бе навестило щастие.

— За нищичко не се притеснявай. Докторите и сестрите ще се грижат добре за теб, докато ме няма. По-бързо се оправяй, та да излезеш оттук.

Кейси го гледаше как си тръгва.

— Той не е разкрил пълните си възможности — промърмори глас, който удивително наподобяваше нейния.