Лий Майкълс
Магията на езерото (9)

Девета глава

Логично бе да очаква стаите на горния етаж да са малки, тесни и мрачни, сбутани под покрива, ала спалнята, в която я въведе Кейн, бе удивително просторна и приветлива. Лунната светлина струеше през отворения тавански прозорец, който гледаше към езерото. А старинното масивно легло от тъмно дърво с балдахин сякаш подканяше да се сгушиш в него и да съзерцаваш снежинките навън.

Може да наблюдаваме как вали сняг по Коледа, помисли си Алекс. Ще си вземем няколко свободни дни и ще дойдем тук. Около празниците в кантората е по-спокойно. Той няма да продаде къщичката…

Целувката на Кейн непоправимо обърка мислите й. Остана само той и чувствената възбуда, заплашваща да я погълне изцяло.

Алекс съзнателно се остави на мощното течение от емоции, чувства и наслада, стихийно като самото езеро по време на буря. Ала в сигурната прегръдка на Кейн за нея нямаше нито страх, нито тревога, само въодушевление от предстоящото…

След време Алекс отметна кичур коса от мокрото му чело. Пръстите й трепереха.

— Беше… хубаво — промълви тя с преграквал глас.

Той й се усмихна и се отпусна до нея.

— Мисля, че… — започна мечтателно тя, ала здравият разум неприятно се намеси. Истина бе, че го обича, но щеше ли да е разумно да му го каже? Подобно признание изискваше най-напред сериозен размисъл.

Каза й, че му е липсвала и току-що се държа с нея така, сякаш бе най-важния човек в неговия живот. Да, но ако заключенията й са прибързани? Ако все още не я чувства като приятелката, за която някой ден евентуално ще се ожени? И тя да му изтърси, че го обича…

Кейн поглади с ръка косата й, разпиляна безредно по рамото му и на възглавницата.

— Всичко ще е наред — каза той. — Всичко ще се оправи, Алекс. Щом двама души държат един на друг…

Сърцето й преливаше от любов. Неспособна да проговори, тя силно го прегърна и зарови лице в рамото му.

Той й се усмихна и бавно започна да я гали по гърба; ласките му караха кожата й да настръхва, да го желае с цялото си същество и скоро всичко загуби значение. Всичко, с изключение на новия, божествен начин, по който му казваше колко й е скъп.

 

 

Спокойният ритъм на вълните вероятно подсъзнателно й бе действал като приспивна песен, защото, когато се събуди, слънцето напичаше през широко отворения тавански прозорец. Кейн не беше до нея, ала сладостната топлина, излъчвана от всяка клетка на тялото й, говореше, че изминалата нощ не е била просто незабравим сън.

Не се разсърди, задето Кейн го нямаше. Сигурно бе късно. Тя се протегна доволно, напразно оглеждайки се за часовник. Накрая стана и облече карираната хавлия, която висеше на вратата на банята. После лениво заслиза боса по стълбите.

И тук нямаше и следа от него, с изключение на пълната кана горещо кафе в кухнята. Обзеха я опасения. Ферарито бе все още отвън, всъщност не можеше и да тръгне, защото нейната кола бе спряна точно зад него. Да не би да е взел велосипеда? Но къде ще е отишъл? И защо?

Не ставай глупава, смъмри се тя. Ако е искал да се измъкне, нямаше да каже онова за хората, които държат един на друг.

В същия миг зад къщата се разнесе кучешки лай и тя излезе на верандата да погледне.

Кейн идваше откъм дигата. Беше облечен с памучна риза и отрязани до коленете панталони. Когато й се усмихна, Алекс реши, че никога не е виждала по-красив мъж от него. Чак тогава забеляза в краката му най-огромното и най-мокро куче на света. Не можа да определи породата, защото дългата му козина бе натежала от водата. Нещо средно между коли и сибирска лайка, предположи тя.

— Твое ли е? — попита тихо.

Кейн погледна кучето, тъкмо когато животното ликуващо изтърси излишната вода от гърба си. Той се опита да избегне хладния душ, ала с минимален успех.

— Не, опазил ме бог. Живее три къщи по-надолу и ми идва на гости по брега при отлив.

— Ясно. — Облекчението й бе примесено с укор към самата себе си. Макар да бе казал, че иска куче, Кейн добре осъзнаваше, че градът не е място за животно с подобни размери.

— Виж какво намерих! — Той протегна ръка и разтвори длан. Алекс взе тъмночервения камък и го повъртя между пръстите си.

— Ахат е, нали?

— Най-големият, който някога съм намирал по този бряг. Малко да се полира и става за колие. — И добави нежно: — Търсех нещо специално за теб… нямах червена роза, за да я сложа на възглавницата ти тази сутрин.

Топлина обля цялото й тяло.

— Хайде да влезем — предложи Кейн. — Там мога да те целуна както аз искам, без съседите да ни гледат.

Целувката му бе прекрасна — дълга, топла и нежна. Краката й се подкосиха, когато я пусна, и Алекс седна тежко до масата.

Той се усмихна с разбиране и й подаде чаша кафе.

— Една лека закуска ще успокои душата ти.

Кейн с подсвиркване измъкна тиган. Алекс си помисли, че храната едва ли би въздействала върху чувствата й, ала реши да не подхранва себелюбието му с подобни признания.

— Косата ми е в ужасен вид — измърмори тя и извади четката от чантата си. — Докато я разплета, ще минат часове.

— Трябваше да те предупредя. От магията на езерото е.

— Заплетената коса?

— Не. Загубата на самоконтрол и всички последствия. — Той се засмя и посегна за яйца.

Алекс зърна часовника на стената и почти изпищя:

— Нима е толкова късно?

Кейн погледна безгрижно стрелките.

— Сигурно. Обикновено не изостава. Защо?

— Господи, наближава обяд! Имаме да говорим за хиляди неща!

— Ами, говори. — Той започна да разбърква яйцата. — Не ми пречи да готвя и да слушам едновременно.

— А да шофираш и да слушаш? Не, не става. Имаме две коли.

— Накъде да карам? — Той изсипа внимателно сместа в тигана.

— Към Минеаполис, естествено.

Кейн скептично наклони глава.

— Та аз бях там вчера. Защо да ходя пак?

— За да поемеш нещата в свои ръце, незабавно. Да говориш с Невил Морган и съдружниците.

— Невил и съдружниците! — замисли се Кейн. — Звучи като…

— Няма значение как звучи! Те са готови да ти дадат всичко, каквото поискаш, за да се върнеш, Кейн.

— Нима още мислиш, че ще се върна в „Пенс Уитфийлд“? Не може да бъде! — намръщи се той.

— Но ти не говореше сериозно за оставане тук, нали? — Гласът й леко потрепери.

— Ти никога не слушаш! По дяволите, Алекс, снощи самата ти каза, че не искаш да се връщаш!

— Казах, че не искам да се разделя с теб. Не е същото.

Той поклати мрачно глава:

— Ти каза…

— Искала съм да кажа… Има ли значение, Кейн? Не разбираш ли? Можеш да се споразумееш при твоите условия. Те искат да се върнеш на всяка цена.

— Нима? — Тя усети презрението в гласа му.

— Кълна се, Кейн. Невил Морган лично ми каза, че ще имаш каквото поискаш.

— Никакви пътувания? — дрезгаво попита той. — Осемчасов работен ден? Свободни съботи и недели?

— Е, чак толкова… — колебливо започна Алекс, после премисли. Невил Морган бе обещал! И каза твърдо: — Да. Ще ги имаш!

Той й обърна гръб, за да разбърка яйцата. Няколко секунди се чуваше единствено стърженето на вилицата по тигана.

— Колко дълго, мислиш, ще трае това споразумение, Алекс? — Гласът му прозвуча почти тъжно.

— Да не намекваш, че е излъгал? — засегна се тя.

— Не съвсем. Невил е специалист по селективната истина. Но дори да се съгласи, знаеш ли след колко време той и околните ще започнат да престъпват обещанията си? „Само това дело, Кейн… само тази командировка… само тази неделя.“ И ще го подкарат постарому.

— Но…

— Оставам тук, Алекс, в Дулут. Където мога да живея човешки. Където кантората ми е на пет минути път, клубът през десет къщи, а до езерото има петнайсет крачки. Мога да практикувам, когато пожелая, и дори да ходя за риба след работа. Върна ли се в „Пенс Уитфийлд“, след месец и половина ще съм в старата месомелачка.

Всичко й се завъртя пред очите.

— Снощи ти каза, че можем да оправим нещата.

— Можем — потвърди мрачно той. — Тук при мен си добре дошла.

Вкопчила една в друга треперещите си ръце, Алекс видя как мечтата й се изпарява като дим. Бе казал, че държи на нея и наистина държеше, ала плановете му нямаха нищо общо с това…

— Мислех, че ще се съгласиш на компромис — горчиво каза тя, — а всъщност си искал аз да възприема твоята гледна точка.

— Не съм крил намеренията си, Алекс. Ти обаче предпочете да се самозалъгваш. Всъщност не е моя работа.

Тя скочи.

— Можем да имаме всичко, Кейн. По-големи отпуски и за двама ни, повече свобода в определянето на работния ни график — всичко, за което говореше. Те биха приели условията ти.

— За момента, може би.

— Не е заговор, Кейн! Толкова държат да се върнеш, че и на мен ми обещаха всичко каквото поискам.

Той се обърна и я изгледа с вледеняващ поглед.

— В замяна на доставената стока? Мен самият?

Алекс прехапа устни. Тонът му бе толкова хладен, толкова груб. За първи път й говореше така. А погледът му…

— Признавам, Невил добре е избрал стръвта — тихо каза Кейн.

Тя премигна. Нямаше й смътна представа за какво й намеква, ала леденият му глас подсказваше, че не бе комплимент.

— Моля?

— Не се преструвай, че не разбираш, Алекс! Защо, мислиш, са те изпратили? Точно теб, а не някой от моя екип, който да ми предаде в кои области им липсвам? Та ти изобщо не си запозната с тия неща!

Тя преглътна с усилие.

— Изпратиха ме, защото имах законна причина да бъда в Дулут.

— Не — поклати глава Кейн. — Изпратили са те, защото Невил Морган е прозрял, че като те погледна, не мисля само за закони и съдилища. — Гласът му бе безстрастен. — Предай му от мое име, че стръвта е била изкусителна, но не съм клъвнал достатъчно здраво, за да се хвана на въдицата.

Сякаш скала се стовари върху гърдите й, грамада, която бавно и мъчително щеше да я смаже.

Стръв. Ето какво е била тя за него! Апетитно парче, полюшващо се примамливо пред очите му. Залък, който е можел да вземе, както направи снощи, или да подмине с безразличие.

„Тук при мен си добре дошла.“ Каза го почти равнодушно. Призна я за „изкусителна“, вярно. Но мечтите й за нещо повече, възможността някой ден да се окаже най-добрата му приятелка, за която би се оженил…

Рибата не се влюбва в червейчето, което я съблазнява, помисли си с горчивина Алекс. А тя несъзнателно бе играла точно тази роля — на червейчето. Невил Морган бе издебвал жертвата си и старателно подбрал стръвта. Бе я изпратил преднамерено, както рибарят хвърля мрежата си.

И тя бе играла отлично, стигайки чак до леглото му?

Без нито веднъж да усети, че я използват. Дори когато Невил Морган подхвърли онова за дъщеря си, тя не разбра намека му.

— Внимавай, Кейн. Не съм единствената муха в кутийката на Невил Морган. Той каза да ти предам, че ако искаш дъщеря му за жена, ще я заключи, докато тя склони — кисело рече тя.

Обърна му гръб и заизкачва стълбите с достойнство. Защо му го каза, започна да се самообвинява тя, докато навличаше дрехите си. Защо трябваше да имаш последната дума? Само го убеди, че си била съзнателен участник в заговора.

А не е ли по-добре така, отколкото обратното? По-поносимо е да изглежда като изкусителка, отколкото като глупачка. Глупачка, която е сметнала сексуалното привличане за любов и е помислила, че щом двама души държат един на друг…

И въпреки всичко дълбоко в себе си тя таеше скрита надежда, че той ще я чака долу, че ще е размислил и приел идеята за компромис.

Ала кухнята бе празна. Яйцата застрашително цвъртяха и пушеха на печката. Алекс я изключи и отмести тигана.

Някакво движение отвън привлече погледа й. Кейн стоеше на дигата, загледан в езерото.

Докато тя го наблюдаваше, мъжът вдигна ръка и запрати нещо към водата. Алекс се озадачи за миг, после си спомни за ахата, който Кейн й донесе от брега. Камъкът, специално търсен за нея като символ на изминалата нощ. Тя го бе оставила на масата, а сега той го върна там, откъдето бе дошъл. В езерото, около което се въртеше целия проблем…

Алекс преглътна с усилие. Безшумно се измъкна към колата си и потегли. Разплакана се отби в пансиона, откъдето взе останалия си багаж.

Без затруднение намери изходната магистрала. В края на краищата, градчето не бе чак толкова трудно за ориентиране. Кейн спомена веднъж, че Дулут внасял смут в душата й. Сега вече разбра думите му. Според него градът и начинът на живот тук я смущаваха, защото я привличаха, защото я изкушаваха да изостави и „Пенс Уитфийлд“, и кариерата си. Той бе изтълкувал навика й да се губи като подсъзнателна реакция, като опит да избяга от неудобните за нея въпроси.

Кейн вероятно не се бе излъгал относно причините за нейната неориентираност, но за щастие не бе прозрял истината докрай. Не Дулут я очарова. А той. В неговата компания уединената къщичка на северния бряг би била рай през цялата година!

Спуснала всички прозорци на колата с надежда свежият въздух да изсуши сълзите й, Алекс вдъхна мириса на есен. Десетината летни дни, за които бе споменал Кейн, бяха към края си.

А нейната лятна любовна история бе приключила още по-бързо.

 

 

Атмосферата в „Пенс Уитфийлд“ й се стори съвършено различна, макар ясно да съзнаваше, че декорът, лицата и ритъмът на работа в кантората бяха точно такива каквито и преди две седмици. Работният ден приключваше, когато Алекс пристигна, ала оживлението в „Пенс Уитфийлд“ никога не стихваше. Дневната смяна тъкмо се готвеше да си тръгва, а нощната вече набираше скорост.

Секретарката й остави една папка встрани и й отправи облекчена, но не и изненадана усмивка.

— Очаквах да се върнете днес — каза тя. — Последния път от пансиона ми казаха, че сте освободили стаята.

В гласа й нямаше упрек, ала Алекс се почувства гузна. Когато отиде да си вземе багажа, в пансиона я чакаха три съобщения от Шарън, но тя не й се обади. Хич не й беше до разговори с „Пенс Уитфийлд“.

— Надявам се, въпросът не е бил неотложен. Бързах да тръгна и да се прибера по-скоро у дома. — Тя щракна лампата в стаята си. — Влез и ще наваксаме всичко.

Дори собствената й канцелария изглеждаше различно. Бе неприветливо изрядна в сравнение с неподправено кокетния й апартамент в пансиона. Стори й се потискащо официална при спомена за простотата в кантората на Фиона.

Шарън я последва с бележник в ръка и седна срещу нея.

— Първо и най-важно, господин Морган иска отчет утре сутрин на бюрото си.

Алекс преглътна въздишката си. Можеше и по-лошо да бъде; добре, че не бе останал да я чака сега.

— Тогава да се залавям за работа — каза тя. — Какво друго се случи в мое отсъствие? Както обикновено, нали?

Беше почти десет вечерта, когато Алекс излезе от кантората, след като завърши докладите си. Не си тръгна последна; лампите в Отдела по сливане и поглъщане на предприятия все още ослепително светеха; а неколцина от общественото финансиране се бяха уединили в една от залите за конференции, разбра го по количката с храна пред вратата.

Чувстваше се уморена до смърт, ала не искаше да се прибира в пустия си апартамент. Щеше да е задушно, след като стаите не бяха проветрявани близо две седмици. Сигурно я очакваха куп писма за отговор, мръсни дрехи за пералнята, хладилник с развалени храни за боклука. Нямаше желание да остава сама с мислите си.

Самочувствието й бе все още засегнато от ударите, които понесе сутринта. Как можа да действа толкова наивно и да не усети какво крои шефът й? „Невил Морган не се е издигнал с идеалистични лозунги“ — каза вчера на Пол Уинтъргрийн. Без дори да подозира колко е била права. Той би използвал всеки, за да постигне целта си. Алекс се бе оказала най-добрата примамка от неговия антураж. И той я бе изпратил в Дулут с надеждата, че тя ще съумее да подмами Кейн да я последва.

Уви! Не че не се бе постарала, макар и несъзнателно! Алекс потръпна при спомена колко всеотдайно бе изиграла ролята си.

Невил Морган я бе направлявал безпогрешно. Бе предвидил с абсолютна точност мислите и реакциите й. Ала бе подценил решимостта на Кейн и надценил привързаността му към нея. Противно на очакванията на Морган, Кейн съвсем не приличаше на безпомощно насекомо, кръжащо замаяно около пламъка.

Тъкмо от това я болеше най-много. Не държеше Кейн да е безпомощен, но фактът, че той можеше така лесно да се откаже от нея, я нараняваше. Та нали беше споменал, че още на онзи коледен банкет е искал да я опознае…

Не, напомни си тя, беше споменал, че искал да я целуне. Имаше съществена разлика. На банкета всички се забавляваха, разменяха си неангажиращи целувки.

А той така и не бе изпълнил желанието си, защото служебният разговор се бе оказал по-важен. Но, разбира се, когато тя му се предложи, той с удоволствие участва в играта…

Цели две седмици се бе забавлявал с нейното присъствие. Може би дори се е наслаждавал на настойчивото й преследване. А в действителност тя не е означавала нищо за него, иначе никога не би обърнал гръб на онова, което преживяха заедно.

 

 

Почти бе стигнала „Джакъби“, преди да осъзнае накъде се е насочила. Влезе в ресторанта и, като видя един от сервитьорите зад бара, изпадна в паника. Дните, когато някой заместваше Гюс, се брояха на пръсти.

— Хей, Алекс, радвам се, че си тук — поздрави я сервитьорът.

— Къде е Гюс?

— Горе. От няколко дни не се чувства добре.

— И не сте ми се обадили? — троснато попита тя. — Той раздаде купища визитки. Би следвало всички в квартала да знаят къде да ме намерят.

— Той не искаше да те безпокоим, Алекс. Каза, че и без това ти е тежко.

Тя прехапа устни и се насили спокойно да изкачи стълбите, вместо да се втурне нагоре, както й се искаше. Гюс — болен? Не се бе случвало от години!

В апартамента бе тъмно. Единствено телевизорът хвърляше синкави оттенъци върху шезлонга, в който лежеше Гюс Джакъби, затворил очи, с унило увиснали мустаци.

Високите й токчета почукваха по дъсчения под, въпреки старанието й да не вдига шум и Гюс рязко се изправи.

— Алекс! Какво… Ония малоумници долу те повикаха, нали?

Тя застана пред него с ръце на кръста.

— Защо не си им позволил да ми съобщят, че си болен, татко?

Той избегна погледа й.

— Не съм болен. Само нещо като грип. Не си заслужаваше да те докарват от края на света. Имаш по-важна работа, отколкото да ми държиш ръката.

— Не е така, татко. — Тя придърпа стол до шезлонга му. Свитото й сърце се поотпусна. Гласът му бе слаб, ала иначе си беше Гюс Джакъби в най-добра форма. Можеше наистина да е обикновен грип.

— А задачата в Дулут? Как така я заряза?

— Приключих с нея. — Тя докосна ръката му. — Във всеки случай тя не е по-важна от теб.

Алекс очакваше някоя от обичайните му поговорки за труда, ала той не каза нищо. Само след миг обърна дланта си нагоре и вплете пръсти в нейните. Точно такъв отговор й трябваше.

Благодаря ти, Кейн, помисли си тя. Някой ден, след смъртта на Гюс, поне няма да имам същите угризения като твоите за Тес. Ще знам, че съм се постарала да му отделя време…

Тя целуна баща си по челото и каза възможно най-небрежно:

— Леглото ми е оправено, нали? Ще ме приемеш ли за уикенда?

Той не отговори. Очите му подозрително се навлажниха, ала всекиму бе известно, че Гюс Джакъби никога не плаче.

 

 

Невил Морган не одобряваше отчетите й. Разбра го в мига, в който влезе в кабинета му в петък следобед, след като секретарката му я извика. Алекс и не очакваше той да остане доволен от новината, че Кейн няма да се върне.

Но не бе подготвена за пълната му незаинтересованост спрямо Кейн. Той всъщност искаше да разговарят за имението на Джефри Уинтъргрийн. И не скри недоволството си от съвета й, даден на Пол.

— Мисля, че си избързала със заключенията — каза той, потропвайки с пръст по доклада й, разтворен върху бюрото му. — Основавайки се на нищожното доказателство, което си намерила, съветът ти към Пол да се съгласи да припише част от имота, е най-малкото необмислен.

— Не му препоръчах да прехвърля имота незабавно, а да изчака, вместо да пръска пари за по-нататъшно разследване.

— Ако не проучим онзи архив, няма да разполагаме с необходимата информация, за да преценим размера на иска, който може да бъде предявен, Александра.

Говори сякаш на първокурсник, отбеляза с възмущение Алекс.

— Възможно е да съм сбъркала, но вложих целия си професионален опит, господин Морган — рязко отвърна тя. — Вярвам, за това ме изпратихте в Дулут. Ако сте възнамерявали някой просто да се порови в хартиите две седмици, могли сте да изпратите секретарката ми.

Невил Морган се усмихна едва-едва, без следа от шеговитост.

— Да смятаме ли, че не си го казала, Александра?

Тя вирна брадичка, но, преди да проговори, мъжът се изкашля и продължи:

— Аз поемам голяма част от отговорността, разбира се. Моя е грешката, че те изпратих да разговаряш с Кейн.

— Не ви… — озадачена, започна тя.

— Изглежда неговият своеобразен начин на свободомислие е заразителен. Кейн никога не успяваше да се сработи в колектив. Затова все още не сме му предлагали да стане съдружник. Но тази най-нова негова философия е далеч от обичайните му вятърничави идеи. — Той тъжно поклати глава. — Признавам обаче, че съм разочарован от теб, Александра. Не очаквах да се поддадеш.

Глупости, рече си Алекс. Остава сега да й заяви право в очите, че изобщо не е настоявал Кейн да се върне и че никога дори не е помислял да я използва…

Защо не му каже всички тези неща и да си излезе? Да си вземе куфарчето и… да се върне в Дулут, размечта се тя.

„Тук при мен си добре дошла“ — бе й казал Кейн.

Какво ли ще направи, ако се появя на прага му, зачуди се тя.

После въздъхна. Вярно, бе я поканил да остане, ала с такъв леден глас, сякаш отговорът й не го интересуваше. Защото самата тя не го интересуваше.

А Алекс търсеше съвсем други чувства у него. Искаше той да я обича с цялото си същество — така, както тя го обичаше. Не можеше да бъде негово временно развлечение в очакване на жената, която истински би обикнал.

А тя не бе тази жена. Иначе Кейн нямаше да я подминава цели две години след онзи глупав банкет по Коледа; нямаше така небрежно да й подхвърли поканата си да остане в Дулут; нямаше по такъв болезнен начин да й покаже, че е направил своя избор и че не възнамерява да се съобразява с нейните желания, копнежи и амбиции.

— Александра? — Гласът на Невил Морган прозвуча остро. — Мога да разчитам на теб за уикенда, нали? Има много работа по новия проект.

Тя се изправи и му се усмихна.

— Съжалявам, но съм заета. В понеделник сутрин ще се включа с удоволствие.

Стана й по-леко, че му устоя. Сега знаеше какво да очаква от Невил Морган. Въпреки безскрупулността му, щеше и занапред да работи с него, вероятно дори да се учи от него. Но никога вече нямаше да допусне да я използват.

Все още имаше любимата си работа. Бе поставила началото на нови взаимоотношения с баща си. Наясно бе със собствените си възможности, съзнаваше силата си. А останалите й желания, явно неизпълними…

Ако не мога да имам каквото искам, просто ще се възползвам от онова, което имам, каза си тя.