Лий Майкълс
Магията на езерото (3)

Трета глава

Кейн не каза нищо повече по въпроса.

Алекс предпочете да не настоява и не се възпротиви, когато той смени темата и заговори за току-що откритата изложба в Института по изкуствата в Минеаполис.

Ако наистина му е толкова хубаво в Дулут, защо ще ходи в столицата да се възхищава от изкуството, запита се Алекс. Значи бе попаднала в целта! Бе нарушила душевното му равновесие, иначе той никога не би признал, че е бил там.

Тя мълчаливо отпиваше от кафето, като само от време на време подхвърляше по някоя дума и мислено се усмихваше. Сега той знаеше позициите й; оставаше да размисли сериозно и да й каже какво точно иска; с протакане нищо не би постигнал, по-скоро би загубил.

Щом успееше да го убеди, че ще играе честно, че предложението е изгодно за него — той щеше да преговаря с нея. Сигурна бе в това!

Гордееше се със себе си. Навреме бе открила и разрешила основния проблем: дуелираха се като противници, а всъщност бяха от един отбор; използваха различни средства, ала целта бе обща. Сега, с открити карти, можеха заедно да потърсят компромисно решение.

Май все пак ставам за посредник, реши Алекс.

Поседяха още около половин час, поговориха за изкуство, танци и театър, след което тя го изпрати до външната врата и подметна:

— Помисли по въпроса. Щом си готов да разговаряме, аз съм на разположение.

— Не се съмнявам. Имението ще ти отнеме доста време.

Госпожа Кийт мина покрай тях и Алекс й кимна за поздрав. После се усмихна и протегна ръка на Кейн. Нямаше да се изненада, ако мъжът я поднесеше към устните си с театрален жест на криворазбрано кавалерство. Но той не го направи; просто за миг задържа пръстите й в топлата си силна длан и потъна в мъглата, превърна се в загадъчен силует.

Мина й през ум, че му липсват само каскет и лула…

Алекс замечтано се запъти към стаята си. Ако не бе толкова късно, с радост би позвънила на Невил Морган да му се похвали. Той щеше да остане доволен от напредъка й.

Но чувството й на удовлетворение се дължеше и на нещо друго — тази вечер тя спечели в двубой срещу майстор от висока класа! Досега винаги бе харесвала тихата страна на правото; драматичните моменти в съдебната зала и напрегнатата атмосфера около масата за преговори бяха удоволствие за колегите й, но не и за нея; тя предпочиташе първо добре да обмисли проблема в кантората си и после да действа. Отсъждаше правилно и при внезапно възникнали спорове, даваше компетентни съвети на място, ала този стил на работа не бе нейната стихия. Винаги след подобно натоварване въздъхваше облекчено.

Тази вечер обаче определено остана доволна от себе си!

Може би преди две години бе постъпила малко прибързано, като реши да влезе в групата по завещанията, именията и попечителствата. Тогава атмосферата за работа и областта на действие изглежда я устройваха. Нима бе подценила своите способности? Избрала бе най-лесния път, обръщайки гръб на предизвикателството и риска от нестандартното мислене?

Нека само Кейн се върне в „Пенс Уитфийлд“ и тя ще го попита дали не би я взел в своя екип. Вярно, не познаваше до съвършенство закона в тази област, но би могла да го изучи. Стига Кейн да преценеше, че тя има необходимите заложби. Тогава той може би щеше да се съгласи да й бъде наставник, да я обучи на всички тънкости в професията…

Когато Алекс влезе в апартамента си, госпожа Кийт тъкмо отмяташе дебелата покривка на леглото.

— Приключвам! — избърбори тя. — Исках да свърша, преди да се качите, но…

— Не бързайте! — разсеяно каза Алекс. — Приятно е някой да се грижи за теб. Извинете, задето в последния момент промених плановете си за вечеря. Не очаквах господин Форестал.

Госпожа Кийт потупа възглавниците.

— Не се притеснявайте.

Сигурно е очаквала дълго да се сбогуваме и се е разочаровала от деловото ръкостискане, помисли си Алекс.

Защо хората не вярват, че мъж и жена могат да работят заедно, без да имат сексуална връзка? Дори Кейн се бе подвел от тези старовремски схващания с двусмислените си намеци.

Не! Не се бе подвел, а умишлено ги подхвърляше, за да я смути. И почти бе успял.

Госпожа Кийт занесе куп нови кърпи в банята и се появи с използваните:

— Готова съм — съобщи със задоволство тя. — Приятни сънища. Ако ви е хладно, в шкафа има допълнително одеяло.

Вероятно би останала да ме завие и да ми почете, ако я помоля, каза си Алекс и се усмихна. Тук щяха да я разглезят!

Тя приближи до прозореца и леко отдръпна пердето. Мъглата се бе поразсеяла и се откриваше изглед към тъмната хладна повърхност на езерото, чийто отсрещен бряг се губеше някъде в далечината.

Алекс пусна пердето. Лениво съблече роклята си, събу високите обувки и облекчено размърда пръсти. Нахлузи тъмнозелена сатенена нощница и взе четката за коса. Независимо колко бе уморена, тя никога не заспиваше, преди да е разресала косата си. Ритуалът бе един от малкото спомени за майка й — всяка вечер, докато Хана Джакъби старателно сресваше косата на дъщеря си, двете разговаряха надълго и нашироко за изминалия ден, като накрая майка й задължително я сплиташе на плитка за през нощта…

Алекс сподави прозявката си, остави четката и отиде да приготви дрехите си за следващия ден. Недовършеното бебешко юрганче се оказа най-отгоре в куфара й. За какъв дявол го бе взела? Бе го грабнала сутринта на излизане от апартамента! Може би, защото обръчът за съшиване на юргани бе все още в колата, на задната седалка, където го подхвърли, като излезе от ресторанта на баща си?

— Как можа да ми хрумне, че ще имам време да шия? — измърмори тя, докато гасеше лампите. Дори новата обстановка не й попречи бързо да заспи.

На следващата сутрин Алекс тъкмо привършваше закуската си, когато мъжът от рецепцията влезе в трапезарията:

— Госпожица Джакъби? Търсят ви по телефона.

Тя допи кафето си и го последва към вестибюла, като се опитваше да отгатне кой я търси. Бе готова да се обзаложи, че е Кейн. Имал е цяла нощ за размисъл и не иска да протака с отговора си. Правилно!

Ала мекият приглушен глас отсреща бе на Пол Уинтъргрийн. Алекс печално поклати глава. Не трябваше да се поддава на мечтите си. Бе недопустимо в нейната професия!

Кабинетът на клиента й се намираше в реконструирана стара сграда, недалеч от търговския център на града; бе модерно обзаведен, с изключение на позлатеното бюро с изящна резба, разположено под странен ъгъл в средата на стаята. Щом секретарката я въведе, Пол Уинтъргрийн се изправи иззад бюрото. Беше на не повече от трийсет и пет години и не по-висок от самата нея. Косата му бе започнала да оредява и дори безупречно ушитият костюм не можеше да скрие склонността му към напълняване.

— Госпожице Джакъби, извинете, че не ви приех вчера. — Гласът му звучеше по-фамилиарно отколкото по телефона, а ръкостискането му бе вяло и отпуснато.

Алекс се изкуши да му напомни, че той ще плаща времето й, без значение пропиляно или оползотворено. Но се въздържа.

— Радвам се, че можахте да наминете тази сутрин. — Той се обърна към секретарката си: — Либи, ако обичаш, донеси ни кафе. И резервирай маса за двама в моя клуб. За един часа, да речем. Ще обядвам с госпожица Джакъби.

Алекс се настани на стола до бюрото, който той й посочи.

— Много мило от ваша страна, господин Уинтъргрийн, но не е необходимо.

— Напротив. Това е най-малкото, което мога да направя, след като ви накарах да чакате вчера. — Той отпрати с жест секретарката си и седна зад бюрото. — Наричайте ме Пол. Щом ще работим заедно… — Той се усмихна. — Много се радвам, че Невил ми е изпратил теб, Александра.

Усмивката му бе сладникава, ала хладната пресметливост в погледа му накара Алекс да потръпне. Как го нарече Кейн? Оня плейбой Пол? Колко точно казано!

От опит знаеше, че най-ефикасният начин да се справиш с любвеобилните клиенти бе да минеш незабавно към деловата част. Тя извади папката от служебното си куфарче и я разтвори на коленете си.

— Господин Уинтъргрийн, прегледах завещанието на вашия чичо, както и всички документи по имението… — Той не повтори поканата си да минат на „ти“. — … но не открих нищо, свързано със заплахата на вашия братовчед да оспори завещанието — продължи Алекс. — Разполагате ли с някакъв документ по този повод? Може би ви е написал писмо относно намеренията си?

— О, не — поклати глава Пол Уинтъргрийн. — Той въобще не е контактувал с мен и се съмнявам, че някога ще го стори. Ралф е малко сприхав. Шуми около завещанието за пред хората, иначе нищо не би направил.

Пол можеше и да е прав; той познаваше братовчед си по-добре от нея. Но от друга страна…

— Защо не ми разкажете за него? — предложи Алекс.

Според думите на Пол, Ралф бе най-малкото неудачник.

— Бащата на Ралф бе черната овца в семейството — обясни той — и дядо го лиши от наследство. Тъй че от къде на къде Ралф ще има претенции към завещанието на чичо Джефри, не мога да проумея. Доколкото разбрах от слуховете, които се носят, според него чичо му бил обещал да го направи пълноправен наследник.

— Как му е обещал? Кога? В последните си минути? Или на някое семейно събиране? Или…

— Откъде да знам? На партия шах, предполагам. Ралф все се въртеше из къщата. Във всеки случай, той трябва да го докаже, нали? Не може просто така да влезе в съда и да заяви, че са му обещали това и онова!

— Под въпрос е дали въобще може да се образува дело, ако той няма свидетели.

— Откъде ще ги вземе? — поклати глава Пол. — Икономът на чичо Джефри е почти глух, а всички останали предвидливо изчезваха, когато Ралф се появеше наоколо. Все търсеше пари на заем. Знам, че чичо Джефри често му пращаше писма по повод финансовите му затруднения…

Ето нещо обезпокоително!

— Писал е на Ралф относно паричните му проблеми? Но защо е трябвало да пише, след като Ралф е бил чест гост в къщата?

Пол сви рамене:

— Джефри бе възпитаник на старата школа. Не уважавате телефонните услуги. Ако искаше да ме покани на вечеря, изпращаше шофьора си с бележка чак дотук.

— Значи Ралф е получавал писма? — бавно каза Алекс.

— Редовно — с досада потвърди Пол. — Старецът бе упорит.

— И в някои от тях е ставало дума за пари?

— Без съмнение — кимна Пол.

— И естествено Ралф ги е запазил? — попита с въздишка Алекс.

— Едва ли. Той е твърде разпилян, за да запази нещо.

Алекс не бе убедена.

— Има ли начин да научим със сигурност какво е писал в тези писма?

— Съществуват копия. Джефри пишеше всичко под индиго. — Пол се намръщи: — Какво има? Какъв е проблемът? Според завещанието, Ралф получава някаква сума; не може да се каже, че е лишен от наследство. Няма причина да оспорва!

— На пръв поглед няма. Но, ако наистина му е обещано…

— Не е възможно. Най-много чичо Джефри да се е пошегувал.

— Въпреки всичко, и най-незначителният намек в някое от писмата, че Ралф няма да има финансови проблеми след смъртта на чичо си, едно-единствено споменаване на завещанието или наследството на Ралф, ще даде възможност на неговия адвокат да го изтълкува като допълнение към завещанието.

— Допълнение? Добавка към вече написаното завещание?

— Точно така.

— Боже мой! — възкликна Пол.

— И ако има нещо такова, аз искам да го знам още сега, преди да сме стигнали до съда. — Алекс затвори папката. — Къде са писмата на Джефри?

— В склада заедно с фамилния архив. Нима ще започнеш веднага? Нека обядваме първо! — запротестира Пол. — Очаква те тежка работа.

Тя дори не подозираше колко близо до истината бе Пол, преди да види склада и купчината кашони с личния архив на Джефри Уинтъргрийн.

Пол прехапа устни:

— Нямах представа, че кутиите са толкова много. Наредих да преместят архива на чичо тук, където малцина имат достъп. Но, Александра, ти не можеш да работиш в тези условия!

Алекс огледа склада и почти бе готова да се съгласи с него. Мястото бе сравнително чисто, осветлението — задоволително…

— Безсмислено е да местим всичко това другаде.

Той я изгледа колебливо за миг, после лицето му се разведри:

— Добре, но ще ти осигуря помощ. Няколко секретарки…

Алекс поклати глава.

— Само ще пречат. Трябва лично да прегледам всяко листче. Но ако ми намерите голяма маса, приличен канцеларски стол и някой Херкулес да мести кашоните, няма да откажа.

Още първите документи подсказаха на Алекс, че Джефри Уинтъргрийн е бил човек със систематичен ум, за който всяка хартийка е имала своята стойност и определено място. Опаковането и преместването обаче бяха създали хаос в някога педантично организирания му архив. Макар и непокътнати, папките и пликовете бяха навързани в пакети, които безразборно бяха нахвърляни в кашоните.

Имаше хиляди досиета от последните четирийсет години. Джефри бе водил отделна папка за всяка фирма, с която бе контактувал, а във всяка категория имаше отделни пликове за направени поръчки, за платени сметки, за касови бележки.

Папките с писма също бяха безредно разпръснати из кашоните. При това се оказаха подредени по дати, а не тематично, тъй че писмото, адресирано до някакъв стар приятел за рождения му ден, се намираше между жалба относно качеството на храната в клуба на Джефри и запитване по повод повишаването на вноските по застраховката му…

Алекс простена. При неговата придирчивост да отделя, защо просто не е разделил кореспонденцията си според получателите, а е наблъскал всичко на едно място?

Е, налагаше се да прочете всяка страница, всяко писмо без изключение. Трябваше да се концентрира и да не пропусне нито дума. Не й беше за първи път да търси игла в купа сено!

След няколко часа — неизвестно колко, тъй като бе започнала да отмерва времето с количеството прегледани кашони — Алекс чу как вратата на склада изскърца. Предположи, че Пол идва да поднови поканата си за вечеря, която тя учтиво бе отхвърлила. Вече бе склонна да промени решението си. Какво пък, по време на обяда се бе проявил като приятен събеседник. Освен това тя имаше няколко въпроса към него.

Алекс разкърши рамене, схванати от продължителното взиране в купищата документи, и надникна иззад кашоните.

Не беше Пол, а Кейн. Безшумно приближаваше към окъпаната в светлина част на склада, където се бе разположила Алекс. Застана точно пред нея, пъхна ръце в джобовете на джинсите си и огледа невероятния хаос.

— Здрасти. Добре си прекарваш, а? — безгрижно подхвърли той.

— Страшно! — тросна му се Алекс. — А ти какво правиш тук?

— Ами, търсих те в пансиона и оттам ми казаха, че си безследно изчезнала; затова се обадих на Пол да го питам къде е скрил трупа ти и той ме насочи. — Кейн се огледа. — Добре го е измислил! По-оригинално е, отколкото да те удуши и да те покрие с шума. Ще умреш от скука и никой няма да се сети да те потърси тук.

— Много смешно! — Тя се зае отново с купа писма. — Не виждам защо ще удуши някого, когото харесва?

— Не се учудвам. Пол си пада по всяка срещната. Ако те види в този момент обаче, няма да е толкова очарован. Приличаш на миньор.

Алекс го погледна изпод вежди, без да вдига глава:

— Чичо Джефри не е уважавал съвременните улеснения от рода на копирните машини. Доброто старо индиго му е вършело работа. — Тя се вгледа с отвращение в мърлявите си ръце: дори маникюрът и бе обрамчен в черно.

Кейн взе лист от купчината прегледани документи.

— Да. Великият предшественик на ксерокс! — отбеляза той.

— Да ми помогнеш ли си дошъл?

Той пусна листа като опарен.

— О, не! Предположих, че имаш нужда от компания за вечеря.

И си готов за преговори, предположи тя. Чудесно! Алекс се радваше на всяка възможност за разговор с него, но реши да не показва, че държи на компанията му и попита:

— Пак на служебни разноски, предполагам?

— Не, не — самодоволно отрече той. — Аз черпя.

Александра бе искрено изненадана. Писалката се изплъзна от пръстите й и остави мастилено петно върху служебния й бележник.

— Е, хайде, не е необходимо да си толкова шокирана! — успокои я той. — Макар и рядко, аз също се проявявам като кавалер.

Алекс предпочете да не спори.

— Вярно, поогладняла съм — спокойно призна тя и започна да прибира нещата си. Дали да остави листовете на масата, или да ги събере обратно в кашоните? Пол спомена, че малцина имат достъп до склада. Пък и всеки без проблем можеше да ги извади оттам, стига да поискаше…

Кейн задържа вратата на склада, докато тя излезе.

— Не възразяваш, нали? — сериозно рече той. — Питам за отварянето на вратите. Знам, че заклетите привърженички на еманципацията понякога са против.

— Ще го приема за елементарен акт на внимание. Къде отиваме?

— У нас.

Алекс застина с ключа в ръка.

— Няма нищо страшно! Тъй като в момента съм безработен…

— И не можеш да си позволиш служебни разноски — вметна тя.

— … напоследък разнообразявам менюто си със спагети и евтино бяло вино. Надявам се, не възразяваш?

Всъщност мотивите му бяха без значение. Отиваха на преговори, не на среща. Безразлично бе къде ще седнат да разговарят и какво ще ядат.

— Зависи дали умееш да ги приготвиш?

— Постепенно се усъвършенствам.

Алекс сви рамене.

— Тогава съм склонна да ги опитам. — Тя поклати глава, когато мъжът й отвори вратата на ферарито. — Ще карам след теб.

Движението не бе натоварено. Алекс с ужас установи, че шосето, по което бе пътувала вчера в мъглата, не е обикновена магистрала, както предполагаше, а панорамен път, който на места минаваше на метри от брега на езерото. Тя пребледня при спомена как бе взимала завоите, без да подозира какво я очаква зад мантинелата.

Не можеше да отрече обаче красотата на гледката. Вълните поглъщаха и пречупваха последните меки лъчи на заревото зад гърба й, водата проблясваше с трептящи оттенъци в розово, червено и виолетово. На няколко пъти й се прииска да спре, за да се полюбува на езерото и неповторимия залез или просто да набере букетче от дивите цветя, нацъфтели в изобилие край платното. Ала ферарито отпред току изчезваше с бясна скорост зад поредния завой, принуждавайки я да натисне докрай газта и да се откъсне от съзерцанието. В края на краищата, бе дошла в Дулут по работа, а не да се възхищава от природата!

Тя пристигна половин минута след него и докато паркираше в алеята пред къщата, Кейн вече разтоварваше хранителни продукти от багажника. Алекс се спусна да му помогне, ала табелата „Продава се“ на предното стъкло на ферарито привлече вниманието й. Изумена, тя се закова на място.

— Защо продаваш колата?

Кейн измъкна последната маруля от багажника и й я подаде.

— Не е практична: много харчи, двуместна е…

— Мислех, че тъкмо затова хората си купуват спортни коли.

— Нито пък става за превоз на плавей — грабна Кейн чантата с продукти и се засмя.

Не изглупявай, каза си Алекс, и друг път ти се е усмихвал.

Но не по този начин — сякаш цялата му енергия бе фокусирана в един-единствен топъл лъч, насочен право в нея. Усмивката озаряваше очите му с дяволито пламъче и преобразяваше цялото му лице.

— Ще взема да я сменя за пясъчно бъги.

— Е, добре ще ти е в него през зимата!

— Като застудее, ще си седя у дома край огъня. — Той махна небрежно към съседната къща. С крайчеца на окото си Алекс забеляза как някой пусна бялото перде — Елинор бе на поста си, както винаги.

Езерото се оказа на десетина метра от страничната врата, на която Алекс остави бележката си предния ден, отначало пътечката вървеше по равно, после изведнъж се спускаше надолу към бетонната дига. При вчерашната непрогледна мъгла Алекс не бе и подозирала, че е толкова близо до водата.

Тя спря, все още с марулята в ръка, и се загледа към езерото. С отслабването на светлината пастелните багри бяха отстъпили място на сивосинкава тоналност, а на трийсетина метра от брега плуваше най-смешната патица на света.

— Това е гмурец — каза Кейн, като проследи погледа й. — Излязъл е на вечеря. Ще се гмурне всеки момент. — Той отвори вратата и й направи път да влезе.

Алекс неохотно откъсна очи, ала щом прекрачи прага, осъзна, че напразно е съжалила. Кухнята имаше голям прозорец без завеси, през който се откриваше абсолютно същата гледка. Пред него имаше няколко стола и масичка, на която лежеше отворен бележник. Кейн бързо го мушна в едно чекмедже, преди да остави продуктите на негово място.

— Ако искаш да се измиеш, чешмата е ето там — посочи той.

В действителност тя искаше да надникне в бележника — съдържанието му положително би улеснило задачата й! — ала смирено тръгна да изтърка индигото от ръцете си.

Умивалникът се намираше под стълбището. Първоначално Алекс се озадачи от фините хавлиени кърпи и кристалната купа с миниатюрни сапуни за ръце. Защо са му на Кейн подобни дреболии? После си спомни женския глас по време на телефонния им разговор. За гостенките, естествено, сама си отговори тя. Коя ли ги е подредила така?

Когато се върна в кухнята, на печката вреше тенджера с вода. Кейн й предложи чаша бяло вино.

Алекс отпи с удоволствие. Макар и евтино, виното бе хубаво.

— Да ти помогна с нещо?

— Можеш да приготвиш салатата.

— Чудесно. — Тя остави чашата до умивалника и започна да къса марулите. — Толкова съм гладна…

— Това е магията на езерото. Свежият въздух възбужда апетита.

— Аз мислех, че е магията на склада. С тия кашони насам-натам всеки би огладнял. Вярно, езерото е красиво…

— Вече те е омагьосало — отбеляза със задоволство Кейн.

— … като всяко езеро — довърши изречението си Алекс. — Чак сега разбрах защо на картата пътят е отбелязан като панорамен. Вчера в мъглата не бях забелязала.

— Жалко, че не си видяла езерото от височината над града. Гледката е неповторима.

— Никак не ми беше до гледки! Полагах усилия да не се загубя.

— Да се загубиш в Дулут?! Нима е възможно?

Алекс вдигна рамене:

— Аз успях.

Кейн посоли водата и започна да сипва спагетите в тенджерата. Алекс несъзнателно грабна пакетчето от ръцете му.

— Не така! Слагат се постепенно, така че водата да не спира да ври. Иначе ще залепнат.

Той я изгледа изумено:

— Откъде у първокласен адвокат такива познания по готварство?

— И първокласният адвокат трябва да яде. — Алекс разбърка спагетите и му подаде лъжицата. — Освен това съм израснала в ресторант.

Кейн сбърчи вежди.

Защо трябваше да му го казва? Не криеше за съществуването на Гюс и неговия ресторант, но обикновено не споделяше информацията с всеки срещнат. Някои смятаха старото й обкръжение за недостойно, бяха го използвали против нея.

— Ах, да! — възкликна Кейн. — Бил съм в „Джакъби“ един-два пъти.

— Не може да бъде! — Тя подреди листата от маруля в две чинии.

— А аз съм седнал да ти готвя… по рецептата, написана на опаковката. Май е по-добре да се откажа, докато е време?

Алекс поклати глава:

— Не съм майстор готвач. Всъщност знанията ми са от гледане. Баща ми все повтаряше, че няма намерение да ме остави в неговия бизнес — поясни тя и смени темата: — Харесва ми къщата ти. Уютно е. Мебелите влизат ли в наема?

— Аз съм собственика. Леля Тес ми я завеща заедно с тенджерите и тиганите.

— О, ето защо си избрал Дулут. Не можех да проумея какво те е довело тук. Езерото — добре, но… — Тя взе един домат. — Имаш ли остър нож?

Кейн се протегна да бръкне в чекмеджето зад нея. За миг ръката му почти я обгърна.

— Успяваш ли да се справиш с плейбоя Пол?

Тя внезапно реши да не му признава, че е взела под внимание думите му.

— Не виждам защо го наричаш така? Само ме покани на обяд, нищо повече. Изглежда ми приятен.

— Правилно! И се е женил вече три пъти.

— Аз съм зряла жена, Кейн. Не допускаш ли, че мога да се грижа за себе си, и то не по-зле от всеки друг твой колега? — каза натъртено тя, докато режеше краставицата на кубчета.

Кейн се дръпна, сякаш попарен от въпроса й.

— Естествено. — Той отвори хладилника да извади сметана и гласът му прозвуча неясно: — Обаче ми е трудно да те възприема като всеки друг мой колега.

Вместо да оцени откровеността му, признанието я подразни.

— Защо? — Личеше, че е засегната, което подсили яда й: — Не им отстъпвам по нищо, освен това…

— Причината е — прекъсна я Кейн, — че никога не съм искал да целуна някой от тях, Алекс. Докато теб…

Тя ахна. Кейн й отправи вяла усмивка и добави:

— Би ли ми подала опаковката? Трябва да видя рецептата.