Локлин Макглин
Патица за щастие

Да, аз бях на скалистия бряг на графство Кери, в дома на Хю Куин оная нощ, когато младата американка пристигна неочаквано… Беше жена или по-скоро момиче на около двадесет години.

Ето как съм я запомнил онази първа вечер: очите й блестяха като сърма върху светлия шоколадов загар на възбуденото й лице… може би лице на гимназистка, била на ваканция в Швейцария, където беше събрала и загара, и свежестта си. Беше пребрадена с кърпа, украсена с изгледи от известни градове.

Онова, което тя каза, влизайки в кухнята, учуди слушателите. Беше и познато, и непознато — искам да кажа, това за патиците, което никой, изглежда, не бе чувал до тогава.

— Бог да ви благослови всички — каза тя по стар ирландски обичай. После: — Нека патиците никога не ви безпокоят.

Първото бе в стила на Кери, където благословиите изобилствуваха, но това за патиците не беше нито от фолклора, нито от музикална комедия, нито пък спомен от отдавна изчезнал изгнаник. Но от начина, по който го каза, се виждаше, че бе част от поздрава й. Присъствуващите — старият Хю, двете му дъщери, съпругата му, един съсед-рибар и един испанец от траулерите — се надигнаха мудно, за да я посрещнат.

Испанецът — тантурест мъж на средна възраст, гладко избръснат, с мътен поглед, съвсем различен от известната представа за Дон Жуан, бе първият, който стана.

— Buenos dias, Senorita. Que guapa.

Главата на семейството, старият Хю, се обади на келтски:

— Седнете, чувствувайте се като у дома си — после всички, включително и момичето, седнаха.

Старият Хю я погледна с лукава шеговитост и започна да я разпитва тъй, че пренебрегваше отрицателните отговори и стигаше до положителните факти.

— Не ще да сте отдалеко, а?

Била наистина от далеко — каза тя топло и отмести настрани от огъня стола си с висока облегалка. Вечерта беше гореща — краят на един ден в средата на лятото.

— Свалете си кърпата, драга — каза свойски старият Хю, като извади лулата си, кутия с тютюн и малко черно ножче. — И не се страхувайте от патиците, момиче.

Той целият бе погълнат от изучаването на градовете по кърпата й.

— Била ли сте във всички тези големи градове?

— Почти — засмя се момичето. Разстла кърпата на коленете си и изглади кулите и небостъргачите на градовете: — Стокхолм, Ню Йорк, Париж, Лондон, Хелзинки — не, там не съм ходила, в Хелзинки не съм. Нито пък в Дъблин.

— Дъблин е в Ирландия — каза старият Хю. — Това е столицата на тази страна.

Светлокестенявата коса на момичето падаше над челото му и когато погледнеше нагоре, през покривалото на косата се виждаха само носът и пълната долна устна, червена като малина.

— Дойдох тук — каза тя — да изучавам живота на Бласкетовите острови, където съм сигурна, че живеят най-великите разказвачи на приказки в света.

Дъщерите на Хю Куин погледнаха учудено. Старата му жена каза нещо на Хю по келтски — очевидно зададе въпрос. Но в отговор той поклати глава. Отговорът не бе предназначен за младото момиче. Старият Хю се обърна към нея предразполагащо, а тантурестият испанец извади пакет испански цигари.

— Мое мило момиче — каза Хю, — ще искате ли лодка до Бласкетовите острови?

— Колко е до там?

— Около десет мили.

— По тези места имате ли от ония малки лодки, които леко скачат по вълните?

— Много са малки — каза Хю — за пътешествие като вашето.

Испанецът, нисък мъж с обветрено лице, който обикновено слизаше от траулера си, за да се порадва на живота на сушата и да си достави испанско вино и цигари, добави: — Бурни морета.

— Казвам се — неочаквано рече момичето — Диена Денвърс и съм от Ню Йорк. Изучавам европейския фолклор, за да стана — както казвате тук — магистър по хуманитарните науки.

— Тоя стар приятел тук — каза младият рибар от Кери — е също магистър по хуманитарните науки — и се изсмя по-високо, отколкото трябваше. — Той е магистър по всички номера и изкуства.

Испанецът добави бързо.

— Добър човек, мой приятел.

— Но не и мой — каза старата жена, като се присъедини към шегата.

— Не излизайте с неговата кара — намеси се една от дъщерите. — Карата, това е малка лодка, каквито имаме тук.

— Той иска да избяга с момичето — каза младият рибар, като погледна стария Хю, седнал смутен от другата страна на огъня.

— Не им обръщайте внимание — рече Хю, като се опитваше да измъкне лодката си далеч от опасните води на шегобиеца.

Без да става, той отмести от огъня стола си и разкопча горното копче на черната си плетена фланела.

— Изучавате фолклора на нашия народ?

— Затова съм тръгнала по цяла Европа. Но Ирландия наистина ми е скъпа. — Тя повдигна светнало лице към газената лампа, която хвърляше слаба жълта светлина върху скъсана рибарска мрежа.

— Родителите ми — продължи момичето — не бяха ирландци. Но техните родители са дошли в Съединените щати по същото време, по което дошли и ирландците. По онова време те всички са били бедни. Създавали са Америка и са израствали с Америка. Било е много отдавна.

— Не толкова отдавна — каза старият Хю. — Спомням си как Петс Донау замина от Бласкетовите острови за Щатите по време на гражданската война.

— Но не американската гражданска война — поясни едно от момичетата на Куин, — а нашата гражданска война през 1920 година. Баща ми не го бива по история.

— Наистина съвсем не го бива — каза старата мисис Куин. — Той е като самите островитяни от Бласкетите. Залутан е сред старите приказки и няма никакво чувство за време.

— Хю Куин, нали? — попита младият рибар, като дразнеше стария човек. — Не беше ли отишъл веднъж за риба и забравил за какво е тръгнал, плавал унесен, докато не чул магарешки рев в Ню Фаундленд?

— Лъжа — рече старият Хю. Към момичето: — Те ме обичат, но се шегуват с мен. Така е устроен светът. Утре ще ви заведа до Бласкетовите острови.

— Не с малка лодка, нали?

— С голяма — каза Хю. — Имам голяма лодка, която би прекосила и Атлантика.

— Вярно ли е — попита момичето, — че на този остров нямало жени?

— Истина е, драга. И нещо повече — жалко е.

Знаех, че по този въпрос ние всички ще си имаме неприятности. Виждате ли, познавах до един Бласкетите, но нищо не можех да направя.

Старата мисис Куин каза нещо на келтски, но съпругът й поклати глава. Можех да си представя какво би се случило, когато това мило американско момиче стъпи на самотните Бласкетови острови. Но старият Хю ми беше приятел от години и нямах сърце да й кажа.

Старият Хю продължи:

— Там ще ви хареса, драга.

— По дяволите — каза младият рибар. — Той ще избяга с нея — на Бласкетите.

— Не ходете на островите — каза старата жена.

— Там ще ви хареса — настоя старият Хю, като се надигна видимо доволен. — Момичето е младо, а сега е лято.

— Отседнала съм в хотел „Роял“ — каза тя, нетърпелива да приключат.

— Тръгваме сутринта — рече с готовност старият Хю, — ако времето е с нас.

— Да — потвърди момичето и стана. Главата й почти докосваше ниския таван. Наведе се напред и отново сложи световните столици на косата си.

— Adios, senorita — каза испанецът, който не бе успял да се включи в шегите на вечерта.

— Надявам се, че патиците не ще ви безпокоят.

— Лека нощ и бог да ви благослови — казаха почти в хор останалите.

— Бог да благослови и вас — каза Диена от прага и добави: — Нека патиците никога не ви безпокоят.

— Май сериозно сме заплашени от патиците — каза старият Хю на другите, когато седнаха отново.

 

 

„Тя е добро момиче“ — мислеше си старият Хю, докато моторницата му се измъкваше от пристанището. — Ето там — обясняваше той, като сочеше брега назад — е отсамният край на атлантическия кабел.

Той поприказва и за други връзки с Америка, но направи това механично, по навик. Това, което му харесваше в тази топла лятна сутрин, беше тази жива връзка с Америка — момичето със световните столици на косата си, с тъмносини сандали, каубойски панталони и жълт дебел пуловер.

„За нея — мислеше си той — Ирландия трябва да е мъничко място, а тези острови — твърде назад от времето — атомното време на динамична Америка.“

— Бурно ли е морето днес? — попита тя.

Вятърът шибаше лодката и вълните ги обливаха, въпреки че все още бяха под прикритието на сушата.

— Днес е хубав ден — каза убедително старият човек. После добави: — Дълго ли ще останете на острова?

Островите бяха няколко и тя отиваше на най-големия — на Големия Бласкет — синкаво възвишение в далечината. Зад тях малките Валенсиански острови започнаха да се сливат с чезнещата суша.

— Два дни — отговори тя.

— Два дни! — той вдигна поглед. Лодката се разтърси.

— Аз имам ключ. Дадоха ми ключ от една празна къща — снощи, в бара на хотела. Била е на някой, който е живял там.

— На Петс Дайнин — каза старият човек — друг не може да бъде.

— Не се тревожете — засмя се Диена. — Много хора пожелаха да ми правят компания. Искам да почувствувам мястото нощем.

Няколко грациозни тюлена се гмуркаха един след друг в идеална редица като маршируваща почетна стража.

Гигантски морски птици — снежнобелите господари на Атлантика, с разперени шестфутови крила пикираха над тях.

— Тези птици — каза Хю — живеят на скалата Малкия Скелинг — там има десетки хиляди от тях. Близо е до Бласкетите. Погледнете тупика — посочи той една птица с червен клюн, която в това време се носеше над водата. — Живее на скалата Големия Скелинг, отвъд Малкия Скелинг. Тук островите се наричат големи — добави той, — за да се различават от по-малките острови, които носят същите имена. Но те всички са малки. Големия Бласкет от Бласкетите е малък остров, какъвто е и Големия Скелинг.

— Очарователно! — възкликна Диена. Слънцето наближаваше пладне, пръските освежаваха лицето й, а синкавите възвишения на Бласкетовите острови ставаха все по-големи.

— Тези птици — обясни старият Хю — трябва да потопят крилата си във водата, за да литнат. Те не могат да излетят от равно място, затова бурята понякога ги изхвърля на брега.

Тя потопи пръста си във водата. Островите изплуваха из дневната мараня.

Диена вече виждаше заоблени каменни блокове, накъсани ивици земя, групичка разпръснати къщи… къщи без дим от комините.

— В къщата на Дайнин няма легла — каза старият Хю, когато приближиха сушата.

— Ще спя в това — каза момичето. — Това е спален чувал. В къщата има гориво. Така ми казаха в хотела.

— Ще ви запаля огън.

— В такъв горещ ден? Не, господине!

— Но с торфения огън невинаги е лесно.

— Не забравяйте — каза Диена деликатно, — че съм обиколила цяла Европа. Палила съм огньове от — е, от неща, които не бих искала да споменавам.

— Божествено! — каза тя по-късно, когато се изкачваха по пътеката. — Какво е онова там? Част от сушата? Та тя е съвсем близо.

— Село Данкуин. Можехте да дойдете и оттам, мис — по-близо е. Но е много път по суша от мястото, от което тръгнахме.

— Не съжалявам — засмя се тя, — пътуването ми хареса. Елате да ме вземете в сряда.

Тя му пожела добър път и изчезна сред пустите къщи.

Мъжете вероятно бяха за риба, жените — на полето, децата — на училище. Островът изглеждаше забравен от света. Тя пъхна ключа във вратата на къщата и бавно пристъпи. От прозореца погледна към скалите с Атлантика под тях и неясните очертания на сушата, забулена от омарата на топлото пладне. Покоят на острова беше тайнствен, необхватен, на милиони светлинни години от столичните градове по забрадката й.

Топлият ден премина в измамлив здрач, а нощта донесе усещането, че Атлантикът е неразгадаем. Преди полунощ откъм морския бряг се разнесе ревът на вълните, а над него — писъкът на обърканите чайки.

Това все пак беше някакъв признак на живот. Никой не се завърна в пустите къщи. Островът беше безлюден.

Седнала в светлината на свещта, на ръба на прозореца, който бе единственото място за сядане и беше все още топъл от горещото лятно слънце, тя слушаше жадно сърдитото море. Бе отсядала и друг път в самотни места и в началото не се страхуваше. Този бурен Атлантик ободряваше и плашеше. Когато човек е спокоен, чувствува се като в манастир — близо до същността и духовете. Близо до бог и е… сега я достраша малко.

Внезапно съзря една фигура навън. Тя изпищя. Отскочи в средата на стаята и прекоси към спасителната свещ, поставена върху камината.

Вратата рязко се отвори и един брадат младеж застана на прага.

Тя си отдъхна, когато непознатият каза:

— Бог да благослови всички тук.

— Господ и Дева Мария да ви благословят — отговори тя неспокойно. После: — Нека патиците никога не ви безпокоят.

Непознатият разбра началото на поздрава й, но патиците го озадачиха, докато тя не му разказа в изблик на нервна възбуда как един стар ирландец в Ню Йорк казвал тази фраза всеки път, когато я посещавал.

— Нека те и вас никога не безпокоят — каза неканеният гост.

— Вие островитянин ли сте?

— Да, разбира се.

— И живеете тук?

— Ние всички живеем тук.

— „Ние“?

— Аз и другите.

От вратата младежът се провикна към скалата да извика останалите извика на келтски и тя нищо не разбра.

Скоро други трима, облечени като него в старинни островни костюми, които тя познаваше от снимки, се засуетиха около огнището, раздухаха торфа в топъл огън и сложиха чай.

— Петс Бен — каза единият от тях, — донеси си цигулката и изсвири мелодиите на острова за момичето от Ню Йорк.

— Разбира се — каза Петс Бен… — За мен не би имало по-голямо удоволствие. Наслада е да свириш за момиче от САЩ.

Петимата седнаха на пода, момичето в центъра.

Музиката и пеенето обърнаха всичко с главата надолу и тази приказна нощ отлетя незабелязано до призори. Тази нощ тя щеше да запомни за цял живот — нощ, далеч от Европа, нощ извън целия свят, нощ на песен и музика при светлината на огъня, а в паузите — воят на разбиващите се вълни на Атлантика.

— Във вашата страна — започна най-младият от мъжете, черноок младеж, който знаеше цял куп възхитителни стари балади — няма ли обичай…

— Оставете нашите обичаи — каза тя. — Кажете за вашите. Дойдох тук от университета да чуя старите приказки на Ирландия.

— Тогава — каза Петс Бен — нека чуе приказката за трите слепи бели мишки.

— Тази я знам — каза тя с укор. — А също и приказката за трите мечки. Те са известни. Искам да чуя приказките, с които се е прочул този остров.

Тишина. И тогава най-младият от четиримата предложи на Петс Бен да разкаже как е убил съпруга на червенокосата жена.

— Хайде да си ходим да спим — каза Петс Бен. — Съмва. Преди да си тръгнем, ще ви изпея старата балада на бащите ни, които заминаваха за Америка. Нарича се „Казвам ти сбогом, но не задълго“.

Четиримата запяха старата балада. Диена запаметяваше думите, но към края се прозя. Това беше един дълъг ден — и сега тази луда музикална нощ.

— Лека нощ и бог да ви благослови — извика тя след тях, когато призори те се отправяха нагоре по склона. Всички си приличаха много, но тя се досещаше, че всеки от тях крие нещо свое и различно, както и тази необуздана, детинска веселба, в която бе преминала нощта.

Знаех добре, че те наистина са различни и на връщане от острова си мислех как ли ще завърши всичко това. Чувствувах, че вече познавам и петимата, момичето — също. А познавах и очарованието на Бласкетовите острови в такава нощ.

 

 

Те всички й бяха казали и тя вече знаеше, че не са островитяни. Дошли са от Дъблин да проучат острова във връзка със заниманията си по геология през следващия семестър.

Бяха влюбени в стария келтски език и в стария бит на острова, също както и другите, които познаваха Бласкетите преди тежките условия за живот и безмилостните атлантически щормове да принудят островитяните да ги напуснат.

Почти всички известни стари разказвачи на приказки бяха измрели. А за младите островитяни, които на сушата успяха да станат работници по пътищата, казваха, че са имали късмет. С техния живот на острова бе свършено, а колкото до продължаването на старата им цивилизация — тя бе оцеляла през вековете на тези острови, чиито приказки бяха станали бестселъри, превеждани в цял свят.

— В началото на петдесетте години каза най-младият от студентите — правителството помогна на последните жители на Бласкетите — около двадесет души — да се преселят на сушата. Повечето от островитяните са в Америка. Сега островът е безлюден.

Това бе последната вечер на четиримата мъже на острова. Бяха решили да се върнат с Диена, когато лодката на Куин дойде за нея — и някак си онзи, най-младият и Диена се бяха отделили от другите. В прохладната вечер двамата седнаха на скалата над морския бряг. Шегите бяха свършили и те се бяха загледали в спокойното, гладко море.

— Заядливи свраки — каза той, посочвайки другите. — Но това те кара да се замисляш, нали?

— Мисля, че всяко нещо те кара да се замисляш — промълви Диена.

— Кара те да мислиш, че можеш да си създадеш свой собствен остров, с островитяни и всичко останало — както ние направихме. Трябва да е било почти същото и в първите дни на Бласкетовите острови.

Да, тъкмо така и си го представях, когато вечерта тръгвахме с лодката на Хю Куин, за да ги приберем.

Беше време студентите да ми предадат докладите си върху геологията на пустинните Бласкети. Аз отговарях за тяхната практика. Да, излезе точно така, както си го бях представял вечерта, когато я видяхме за пръв път. Пак старият Куин бе завел студентите на острова три седмици преди това. Тя нямаше да бъде сама. И най-младият студент Шон Денгън, самият той почти островитянин — смугъл и красив, изпълнен с философия, щеше да се върне заедно с нея.

Те бяха чудноват контраст, когато си помагаха един на друг при качването в лодката — момичето в каубойски панталони, а момъкът в местна носия, твърде подходяща за един по-дълъг престой на острова.

Да, наистина, мислех си аз. Няма ги вече островитяните от Бласкетите, но се ражда друга общност, някъде другаде тези двамата ще са основателите й и надявам се, че ще живеят щастливо во веки веков.

Не беше геологическа прогноза, но изглеждаше естествена, като слънцето в този летен ден.

Старият Хю се усмихваше щастливо, докато другите се качваха в лодката.

— Драга — каза той на момичето с дяволски пламъчета в очите, — надявам се, че патиците не са ви безпокоили.

— Не — каза Шон Денгън, — но тя отлита с една патица, с мен.

Диена този път се включи в шегата:

— Имаше много неща за Бласкетовите острови, които вие не ми казахте, Хю Куин. Патиците и т.н.

— Да се научава винаги нещо повече — каза старият Хю — това е начинът да се съществува на този свят.

Когато моторницата забоботи, той погледна назад, вдигна кадифяната си шапка и заговори на острова развълнувано, като на стар приятел: — Бог да те благослови, Бласкет. Бог да благослови и хората ти, където и да са те.

— Бог да те благослови, Бласкет — поде Диена. — Бог да благослови и хората ти.

— И на добър час — каза Шон Денгън. — Бог да благослови патиците.