Лий Майкълс
Магията на езерото (8)

Осма глава

Кейн беше неоткриваем, сякаш бе безследно изчезнал. Не отговаряше на телефона, а във вторник вечер „Ингълнук“ тънеше в мрак, ферарито също не се виждаше наоколо.

Алекс не се обезпокои особено. Отишъл е да пазарува или да се разходи по онзи плаж, или просто да покара край брега, за да размисли. Ала когато се опита да отвори задната врата към кухнята, за да остави бележка на масата, тя се оказа заключена.

Това почти я ужаси и трябваше сериозно да се смъмри, за да се успокои. Кейн не бе казал, че никога не заключва, напомни си тя. Бе оставил отворено в нейно присъствие, което не означаваше, че винаги е отключено.

Алекс пусна визитната си картичка в пощенската кутия и тя тропна на дъното. Значи не е заминал за дълго. А ако съседката събира кореспонденцията му…

Защо така прибързано реши, че Кейн е напуснал града? Може просто изолацията да е започнала да му омръзва вече?

В сряда Алекс се отби в кантората на Фиона.

— Тя е доста ангажирана — каза й секретарката. — Адвокатът, който трябваше да дойде тази сутрин, не се появи и Фиона работи сама. Но за вас ще намери време, сигурна съм.

— Чудесно. Мога ли да видя пак онова досие? — Докато секретарката го измъкваше от картотеката, Алекс подметна: — Не й ли е трудно на Фиона да се справя с всичко сама?

— Понякога й е почти невъзможно.

— Помощта на Кейн несъмнено е облекчение за нея.

— Ще бъде, ако въобще някога се споразумеят окончателно. Той още няма установен график. — Секретарката й хвърли тревожен поглед, опасявайки се, че твърде много се е разприказвала.

Нищо чудно, че няма график и че не са се споразумели. Явно Кейн не искаше да остава тук, ако имаше някакъв шанс в „Пенс Уитфийлд“ да удовлетворят желанията му. И Фиона го знаеше.

След няколко минути секретарката я заведе до стаята на Фиона в дъното на коридора. По размери не се отличаваше от останалите миниатюрни кабинети, единствената разлика бяха семейните фотографии на стената и саксиите с цветя в ъгъла.

— Изглеждат много добре, макар че и отровен бръшлян да отглеждаш нямаше да го позная — каза Алекс.

— Добра идея — засмя се Фиона. — Бих могла да го изпращам на доброволците, които обещават да дойдат, а никакви ги няма. Да не си открила нещо? — Тя посочи папката в ръцете на Алекс.

— Дали ще й хареса на клиентката ти да държи гараж?

— Въобще не би й дошло наум — намръщи се Фиона. — Защо?

— Виж тук! — Алекс отвори завещанието и го постави на бюрото. — Раздел осми, точка седемнайсета. Настойникът е длъжен да осигури на детето надеждно превозно средство.

— Да. Съвсем нормално изискване.

— Тоест длъжен е да му купи кола. Но не е указано как да се разпореждат с нея. Следователно клиентката ти взима колата и я продава в първия гараж за коли на старо, след което се обажда на настойника и иска нова. — Алекс се облегна на стола с лъчезарна усмивка. — А може да завърти и собствен бизнес. Не става дума само за коли. Може да продава на едро всичко: от бебешки пелени до велосипеди и ученически униформи.

Фиона извади от чекмеджето на бюрото чифт очила и ги сложи на върха на носа си.

— Това съвсем ми е убягнало. — Тя погледна Алекс над очилата. — Не пише „може“, а „трябва“. Би било неетично…

Алекс забеляза намигването й.

— Разбира се. Всъщност не й го препоръчвам сериозно. Настойникът не е глупак, предполагам, и ако му намекнете, че разходването на парите може да бъде разследвано, той би могъл се замисли.

— Заслужава да се опита. — Фиона се протегна за химикалка.

— Обади ми се да кажеш какво е станало. — Алекс понечи да тръгне. — Да знаеш къде е Кейн? Не мога да го открия.

Фиона не вдигна очи от бележника си.

— Отиде за няколко дни до Минеаполис.

— Да не би да дава апартамента си под нам? — попита Алекс, като наблюдаваше реакцията й.

— Не ми каза — рече нехайно Фиона, погълната от завещанието.

Липсата на реакция убеди Алекс, че Фиона също се съмнява в сключването на споразумението им.

Дано само Кейн не се отбие в „Пенс Уитфийлд“ да говори със съдружниците, проваляйки най-изгодната сделка в живота си.

 

 

След едноседмично пребиваване в склада, Алекс дотолкова свикна с еднообразието на папките, че започна да се тревожи да не пропусне нещо важно на омазаните с индиго листове. В по-голямата си част кореспонденцията на Джефри не приличаше на спора с градинаря. Беше абсолютно скучна и тя насила се концентрираше върху всяка дума, ала току се улавяше в по-привлекателни мисли.

Тъкмо размишляваше за пътуването на Кейн, докато четеше едно предълго писмо на Джефри до някакъв стар съученик, и едва не подмина споменаването на Ралф. Джефри се оплакваше от племенника си. „Но като умра, естествено, ще бъде различно — продължаваше многозначително той. — Тогава ще трябва да спазва приличие.“ Тя се зачете нетърпеливо, но мисълта на пишещия кривна в друга посока.

Алекс взе листа и го прочете отново, свъсила вежди. Кейн не бе ли споменал, че Ралф живеел в затънтен район на града? Адресът, който й даде, наистина не изглеждаше да е в центъра.

Значи Джефри нямаше основание да негодува от охолния начин на живот на своя племенник. Тогава? Да не би да намекваше, че след смъртта му Ралф ще трябва да се преструва на богат, за да държи кредиторите си настрана… или че ще има достатъчно средства и ново положение в обществото?

— Няма значение — промърмори Алекс. — Щом самата аз имам съмнения относно написаното, всеки компетентен адвокат ще убеди съда да го разгледа.

Следователно Ралф Уинтъргрийн можеше да заведе дело.

Алекс прегледа още две папки, ала в другите писма нямаше нищо неясно или двусмислено. Усложнената система на Джефри, естествено, не й позволяваше да извади цялата кореспонденция със съученика му, за да я провери. Трябваше да прехвърли всяко писмо поотделно, всяка папка, всеки кашон.

Дали веднага да съобщи на Пол какво е намерила? Или най-напред да се посъветва с Невил Морган? Да си мълчи, докато не попадне на още нещо, преди да е решила как да постъпи?

Последният вариант бе най-рискован. При такова важно откритие нямаше оправдание да не казва на Пол. Адвокатите бяха морално задължени своевременно да известяват клиентите си за своята работа. Ще поседи още малко, ще обсъди новата си стратегия, после ще отиде да се преоблече в пансиона. Не можеше да се яви пред Пол в джинси и блузон. Би могла и да се обади на Невил Морган…

Преди да стигне до окончателно решение обаче, Пол надникна в импровизираното й работно място. Остана изненадан от облеклото й, но без да го коментира, ведро я поздрави:

— Здравей! Как върви търсенето? Помислих, че както седиш залостена тук, малка почивка и чаша кафе ще ти дойдат добре.

Алекс избута кашона встрани. Безсмислено бе да се опитва да работи в негово присъствие. Дори да отнемаше от времето й, той си плащаше. Ала и тази мисъл не й подейства утешително.

— Май бавно върви? — Пол й подаде чашата.

Алекс огледа картонените стени от двете страни на масата: едната представляваше дълга, стройна редица от неразпечатани кашони, а другата, значително по-ниската, се състоеше от отворените и безредно натрупани кутии, които бе прегледала.

— Не съм се отказал от идеята за секретарките.

Алекс отпи от кафето и остави чашата.

— Една секретарка вероятно би пропуснала… — Тя внезапно замълча, после сви рамене. Какво като не е говорила с Невил Морган? Така и така беше решила да каже на Пол за писмото, нали? — … онова, което открих днес следобед.

Тя му подаде тънкия лист хартия от писмото на Джефри. Мъжът го прочете и се намръщи.

— Не виждам какво…

Алекс му изтъкна двусмисленото значение на написаното.

— Може да има и трета интерпретация, за която още не съм се сетила — завърши тя.

— Нима е важно? — сви рамене Пол. — Завещанието е съвсем ясно, а това тук…

— Важно е, защото дава основание за законно съмнение относно намеренията на чичо ти към Ралф. Напълно достатъчно е, за да бъде заведено дело. И Ралф дори може да го спечели.

— Въз основа на това тук? — Пол презрително заби пръст в листа. — Една-единствена фраза в пожълтяло писмо до човек, когото Ралф едва ли е виждал? Откъде ще знае за писмото?

— Но не можеш да докажеш, че не знае, нали?

— Слушай! Аз не съм и чувал за тоя дядка, съученик на Джефри. От къде на къде Ралф ще го познава?

— Признавам, че каквото съм открила досега, е само догадка. Смисълът е неясен, но…

— Най-разумното, което чувам от теб днес.

— … но въз основа на писмото или нещо подобно, един добър адвокат може да си издейства достъп до архива на Джефри — Алекс забеляза как Пол хвърли бърз поглед на помещението и добави, — за да проведе същото проучване като моето.

— И да открие същите факти, тоест нищо.

— Не разчитай на това, Пол! Вярно, засега съм намерила само един съмнителен параграф, но може да има и други. Достатъчно, за да има Ралф основание да заведе дело.

Той обходи склада с наведена глава и като се върна, каза:

— От думите на Ралф за доказателството изглеждаше, че разполага с цял документ или показания, а не с набор от откъслечни недомлъвки, за каквито говориш.

— Възможно е, Пол. Може и да не знае точно за това писмо.

— Разпита ли прислугата на Джефри?

— Не всички. Тези, с които разговарях, няма да бъдат убедителни като свидетели. Нямам представа какво е, Пол, но вече съм сигурна, че Ралф има нещо.

— И ненадейно си минала на негова страна.

— Никога не бих допуснала личното ми отношение към клиента, независимо какво е то, да повлияе на разсъжденията ми по даден случай — рязко отбеляза Алекс. — Не взимам ничия страна. Просто ти излагам фактите, както ги виждам.

— И какво предлагаш?

Алекс прехапа устав и пое дълбоко въздух.

— Смятам, че трябва да му припишеш част от имота.

Гласът на Пол моментално изгуби мекотата и дълбочината си. Става отчаяно писклив:

— Да му се обадя просто ей така и да му дам онова, което Джефри съвсем ясно е оставил на мен?

— Не съвсем. Ако му го предложиш сега, ще си навлечеш куп неприятности. Ралф ще си помисли, че сме намерили нещо сериозно, което да му обезпечи цялото имение — в такъв случай няма да се задоволи с част от него. Но ако реши да заведе дело, вместо да се съпротивляваме, мисля, че трябва да преговаряме.

— Заради това. — Пол взе отново тънкото листче.

Алекс се уплаши да не го разкъса на парченца, грабна го от ръката му и го прибра в куфарчето си.

— Не е честно — измърмори Пол. — Не може да спечели заради такова нещо.

— Не знаем какво е неговото доказателство — напомни му тя.

— Той блъфира.

— Възможно е, Пол. — Алекс замълча, после тихо добави: — Дори така да е, дори да го изхвърлят от съда, делото може да се проточи с години. Ти сам каза, че Ралф си отмъщава и няма скоро да се откаже.

Пол кимна неохотно.

— Една битка в съда ще ти струва много повече отколкото споразумението. Пол, само подготовката за делото ще те хвърли в огромни разходи. Моята сметка за последната седмица надхвърля петнайсет хиляди долара, а съм свършила едва четвърт от работата.

— Значи няма да ме защитаваш?

— Спорен въпрос — отвърна след миг Алекс. — При тези обстоятелства, щом моето мнение не съвпада с мнението на клиента ми, се съобразявам с него. Ще те защитавам, ако настояваш, и то най-усърдно. Но смятам, че понякога дело може да се спечели, като въобще не се започва.

Думите сякаш отекнаха в съзнанието й. Кейн бе казал нещо подобно по сделката с „Куадренгъл“, нали? „Понякога липсата на сделка е най-добрата сделка…“

— Понякога е по-добре да пренебрегнеш гордостта си и да сложиш точка. Така поне ще си наясно с крайната равносметка.

Пол поклати глава. Алекс го изтълкува не като несъгласие, а като недоволство от несъвършенствата на съдебната система.

— Ако адвокатът на Ралф получи право да прегледа тази документация — продължи тя, ще ти трябва някой като мен да седи и да го наблюдава, за да не подхвърли нещо отвън.

— За пет хиляди на час.

— Няма да е евтино.

— Искаш да кажеш, че някой може да създаде подобна бъркотия и накрая да получи нещо, което не му принадлежи?

— Не. Искам да кажа, че така или иначе ще похарчиш парите. Защо да не разрешиш проблема сега, Пол, за да не се тревожиш непрекъснато какво ще предприеме Ралф по-нататък?

— На Невил Морган няма да му хареса, ако те чуе как говориш за пренебрегната гордост и жертване на принципи.

— Невил Морган не се е издигнал с идеалистични лозунги — сряза го Алекс. — Дадох ти най-добрия съвет от моя гледна точка. И ще го съобщя на господин Морган.

Последва дълго напрегнато мълчание. Накрая Пол каза със съвършено променен глас:

— Добре. Приемам, че искрено защитаваш интересите ми и си обмислила всичко. На колко ще се съгласи Ралф според теб?

Пол й предложи да вечерят заедно и да продължат деловия си разговор. Алекс отказа. Нямаше какво да обсъждат повече; оставаше просто да чакат хода на Ралф.

Освен това се чувстваше твърде неспокойна, за да седне в някой изискан ресторант и да бъбри с Пол, независимо от темата. Тъй че се сбогува с него пред склада.

Той кавалерски я изчака да запали колата си и я следва със своята почти до пансиона. Когато най-сетне го изгуби от погледа си, Алекс тутакси спря до тротоара.

Не й се прибираше в стаята за поредната тиха самотна вечеря. Още по-малко гореше от желание да пише отчет по имението Уинтъргрийн точно сега.

Не че Невил Морган щеше да отхвърли заключенията й; с повечко настоятелност тя можеше да го убеди в правотата си. По-добре обаче отчетът да почака до сутринта!

Тя включи на скорост и пое по панорамния път към „Ингълнук“. Можеше да провери поне дали Кейн се е върнал вече.

През последните няколко дни Алекс редовно минаваше край къщата, независимо къде отиваше и без значение дали й беше на път, или не. Ако видеше ферарито отдалеч и й трябваше предлог, за да се отбие, щеше да импровизира. Имаше предостатъчно въпроси, по които искаше да поговорят. А стига да споменеше за Невил Морган и щедрите му обещания за връщането на Кейн, той непременно щеше да откликне.

Какво ли правеше в Минеаполис? Оправяше колата? Или наваксваше пропуснатото в личния си живот в компанията на Лийл Морган?

Откъде пък се сети за дъщерята на шефа? После си спомни думите на Невил Морган: „Ако Кейн иска дъщеря ми за жена, ще я оставя заключена на хляб и вода, докато склони.“

Алекс се присмя на невероятната си памет. Това бе чисто фигуративно изявление, изтъкващо желанието на съдружниците да се споразумеят на всяка цена. Лийл Морган и Кейн едва ли бяха най-подходящата двойка. Беше ги видяла заедно само веднъж, на коледния банкет…

Алекс се намръщи. Онази нощ нещо определено я привличаше към Кейн; ала минути след разговора й с него по делото „Рейнолдс“ там, в дъното на залата, той танцуваше с Лийл Морган. Дали дъщерята на шефа го е чакала, докато той разговаряше с Алекс?

Нима ме интересува, рече си тя.

Безсмислен въпрос, подхвърлен просто така, без вероятен отговор. Затова думите й, изречени на глас, имаха ефекта на шок:

— Да, интересува ме!

Алекс опита да се надсмее над глупостта си. Година и половина оттогава! Коя идиотка би ревнувала след толкова време?

Само жена, попаднала в необикновено интимна ситуация с мъжа, когото обожава. Жена пред прага на любовна афера…

— О, господи, това е абсурд! — укори се тя.

Вярно, обожаваше Кейн Форестал — таланта му, проницателния ум, находчивостта, способностите му на адвокат. Вярно, харесваше чувството му за хумор, дълбокия глас, блясъка в очите му, когато се усмихваше, целувките му.

Но да признае, че е влюбена до уши като ученичка, бе вече прекалено!

Изсвири клаксон и край нея профуча автомобил с надпис „Пици по домовете“. Мислите на шофьора недвусмислено проличаха в гневния му поглед.

Алекс измърмори под нос някакво извинение. Не бе забелязала, че колата й пъпли, нервирайки всеки шофьор по магистралата.

Тя се опита да размисли разумно, да се убеди, че не е безнадеждно наивна. Да, през последната седмица Кейн й бе отделил доста от времето си и това й бе доставило удоволствие. Но не следваше, че е влюбена. Та той не си спомни коя е, когато за първи път му се обади от Дулут…

— И ти се ядоса — обвини се тя. — Вбеси се, че не те е забелязал, че те е забравил.

Унесена в мислите си, Алекс подмина „Ингълнук“, едва зървайки колата пред къщата. Протегна шия и успя да я разгледа в огледалото. Със сигурност не беше ферари, а някакъв по-стар и по-голям автомобил.

След близо километър Алекс намери подходящо място да завие в обратна посока и когато наближи „Ингълнук“, колата вече я нямаше. Ала ферарито бе паркирано отпред и лампите в къщата светеха. Всъщност сякаш всички крушки до една бяха запалени.

Кейн се е върнал, помисли си тя. Най-после се е върнал!

Почувства огромна тежест в гърдите си, силно вълнение, примесено със страх. Като при първото й влизане в съдебната зала, когато участва в истински процес.

На какво се дължеше душевният й смут този път? Неудобен въпрос, чийто отговор не вълнуваше особено Алекс. Не и в този момент.

Вратата бе отворена. Алекс го зърна в кухнята и спря за миг. Изглежда променен, каза си тя. Може би поуморен. Някак по-възрастен. Ризата му бе измачкана, джинсите зацапани.

Въобразяваш си. Просто е изморен от пътуването.

Благодарение на гумените си подметки тя се качи безшумно на верандата, но щом вдигна ръка да почука, Кейн се обърна, сякаш доловил присъствието й. Погледите им се срещнаха и тежестта в гърдите й стана по-осезаема, като че гигантска ръка стисна сърцето й.

Време е да престанеш да се самозалъгваш, рече си Алекс. Вярно, призна, че обожава Кейн, че го харесва за учител и приятел. Ала това съвсем не бе цялата истина. Тя искаше много повече.

Младата жена преглътна със затруднение, търсейки някоя весела забележка, която би изгладила спомена от последната им внезапна раздяла на улицата. Изненадващо за нея самата, се чу да казва глухо:

— Липсваше ми, Кейн.

Най-голямата глупост, която някога си казвала, укори се Алекс. Защо не продължиш, Джакъби? Защо не му кажеш и че го обичаш? Можеш да го направиш, знаеш, че е истина…

Последното признание ни най-малко не я шокира. Значи подсъзнателно го е таяла дълбоко в себе си.

Но откога? Може би от първата вечер в пансиона? Дали бе облякла онази смарагдовозелена рокля, за да противодейства на намеците му, или за да му се представи в най-чаровния си вид? Дали разговорът й бе доставил удоволствие заради идеята, че преговарят, или просто заради присъствието му и вниманието, проявено от негова страна?

— Ще влезеш ли, или ще правиш компания на комарите? — попита Кейн, а след като Алекс прекрачи прага на кухнята, добави тихо: — И ти ми липсваше.

Клещите в гърдите й се поотпуснаха, стана й по-леко да диша.

Щом съм му липсвала, значи и той държи на мен, поне малко.

Бе казал, че иска да се ожени, да има семейство. Бе казал, че иска жена му да е най-добрия му приятел. Лийл Морган положително не отговаряше на изискванията…

А може би аз… Може би аз отговарям, мина й през ума.

Най-естествено бе да прекоси стаята и да се сгуши в обятията му. Там се чувстваше сигурна, в безопасност… до мига, в който той я целуна и кръвта й сякаш закипя. Алекс затвори очи, обхвана с длани лицето му, и леко простена.

— Хубаво е, когато си липсвал на някого. — Тихият му глас погъделичка ухото й.

Ала върховете на пръстите й, докосващи слепоочията му, й подсказаха, че се усмихва. Не можеше да сбърка бръчиците в ъглите на очите му. Тя се отдръпна, примигна и каза:

— Извинявай, че ти досаждам.

— Съвсем не ми досаждаш — разсмя се той. Ръцете му се спуснаха от раменете й надолу по гърба и спряха на талията. Кейн я целуна силно и бързо за последен път, преди да я пусне. — Парче пица, докато ми разказваш на какво дължа това горещо посрещане?

Той се обърна към кутията върху кухненската маса. Алекс си отдъхна; поне имаше възможност да скрие пламналите си бузи.

Каква лудост! Да се хвърли така в прегръдките му! И сега той искаше обяснение. Естествено.

— Ето каква била колата — замислено промърмори тя.

Кейн я погледна с недоумение.

— За доставка на пици по домовете. Преди няколко минути минах оттук, но в тъмнината пропуснах отбивката. Онази кола ме обърка, предполагам.

— Пак ли се беше загубила, Алекс?

Тя се подвоуми дали да се радва, че беше успяла да смени темата, или да се ядоса на закачката му, накрая избра атаката като най-добрата защита.

— От три дена не съм се губила, Кейн. Почти свикнах с обстановката. Градът не е чак толкова лош.

— Разбира се, че не е. Но сам по себе си не може да те грабне без…

— … магията на езерото. Знам.

— Точно така. — Той я възнагради с усмивка. После натовари чиниите, салфетките и газираните напитки върху кутията с пица и изведе Алекс на закрита тераса с изглед към езерото. От брега се носеше глухото ритмично плискане на вълните, борещи се с непоклатимите скали.

— Вътре е задушно и горещо — поясни Кейн. — Трябва да се проветри. Дни наред е било затворено. — Той остави пицата на ниска масичка и й посочи люлката, висяща на масивни вериги от тавана. Люлката приятно изскърца, докато Алекс се настаняваше в единия край. Кейн й подаде чиния с парче пица и седна до нея. — Кажи сега за…

— Как мина пътуването ти? — прекъсна го Алекс.

Ъгълчетата на устните му се изкривиха в слаба усмивка.

— Горе-долу добре.

— Не си разговарял с никого от „Пенс Уитфийлд“, нали?

Веждите му подскочиха нагоре:

— Не. Бях при сестра си. Не съм и припарвал до кантората.

Алекс си отдъхна с облекчение.

— Слава богу!

— Колко сърцераздирателно! — засмя се той.

Тя търсеше подходящи думи, за да му каже за споразумението, което бе издействала в негова полза, когато със свободната си ръка той докосна тила й. Топлите му пръсти и ободряващият масаж я накараха да се отпусне. След миг Алекс усети, че се е навела към него. Пицата едва не се плъзна по чинията; Кейн я премести встрани.

После целуна Алекс. Целува я, докато дъх не й остана, а тялото й пламна от желание, пресушило всякаква друга мисъл. Когато я пусна, Алекс имаше чувството, че ще падне от люлката.

— По-добре да спра, иначе ще трябва да се гмуркам в езерото.

— Ще замръзнеш — почти несъзнателно каза Алекс.

— Но ще постигна необходимия ефект. — Кейн върна чинията в ръцете й и решително попита: — Нещо интересно, докато ме нямаше? Откри ли ябълката на раздора в архива на Джефри?

Алекс съвсем беше забравила.

— Открих това-онова.

Тя му разказа за писмото и за съвета, който бе дала на Пол.

— Значи му каза да си седи мирно и да чака? — обобщи накрая той. — Ако Ралф няма доказателство, всичко ще се размине. Ако се окаже, че има, Пол ще му предложи толкова, колкото би му струвало съдебното дело.

— Нещо подобно.

— Говори ли с Невил, преди да дадеш съвета си?

— Не. Ако намекваш, че той ще иска да отидем в съда, само защото Пол може да си го позволи…

— Не, не. Невил не е светец, но не е и чак толкова лош. — Люлката скърцаше ритмично. — Не е стандартното решение, но е значително по-човечно от алтернативите. Гордея се с теб, Алекс.

Не изглеждаше горд. По-скоро навъсен. И Алекс се озадачи.

— Това означава, че си приключила. Край на ровенето из хартиите на Джефри.

Тя се усмихна облекчено.

— Сбогом на индигото и на болките в кръста…

Усмивката й се стопи. Край на работата по имението, следователно сбогом на Дулут!

Когато Пол прие съвета й, стана ясно, че скоро ще се върне в Минеаполис. Но тогава се почувства съвсем различно. А сега изпита разочарование, някаква самота…

Объркана, тя вдигна очи към Кейн и прошепва:

— Не искам да си тръгвам.

Той я прегърна и импулсивно я притисна до себе си. Чинията се плъзна и изтропали на пода. Алекс дори не я чу, заслушана в ритъма на сърцето си, което й нашепваше, че той също държи на нея и че всичко ще бъде наред.

— Алекс — гласът му бе дрезгав, — сигурна ли си?

Тя си спомни как се бе почувствала, когато предположи, че Кейн е сериозно болен. Макар и не осъзнала причината за чувствата си, още тогава разбра, че не може да живее без него. Прегърна го по-силно и прошепна:

— Да. Искам да останеш тук, а не да се гмуркаш в езерото. — Смутената й усмивка бе пълна с обещания…