Лий Майкълс
Магията на езерото (2)

Втора глава

Алекс скръцна със зъби и остави слушалката преднамерено внимателно, въпреки желанието си да я тресне с все сила. Да го вземат дяволите! Можеше поне да я изслуша.

И онзи намек за компетентността й? Явно Кейн Форестал въобще не си спомни коя е. А преди три години, когато тя съдейства на екипа му по делото „Съливан“, бе оценил по достойнство работата й. Бе споменал, макар и между другото, че се е справила отлично; подобно признание не получи никой от собствения му екип. Как можа сега да й каже, че е компетентна само защото фигурира във ведомостта на „Пенс Уитфийлд“? Каква обида!

Не е професионално да се разсъждава така, смъмри се Алекс. Не взимай подмятанията му присърце. Имаш важна задача.

Тя бавно пое въздух и повтори упражнението шест пъти — трик за разтоварване от стреса, който бе научила в правния факултет. После позвъни на клиента си, ала секретарката му й заяви, че Пол Уинтъргрийн е твърде зает, за да я приеме същия следобед.

Той можеше да си го позволи. Ден повече или ден по-малко в разходи за адвокат нямаше да ощетят банковата му сметка, като се има предвид наследството, което му предстоеше да получи. Междувременно й се откриваше възможност да поработи по случая „Кейн Форестал“, да измисли друг подход.

Чаят й бе донесен на сребърен поднос върху истинска дантелена покривчица от пълничка жена с побеляла коса и старомодна престилка на цветя.

— Аз съм старшата икономка госпожа Кийт — представи се тя. — Ако ви е нужно нещо специално по време на престоя ви, известете ме. Стараем се да угаждаме на гостите.

— Имате ли факс? — попита Алекс, на което госпожа Кийт отговори без колебание:

— Разбира се. Може да ви инсталират един тук, в стаята, ако желаете. — Тя хвърли поглед към леко полюшващите се от вятъра завеси. — Боже мой, ще измръзнете. Пиколото не ви ли предложи да затвори прозорците?

Чак сега Алекс забеляза, че е настръхнала. Дали от студ, или от хладното държание на Кейн Форестал?

— Май не му оставих време да предложи — отвърна тя, — защото веднага го изпратих за чай.

Госпожа Кийт се завтече да затвори капаците.

— Въздухът над езерото е доста влажен при мъгла, направо се просмуква в кожата.

— Езерото наблизо ли е? — Алекс направи крачка към прозореца, но видя единствено стелещата се мъгла.

— Да. Затова климатът е по-мек през цялата година.

— На това ли му казвате „мек климат“? — Алекс потрепери. — Студ посред лято!

— Май не познавате добре града? — усмихна се госпожа Кийт.

— Изобщо не го познавам. — Алекс измъкна от куфарчето си листа с адреса на Кейн Форестал. — Ще ме упътите ли?

— С удоволствие. — Госпожа Кийт постави на носа си малки кръгли очилца и погледна написаното. — О, не е далеч.

— Не ме надценявайте — подметна Алекс.

— Тогава ще ви го начертая. За по-сигурно.

След като икономката си отиде, Алекс бавно изпи чая си и запрелиства папката с документи на имението Уинтъргрийн — копие от завещанието на Джефри Уинтъргрийн, изрезките от вестници, съобщаващи за различни събития от живота му, както и обявата за смъртта му. Ала мислите й бяха другаде.

Да се обади пак на Кейн Форестал й се струваше безсмислено, а да дразни лъва в собствената му бърлога бе най-малкото рисковано, но нямаше избор. Трябваше да установи пряк контакт, не можеше да преговаря с безплътен глас. Дано не й затръшне вратата под носа!

Тя затвори със замах папката и взе ключовете за колата.

Мъглата бе станала по-гъста и Алекс се зачуди дали изведнъж няма да се окаже в Канада, докато най-накрая съзря първия ориентир, който госпожа Кийт й бе отбелязала, и оттам лесно намери пътя.

Постройката на посочения адрес обаче съвсем не отговаряше на описанието на Невил Морган. „Схлупена къщурка“? Вярно, „палат“ би било преувеличено, но не можеше да се каже, че е барака.

Бе спретната, солидна, непретенциозна къща с етаж и половина, боядисана в сивкавокафяв оттенък, почти сливащ се с околния пейзаж. Пощенската кутия край пътя носеше надпис „Ингълнук“. Пердетата на прозорците и подредените до стената дърва за горене говореха за добре поддържано домакинство, а не за място, където някой временно се е подслонил.

Алекс провери да не е сбъркала адреса. Номерът съвпадаше. Освен това в двора бе паркирано огненочервено ферари, което вместо регистрационен номер имаше табелка „съвършен“.

Няма грешка, рече си Алекс. Невил Морган правилно бе преценил Кейн Форестал. Човек, окачил такава помпозна табелка на колата си, не би доволствал дълго с „богатствата“, намерени по плажовете.

Тя остави колата си на пътя и се качи на верандата пред най-близката врата на къщата. Ала Кейн Форестал очевидно не желаеше компания, защото никой не отговори на позвъняването й. Алекс упорито затропа по вратата, докато юмрукът я заболя.

Нещо изшумоля зад гърба й и тя рязко се обърна.

Подала глава над живия плет на съседния двор, жена на средна възраст й каза услужливо:

— Няма го вкъщи.

— Колата му е тук.

— Излезе с колелото.

— Така да е — намръщи се Алекс. — Дали ще се прибере скоро?

— Не знам. Може би. Той често излиза.

— Нищо чудно. — Алекс измъкна визитна картичка от чантата ся и се облегна на стената, докато измисли каква бележка да му остави. Накрая написа:

„В изблик на колегиална благосклонност, бихте ли ми се обадили? Отседнала съм в частния пансион и държа на мнението ви по моя случай.“

Тя мушна визитката в процепа на вратата.

Апелът към колегиална благосклонност би следвало да подейства, каза си Алекс. Подобни жестове бяха обичайна практика в адвокатските среди.

Тя се върна в пансиона и остатъка от следобеда посвети на завещанието на Джефри Уинтъргрийн — явно творение на Невил Морган, чийто стил прозираше във всяка фраза.

Кейн Форестал не се обади.

Алекс помоли госпожа Кийт да й донесе вечерята в стаята и докато чакаше, влезе в банята. Отпусната блажено във ваната, тя се замисли върху следващия си ход. Ами ако той просто е скъсал визитката й и я е хвърлил в кошчето?

Не се предавай, окуражи се тя. Не е сигурно, че не иска да разговаря; може още да не се е прибрал.

После сама се присмя на себе си. Какво ще прави с колело в тази мъгла?

Тогава може би изчаква, за да я изнерви, и ще се появи след ден-два. Значи трябва да запази спокойствие и да се преструва на незаинтересована.

Или пък възнамерява да преговаря от позиция на силата и няма да започне, докато някой от съдружниците лично не дойде да си побъбрят. Той е експерт по договарянията. И ще издържи на напрежението по-дълго, отколкото самата тя.

В такъв случай рано или късно тя ще трябва да застане пред Невил Морган и да признае, че не е успяла дори да се срещне с Кейн Форестал.

Какво пък, остава имението Уинтъргрийн, примиренчески реши Алекс. Следователно няма да седи със скръстени ръце и да чака. А ако успее умело да изглади нещата там, провалът няма да е пълен…

— Капитулантка! — изрази презрението си тя. — Готова си да се откажеш, преди да си започнала!

И все пак, повишението в службата вече й се струваше неосъществима мечта.

Потънала в мисли, Алекс едва чу потрепването на вратата на всекидневната. Ето, госпожа Кийт й носи вечерята, а тя се излежава в изстиналата вана и мечтае!

— Един момент, госпожо Кийт — провикна се Алекс, — идвам!

Навлече тъмнозелената хавлия, която висеше на вратата на банята, уви с кърпа мократа си коса и обу чехлите. При отварянето на вратата обаче тюрбанът й се размота и тя се наведе да го оправи, като успя да изрече:

— На масата, ако обичате.

Отговор не последва. Никой не влезе.

Алекс отметна кърпата от лицето си. На мястото, където очакваше да види ведрата усмивка на госпожа Кийт, зърна широк гръден кош.

Тя с ужас затвори очи. Когато плахо повдигна клепачи, посетителят й стоеше търпеливо на мястото си със скръстени ръце. Алекс вдигна очи към Кейн Форестал.

Лицето му бе по-скоро впечатляващо, отколкото красиво, сякаш изсечено от даровит скулптор — с квадратна челюст, правилен нос и изпъкнали скули. Тъмносивите му очи в момента изразяваха пресилено недоумение.

— На масата? — попита мило Кейн Форестал. — Хм… Щом настоявате, макар че, да си призная, ми се струва малко ексцентрично. Това ли имахте предвид, апелирайки към моята колегиална благосклонност?

Лицето на Алекс пламна в миг, въпреки продължителните упорити тренировки за овладяване на тази реакция, след които бе готова да се закълне, че никога нищо няма да я смути.

— Исках да кажа на госпожа Кийт къде да остави вечерята ми — притеснено поясни тя. — Стана недоразумение.

— Да. Очевидно — рече той сериозно, ала в очите му проблесна лукаво пламъче. — Искрено съжалявам, госпожице Джакъби, но трябва да внимавате какво говорите, за да не допускате недоразумения.

— Бихте ли се махнали оттук? — тросна му се Алекс. — Нямам намерение да стоя и да споря в този вид. — Но тутакси размисли. А ако наистина си отиде? И опита по друг начин: — Само почакайте да сваля хавлията…

Шеговита усмивка разтегли устните му. Отново прозвуча като покана, реши Алекс и понечи да се поправи:

— Искам да кажа…

— Устройва ли ви да изчакам долу, докато се съвземете, госпожице Джакъби?

— Да, много любезно от ваша страна — сконфузено промълви Алекс.

— Не се безпокойте, няма да изчезна. Вие сте твърде… забавна, за да ви зареже човек.

Тя затвори вратата и като се облегна на нея, промърмори:

— Едно на нула за него.

Дявол да го вземе! Успя да я подведе по най-изтъркания начин — с пошли двусмислени подмятания.

Тя се отблъсна от вратата. Сигурно я мисли за наивна. Скоро ще се убеди, че се е лъгал; никога вече няма да реагира по този начин. Ще му покаже, че не се смущава от подобни намеци.

След броени минути Алекс заслиза по стълбите съвършено спокойна. Откриваше й се възможност да разговаря с него, следователно мисията й нямаше да завърши с тотален крах.

Забеляза го, удобно разположен в едно от кожените кресла на вестибюла и съсредоточен във витража над входната врата. Процеждащата се светлина изостряше още повече чертите на лицето му и хвърляше сребристи отблясъци върху тъмната му коса. Какъв ли ще бъде след трийсет години, замисли се Алекс. Висш държавник или адвокат, който със самото си появяване ще разбунва духовете в съдебната зала?

Той стана да я посрещне. Алекс не пропусна мимолетното му одобрително изражение при вида на нефритенозелената рокля без ръкави, която плътно прилепваше към стройното й тяло, придаваше й изисканост и неподправена женственост.

Изненадах го, триумфално отбеляза тя. Не се хванах на неговата въдица и му доказах, че вулгарните забележки съвсем не са ме трогнали. Кейн Форестал трябва да е наясно, че не ми липсва самочувствие!

Ала той не изрази никакво мнение. Единствените му думи бяха:

— Тъй като очаквахте вечерята си, аз…

— Забравете за нея.

— Но защо? — искрено се учуди той. — Не бих искал заради мен да останете гладна! Позволих си да запазя маса за двама ни в трапезарията.

Алекс подозираше, че той очаква отказа й, затова отвърна:

— Чудесно хрумване, господин Форестал.

— Наричай ме Кейн, в знак на колегиална благосклонност, Александра — каза с тих, почти хриплив глас той.

Интимен шепот! Алекс се подразни от неговата тактика, ала му отправи широка безизразна усмивка:

— Алекс, ако нямаш нищо против. — И се запъти към трапезарията.

Просторната стая побираше доста маси, като повечето се оказаха заети. След като госпожа Кийт ги настани край камината, Алекс си поръча шери, а Кейн — уиски и сода.

— Знаеш ли, едва намерих визитната ти картичка — рече той. — При отварянето на вратата тя отхвръкна и попадна в процепа между къщата и верандата. Цял следобед се мъчих да я измъкна оттам.

— Какво усърдие! — В гласа й се прокрадна лека ирония.

— Трябваше да я намеря. Можеше да се окаже нещо важно. Защо просто не я остави на кухненската маса?

— Нима е било отключено?

— Разбира се.

— И защо не? — подметна Алекс. — При такава хрътка в съседния двор…

— Имаш предвид Елинор? Да, тя е много внимателна. — Той замълча. — И тъй, с какво мога да ти помогна, Алекс? В изблик на колегиална благосклонност, естествено.

Келнерът сервира напитките им. Алекс прокара пръст по ръба на чашата в напразен опит да овладее топлината, плъзнала към бузите й.

— Като начало би могъл да престанеш с неприличните намеци, Кейн. Безсмислени са. — Тонът й бе поучителен, сякаш майка хокаше детето си. — Във всеки случай не вярвам да ти доставят удоволствие. За професионалист като теб…

Веждите му леко се повдигнаха.

— Да разговаряме като колеги и всичко ще бъде наред! — Тя бе готова да го потупа дружески по ръката, но се въздържа. Би било твърде фамилиарно. Вместо това отпи от шерито и смени темата: — В момента работя по случая „Уинтъргрийн“.

— Уинтъргрийн?

— Не си ли чел вестници, откакто си в Дулут? Нима не знаеш за смъртта на Джефри Уинтъргрийн?

— А, да! Чух. За оня плейбой Пол ли работиш или за другия?

Тя се престори, че не е чула определението и насочи вниманието си към по-важната информация.

— Значи е вярно, че Ралф Уинтъргрийн ще оспорва завещанието?

— Знам ли? — сви рамене Кейн. — Доколкото разбрах, Ралф твърди, че му било обещано значително повече, отколкото пише в завещанието, и е възмутен, задето братовчед му Пол получава големия пай. — Той поклати глава и се усмихна.

— Какво смешно има?

— Това, че действително работиш по случая „Уинтъргрийн“.

— Защо да не работя? — Тя го изгледа настойчиво.

— Бях решил, че са те пратили от „Пенс Уитфийлд“ да преговаряш с мен.

Тя се постара да премигне с наивно недоумение:

— За какво да преговарям?

— Не се преструвай, Алекс! Едва ли има човек във фирмата, който да не е научил, че съм се скрил тук.

Тя сведе поглед към безупречно бялата покривка на масата.

— Да, плъзнаха слухове — призна Алекс, — но бях твърде заета, за да им обръщам внимание.

— Е, радвам се, че не си замесена в някакъв заговор.

Келнерът поднесе предястието. Алекс с пресилен интерес започна да изучава съставките му, но успя да разпознае само резенчета домат и гъби, останалото бе загадка.

Ала тежестта в стомаха й не се дължеше на непознатото предястие. На какво тогава? Не трябваше да се чувства нелоялна — не го излъга, просто не му каза цялата истина.

— А защо си се скрил? Ако не е тайна, разбира се.

— Защото съм работил предостатъчно.

Несериозният му тон й подсказа, че той няма никакво намерение да напуска фирмата, но Алекс реши да продължи играта:

— И отсега нататък ще иманярстваш по плажовете на Дулут?

— Точно така. — Той възнагради прозорливостта й с усмивка.

— Защо именно в Дулут? А не във Флорида или на Хаваите?

— Там е пренаселено — изсумтя той. — Предпочитам езерото Сюпириър заради тишината и спокойствието. Няма толкова туристи.

— А от какво ще живееш? Как ще плащаш наема за къщичката?

— Като започнат да не ми стигат парите, мога да стана доставчик на плавей.

Алекс едва не се задави, преди да каже:

— Нима се търси подобна стока?

— Естествено. При това на плажа я има в изобилие, а в складовете на Минеаполис и Сейнт Пол дават луди пари за нея. Мога съвсем лесно да забогатея.

Алекс предпочете да не коментира. Гласът му звучеше сериозно, което обаче не означаваше, че казва истината. Тя прие думите му като увертюра към преговорите, макар цялата идея — Кейн Форестал да търгува с плавей — да й се струваше твърде фантастична.

Келнерът се появи отново с телешкото, което Алекс си бе поръчала, и някаква риба за Кейн. Младата жена така и не разбра какъв вид е, въпреки че главата, перките и опашката си бяха на мястото. Тя извърна очи и попита:

— Онзи надпис на пощенската ти кутия… „Ингълнук“? Името на собственика ли е?

— Не. „Ингълнук“ означава „край огнището“, тоест онова кътче, където е най-уютно, когато над езерото бушува буря.

Алекс сбърчи вежди:

— А госпожа Кийт ми каза, че климатът бил мек.

— Права е — увери я Кейн. — Зимата тук е по-топла, а лятото — прохладно, защото водата действа като гигантски геотермичен източник.

— Не разбирам.

— Цяло лято езерото акумулира топлина, а през зимата бавно я отделя. Затова бризът през лятото е по-хладен от околния въздух.

Алекс си спомни вятъра, нахлуващ през прозореца в стаята й, и потрепери.

— Тъй че разполагаме с естествена отоплително охладителна система. И то безплатна. Викаме й „магията на езерото“.

— Значи няма да ти трябва кой знае колко плавей, за да си платиш сметките за парно и ток.

— Именно — усмихна се той.

— Въпреки всичко не бих казала, че е чудесно. Средата на август е, а ми се иска камината да е запалена.

— Защото не си подходящо облечена за Дулут. — Той плъзна поглед по голите й ръце. — Нямам нищо против роклята ти. Просто не е съобразена с тукашния климат.

Сама си го изпросих, отбеляза Алекс.

— Трябва да знаеш, че лятото тук трае около две седмици.

— А какво възнамеряваш да правиш през останалото време? Не можеш да бродиш по плажовете и през зимата.

— Не съм се замислял — сви рамене Кейн. — Може да опитам дърворезбарство.

Как ли пък не, помисли Алекс. Не се е замислял, защото е очаквал да си бъде вкъщи още преди настъпването на зимата. Какво ли може да го върне там, където му е мястото?

— Не те разбирам, Кейн — поклати глава тя. — Невероятно е, че си готов да зарежеш кариерата си, която явно обичаш и в която несъмнено преуспяваш.

— Какви мили думи, Алекс!

— Нима нищо не може да те върне към правото?

— Абсолютно нищо.

Алекс сподави въздишката си. Бе се озовала в задънена улица.

Келнерът прибра празните чинии и предложи:

— Тази вечер имаме богат избор на десерти. Разполагаме със седемпластова шоколадова торта и…

— Дай я насам! — поръча Кейн и стрелна Алекс с поглед: — Така и така няма да плащам сметката.

— Много колегиално! — усмихна се кисело тя.

— Сигурно си на служебни разноски. Защо да не се възползвам от още една богата вечеря за сметка на „Пенс Уитфийлд“?

Алекс си поръча плодова салата и келнерът й поднесе ягоди, къпини и пъпеш в кристална купа със столче. При първата хапка обаче тя внезапно осъзна причината за самодоволството на Кейн и насладата й от сочната ягодка в миг се изпари.

Глупачка! Той те използва! За експерт като Кейн Форестал нищо не остава скрито. Вероятно вече знае, че имението Уинтъргрийн е само предлог. Прозрял е, че си в Дулут, за да преговаряш с него и следователно всяка негова дума ще стигне до ушите на Невил Морган и останалите шефове. Използва те като вражески шпионин за предаване на дезинформация към отсрещната страна!

Едва не попаднах в клопката му, упрекна се Алекс. Нищо чудно! Кейн Форестал бе специалист в словесните битки на четири очи. Да преговаря с него в настоящите условия, бе като да се дуелира в тъмна стая с противник, носещ очила за нощно виждане.

Но как да възстанови равновесието на силите? По-точно, как да наклони везните в своя полза?

Кейн екзалтирано възхваляваше вкусовите качества на многослойната шоколадова торта. Убеждаваше я колко е загубила, като е избрала обикновена плодова салата.

Отговорът на дилемата й я осени съвсем ненадейно и тя безцеремонно го прекъсна:

— Виж какво! Да сложим картите на масата! Подобен проблем не се решава с недомлъвки.

Ръката на Кейн замръзна във въздуха с пълна вилица шоколад, черешов пълнеж и бита сметана.

— Да говорим като зрели хора — упорито продължи Алекс. — Кажи! Какво искаш от „Пенс Уитфийлд“, Кейн?

Той я изгледа изпитателно.

— Значи ме излъга, че не си дошла да преговаряш?

Алекс не обърна внимание на печалната нотка в гласа му:

— Не се преструвай, Кейн. И ти излъга, че ще търгуваш с плавей. — Той не срещна погледа й и Алекс, доволна от преимуществото си, продължи: — Не мога да ти обещая нищо, но съм упълномощена да предам всяко твое желание на съдружниците.

— Май повече ми харесваше с мократа кърпа на главата — промърмори мъжът.

— Все едно, че не съм те чула. — Тя поръча кафе, после скръсти ръце и се наведе напред: — Слушам те.

— Но аз не искам нищо, Александра.

— Не ти вярвам.

Той набоде нова хапка от десерта и я заразглежда замислено.

— Може би само още едно парче торта за вкъщи. Не бих отказал. Що се отнася до „Пенс Уитфийлд“, не зная откъде да започна.