Лий Майкълс
Магията на езерото (5)

Пета глава

Целия петък Алекс прекара в склада. Прегледа девет кашона с документи и вписа още седемнайсет точки в списъка с въпроси към Пол. От Кейн нямаше и следа.

По обяд тя взе кошницата със суха храна, която госпожа Кийт й бе приготвила, и отиде в близкия крайбрежен парк, където смирено се отдаде на съзерцание на дулутския подвижен мост — най-значителната забележителност на града — докато дъвчеше хрупкавата пържена филийка с кашкавал и плодове. Голяма част от съдържанието на кошницата остана недокоснато, имаше храна за двама. Дали и госпожа Кийт е допускала, че Кейн ще се появи за обяд?

Когато привечер се прибра в пансиона, Алекс опита да се свърже с него, но в дома му никой не вдигна телефона. Тя вечеря в стаята си и подготви своя отчет по случая „Уинтъргрийн“. Възнамеряваше да го изпрати на Невил Морган по факса в понеделник рано сутринта.

Безсмислено е да започвам подобен доклад по мисията „Кейн Форестал“, след като няма нищо за отчитане, реши тя, преди да си легне.

Ала в събота сутринта, когато тъкмо бе преполовила третия кашон за деня, яростно блъскане по вратата на склада я откъсна от спора на Джефри с някакъв предприемач и я върна в реалността.

Първата й мисъл бе, че някой се опитва да проникне с взлом, и скоро ще успее; бравата не би устояла дълго на напора му. А щом влезе… Е, никой крадец не очакваше да срещне беззащитна жена в склада в събота сутрин! Той вероятно мислеше, че наоколо няма жива душа, ако се съди по шума, който вдигаше.

— По дяволите, Алекс, там ли си? — изрева Кейн.

Тя скочи на крака и се втурна към вратата. Мъжът стоеше на прага с вдигнат юмрук, готов да го стовари отново, когато Алекс отключи и отвори.

— Тук съм.

Беше облечен в сиво-кафяви къси панталони, маратонки и спортна риза. Косата му бе разрошена.

— Защо не отваряш? — възмути се тон. — Миналия път не беше заключено.

— И ти влезе съвсем безпрепятствено. Ако помислиш малко, ще се досетиш защо съм заключила.

— Не съм ти приятен?

— Разбира се, че… — Тя съзря блясъка в очите му. — Не е това, Кейн. Просто сметнах, че може би не всеки, навъртащ се около склада, е почтен гражданин като теб.

— Благодаря ти, толкова съм полаская, че сърцето ми ще се пръсне… Или пък може би е от притеснението, че колата ти е отвън, а теб никаква те няма?

— Е, радвам се да чуя, че ще се разтревожиш, ако изчезна.

— Ще бъда повече от разтревожен. Та аз ще съм главният заподозрян. — Кейн се запъти към импровизираното й работно място, седна на дългата маса и заклати крака. — Днес е събота — отбеляза.

— Знам.

— А ти упорито се ровиш из тия кашони. Не са ли те научили да почиваш?

— Не ми плащат, за да почивам. Колкото по-скоро свърша с тая работа…

— Толкова по-скоро ще се заемеш с мен?

Не беше далеч от истината, но Алекс не потвърди.

— Предположих, че ще се върнеш в Минеаполис за уикенда — продължи той.

— А какво излезе?

— Затова се притесних, когато ми се обади твоята секретарка.

— Шарън ти се е обаждала? Защо…

— Звъняла в пансиона, но линията била заета.

— Какво безобразие!

— Дори мислела да ти съобщи новината по факса. Наистина ли имаш факс в стаята?

— А защо не?

— Просто не ми се вярваше, че и тукашните хотели са се поддали на новата мода. Май ще трябва да ида още по на север, за да избегна техническата революция.

Алекс застрашително извиси глас:

— Имаш ли да ми съобщиш нещо, Кейн, или не?

— Да, да. Шарън всъщност не могла да използва факса, защото се обаждаше от къщи, а не от кантората. Искаше да ти каже… Чакай да видя… — Той измъкна листче от задния джоб на панталоните и внимателно го разгъна: — … Че Джоана има момче.

Алекс облекчено затвори очи. Добра новина — Джоана искаше момче. А Алекс, естествено, очакваше да чуе, че Невил Морган е вбесен, задето не му се е обадила в петък или че някой й подлива вода зад гърба…

По дяволите Кейн и неговите намеци, помисли си тя. Никой нямаше да пристъпи на нейна територия само защото отсъства за няколко дни от кантората! Логично бе съобщението да е за бебето. Надяваше се и двамата с Джоана да са добре.

— Не помниш ли коя е Джоана? — Кейн я наблюдаваше с интерес.

— Знам много добре коя е.

— Да не е сестра ти?

— Нямам сестра. А ти защо се интересуваш?

Кейн щракна с пръсти.

— Сетих се! Тя е майката доставчик. Ти искаш бебе, но тъй като нямаш време за бременност и раждане, тя…

— Тя е най-добрата ми приятелка — тросна му се Алекс. — Шарън каза ли как е бебето?

— Я да видим! Каза, че е нормално… чакай. Три килограма ли каза, или четири…

— Аз ще й се обадя.

Той се разсмя и й подаде листчето. Със ситен почерк прилежно бе записал основните мерки на бебето и името му.

— Брандън Джеймс Адлър — прочете Алекс. — Внушително, нали?

— Ще му се изкълчи езикът на горкото дете! Що се отнася до секретарските ми услуги, по-късно ще получиш сметката.

Алекс седна отново с писмото на Джефри в ръка.

— Сигурен ли си, че няма да обядваш скоро? Бих могла да си позволя кратка почивка.

— Кратка почивка? Планирала си да прекараш и следобеда тук?

— Няма нужда да ми изнасяш лекция, Кейн. И на теб ти се е случвало да работиш в събота, убедена съм.

— В предишния ми живот, да — съгласи се весело той. — Дори тогава обаче не бих пропуснал възможност като тази. Помисли, Алекс! Ако прекараш следобеда с мен, и Невил Морган няма да те обвини в пренебрегване на служебните задължения.

Най-смешното е, че е прав, помисли си Алекс. Каквото и да правеха, Невил би се усмихнал одобрително.

— Печелиш — каза тя и хвърли писмото на масата.

— Тръгвай! — изкомандва Кейн. Огледа тъмнозеления й костюм и попита: — Нямаш ли по-нормални дрехи? Джинси? Ниски обувки?

— Намират ми се. Защо? Какво си намислил?

— Ще те запозная с богатствата по плажната ивица.

Алекс преглътна въздишката си. Трябваше да го очаква.

Потеглиха с колите към пансиона. Тя пропусна няколко зелени сигнала, на които ферарито успя да профучи, и когато най-сетне спря на паркинга, Кейн я чакаше, опрян на вратата на колата си с кръстосани крака и скръстени ръце.

— Помислих, че пак си се загубила — нападна я той.

— Чудех се дали да го направя.

— Но после реших, че работохолик като теб, Алекс, никога не би зарязал случай, независимо от предизвикателствата.

Тя го изгледа гневно и едва тогава се качи в стаята си.

Беше взела един-единствен чифт джинси за непредвидени излизания — в случай, че реши да си купи вестник рано сутринта или нещо подобно. И тъй като засега в пансиона задоволяваха всяко нейно желание, Алекс дори не се бе потрудила да разопакова по-семплите си дрехи. Наложи й се да извади абсолютно всичко от куфара, за да намери онова, което търсеше.

Джинсите плътно прилепваха по тялото й; трябва да бе наддала един-два килограма от последното им обуване. Нямаше какво друго да облече. Тя задържа поетия въздух и издърпа ципа. Облече тъмночервена риза, като завърза краищата й на кръста; обу маратонки и уви пъстро шалче около врата си. Накрая метна чантата през рамо и бързо заслиза по стълбите.

Кейн беше във вестибюла. Явно уговаряше обяда с госпожа Кийт, защото икономката усмихнато отвърна:

— Да, мисля, че отлично ви разбрах, господине. — И забърза към кухнята.

Кейн се обърна и съсредоточено проследи приближаването на Алекс. Повдигнатата му вежда и сериозното изражение я смутиха.

— Който поръчва обяда, той ще го носи, да знаеш! — каза му Алекс — За едно хранене госпожа Кийт приготвя такова количество провизии, че с тях бихме изкарали цяла седмица. Сякаш е учила заедно с баща ми… Защо ме гледаш така?

Той бавно мина зад гърба й.

— Ще ми услужиш ли с четката си за коса?

— Не обичам да давам личните си…

— Чудесно.

Алекс изви глава, обзета от внезапно подозрение, ала закъсня. Той пъргаво измъкна фибите от стегнатата плитка и косата й се разпиля, черна и лъскава, по раменете. Алекс с въздишка бръкна в чантата си, за да извади четката. Кейн я грабна от ръцете й, пренебрегвайки нейните протести, и с нежни движения разреса непокорните кичури. После дръпна шалчето от врата й и завърза косата й на конска опашка.

— Готово! Сега е по-добре, нали, госпожо Кийт?

Икономката остави кошницата на масата във вестибюла.

— По-непретенциозно, бих казала.

— И по-симпатично — добави Кейн и пусна четката обратно в чантата на Алекс. — Няма да ти трябва чанта. — Той подхвана дръжката от рамото й. — Излишен товар, а да стои в колата е твърде рисковано. Защо не я оставиш горе? Това пък какво е?

— Четиво, в случай, че ме зарежеш на плажа.

— Но, Алекс, това не е списание, а каталог — възкликна Кейн, след като го прелисти. — Рокли, костюми, сака…

— Колко си наблюдателен!

— Четеш каталози за развлечение?

— Не съвсем. Тъй като нямам време да обикалям по магазините, си поръчвам дрехи по каталог. Когато съм в командировка, обикновено нося последните броеве, дошли по пощата. Правя поръчката и щом се върна, нещата вече ме чакат у дома.

— Каталогът също е излишен — заяви Кейн. — Ако случайно те оставя сама на плажа, можеш да седнеш на пясъка и да поразмишляваш, любувайки се на езерото. Полезно е.

Алекс го изгледа свъсено.

— Аз ще ги кача горе, не се притеснявайте — тихо предложи госпожа Кийт. Кейн й отправи лъчезарна усмивка.

— Чудесна идея! Можеш да дадеш и фибите, Алекс.

Какво пък толкова, никой няма да те види на плажа, рече си Алекс. Ако, като й налагаше нова прическа и я лишаваше от вещите й, Кейн се чувстваше по-уверен, така да бъде. В края на краищата в изкуството на договарянето печелеше онзи, който умееше да пожертва маловажните подробности в името на крайната победа. Тя подаде на госпожа Кийт шепата фиби, чантата и каталога.

— Чувствам се абсолютно разголена — измърмори, докато прекосяваха паркинга в посока към ферарито.

Кейн любопитно я изгледа от глава до пети.

— Ако на това му казваш „разголена“, обзалагам се, че спиш с дълга фланелена нощница — заключи той.

— Не смятам да споря, Кейн.

— Или с пижама! Розова пижама на зайчета…

— Исках да кажа, че по правило никъде не ходя без чанта. Но ти, естествено, не го разбра.

Кейн само се засмя.

Алекс почувства как ситуацията й се изплъзва от ръцете.

— Няма значение. — Тя по навик потърси слънчевите си очила и изстена, когато ръката й увисна във въздуха: — Знаех си, че без чанта съм за никъде!

Кейн се протегна зад седалката си и й подаде чифт очила. Преди да ги сложи, Алекс огледа за миг розовите стъкла с причудлива форма.

— Защо трябва да са такива?

— Не си ли учила география? Имат формата на езерото.

— Колко умно! На едро ли ги купуваш за гостенките си?

— Не, само тези са. Намерих ги в колата и нямам представа откъде са се взели.

Алекс си спомни издайническото проскърцване при първия им телефонен разговор и се нацупи. Отпусна се на седалката и се опита да запомни маршрута. Ала, когато Кейн отби от магистралата по тесен криволичещ черен път, тя отдавна бе загубила ориентация.

— Не виждам никакво езеро тук. — Алекс подозрително се надигна, когато колата потъна в сянката на борова гора.

— Плажът е ей там — посочи Кейн. — Ако не беше шумът на двигателя, щеше да чуеш как се плискат вълните. — Той спря колата край пътя. — Ела, ще ти го покажа.

Изкачиха възвишението и езерото се разкри пред погледа им. Гледката бе съвършено различна от очакванията на Алекс. Тук водата бе ослепително синя и почти неподвижна, вълните лениво миеха пясъчния бряг.

— Пясъкът е толкова тъмен — отбеляза тя и очерта дъга с върха на маратонката си. — На места е направо черен.

— Защото има желязо в него. — Кейн седна на огромен дънер, изхвърлен от водата. — Отпусни се, Алекс. Плажът е чист.

— Щом ти го казваш. — Тя неохотно седна, събу се и зарови пръсти в пясъка. — Сега какво следва?

Кейн я хвана за ръце и я изправи. После взе маратонките й, завърза краищата на връзките и й ги подаде.

— Сега ще се поразходим и ще погледаме. — Той я поведе към водата.

Пясъкът бе топъл, ала водата се оказа удивително студена и Алекс се дръпна изненадана.

— Аз пък си взех бански костюм — подметна тя.

— Става за плуване само една седмица в годината — рече Кейн. — През останалото време използваме здравните центрове. С изключение на заклетите твърдоглавци от Клуба на полярните мечки; те посрещат Новата година във водата — чупят леда и се гмуркат. За разнообразие в иначе сивото ежедневие на града.

Алекс потрепери.

— Бих измислила други форми да разнообразя живота си.

— Може би с поредното завещание? Не ти ли омръзна от имения и попечителства? През повечето време се занимаваш с мъртъвци.

— Те поне нямат големи претенции.

— Говоря сериозно, Алекс.

Гласът му звучи едва ли не мрачно, призна Алекс и кимна:

— Вярно, понякога ми омръзва да се ровя в досадни подробности като безучастен наблюдател. Мислила съм дали не мога да променя нещата.

— По какъв начин?

— Ами… знам ли — каза тя през смях. — Според теб имам ли данни, за да се присъединя към твоя екип по договарянията?

— Не в моя екип.

В първия момент Алекс се засегна. Преди време той бе одобрил работата й. После се досети, че е имал предвид съвсем друго — че вече няма свой екип в „Пенс Уитфийлд“.

— Слушай, въпросът ми не беше подвеждащ — обясни Алекс. — Не исках да изкопча признание, че умираш да се върнеш. Говорех сериозно. Смяташ ли, че имам необходимия талант, за да работя в твоята област?

Кейн се усмихна:

— И ти ли си кандидат за моето място? Засрами се, Алекс! — Той замълча. — Виж, това е ахат. — Изрови камъче сред множеството подобни, натрупани по брега, изми го в идващата вълна и го пусна в дланта на Алекс. — Тук има купища от тях. Не са големи, нито особено ценни, но са интересни — добави той и за няколко секунди откри още три.

Алекс повъртя камъчетата в ръката си и се загледа в пясъка. Не виждаше нищо необикновено, докато едно ослепителнобяло камъче не привлече погледа й. Тя се наведе да го вземе.

— Това е стъкло — каза Кейн. — Помътняло е от дългото стоене на слънце, а вълните са го загладили.

— Пак е хубаво — заупорства Алекс и го прибра в джоба си заедно с неговите ахати.

Двамата бавно напредваха по плажната ивица и джобовете й вече едва побираха красивите камъчета, когато на пътя им се изпречи своеобразна планина от огромни, тъмни каменни блокове, която значително надвишаваше ръста им и се простираше от водата чак до гористите възвишения. Разочарована от непреодолимото препятствие, Алекс въздъхна.

— Ти се оказа прав, Кейн, разходката беше приятна.

— Предаваш ли се? Но защо? — С пъргавината на дива коза той скочи на първия блок и й протегна ръка. — Само да прехвърлим тоя участък и нататък плажът продължава.

— Как ще изкатеря тази грамада? Ти се шегуваш.

— Какво толкова? Тези блокове не са мръднали от хилядолетия. Няма днес да се затъркалят и да те хвърлят в езерото.

— Предпочитам да остана тук.

— Както искаш — сви рамене той. — Аз отивам.

Тя поседя няколко минути на пясъка, загледана подире му. Не изглежда трудно, помисли си. Пък и нямаше какво друго да прави…

Катеренето не бе трудно, но изморително. Тъмносивите камъни пареха под нежните й стъпала, а най-лесният път я водеше упорито все нагоре. Накрая Алекс седна да си поеме дъх и да охлади краката си, съзерцавайки вълните, които ритмично се разбиваха в подножието на скалите. Сблъсъкът превръщаше напиращата вълна в пяна и безброй водни пръски, а десетки вълнички тръгваха в обратна посока.

— Значи реши да опиташ все пак? — Кейн се отпусна на камъка до нея. — Колко е приятно и топло тук горе, нали? Аспидът чудесно поглъща слънчевите лъчи. — Той се взря в хоризонта.

Алекс опря гръб о скалата. Докаран тук преди хиляди години, камъкът се оказа идеална облегалка, сякаш специално правена за нея. Топлината проникна до костите й. Тя не можа да сподави прозявката си и Кейн я изгледа критично.

— Не е от скука — запротестира тя, — просто…

— Магията на езерото. Ритъмът на вълните отмива всякакво напрежение.

Няколко минути двамата мълчаха. Чуваше се единствено крясъкът на чайките, монотонният хипнотизиращ плясък на вълните и възторжените викове на дете някъде в далечината.

Сякаш сме сами в рая, помисли си Алекс.

— Винаги съм си представял райски бряг, а не градина — промърмори Кейн.

Тя го погледна с широко отворени от изненада очи.

— Не исках да те шокирам с непристойните си мисли. Извинявай. — Той прикова поглед във водата, присвил очи срещу отблясъците по повърхността.

— Всъщност и аз си помислих нещо подобно.

Кейн бавно се обърна към нея.

— Така ли? Дали ти си прочела мислите ми, или аз твоите?

Щеше да я целуне! Намерението бе изписано в очите му.

— Не знам — побърза да каже Алекс, — аз…

Ала отговорът явно не го интересуваше. Той се наведе и устните му докоснаха нейните, отначало едва-едва, после с нарастваща настойчивост.

Чувството, че ей сега ще полети с главата надолу в бездната, бе неудържимо; стоически тя си наложи да не сграбчи Кейн в опит да избегне падането. И когато той отдръпна глава, а Алекс отвори очи, небето отново застрашително се люшна над нея и тя стисна клепачи.

Не казаха нито дума. Световъртежът й спря и Алекс се наведе напред, обгръщайки коленете си с ръце, загледана в езерото.

Кейн заговори, без да я поглежда:

— Ако очакваш да ти се извиня за стореното, няма да е скоро. Исках да го направя още на онзи коледен банкет.

На Алекс й секна дъхът. Въздухът заседна в гърлото й и тя се закашля.

— Ако бях дръзнал обаче, предполагам, щеше да заведеш дело срещу мен и „Пенс Уитфийлд“ за сексуално насилие — на глас размишляваше Кейн. — Сега вече не сме колеги… и няма да ти се извинявам!

Тя премисли десетина възможни отговора, ала всичките звучаха превзето, дори глупаво. В крайна сметка една открадната целувка не бе престъпление. При това каква целувка!

— Защо постоянно повтаряш, че няма да се върнеш в „Пенс Уитфийлд“, Кейн? — най-после попита тя.

Няколко безкрайно дълги секунди той остана мълчалив, сякаш не възнамеряваше да отговори. Накрая съвсем тихо каза:

— Защото няма да се върна, Александра.

Говореше абсолютно сериозно и вероятно бе убеден в думите си.

— Изтощил си се — подметна Алекс. — Вече пет години си в „Пенс Уитфийлд“, така ли е?

— Горе-долу.

— И през цялото време си се занимавал със сливане и поглъщане на предприятия?

Той кимна.

— Нищо чудно да си се преуморил. — Тя почака коментара му, но тъй като отговор не последва, опита отново: — Би ли ми казал какво мислиш да правиш по-нататък?

В очите му проблесна закачливо пламъче.

— Да нямаш нужда от още една секретарка?

Алекс сложи ръка на китката му.

— Добре, Кейн. Казваш, че няма да се върнеш и аз ще се постарая да ти повярвам. Но ми дължиш обяснение.

Кейн внезапно стана сериозен. Погледна бледата й ръка и докосна кокалчетата й с върха на пръстите си.

Тя изтръпна при допира, сякаш електрически ток мина през ръката й:

— Защо, Кейн? Искам да знам.

— Прекалено дълъг работен ден, напрегната работа и липса на свободно време.

— Та кой не се оплаква от това? Такава е цената на успеха — каза безстрастно и неангажиращо Алекс.

Кейн поклати глава.

— Цената е твърде висока. Известно време се заблуждавах, че си заслужава заради парите, но…

Той млъкна. Алекс търпеливо зачака продължението и когато разбра, че той няма да каже нищо повече, отбеляза:

— Но трябва да признаеш, че парите са хубаво нещо. И в „Пенс Уитфийлд“ щедро ги раздават.

— Парите не са всичко, Алекс. Времето не се купува.

— Що за изтъркано клише, Кейн! — Тя не скри раздразнението си. — Времето не струва нищо, ако не го използваш пълноценно. Вярно, приятно е да се разхождаш по плажа от време на време, но ако го правиш всеки ден, съвсем скоро ще ти дотегне. Трябва да вършиш нещо полезно…

— Да печелиш пари, например? Въртим се в омагьосан кръг.

Алекс замълча. Когато Кейн заговори отново, гласът му бе толкова тих, че тя се напрягаше, за да го чуе:

— Видях леля Тес два пъти през последната година от живота й. Живея на три часа път оттук, а дойдох само два пъти.

Алекс отново протегна ръка към него.

— Не можеш да се обвиняваш за това, Кейн. От загубата боли. Но ти не си могъл да знаеш, че я виждаш за последен път.

Той се отдръпна, за да я погледне в очите.

— Точно така. Но знаех, че е болна. Дори да не ми е било известно, че умира, не можех да очаквам, че ще живее вечно. Та тя отдавна беше прехвърлила седемдесетте, Алекс. А аз така и не намерих време да я посещавам по-често.

— Закъснялото чувство за вина няма да ти помогне, Кейн.

Той се отдръпна от нежното й докосване, гласът му бе изпълнен с тъга:

— Не е само това. Не разбираш ли? Преоцених целия си живот. Кой от нас знае колко му остава да живее? Та аз може да се блъскам цели двайсет години и да умра в навечерието на пенсионирането си, без да съм се порадвал на спечеленото.

— Е, никой не е застрахован от смъртта.

— Именно. Затова предпочитам, докато умра, да се занимавам с нещо приятно. А ти?

— Например със събиране на „богатства“ по плажа?

— Защо не?

Алекс с въздишка се облегна на топлия камък.

— А какво ще стане, ако не умреш? От какво ще живееш? Досегашният ти жизнен стандарт е бил доста висок.

— Парите не ти излизат от главата, Алекс!

— Не знам от какво семейство си, Кейн, но изглежда не си имал особени грижи. Не забравяй обаче, че не всички са расли щастливо…

— Не съм от тях.

— В детството ми малко ни делеше от беднотията. Имаше седмици, когато парите в касата не достигаха да платим на доставчиците за продуктите. И не се знаеше след колко време ще ги съберем. Естествено е да искам по-голяма сигурност. И ако мога да я постигна, като се посветя на любимата си професия, защо да не го направя?

— Разликата е там, че на мен вече не ми е любима.

Алекс се трогна от тъжната нотка в гласа му. Той действително смяташе, че с кариерата му е свършено. Как, за бога, да го разубеди? Той трябваше просто да изчака, да отпочине и нещата щяха се оправят, сигурна бе в това.

— И най-тежкото изтощение се лекува, Кейн — каза нежно тя. — Нужна ти е почивка.

— Благодаря за съвета. Така и ще направя, ще почивам до насита. — Той стана. — Отивам да взема онова дърво там.

Темата явно бе изчерпана, почти безрезултатно за Алекс. И той едва ли щеше да заговори отново сериозно по въпроса.

Но поне бе разбрала в какво се състои проблемът. А това все пак бе някакъв напредък.