Лий Майкълс
Магията на езерото (4)

Четвърта глава

Едва след минута Алекс успя да се съвземе и пресилено се разсмя:

— Много смешно! Но, ако не възразяваш…

— Какво му е смешното? Не беше шега — погледна я през рамо Кейн.

— За бога! — не се стърпя тя. — Знам, че не беше шега. А професионален трик. По-добре се откажи! Не е колегиално, Кейн.

— Съгласен съм — кимна той. — Затова се радвам, че вече не съм в „Пенс Уитфийлд“ Дали са готови спагетите?

Алекс неохотно приближи към него. Стори й се, че кухнята внезапно се е смалила.

Тя вдигна капака на тенджерата и кимна. После, въпреки желанието си незабавно да се оттегли в другия край на стаята, остана неподвижна, докато той изцеди спагетите и ги заля със сметана и пармезан.

Колко глупаво! Едно небрежно подмятане я накара да избухне. Същинско безумие бе да реагира така! При това не за първи път й правеше подобни намеци…

— Би ли подържала чинните? — попита Кейн, след което сипа две порции спагети и Алекс ги отнесе на масичката. Мъжът търпеливо изчака тя да подреди салатите, салфетките и приборите за храна, за да я настани на стола й. Когато накрая седна срещу нея, в очите му сякаш проблесна весело задоволство.

Не било шега! Естествено, за него бе просто игра. Разиграваше я като марионетка, забавлявайки се с нейните реакции. В действителност не възнамеряваше дори да опита да я целуне!

Мисълта, че смущението й го забавлява, направо я вбеси. Тя разгърна салфетката, взе вилицата и каза рязко:

— Какво искаш от „Пенс Уитфийлд“?

— За да се върна при тях ли?

Поне този път прие въпроса сериозно. Не се направи, че не разбира за какво става дума, помисли си Алекс.

Кейн отново напълни чашата й.

— Всъщност не знам. Те какво предлагат?

Тя не се подведе от нехайния му тон.

— Така няма да стане! Твой ред е да разкриеш картите си.

Мъжът се усмихна и спокойно започна да навива спагетите около вилицата си.

— Тогава предай на господата, че още не съм ги сложил на масата. Когато съм готов, ще ти се обадя.

Алекс получи повече, отколкото бе очаквала; най-после Кейн прояви някакъв интерес към преговорите!

— Защо да бързам? — продължи той. — Само като видях склада, ми стана ясно, че скоро няма да си тръгнеш.

При спомена за огромния архив на Джефри Уинтъргрийн й се прииска да изстене.

— Може би. А може още утре да намеря онова, което търся.

— И ще потеглиш за Минеаполис, преди да съм успял да размисля? — Той леко се усмихна. — Съмнявам се.

— Не прекалявай с изчакването! — реши да го предупреди Алекс, за да стопи самоувереността му. — Колкото по-дълго стоиш изолиран тук, толкова по-голяма става вероятността в „Пенс Уитфийлд“ да свикнат с отсъствието ти.

Той сякаш се замисли.

— Или да ми намерят заместник…

— Не е изключено. Това не те ли тревожи? Не вярвам да си толкова самомнителен, че да се смяташ за незаменим, Кейн.

Каква ирония! Да му го каже, особено след като Невил Морган практически призна незаменимостта му.

— Съвсем не — спокойно каза Кейн. — Аз съм най-обикновен адвокат. Такива като мене — с лопата да ги ринеш.

— И това не е вярно. Ти си професионалист, имал си късмет… — Кейн вдигна вежди, а Алекс упорито продължи: — Имал си късмет да влезеш в сдружението „Пенс Уитфийлд“. Много хора биха искали да са на твое място, Кейн. Някои от тях са висококвалифицирани.

— Други не биха се поколебали да ми забият нож в гърба, за да седнат в креслото ми.

— Така е. Колкото по-дълго седиш тук и обмисляш бъдещето си…

— Толкова по-малка е вероятността да имам бъдеще? Забележителна мисъл! А ти, Алекс? И ти в момента си изолирана. Не се ли тревожиш, че някой ще ти забие нож в гърба, докато отсъстваш? — Той обмисли последните си думи и се намръщи: — Не звучи логично, но ти разбираш какво имам предвид.

Гюс каза нещо подобно, спомни си Алекс. Да не изчезвам от погледа на съдружниците, за да не ме забравят.

— Не се тревожа — усмихна се тя. — Ако успея да те върна, мястото ми ще е непристъпно.

— И аз ще съм причината? — подметна Кейн. — Знаеш ли, Алекс, човек би помислил, че не можеш без мен.

Тя се задави с виното си.

Ъгълчетата на устните му издайнически потрепнаха.

— Както и господата от „Пенс Уитфийлд“, разбира се — добави спокойно той. — Сигурна ли си, че нямат първоначална оферта?

Алекс остави чашата и взе отново вилицата си. Втренчи се в чинията и разрови изстиващите спагети, после вдигна очи и срещна погледа му:

— Всъщност имат оферта.

Кейн се наведе напред, видимо заинтригуван:

— Е, това вече е нещо.

— Господин Морган каза, че ако се самонаказваш за сделката с „Куадренгъл“, вече са ти простили. Това е всичко.

Кейн се разсмя и стана да зареди кафеварката.

— Самонаказваш ли се? — полюбопитства Алекс.

— Не, естествено. — Той включи кафеварката и отново седна.

— Все пак, какво стана с „Куадренгъл“? — попита Алекс.

— Убеден съм, че си чула подробностите.

— Е, имаше доста дискусии в кантората — каза небрежно тя. Не намери за нужно да му обяснява, че секретарката й я информира за служебните клюки, след като Невил Морган й възложи задачата. — Всички се чудят как си разсъждавал. Такава голяма сделка, Кейн! След преговори, продължили месеци, най-после на „Куадренгъл“ му се удава възможност да погълне най-крупния си конкурент, но в последната минута президентът на фирмата свиква пресконференция, на която обявява, че по съвет на адвоката, тоест по твой съвет, сделката се отменя.

— Горе-долу така беше — кимна Кейн, събра чиниите и ги сложи в умивалника, после донесе две празни кафени чаши и табличка с шоколадови бисквити. — Вземи си! — подкани я той. — Елинор ги е правила.

Алекс предпочете да не прекъсва разговора.

— Тълкуват действията ти по два начина: според едни, в цялата сделка е имало нещо гнило, а ти късно си го забелязал, което хвърля сянка върху компетентността ти…

— Охо! — възкликна Кейн. — Това не съм го чувал.

— Никой не би се осмелил да ти каже. Според други, нервите ти не са издържали на напрежението.

Кафеварката засъска и Кейн стана да налее кафето.

— Не допускат ли трети вариант — подкуп?

— Не.

— Олекна ми.

— А имало ли е подкуп?

— В сравнение с таксите, които би донесло осъществяването на сделката, откъде толкова пари, за да ме подкупят да я отменя?

— Да, но таксите са за фирмата — замислено каза Алекс, — а подкупът е за лично ползване.

— Хм. Ще трябва да го запомня, може някога да ми се открие такава възможност. Сметана? Захар?

Алекс поклати глава.

— Тогава защо, Кейн?

— От страх — непринудено обясни той. — Да изпием кафето в хола. Там е по-удобно.

Холът заемаше цялата ширина на къщата. Стените, с изключение на полиците с книги, бяха облицовани с чам, създаващ топлина и уют. Несъмнено предназначена за уединение, стаята имаше само едно малко прозорче към шосето, докато срещуположната стена откъм езерото бе изцяло от стъкло. Не се виждаха съседни къщи, сякаш вилата бе единствената постройка на северния бряг. И сега, след залеза на слънцето, водата изглеждаше студена, сива и неприветлива.

Алекс избра мек, въртящ се стол и седна с гръб към прозореца. С интерес наблюдаваше как Кейн, коленичил пред камината, пали огъня. Пламъчетата подеха подпалката и затанцуваха весело. В стаята не беше студено, но първият топъл полъх създаде несравнимо усещане. Алекс бе трогната, че той е запомнил желанието й да запали камината.

— Не ти вярвам, че си се уплашил.

— О, не става дума за мен! — Той изглеждаше искрено изненадан. — В „Куадренгъл“ се уплашиха. Като видя евентуалния баланс след осъществяването на сделката, президентът на фирмата се ужаси от перото „Дългове“.

Алекс замислено отпи от кафето си.

— И ти не си могъл да го убедиш, че всичко ще се оправи?

Кейн изпитателно се вгледа в нея. Накрая весело поклати глава.

— Едва ли бих могъл да го убедя, след като аз го посъветвах да обърне внимание на огромните дългове.

Подобно нещо не бе очаквала да чуе. Алекс прикова поглед в огъня, обмисляйки думите му, след което колебливо попита:

— Умишлено си саботирал собствената си сделка?

— Стана по-добре, Алекс. Противната страна драпаше със зъби и нокти да спре сделката и сега там е невъобразима бъркотия, тъй че президентът на „Куадренгъл“ може спокойно да седне и да си разчисти фирмата, без да се притеснява за излишните дългове, които биха се стоварили на плещите му.

— А всички мислят, че ти си се уплашил.

— Точно така. Докато противниците се заблуждават с подобни мисли, ще бъдат по-непредпазливи. Е, икономистите и деловите натури, от които всъщност излезе идеята за поглъщането, останаха разочаровани, но… — Той вдигна рамене.

— Малко подло от твоя страна.

— Грижа за клиента, Алекс. В случая, най-добрата сделка се оказа липсата на сделка.

Невил Морган бе прав. Кейн действително имаше нещо наум, всъщност просто изчакваше истината да излезе наяве, за да го посрещнат като герой. Вероятно, вече поуморен от изолацията в Дулут, й разказа за „Куадренгъл“ с надежда историята да стигне по-бързо до съдружниците.

Алекс сбърчи чело. Нима в това се заключаваше посредничеството й? В предаване на информация!

Кейн излезе да донесе дърва. Младата жена отиде до прозореца и се загледа в почти черната повърхност на езерото. Хладният полъх при отварянето на вратата я накара да потрепери.

Какво ли ще е през зимата, помисли си тя, когато вълните бушуват, вятърът вие и снежни вихри беснеят навън? Не вярвам да е особено приветливо тук.

— Още ли ти е студено? — попита Кейн, като се върна. — Ела по-близо до огъня.

Алекс се дръпна от прозореца.

— Мислех си за зимата. — Тя му хвърли бърз поглед и реши да провери дали наистина не му е дотегнало да седи в Дулут. — Няма ли да е ужасно тук? Как ще се справиш?

— Къщата е устоявала на всички капризи на времето цели четирийсет години. Ще изкара и тази зима.

— Но как ще се придвижваш сред тукашните ледове и снегове? Може би ще спазариш ферарито за моторна шейна?

— Добра идея! Но леля Тес разправяше, че снегорините отлично си вършели работата.

Алекс докосна плетената кувертюра на дивана и във въображението й изплува образът на старата дама, която бе изплела тези малки, сложни квадратчета със странно подбрана комбинация от прежди, явно останали от предишни плетива.

— Леля ти сигурно не е излизала навън от октомври до май?

— Очевидно е, че не си я познавала — засмя се Кейн.

— Тогава ми разкажи за нея — настани се Алекс на дивана. Леля Тес не я интересуваше особено; просто се надяваше, че може да научи нещо за Кейн.

Той премести чашата й на масичката и седна в края на дивана, като опря гръб на високата странична облегалка. В едната си ръка държеше чашата, а с другата погали меката вълнена повърхност, сякаш самото докосване извикваше спомени.

— Тя беше сестра на дядо ми, но много по-малка от него, тъй че бе почти връстница на баща ми. Не беше омъжена и живееше съвсем сама, с изключение на летата, през които ме взимаше тук, за да ме възпитава. Все повтаряше, че е неин дълг да поема една трета от дечурлигата на баща ми от време на време.

— Май дългът не й е бил много приятен?

Кейн се усмихна:

— Леля Тес винаги се стараеше да говори твърдо за тези неща. Не искаше никоя от сестрите ми, защото твърдеше, че момчетата създавали по-малко главоболия.

Алекс леко повдигна вежди.

— Казваше, че момчетата сами си намирали занимания и не настоявали да се къпят и да се хранят редовно. Права беше — не държах на подобни неща. Прекарвах си чудесно в скитане по скалистия бряг. Но най-много обичах да слушам разказите на Тес за вкаменелости, раковини, приливи, отливи и…

— Плавей, предполагам?

Очите му светнаха.

— Да. Веднъж намерихме страхотно парче изгнило орехово дърво, което според леля бе останка от „Едмунд Фицджерадц“, но най-вероятно беше от някой луксозен кораб. Още кафе?

Алекс поклати глава.

— Щом огладнеехме, нападахме градината, и струва ми се, доста често. Нали знаещ, магията на езерото.

— Да, май вече съм чувала за нея — вметна Алекс.

— Яла ли си някога домат, нагрят от слънцето? Откъсваш го и отхапваш като плод, а сокът му пръска навсякъде?

— Не съм имала това удоволствие.

— Много си изпуснала. В края на лятото, почернял и пораснал, Тес ме качваше на автобуса и казваше, че не съм бил чак толкова досаден, махваше за довиждане, като примигваше често-често…

— С други думи преструвана! — заключи Алекс. — А с какво се е занимавала през останалото време, когато не си бил при нея да ти се радва.

— Беше библиотекарка. Освен това съвсем сама бе основала и ръководеше местния приют за неизлечимо болни. Беше и активист в църквата. Ако все още смяташ, че не си е показвала носа навън през зимата, Алекс…

— Приемам мнението й относно снегорините за меродавно. Едва ли обаче е приятно, когато снежната фъртуна вие над езерото.

— И ледени късове се блъскат в брега — добави спокойно Кейн. — Знаеш ли, тук е единственото място извън Полярния кръг, където ледът е син?

Тя потрепери.

— Идвал си тук само през лятото. Откъде си сигурен, че ще издържиш през зимата?

— Тес не би ме подвела. — Той изпъна крака към огъня.

— След всички тези посещения при леля си не може да не познаваш семейство Уинтъргрийн. И то много добре!

— Пол е само с две-три години по-голям от мен — кимна той.

Две-три?! Съдейки по външния вид, би казала поне пет-шест!

— А Ралф живееше сред грубияни и никога не сме били приятели. Познавам ги, разбира се. Докъде стигна по случая? Мислиш ли, че Джефри Уинтъргрийн е обещал нещо на Ралф?

— Нямам мнение. Едва съм започнала с архива.

Кейн стана да си долее кафе.

— Не питах за архива, а за интуицията ти.

— Откъде да знам?

Ръката му застина във въздуха с кафеварката над чашата.

— Нямаш ли чувства, Алекс? По дяволите! Прекарала си цял следобед с онова, което е останало от Джефри и би следвало вече да си добила представа за личността му.

— Не мога да гадая по няколкото кашона от архива му.

— От честите контакти с Невил Морган си станала безчувствена като него самия. Защо е трябвало да приемаш правния факултет толкова сериозно?

— Според мен учението не е шега — сковано отвърна Алекс. — Очевидно ти имаш мнение по случая. Ще бъдеш ли така любезен да го споделиш?

Кейн разбърка кафето си и се настави обратно на дивана.

— Предполагам, Джефри е направил някой и друг намек.

— Интересно. Но ако не разполагаш с нещо по-конкретно, надявам се ще ме извиниш, че няма да се вслушам в интуицията ти.

Той й отправи лъчезарна усмивка.

— Значи не искаш помощта ми?

Вместо да търси подходящ отговор, Алекс погледна часовника си.

— Боже мой? Нима е толкова късно? Трябва да тръгвам, преди да са заключили пансиона.

— Не бих искал да те лишавам от съня ти. — Той я изпрати до колата.

Отново бе паднала мъгла, макар и не толкова гъста като вчерашната. Лененото сако не можа да я предпази от мразовития нощен въздух и Алекс потръпна.

Кейн внимателно затвори вратата, после потропа на прозореца й. Алекс го свали и той се подпря на колата.

— Обади ми се от пансиона, като пристигнеш. Да съм спокоен, че си се прибрала невредима.

Загледана право напред, с ръце на волана, Алекс отвърна рязко:

— Ще стигна цяла и невредима дотам, Кейн.

— Отлично. — Гласът му бе мил. — Между другото, бих помолил същото и всеки друг колега. Мъглата крие изненади в ниските участъци от магистралата.

Тя преглътна с видимо усилие и мислено призна искрената му загриженост.

— Но, естествено, не бих направил това. — Той подхвана брадичката й с върха на пръстите си и нежно обърна главата й към себе си. Алекс тревожно ококори очи и преди да успее да се отдръпне, мъжът се наведе и тя усети устните му върху своите.

Останаха така няколко мига, после той се изправи, усмихна й се и каза тихо:

— Карай внимателно. И ми се обади!

 

 

В пансиона бе тъмно и цареше тишина. Входната врата се оказа заключена и Алекс изпадна в паника, преди да зърне през витража сянката, пресякла снопа светлина, струящ от вестибюла. Чу се превъртането на ключа и дежурният портиер, с книга в ръка, я пусна да влезе.

Стаята й бе приятно затоплена, покривката на леглото — отметната, а възглавниците — меки и пухкави. Алекс се съблече, мушна изцапания с индиго костюм в плик за химическо чистене и приседна в края на леглото да разреше косата си. Погледът й спря на телефона. Би било неучтиво да не позвъни на Кейн, след като я помоли. При това молбата му имаше основание — мъглата действително бе непредсказуема и маркировката по магистралата едва се забелязваше. Ако не му се обади, той би могъл да си помисли, че онази глупава целувка я е засегнала, или че се преструва на недостъпна.

Тя погледна в бележника си и набра номера. Ала в мига, в който чу отсреща дрезгавия чувствен глас, съжали за стореното. Само му вдигаше самочувствието, а той определено нямаше нужда от това!

Късно бе обаче да затвори.

— Докладвам успешното си пристигане — израпортува тя.

— А какво ще кажеш за мъглата?

— Пълна с изненади.

— Следващия път ще се наложи да останеш.

— Е, не бяха чак толкова страшни.

Той се разсмя и Алекс си представи бръчиците в ъгълчетата на очите му.

— Успокой се, Александра. Езерото не осигурява мъгла по поръчка. Приятни сънища.

Тя понечи да отвърне, ала Кейн вече бе затворил. По същия начин е затворил очи и потънал в дълбок сън, каза си вбесена Алекс след половин час, докато се мяташе в леглото, неспособна да заспи.

И целувката бе поредният номер от торбата му с фокуси! Прастар похват, нищо оригинално! Просто казваш на жертвата си какво ще й се случи и търпеливо изчакваш да забрави заканата и да се отпусне, преди да действаш. Постигаш двойно по-силен ефект.

— Поне в моя случай беше така — измърмори Алекс, — щом още не съм заспала.

Глупаво бе да го приема толкова сериозно! Какво от това, че той умееше да целува като ангел? Едва ли имаше намерение да я прелъстява. Ако беше донжуан, всяка секретарка във фирмата щеше да го знае и Шарън първа щеше да я предупреди.

Пък и Алекс сама би разпознала подобни намеци. Нищо не оставаше скрито в процеса на съвместна работа. Ала в нейно присъствие той винаги се бе държал делово, в рамките на приличието… най-малкото до пристигането й в Дулут. Дори на онзи коледен банкет, когато мнозина от служителите на „Пенс Уитфийлд“ се натискаха по тъмните ъгли, двамата с Кейн разговаряха по работа…

Беше първата й Коледа в „Пенс Уитфийлд“. В началото бе работила за екипа на Кейн, но впоследствие мина към друг, преди окончателно да се ориентира към групата на Невил Морган. Не бе виждала Кейн дълго време.

Коледният банкет се смяташе за най-крупното служебно мероприятие в годината. Сдружението наемаше най-обширната зала в някой от първокласните хотели в търговския център на града и не щадеше средства нито за храната, нито за развлеченията. Тогава бяха ангажирали една много популярна естрадна група и почти всички служители, от съдружниците до помощник-адвокатите и нощните пазачи, бяха дошли да се повеселят.

Алекс пристигна със закъснение, сама, направо от кантората, където едва бе успяла да се преоблече. Тъкмо взимаше чаша тоник от бара, когато Кейн приближи, поръча си питие и я попита дали й харесва тържеството.

— Току-що дойдох и не съм имала време да преценя — отвърна Алекс. — Не предполагах, че ще е толкова претъпкано и шумно.

— О, пропуснали сте интересната част. Оттук нататък започва падението: някой ще получи плесница, задето е ощипал съпругата на съдружник, друг ще се бухне с главата напред в купата с пунш — рядко срещани гледки, но не особено красиви.

— Добре, че нямам намерение да оставам — сподели Алекс.

Кейн плъзна поглед по смарагдовозелената й вечерна рокля.

— Имате среща?

— Не. Имам куп служебни задължения. Щом празненството е загуба на време, по-добре да свърша нещо полезно. — Алекс отпи от тоника.

Кейн взе питието си от бармана, облакъти се на бара и започна да разбърква коктейла. Изглежда не бързаше да продължи разговора. Алекс пое дълбоко въздух и се престраши да попита:

— Всъщност дали ще ми отделите една минута… Надявах се да ви срещна тук.

— Така ли? — Той вдигна вежди.

— Да. Исках да ви попитам за случая „Рейнолдс“. Знам, че завърши успешно, но ме интересуват подробностите.

Кейн не отговори веднага и за момент Алекс помисли, че всеобщата глъчка е заглушила думите й. После дочу гласа му:

— Да намерим по-тихо място за разговор.

Заведе я в дъното на залата, където звуците на оркестъра не бяха толкова оглушителни и в течение на двайсет минути тя го разпитва по делото. Не бе задоволила изцяло любопитството си, ала подозираше, че търпението му започва да се изчерпва, затова му поблагодари и се извини за деловия разговор в извънработно време, на което Кейн отговори:

— Не се тревожете. За мен това бе най-приятната част от вечерта.

Алекс не му повярва. И когато след минути излизаше от залата, го забеляза на дансинга с дъщерята на Невил Морган, видимо увлечен във вихъра на танца…

Следователно ако е искал да се възползва, онази нощ е имал идеалната възможност да го направи — двамата, уединени в дъното на залата, в разгара на веселбата, когато никой не им обръщаше внимание.

Тази вечер също, въпреки предоставилите му се възможности, той бе изчакал да се качи в колата, за да я докосне за първи път. Това определено не бе държание на мъж, решил да я прелъсти!

Опасенията й бяха напразни.