Тайша Абелар
Магическият преход (14)

13.

Събудих се от гласа на Клара, който ми казваше да се надигна и да седна. Доста време ми беше нужно, докато откликна, първо, защото бях загубила всякаква ориентация, и второ, защото краката ми бяха изтръпнали. Като видя, че се затруднявам, Клара ме подхвана под раменете, наклони ме напред и подпъхна възглавници зад гърба ми, за да мога да седя без нейна помощ. Бях си в леглото и с нощницата. По светлината можах да определя, че е късен следобед.

— Какво става? — промърморих аз. — Цялата нощ ли съм спала?

— Да — отвърна Клара. — Бях се притеснила за теб. Ти загуби контрол над себе си и изпадна в пълно вцепенение на възприятията. Човек изобщо не можеше да стигне до теб. Затова решихме да те оставим да се наспиш.

Наведох се и разтрих краката си, докато боцкащите иглици изчезнаха. Все още се чувствах замаяна и странно омаломощена.

— Ще трябва да говориш, докато не дойдеш напълно на себе си — каза с властен тон Клара. — Това е един от случаите, когато за теб е добре да говориш.

— Не ми се говори — казах и се отпуснах назад на възглавниците. Беше ме избила студена пот и усещах крайниците си немощни и като гумени. — Г-н Абелар направи ли ми нещо?

— Поне не, докато аз гледах — отвърна Клара и се засмя, развеселена от собствената си шега. Тя взе ръцете ми в своите и силно разтри горната им страна, опитвайки се да ме посъживи.

Нямах настроение за шегички.

— Какво всъщност се случи, Клара? — настоях аз. — Нищичко не си спомням.

Тя се намести по-удобно на ръба на леглото.

— Първата среща с нагуала ти дойде твърде много — каза Клара. — Още си много слаба; това всъщност се случи. Но не искам да се съсредоточаваш над това, защото и без това много лесно се обезкуражаваш. Освен това не искам да четеш между редовете, каквато склонност имаш, и да стигаш до погрешни заключения.

— Но като не знам какво става, как мога да чета между редовете? — казах аз, а зъбите ми тракаха.

— Сигурна съм, че все ще намериш как — въздъхна Клара. — Имаш изключителна наклонност да си вадиш изводи. За съжаление винаги погрешни. И всъщност е без никакво значение, че не знаеш какво става. Винаги приемаш, че знаеш.

Трябваше да си призная, че мразех двусмислени ситуации. Те винаги ме поставяха в неизгодно положение. Исках да знам какво става, за да мога да се справя с непредвиденото.

— Майка ти те е възпитала да бъдеш съвършена жена — каза Клара. — Като наблюдава обкръжаващата я среда, съвършената жена попива всичко, което й е нужно да знае, особено ако е замесен и мъж. Тя предугажда и най-неуловимите му желания. Винаги долавя промените в настроенията му, защото смята, че тези промени се дължат на нещо, което тя самата е казала или направила. И в резултат от това смята, че е в нейните възможности да задоволява желанията на мъжа си.

Понеже чрез прегледа се бях видяла отново и отново да действам точно по този начин, трябваше за свое огорчение да призная, че Клара имаше право. Наистина бях добре обучена. Стигаше ми само поглед, знак или тон в гласа на баща ми и аз вече точно знаех какво мисли или чувства той. Същото важеше и за братята ми. Вечно подскачах и от най-незабележимите знаци, които долавях у тях. И нещо още по-лошо — стигаше ми само да си представя, че някой мъж не ме харесва, и бях в състояние да направя и кълбо назад, ако трябва, само и само да му доставя удоволствие.

Клара леко ме смушка в ребрата, сякаш да привлече вниманието ми.

— Ако снощи двете с теб бяхме сами, ти нямаше така драматично да припаднеш — каза тя с дразнеща усмивка.

— За какво намекваш, Клара? Че намирам г-н Абелар привлекателен ли?

— Точно така. Когато около теб има мъж, ти моментално се преобразяваш. Ставаш жената, готова на всичко, за да привлече вниманието на мъжа, включително и да припадне.

— Ако обичаш, не ме сравнявай със себе си — казах аз. — Наистина не се опитвам да привличам вниманието на г-н Абелар.

— Позамисли се малко! Недей просто да се защитаваш — каза Клара. — Аз не те нападам. Просто ти посочвам какво изпитвах и правех аз самата.

Дълбоко в себе си знаех за какво говори Клара. Г-н Абелар имаше такова харизматично обаяние, че въпреки възрастта му аз го намирах изключително привлекателен. И все пак предпочитах да не признавам това нито пред себе си, нито пред Клара. За мое облекчение Клара не се задълбочи в този въпрос.

— Разбирам те съвършено, защото аз също имах моя Джон Майкъл Абелар — каза тя. — Той беше нагуалът Хулиан Грау, най-красивото и привлекателно създание, съществувало някога. Той беше обаятелен, дяволит и забавен; наистина беше незабравим. Всички го обожаваха, включително Джон Майкъл и останалите от семейството ми. Ние до един целувахме земята, по която стъпваше той.

Докато слушах как Клара се възторгва от учителя си, хрумна ми, че е прекарала твърде много време в източните страни. Винаги ме бе дразнело прекаленото обожание, което учениците в света на карате проявяваха към своя учител или сенсей. Те буквално целуваха земята, по която стъпваше учителят им, кланяха се доземи всеки път, когато учителят влезеше в помещението. Не споменах това пред Клара, но имах чувство, че принизява себе си, като благоговее толкова пред учителя си.

— Нагуалът Хулиан ни научи на всичко, което знаеше — продължи тя, без да долови осъдителното ми мнение. — Той посвети живота си на това да ни води към свободата. Даде специална подготовка на нагуала Джон Майкъл Абелар, за да стане новият нагуал.

— Това означава ли, Клара, че нагуалите са нещо като крале? — попитах аз, надявайки се тя да си даде сметка, че такова прекомерно преклонение крие опасност от самозаблуда.

— Не. Ни най-малко. Нагуалите изобщо не притежават чувство за собствена значимост — каза тя. — И тъкмо поради тази причина ние можем да им се възхищаваме.

— Исках да кажа, Клара, дали те наследяват тази титла? — бързо се поправих аз.

— О, да! Разбира се, че наследяват това звание, но не като кралете. Кралете са синове на крале. Един нагуал, от друга страна, трябва да бъде посочен от духа. Защото не го ли избере духът, той самият не може да се определи за водач. Един нагуал преди всичко е личност с изключителна енергия. Но едва след като бъде научен на правилата на нагуалите, той действително става нагуал.

Следях обяснението на Клара, но не знам защо изпитвах някакво притеснение. След като се позамислих, разбрах, че моментът, който ме притеснява, е, дето духът трябва да го избере.

— Как решава духът кого да избере? — попитах аз. Клара поклати глава.

— Това, скъпа моя Тайша, е загадка на загадките — тихо каза тя. — Единственото, което може да направи един нагуал, е да следва повелите на духа или най-жалко да се провали.

Помислих си за г-н Абелар и се зачудих какви ли повели си е наумил да му отреди духът. Спомних си още как Клара бе споменала, че един ден той може да бъде нагуал и за мен.

— Между другото, къде е г-н Абелар? — попитах аз, като се опитах да звуча безразлично.

— Отиде си снощи, като разбра, че теб вече хич те нямаше.

— Ще се върне ли?

— Разбира се. Той живее тук.

— Къде, Клара? В лявото крило на къщата ли?

— Да. В момента е там. Не точно в този момент — поправи се тя, — но тези дни. В други случаи живее с мен в дясната страна на къщата. Аз се грижа за него.

Отново изпитах пристъп на ревност, толкова мощен, че ме зареди с прилив на енергия.

— Ти каза, че не ти е съпруг, нали, Клара? — попитах аз с някакъв смущаващ тик в ъгълчето на устата.

Клара се разсмя така силно, че се изтърколи на леглото, останала без дъх.

— Нагуалът Джон Майкъл Абелар се е издигнал над всички аспекти на това да бъде мъж — увери ме тя, като се надигна и седна.

— Какво имаш предвид, Клара?

— Искам да кажа, че той вече не е човешко същество. Но не мога да ти обясня всичко това, защото ми липсва нужното изтънчено умение, а на теб ти липсва способността да ме разбираш. Доколкото разбирам, моята неспособност да ти обяснявам нещата е причината, поради която нагуалът ти е дал тези кристали.

— Каква ти неспособност, Клара? Ти говориш съвършено добре.

— Тогава ти си тази, която не разбира съвършено добре.

— Това е идиотско, Клара.

— Ами как тогава се оказва, че не успявам да ти предам какво сме ние и за какво те подготвяме?

Наложи ми се да си поема дълбоко дъх няколко пъти, за да успокоя нервния си стомах.

— И за какво ме подготвяте, Клара? — попитах аз, като отново се поддадох на паника.

— Много ми е трудно да ти обясня — започна тя. — Ти и аз определено принадлежим към една и съща традиция. Ти си неотделима част от това, което сме ние. По тази причина ние сме призовани да те обучаваме.

— Кого имаш предвид, когато казваш „ние“? Себе си и г-н Абелар ли?

Клара помълча малко, сякаш й трябваше време, за да ми отговори правилно.

— Както вече ти казах, ние сме повече от двама — каза тя. — И всъщност аз не съм същинският ти учител. Нито е нагуалът Джон Майкъл. Друг човек е.

— Чакай, чакай, Клара. Пак ме объркваш. Кой е този друг човек, за когото говориш?

— Една друга жена като теб, но по-възрастна и безкрайно по-силна. Аз просто те въвеждам. Задачата ми е да те подготвя, да съм сигурна, че ще натрупаш достатъчно енергия чрез прегледа, за да можеш да се срещнеш с тази друга личност. И повярвай ми, нейното присъствие е много по-опустошително от това на нагуала.

— Не разбирам какво се опитваш да ми кажеш, Клара. Че е опасна и може да ми навреди ли?

— Това е проблемът, когато се опитвам да отговоря на въпросите ти — каза Клара. — Объркваш се, защото двете с теб имаме само повърхностна връзка. Ти ми задаваш въпрос, очаквайки точно определен отговор, който ще те удовлетвори, а аз ти давам отговор, който мен ме удовлетворява, но теб те хвърля в смут. Съветвам те или ти да не ми задаваш въпроси, или да приемаш отговорите ми, без да се разтреперваш от страх.

Искаше ми се да науча нещо повече за плановете на г-н Абелар и тази друга жена за мен, затова с надеждата да накарам Клара да ми каже всичко аз обещах, че отсега нататък ще възприемам всичките й отговори с нужното внимание, но без паника и вълнения.

— Добре. Да видим как ще приемеш това — каза колебливо Клара. — Ще ти предам какво ти разказа снощи нагуалът точно преди да припаднеш. Но понеже аз не съм мъж, ти несъмнено ще ми реагираш по-различно, отколкото на нагуала, когато ти казваше тези неща. Ти дори може да ме слушаш.

— Но аз не помня той да ми е разказвал каквото и да било, след като заспах на рогозката — запротестирах аз.

Тя замълча и се вгледа в лицето ми, предполагам, за да открие някаква искрица разбиране. Поклати глава в знак, че не е открила нищо, макар и да се мъчех да изглеждам колкото може по-спокойна и с будно внимание, дори се усмихнах, за да я успокоя.

— Той ти разказа за всички същества, които живеят в тази къща — започна Клара. — Каза ти, че всички те са магьосници, включително Манфред.

Като спомена името Манфред, нещо в мен щракна.

— Знаех го — измърморих, без да се замисля. Идеята, че Манфред е магьосник, ми се струваше напълно приемлива, макар да нямах и най-малка представа защо трябва да е така. Казах на Клара, че е възможно в някакьв момент вече да съм си мислела това, макар и досега да не знам какво точно е един магьосник.

— Разбира се, че знаеш — увери ме Клара с широка усмивка.

— Но аз ти казвам, че не знам. Клара ме изгледа озадачено.

— Сигурна ли си, че не си спомняш как нагуалът ти го обясни?

— Не. Наистина не помня.

— За нас магьосникът е човек, който чрез дисциплина и постоянство може да разчупи границите на естественото възприятие — каза Клара с тон на лектор.

— От това нещата съвсем не стават по-ясни — казах аз. — Как Манфред може да прави всичко това?

Тя явно разбра объркването ми.

— Струва ми се, че отново се разбираме погрешно, Тайша. Не говоря само за Манфред. На теб още не ти е стигнало до съзнанието, че всички ние в тази къща сме магьосници. Не само нагуалът, Манфред и аз, но и останалите четиринадесет души, които още не си виждала. Всички ние сме магьосници, абстрактни същества. Ако ти искаш да мислиш за магьосниците като за нещо конкретно, с всичките им ритуали и магически билета, мога само да ти кажа, че такива конкретни магьосници съществуват, но няма да ги намериш в тази къща.

Очевидно ние пак следвахме различен ход на мисли. Аз говорех за Манфред, а тя говореше за хора, които дори не бях зървала. И едва тогава, след като ми го каза толкова пряко, най-после проумях, че Клара, г-н Абелар и останалите неуловими хора, за които непрекъснато споменаваха, всички те са магьосници. Но вместо да й задам повече въпроси, аз си спомних съвета й и реших, че ще е по-добре да си замълча.

Тя продължи да ми обяснява, че абстрактните магьосници търсят свобода, като развиват способността си за възприятие; докато конкретните магьосници, подобно на традиционните магьосници, живели в древно Мексико, се стремели към лична сила и удовлетворение, като увеличавали чувството си за собствена значимост.

— Какво лошо има да се стремят към лично удовлетворение? — попитах аз, като отпих глътка вода от чашата на нощното шкафче.

— Дай й на Тайша да поддържа конкретните магьосници — каза тя със загрижен вид. — Нищо чудно, че нагуалът ти е дал тези кристални копия.

Въпреки обещанието ми да запазвам спокойствие, при споменаването на кристалите отново ме обляха нервни вълни. Стомахът започна да ме присвива толкова силно, че си помислих сериозно дали не се разболявам от някакъв грип.

— Почти ми е невъзможно да ти обясня какво правим ние, а още по-трудно ми е да ти предам защо го правим — каза Клара. — Трябва да зададеш тези въпроси на твоя учител.

— На моя учител ли?

— Ти не ме слушаш, Тайша. Вече ти казах, че ти имаш учител. Още не си я срещала, защото нямаш нужната енергия. За да се срещнеш с нея, необходима ти е десетократно повече енергия, отколкото за да се срещнеш с нагуала, а ти още не си се възстановила от тази среща. Още изглеждаш зеленикаво-пепелява.

— Струва ми се, че съм хванала някакъв грип — казах аз. Отново ми се зави свят.

Клара поклати глава.

— Хванала си тежък случай на глезотия — вметна тя, преди да продължи. — Нагуалът също може да ти обясни всяко нещо, за което го попиташ. Единственият проблем е, че ти го възприемаш като мъж и поговори ли повече от пет минути, ти със сигурност ще проявиш женския си нрав. Затова твоят учител трябва да бъде жена.

— Не преувеличаваш ли твърде много целия този въпрос с мъжкото и женското? — казах аз и се опитах да стана от леглото.

Чувствах се отмаляла и краката ми трепереха. Стаята започна да се върти и едва не загубих съзнание. Клара светкавично ме хвана за раменете.

— Скоро ще разберем дали правя прекалено голям въпрос от това — каза тя. — Хайде да излезем навън и да поседим в сянката на някое дърво. Може да се посъвземеш от свежия въздух.

Тя ми помогна да си облека едно дълго яке и панталони и ме поведе като инвалид през стаята на път към задния двор.

Седнахме на едни рогозки под огромното сапоте, което засенчваше почти целия двор. Веднъж бях попитала Клара дали може да ям от плодовете му. Тя ми изшътка и каза: „Просто яж, но не говори за това.“ Правех, както ми каза, но оттогава винаги се чувствах гузна, сякаш бях обидила дървото.

Седяхме мълчаливо, заслушани как вятърът прошумоляваше през листата. Беше прохладно и спокойно. Почувствах как напрежението ми се стопи и ми стана добре. След малко Манфред се приближи бавно откъм ъгъла на къщата, където си имаше своя стая. На вратата й беше изрязан отвор със закачена над него люлееща се вратичка, така че той можеше да влиза и излиза, когато си поиска. Той дойде до мен и започна да ми ближе ръката. Вгледах се в одухотворените му очи и видях, че сме най-добрите приятели. Като по неизречена покана той скочи в скута ми и се намести удобно. Погалих меката му копринена козина и изпитах най-дълбока обич към него. В пристъп на необяснимо съчувствие аз се наведох и го прегърнах. И след това осъзнах, че съм се разплакала, толкова ми беше домъчняло за него.

— Къде са ти кристалите? — попита Клара. Строгият й тон ме върна към действителността.

— В стаята ми — казах аз и пуснах Манфред, за да си избърша очите с ръкава на якето.

Уловил неодобрителния поглед на Клара, той скочи от коленете ми, прекоси пътеката и седна под едно дърво наблизо.

— Трябва непрекъснато да ги носиш със себе си — отсече тя. — Както вече знаеш, оръжия като тези кристали нямат нищо общо с война или мир. Можеш да си бъдеш миролюбива колкото искаш и въпреки това да имаш нужда от оръжия. Всъщност на теб ти трябват точно в този момент, за да се бориш с враговете си.

— Аз нямам врагове, Клара — казах, подсмърчайки. — Никой не знае дори дали съм жива.

Клара се наведе към мен.

— Нагуалът ти даде тези кристали, за да ти помагат да унищожиш враговете си — меко каза тя. — Ако бяха у теб в момента, с тях можеше да направиш магическите си движения и това щеше да ти помогне да преодолееш вечното си самосъжаление.

— Аз не жалех себе си, Клара — взех да се оправдавам аз. — Мъчно ми беше за горкия Манфред.

Клара се засмя и поклати глава.

— Невъзможно е да жалиш „горкия“ Манфред. Независимо каква форма заема, той е воин. От друга страна, самосъжалението е вътре в теб и се изразява по различни начини. Точно сега ти го наричаш „съжаление към горкия Манфред“.

Очите ми отново се изпълниха със сълзи, защото наред с неувереността си аз преливах и от бездънно море съжаление, съсредоточено изцяло над самата мен. Бях правила достатъчно дълго прегледа си, за да осъзная, че бях заучила тази реакция от майка ми, която се самосъжаляваше през всеки ден от живота си или поне от моя живот с нея. И понеже изобщо не я бях виждала да изразява себе си по друг начин, аз самата бях свикнала да се държа така.

— Трябва да държиш кристалните оръжия между пръстите си и да правиш магическите движения, насочени към сърцевината на твоите неуловими врагове, като например чувството за собствена значимост, което при теб се изразява замаскирано като самосъжаление, морално възмущение или оправдана тъга — продължи Клара.

Можех само да я гледам смаяно. Тя продължи да ме обвинява, че съм слаба, че се разпадам в момента, в който над мен се окаже и най-малкият натиск. Но най-много ме засегна това, че дългите месеци на моя преглед се оказваха безсмислени; те не са били нищо друго освен празни блянове, защото едничкото, което съм правела, е било да си припомням носталгично своето прекрасно аз или да се валям в самосъжаление, спомняйки си своите не толкова прекрасни мигове.

Не можех да разбера защо ме напада толкова ожесточено. Ушите ми забучаха от пристъп на гняв. Разхлипах се неудържимо, като се ненавиждах, че бях дала на Клара възможност да ме смаже емоционално. Чувах думите й сякаш идваха от много далеч; тя изброяваше:

— …чувство за собствена значимост, липса на цел в живота, безкритичност към амбициите и чувствеността ти, малодушие — списъкът от врагове, които се опитват да възпрат полета ти към свободата, е безкраен и ти трябва непреклонно да се бориш с тях.

Тя ми каза да се успокоя. Поясни как просто се опитва да ми покаже, че истинските ни врагове са нашите чувства и отношението ни към нещата и че те са точно толкова опасни и вредни, колкото някой въоръжен до зъби бандит, който можем да срещнем на пътя.

— Нагуалът ти даде тези кристали, за да събереш енергията си — каза тя. — Те са изключителни, когато трябва да събереш вниманието си и да го съсредоточиш. Това поначало е качество на кварцовите кристали, а от друга страна, е специфичното намерение на тези кристали по-конкретно. За да постигнеш това, нужно е единствено да изпълняваш с тях своите магически движения.

Щеше ми се в този момент кристалите да бяха у мен; но като ги нямаше, в замяна на това погледнах в отзивчивите, блестящи очи на Манфред. Хрумна ми мисълта, че те отразяват светлината точно както кварцовите кристали. За миг очите му задържаха моя поглед и докато се взирах в тях, в ума ми се появи една ирационална увереност. Разбрах със сигурност, че Манфред е магьосник от древна традиция, духът на магьосник, който по някакъв начин е бил уловен в капана на кучешко тяло. В момента, когато си го помислих, Манфред високо изджафка сякаш в потвърждение.

Запитах се дали всъщност Манфред не бе намерил кристалите за мен в пещерата, или по-скоро е отвел нагуала до тях по същия начин, по който бе завел мен до любимото ми наблюдателно място на хълма, което гледаше към къщата и двора.

— Ти ме попита веднъж как е възможно да знам толкова много неща за кристалите — заговори Клара, прекъсвайки размисъла ми. — Тогава не можех да ти отговоря, защото ти още не беше се срещала с нагуала. Но сега, след като се запозна с него, мога да ти кажа, че… — Тя си пое дълбоко дъх и се наведе към мен. — Ние сме магьосници от същата традиция като онези магьосници от древните времена. Ние сме наследили техните езотерични ритуали и заклинания, но макар че ги владеем, не проявяваме интерес да ги използваме.

— Манфред е древен магьосник! — възкликнах аз с искрено удивление, без да си дам сметка, че всъщност не бях произнесла на глас размишленията си дотук.

Клара ме изгледа така, сякаш проверяваше дали съм наред, и после се разсмя така силно, че разговорът ни прекъсна. Чух Манфред да джафка така, сякаш и той също се смееше. А освен това можех да се закълна, че или смехът на Клара пораждаше ехо, или някой друг, който се спотайваше зад ъгъла на къщата, също се смееше и това беше най-тайнственото.

Почувствах се като напълно малоумна. Клара не желаеше да изслуша такива подробности като за светлината, която се отразяваше в очите на Манфред.

— Казвала съм ти, че си доста мудна и съвсем не толкова интелигентна, но ти не ми вярваше — смъмри ме тя. — Но не се притеснявай, никой от нас не е чак толкова интелигентен. Ние всички сме безочливи, тъпи, дебелоглави маймуни.

Тя ме почука по главата за потвърждение. Неприятно ми стана да ме нарича дебелоглава маймуна, но все още бях толкова възбудена от откритието си, че не обърнах внимание на забележката й.

— Нагуалът имаше много други причини, за да ти даде тези кристали — продължи Клара, — но той ще трябва сам да ти ги обясни. Но в едно съм сигурна — че ще трябва да им направиш торбичка.

— Каква торбичка?

— Калъфка, която ще изработиш от каквато материя ти прецениш за подходяща. Можеш да използваш велур, филц, вата или дори дърво, ако така решиш.

— Ти каква калъфка си направила за твоите, Клара?

— Аз самата нямам никакви кристали — каза тя, — но съм се занимавала някога с кристали, като млада.

— Говориш за себе си така, като че ли си стара. Колкото по-дълго време те виждам, толкова по-млада изглеждаш.

— Това е, защото правя много магически движения, за да създам тази илюзия — отвърна тя и се разсмя до забрава като дете. — Магьосниците създават илюзии. Погледни само Манфред.

При споменаването на името му, Манфред подаде глава иззад дървото и ни загледа. Изпитах необичайното чувство, че той разбира, че говорим за него и не иска да изпусне нито думичка.

— Какво за Манфред? — попитах аз, като автоматично понижих глас.

— Човек може да се закълне, че е куче — каза шепнешком Клара. — Но това е неговата сила да създаде една илюзия. — Тя ме смушка и съзаклятнически ми намигна. — Виждаш ли, ти си абсолютно права, Тайша. Манфред изобщо не е куче.

Не можех да разбера дали тя ме придумва да се съглася с нея заради Манфред, понеже той се бе надигнал, определено вслушвайки се във всяка дума, която казвахме; или наистина имаше предвид това, което казваше — че Манфред не е куче. Преди да съм открила кое от двете, един пронизителен звук откъм вътрешността на къщата накара Клара и Манфред да скочат и да се втурнат нататък. Понечих да ги последвам, но Клара се обърна и дрезгаво каза:

— Ти остани тук. Връщам се след минутка.

И затича към къщата, а Манфред я следваше по петите.