Тайша Абелар
Магическият преход (2)

1.

Бях отишла сред уникалните, покрити с лава възвишения, които заобикаляха Гран Десиерто^[1], в Южна Аризона и си намерих едно уединено кътче, далеч от шосето и хората, за да направя скици на ранните утринни сенки. Тъмнокафявите зъбери заискриха, когато избухналата слънчева светлина озари върховете им. Земята около мен беше осеяна с едри порести скали, останки от лавата, стекла се от гигантското изригване на вулкана. Настаних се удобно на една скала и забравила всичко друго, потънах в работата си — нещо, което често правех сред това сурово, красиво място. Тъкмо бях скицирала възвишенията и падините на далечната планина, когато забелязах, че една жена ме гледа. Безкрайно досадно ми стана, че някой смущава усамотението ми. Направих всичко възможно да не й обръщам внимание, но когато тя се доближи да погледне работата ми, обърнах се ядосано към нея.

Високите й скули и дългата до раменете черна коса й придаваха евроазиатски вид. Кожата й беше гладка и кремава, затова беше трудно да се прецени възрастта й; можеше да е на която и да било възраст между тридесет и петдесет години. Беше може би пет сантиметра по-висока от мен, тоест — към един и седемдесет и пет, но поради снажното си телосложение изглеждаше двойно по-висока. И заедно с това черният копринен панталон и източният жакет й стояха изключително добре.

Направиха ми впечатление очите й — зелени и искрящи. Тъкмо този дружелюбен блясък изпари раздразнението ми и се чух да й задавам празния въпрос:

— Някъде наблизо ли живеете?

— Не — отговори тя. — Пътувам към Съединените щати през граничния пункт в Сонойта. Спрях да се поразтъпча и се озовах на това безлюдно място. Така се изненадах да видя някого тук, толкова далеч от всичко, че не можах да се сдържа да не се натрапя. Нека да се представя. Казвам се Клара Грау.

Протегна ми ръка, аз я поех и без най-малко колебание й разказах, че когато съм се родила, са ме кръстили Тайша, но по-късно родителите ми решили, че това име не е достатъчно американско, и започнали да ме наричат Марта, на майка ми. Ненавиждах това име и предпочетох вместо него Мери.

— Колко интересно! — замислено каза тя. — Имаш три имена и то толкова различни. Аз ще те наричам Тайша, щом това е рожденото ти име.

Зарадвах се, че тя избра това име. Тъкмо него си бях избрала и аз самата. Макар и отначало да бях съгласна с родителите ми, че името ми звучи твърде чуждестранно, от друга страна, толкова ненавиждах името Марта, че накрая приех Тайша като тайното ми име.

С рязък тон, който мигновено смекчи зад блага усмивка, тя ме обсипа с редица твърдения, замаскирани като въпроси.

— Ти не си от Аризона — започна тя.

Отговарях й истината, нещо необичайно за мен, която бях толкова предпазлива с хората, особено с чужденци.

— Пристигнах в Аризона преди една година да работя тук.

— Не може да си на повече от двадесет.

— След няколко месеца ще стана на двадесет и една.

— Имащ лек акцент. Нямаш вид да си американка, но не мога да засека точно каква си по националност.

— Американка съм, но като дете съм живяла в Германия — отговорих аз. — Баща ми е американец, а майка ми унгарка. Напуснах дома си, когато постъпих в колеж, и оттогава не съм се връщала, защото не искам повече да имам нищо общо с моето семейство.

— Значи не се разбираш с тях?

— Не. Отвратително се чувствах. Едва дочаках да се махна от къщи.

Тя се усмихна и кимна, сякаш й беше познато чувството да искаш да избягаш.

— Омъжена ли си? — попита жената.

— Не. Нямам си никого на света — отвърнах аз с тази нотка на самосъжаление, която прозвучаваше винаги когато говорех за себе си.

Тя не направи никакъв коментар, а заговори спокойно и отмерено, сякаш искаше да ме предразположи и в същото време да ми предаде колкото може повече информация за себе си с всяко свое изречение.

Докато говореше, аз прибрах моливите в кутията си, но без да отмествам очи от нея. Не исках да й оставям впечатлението, че не я слушам.

— Аз бях единствено дете, сега и двамата ми родители са починали — каза тя. — Родът на баща ми са мексиканци от Оаксака. Но по майчина линия са американци от германски произход. Те са от източните щати, но сега живеят във Финикс. Тъкмо се връщам от сватбата на една моя братовчедка.

— Вие също ли живеете във Финикс? — попитах я аз.

— Живяла съм половината си живот в Аризона и другата половина в Мексико — отговори тя. — Но през последните години домът ми е в мексиканския щат Сонора.

Започнах да си прибирам нещата в папката. Срещата и разговорът с тази жена толкова ме разконцентрираха, че днес нямаше да мога да работя повече.

— Освен това съм пътувала в Далечния изток — каза тя, като завзе отново вниманието ми. — Там изучавах акупунктура и някои бойни и лечебни изкуства. Дори съм живяла няколко години в будистки храм.

— Наистина ли? — казах аз и се вгледах в очите й. Имаше погледа на човек, който доста медитира. Бяха пламтящи и все пак спокойни. — Аз много се интересувам от Изтока — казах й, — особено от Япония. Аз също съм изучавала будизъм и бойни изкуства.

— Наистина ли? — каза тя като ехо на моето възклицание. — Бих искала да ти кажа моето будистко име, но тайните имена не бива да се разкриват, освен при подходящи обстоятелства.

— Аз ви казах моето тайно име — настоях аз, докато завързвах връзките на папката си.

— Да, Тайша, така е и това е от голямо значение за мен — отвърна ми тя подчертано сериозно. — Но сега все още е време само на запознаване.

— С кола ли сте дошла дотук? — попитах я аз, оглеждайки наоколо за колата й.

— Тъкмо щях да те попитам същото — каза тя.

— Оставих колата си на около триста метра на юг, на един черен път. Вашата къде е?

— Колата ти бял шевролет ли е? — попита тя развеселено.

— Да.

— Ами моята е паркирана точно до него — разхихика се тя, сякаш беше казала нещо смешно. Изненадах се, че смехът й ми подейства така дразнещо.

— Трябва да тръгвам вече — казах аз. — Много ми беше приятно да се срещнем. Довиждане!

Поех в посока към колата ми, като си мислех, че жената ще остане да се полюбува на пейзажа.

— Нека още не си казваме довиждане — възпротиви се тя. — Идвам с теб.

Тръгнахме заедно. До моите петдесет килограма жената изглеждаше масивна като канара. Коремът й беше закръглен и мощен. Тя оставяше впечатлението, че е на границата да бъде прекалено пълна, но всъщност не беше.

— Може ли да ви задам един личен въпрос, госпожо Грау? — попитах аз просто за да разчупя неловкото мълчание.

Тя спря и се обърна към мен.

— Аз не съм ничия госпожа — отсече тя. — Аз съм Клара Грау. Можеш да ме наричаш Клара и, да, можеш да ме питаш всичко, което поискаш.

— Значи не си привърженичка на любовта и на брака — коментирах аз като реакция на тона й.

За миг тя ми хвърли страховит поглед, но мигновено го смекчи.

— Определено не съм привърженичка на робството — каза тя. — Но не само при жените. Е, и какво се канеше да ме попиташ?

Реакцията й беше толкова неочаквана, че забравих какво щях да питам и се оказах в неудобното положение да съм я зяпнала.

— Какво те накара да изминеш целия път специално до това място? — попитах припряно аз.

— Дойдох тук, защото това е място, заредено с енергия — тя посочи образуванията от лава в далечината. — Тези възвишения някога са били избълвани направо от сърцето на земята, като кръв. Винаги когато съм в Аризона, аз се отбивам тук. Това място излъчва особена земна енергия. Сега позволи ми да ти задам същия въпрос: какво те накара теб да избереш това място?

— Аз често идвам тук. Това е любимото ми място за рисуване. — Не го казах като шега, но тя избухна в смях.

— Тази подробност решава въпроса! — възкликна тя, после продължи с по-тих тон: — Искам да те помоля да направиш нещо, което може би ще сметнеш необичайно или дори глупаво, но изслушай ме. Бих искала да дойдеш в моя дом и да ми погостуваш няколко дни.

Вдигнах ръка да й благодаря и да кажа „не“, но тя настоя да премисля. Увери ме, че общите ни интереси към Изтока и бойните изкуства ще ни позволят сериозен обмен на идеи.

— Къде по-точно живееш? — попитах аз.

— Близо до град Навохоа.

— Но това е на повече от шестстотин километра оттук.

— Да, далечко е. Но там е толкова красиво и спокойно, че със сигурност ще ти хареса. — Тя замълча за миг, сякаш очаквайки отговора ми. — Освен това имам чувство, че в момента нямаш никакви конкретни ангажименти — продължи тя — и точно сега се луташ да откриеш какво да правиш. Е, а това може да се окаже тъкмо нещото, което очакваш.

Тя беше права, че абсолютно се лутах какво да правя с живота си. Току-що бях напуснала службата си като секретарка, за да се заловя отново с рисуване. Но определено нямах и най-малкото желание да гостувам в къщата на когото и да било.

Огледах се, търсейки наоколо нещо, което би ми подсказало какво да направя. Никога не съм могла да си обясня откъде ми беше дошла идеята, че човек може да получи помощ или някакъв знак от околната обстановка. Но обикновено получавах помощ по този начин. Имах една техника, която сякаш ми беше дошла от нищото, и посредством нея често откривах варианти, които дотогава не бях подозирала. Обикновено оставях мислите си да блуждаят, а аз съсредоточавах поглед в хоризонта на изток, макар че нямах представа защо винаги избирах изток. След няколко минути притихване обикновено получавах прозрение, което ми помагаше да реша какво да правя или как да реагирам в конкретна ситуация.

Втренчих поглед в хоризонта на изток, докато вървяхме, и внезапно видях състоянието на живота ми да се простира пред мен като безплодна пустиня. Откровено казано, макар да знаех, че цялата южна част на Аризона, част от Калифорния и половината от мексиканския щат Сонора представляват Сонорската пустиня, никога досега не бях забелязвала колко самотна и безлюдна е тази пустош.

Нужно беше известно време, докато до ума ми достигне това разтърсващо осъзнаване, че животът ми е така пуст и безплоден като тази пустиня. Бях скъсала със семейството си, а нямах и свое собствено. Нямаше дори такива изгледи за в бъдеще. Бях без работа. Доскоро се бях издържала от едно неголямо наследство, което ми бе оставила леля ми, на която съм кръстена, но и тези средства се изчерпиха. Бях абсолютно сама на света. Необятът, който се простираше на всички страни, суров и безразличен, ме изпълни със смазващо чувство на самосъжаление. Изпитах нужда от приятел, някой, който да разчупи самотата на живота ми.

Знаех, че ще е глупаво да приема поканата на Клара и да се хвърля в една непозната ситуация, над която нямам никакъв контрол, но имаше нещо в прямотата на поведението й и в нейната физическа жизненост, което пораждаше у мен едновременно и любопитство, и уважение. Улових се, че се възхищавам от нейната красота и сила, дори й завиждах. Мислех си, че тя е най-поразителната и силна жена, независима, уверена в себе си, безразлична и заедно с това не беше закоравяла и бездушна. Тя притежаваше точно тези качества, които винаги бях искала да имам. Но най-вече присъствието й сякаш прогонваше чувството ми за безплодие. Тя насищаше пространството около себе си с енергия, вибрации, нескончаеми възможности.

И все пак имах твърдото правило никога да не приемам покани да гостувам по къщите на хората, а още по-малко на някого, с когото току-що съм се запознала в пустошта. Апартаментът ми в Тусан беше малък и да приема покана, за мен означаваше, че ще трябва да отвърна със същото, нещо, което не бях в състояние да направя. Известно време останах неподвижно, чудейки се накъде да поема.

— Моля те, кажи, че ще дойдеш — настоя Клара. — За мен това би означавало много.

— Добре, мисля, че може да се отбия — казах аз неуверено, като исках да кажа точно обратното.

Тя ме погледна въодушевено и аз мигновено прикрих паниката си с радостно оживление, каквото далеч не изпитвах.

— Добре ще ми се отрази да сменя малко обстановката — казах аз. — Ще бъде едно приключение!

Тя кимна одобрително.

— Няма да съжаляваш — каза тя с тон, внушаващ доверие, който спомогна да се разсеят колебанията ми. — Ще можем заедно да практикуваме бойни изкуства.

Тя направи няколко отсечени движения с ръка, които бяха едновременно изящни и изпълнени със сила. Изглеждаше ми немислимо, че тази едра жена може да е толкова подвижна.

— Кой стил бойни изкуства по-конкретно си учила на Изток? — попитах аз, забелязвайки, че тя с лекота зае бойната поза „дълъг прът“.

— В Изтока учих всякакви стилове и все пак никой от тях по-конкретно — отвърна тя с едва загатната усмивка. — Като стигнем у дома, ще се радвам да ти ги демонстрирам.

Изминахме в мълчание останалата част от пътя. Когато наближихме мястото, където бяха паркирани колите ни, прибрах принадлежностите си в багажника и зачаках Клара да каже нещо.

— Е, да потегляме — каза тя. — Аз ще водя. Ти бързо ли шофираш или бавно, Тайша?

— По-бавно.

— Аз също. Животът в Китай ме излекува от бързането.

— Може ли да те попитам нещо за Китай, Клара?

— Разбира се. Вече ти казах, че можеш да ме питаш каквото пожелаеш, без да ми искаш разрешение.

— Ти трябва да си била в Китай преди Втората световна война. Така ли е?

— О, да. Бях там преди цял един живот. Предполагам, че ти никога не си била в самия Китай.

— Не съм. Ходила съм само в Тайван и Япония.

— Естествено, преди войната нещата бяха други — замислено каза Клара. — Приемствената линия от миналото все още беше незасегната. Сега всичко е прекъснато.

Не знам защо се побоях да я попитам какво има предвид с тази забележка и вместо това се поинтересувах колко дълго ще пътуваме до дома й. Клара отговори смущаващо неопределено, предупреди ме само да съм готова за едно трудно пътуване. После с по-мек тон добави, че намира куража ми за изключително похвален.

— Да тръгнеш така безгрижно с непознат човек — каза тя, — или е крайна глупост, или страхотна храброст.

— Обикновено съм много предпазлива — обясних аз, — но този път аз изобщо не съм себе си.

Това беше истина и колкото повече се замислях за необяснимото си поведение, толкова по-несвойствено се чувствах.

— Разкажи ми, моля те, нещо повече за себе си — помоли ме тя любезно. И сякаш за да ме предразположи, приближи и застана до вратата на автомобила ми.

Отново се улових, че й давам истинската информация за себе си.

— Майка ми е унгарка, но от стар австрийски род — казах аз. — Запознала се с баща ми в Англия през Втората световна война, когато двамата работели в един лазарет. След войната се преселили в Съединените щати, а по-късно заминали за Южна Африка.

— Защо са заминали за Южна Африка?

— Майка ми искала да бъде с нейни роднини, които живеели там.

— Имаш ли братя или сестри?

— Имам двама братя, с година разлика във възрастта. По-големият сега е на двадесет и шест години.

Очите й бяха втренчени в мен. И с една непозната лекота аз внезапно разкрих мъчителните чувства, които бях потискала в себе си цял живот. Разказах й, че съм израснала много самотна. Братята ми никога не ми обръщаха внимание, понеже съм момиче. Като бях малка, те ме връзваха с едно въженце за някой стълб, докато тичаха из двора и ритаха топка. Едничкото, което ми оставаше, беше да се дърпам на въжето и да ги гледам как се забавляват. По-късно, вече като по-голяма, хуквах да тичам след тях. Но по това време и двамата имаха велосипеди и така и не успявах да ги настигна. Когато се оплачех на майка ми, обичайният й отговор беше, че момчетата са си момчета и че аз трябва да си играя с куклите или да й помагам из къщата.

— Твоята майка те е отглеждала по традиционния европейски начин — каза тя.

— Знам. Но това не ме утешава.

Веднъж като започнах, струваше ми се, че изобщо не можех да се спра да разказвам на тази жена за живота си. Казах й, че докато моите братя пътуваха или по-късно заминаха да учат другаде, аз трябваше да си стоя вкъщи. Исках да имам приключения като момчетата, но според майка ми момичетата трябва да се учат да оправят леглата и да гладят дрехите. Достатъчно приключение е да се грижиш за семейство, казваше често майка ми. Жените са родени да се подчиняват. Едва не се разплаках, когато казах на Клара, че трябваше да служа на трима мъже-господари: на баща ми и на двамата ми братя.

— Звучи като цял отряд — отбеляза Клара.

— Ужасно беше. Напуснах дома си, за да се махна колкото се може по-далеч от тях — казах аз. — А и за да изживея приключения. Но и досега изобщо не съм срещала нищо радостно и въодушевяващо. Предполагам, че просто не съм била възпитана да се чувствам щастлива и жизнерадостна.

Почувствах се ужасно притеснена, че описвам живота си пред напълно непознат човек. Замълчах и погледнах Клара в очакване на реакцията й, която или би облекчила притеснението ми, или би го усилила до такава степен, че да размисля и в последна сметка да не замина с нея.

— Е, изглежда, че има само едно нещо, което умееш да правиш добре и затова сигурно прибягваш непрекъснато до него — каза тя.

Помислих си, че има предвид умението ми да рисувам, но за огромно мое огорчение тя добави:

— Едничкото, което умееш, е непрекъснато да се съжаляваш.

Стиснах дръжката на вратата.

— Това не е вярно — запротестирах аз. — Коя си ти, че да го кажеш?

Тя избухна в смях и поклати глава.

— Ние с теб доста си приличаме — каза тя. — Научени сме да бъдем пасивни, раболепни и да се приспособяваме към обстоятелствата, но вътре в себе си кипим.

Ние сме като вулкан, готов да изригне, и това, което ни кара да се чувстваме още по-неудовлетворени, е, че нямаме никакви други мечти или очаквания, освен тази, че някой ден ще си намерим подходящия мъж, който ще ни измъкне от жалкото ни положение. Направо онемях.

— Е? Права ли съм? Права ли съм? — повтори тя няколко пъти. — Бъди откровена, права ли съм?

Стиснах ръце в юмруци, готова да я наругая. Клара се усмихна топло, излъчвайки сила и благоразположение, които породиха у мен усещането, че не ми е нужно да лъжа или да крия чувствата си от нея.

— Да, ти направо ме разнищи — признах си аз. Трябваше да си призная, че единственото нещо извън изкуството, което даваше смисъл на празното ми съществувание, беше смътната надежда, че някой ден ще срещна мъжа, който ще ме разбира и ще оцени колко специална личност съм.

— Може би животът ти ще се промени към добро — каза тя с обещаващ тон.

Тя се качи в колата си и ми даде знак с ръка да я следвам. Тогава се усетих, че тя изобщо не бе ме попитала дали имам паспорт или достатъчно пари и дрехи, или дали нямам други ангажименти. Но това не ме уплаши или разколеба. Не знам защо, но щом освободих ръчната спирачка и потеглих, изпитах увереност, че съм взела правилното решение. Може би животът ми най-сетне щеше да се промени.