Лий Майкълс
Магията на езерото (10)

Десета глава

Новият проект на Невил Морган бе сложен. Клиентът искаше да остави семейното имущество под попечителство, като ограничи всевъзможните злоупотреби за максимално дълъг период от време. По закон обаче попечителствата имаха определен срок. Задачата на Алекс бе да проучи всички легални начини за удължаване на този срок.

Това бе необходима, ала досадна страна на адвокатската професия, от която тя мислеше, че се е отървала при наличието на предостатъчно начинаещи адвокати във фирмата. Въпреки това предпочете да не спори и се уедини в служебната библиотека. Щом Невил Морган бе решил да я изпита още веднъж след двойния й провал в Дулут, навярно имаше право.

Но в интерес на истината, Алекс не вярваше, че би могла да постигне нещо повече по отношение на Кейн. Бе направила всичко възможно, ала поради дадената й неточна информация, усилията й се оказаха обречени от самото начало. Ако според съдружниците съществуваше друг подход, за да бъде върнат Кейн на работа, трябваше да опитат сами.

Що се отнася до имението Уинтъргрийн, тя винаги щеше да отстоява съвета си, освен при промяна на обстоятелствата, каквато все още нямаше. Е, Невил Морган не одобри преценката й, ала Пол Уинтъргрийн изглежда я възприе, дори след като бе размислил. Ето, вчера й се обади с няколко въпроса по имението. Търсеше нея, а не Невил Морган!

А ако несъответствието в мненията им означаваше, че тя никога нямаше да стане съдружник? Мрачната перспектива я засегна по-малко, отколкото очакваше. Поне можеше да се погледне в огледалото и да признае, че е положила усилия. Имаше с какво да компенсира. Двамата с Гюс прекараха чудесно уикенда. Де да можеше Кейн да разбере, че е възможно да се правят компромиси все пак…

Не, каза си тя. Разривът помежду им беше по-дълбок. Кейн не бе и пожелал да потърси средно положение.

Алекс усети, че отново се е разсеяла и прикова поглед в дребния шрифт на документа, който четеше. Бе преполовила страницата, а не знаеше за какво става дума.

Бутна материалите встрани и потърка слепоочията си. Невъзможно й бе да се концентрира, изолирана от всякакъв шум в библиотеката на „Пенс Уитфийлд“ Нямаше дори прозорец, за да види как напредва времето.

Естествено, ако имаше шум и суетящи се хора, пак щеше да се оплаква. Истината бе, че самодисциплината й изневеряваше.

— Алекс? — чу се след отварянето на вратата.

Тя върна листовете на местата им.

— Казах ти да не ме безпокоиш, Шарън.

— За това, мисля, няма да ми се разсърдите.

Алекс вдигна очи, неволно заинтригувана. Шарън едва се виждаше зад букета от червени рози. Тя остави кристалната ваза до лакътя на Алекс и тежката им миризма изпълни помещението. Росните цветове бяха толкова тъмночервени, че сърцевината им изглеждаше почти черна.

Червени рози, помисли си Алекс и в паметта й дрезгав глас прошепна: „Нямах червена роза…“

— Двайсет и четири — каза Шарън. — Не вярвах на очите си, затова ги преброих. Хубава командировка сте изкарали.

Ръцете на Алекс трепереха, докато измъкваше миниатюрното пликче, мушнато в зеленината на стеблата.

— Казахте да не ви безпокоя за телефонни разговори, но след като така и така ви прекъснах…

— Никакви разговори — машинално отсече Алекс. Пликчето бе залепено. Тя опита да го отлепи с нокът.

— Кейн Форестал ви чака на телефона. Било важно и аз…

Алекс блъсна стола си назад.

— Да. — Гласът й секна и тя побърза да се изкашля. — Разбира се, че ще говоря с него.

Първо розите… а сега на телефона. Сърцето й заби лудо; сякаш вълнението запулсира във вените й.

Тя стисна пликчето в дланта си. Не можеше да го остави тук, нито пък розите; в библиотеката, където всеки случайно отбил се колега щеше да ги види и да любопитства. Влезе в канцеларията си и, без да обикаля, за да стигне до стола, седна на ръба на бюрото. Докато чакаше Шарън да прехвърли разговора, измъкна малката картичка от плика.

Какво ли е написал? Нямаше да е нещо изключително, защото текстът бе изпратен по телеграфа, а не писан лично. Сигурно се е ограничил с обичайните любезности, за да не бъде изопачен или да стане обект на подигравки в пощата…

Най-обичайни любезности, установи с удивление и огорчение тя. Отдръпна картичката на една ръка разстояние и прочете отново: „Хиляди благодарности“, подписано не от Кейн, а от Пол Уинтъргрийн. Опита се да преглътне разочарованието си, ала гърлото й бе болезнено пресъхнало.

Много мило от страна на Пол да й благодари за вчерашното съдействие, помисли си тъжно Алекс. Би оценила жеста му по достойнство, но избърза с глупавите си предположения. Червени рози, наистина! Като че ли означаваха само едно…

Синята лампичка на телефона мигаше упорито. Кейн е отсреща, напомни си тя. Вдигна слушалката. Пръстите й трепереха.

— Алекс, как си?

Мекият тембър резонира във всяка фибра на тялото й. Зле, наум отвърна тя. Самотно ми е. И болно, че съм ти безразлична.

— Ужасно съм заета.

— Разбрах. Секретарката ти сякаш от края на света те докара.

Не се и съмняваше, че независимо от заетостта си, тя винаги щеше да откликне на позвъняването му. И не грешеше, затова Алекс се ядоса. Как скочи при първата възможност да говорят!

— Извинявай, че се забавих. С какво мога да ти помогна?

— Фиона ми възложи онзи случай с настойника. Ти си прегледала документите и тя каза, че си имала някакви идеи по него.

Нищо лично, естествено. Тя усети леко парене под клепачите.

— Споделих идеите си с нея.

Дланите й лепнеха от пот. Алекс се протегна за салфетка и внимателно избърса слушалката. Кейн мълчеше.

— Сигурна съм, че ще се справиш със случая без моята помощ. Ти си достатъчно компетентен. — Изрече го и в същия миг съжали, задето допусна заядливия намек. После тихо добави: — Ако се сетя за нещо, ще ти се обадя. Но нямам много свободно време да мисля по въпроса.

— Невил се е развилнял? Как прие новините?

— Не особено добре — призна Алекс.

— Да се стягам ли за делегация от съдружници?

Перспективата не го тревожи, отбеляза тя. А нима трябваше?

— Нямам представа. Ще те предупредя, щом дочуя нещо.

— Благодаря. Ще те заведа на вечеря, като минеш пак насам.

Само това ми липсваше, помисли Алекс.

— Ще ти се обадя, ако дойда в града.

Настъпи тишина.

— Ако? Имаш още работа с Пол, така ли?

— А, да. — Тя погледна смачканата картичка върху бюрото си. — Желая ти… успех с онзи случай, Кейн.

И леко затвори слушалката. Остана седнала няколко мига; едва контролираше треперенето на коленете си.

Ако бях сигурна, че ме желае, щях вече да съм на път за Дулут, каза си тя. Ала последният му въпрос я натъжи, казан с такъв нехаен, равнодушен тон, абсолютно незаинтересован дали тя ще дойде, или не.

Да, но той все пак попита, нашепваше й един вътрешен глас. Може би трябва да отиде… да се убеди. Дори ако срещата им се окаже безсмислена, поне ще знае, че няма какво да я тегли към Дулут. И по-лесно ще потисне болката.

 

 

Алекс разучаваше менюто, когато Джоана Адлър пристигна.

— Извинявай, че закъснях — каза тя, поемайки тежестта на товара си върху едната ръка, за да отметне одеялцето от лицето на бебето с другата. То примигва с големите си сиви очи на ярката светлина, размаха юмручета над лицето си и изплака. — Засрами се, Брандън, това е първият ти делови обяд — укори го майка му. — Ако продължаваш така, ще се храниш само вкъщи чак до осемнайсетата си година. — Джоана постави бебешката седалка на стола между двете.

Алекс се втренчи в луничките, пръснати по носа и бузите на приятелката й. Забелязваше ги за първи път.

— Същински красавец е, Джоана. А ти изглеждаш…

— Не си криви душата. Друга съм, нали? Без грим, семпли дрехи. Просто нямам време.

— Ако искаш да знаеш, луничките ти отиват.

— Но не подхождат на кадрови директор. Нямат тежест. За майка обаче… — Джоана пое дълбоко въздух. — Сега е момента да научиш новината. Напуснах работа. Не ме гледай така, Алекс!

Алекс беше смаяна. Джоана, съвършеният професионалист, да се откаже от работата си? От смисъла на живота си?

Тя погледна отново бебето. То се прозя и нещо я жегна отвътре. Как ли щях да постъпя, ако беше мое, запита се Алекс. Ако нещата в Дулут бяха тръгнали другояче…

— Не ме питай какво е ставало — продължи раздразнително Джоана, — защото самата аз не знам. Но само при мисълта, че друг ще види първата му усмивка, първите му стъпки…

— Влюбила си се в него. И напълно основателно — нежно каза Алекс и й подаде увитата кутия през масата.

— Пак ли подарък?

— Предишният не се брои.

Джоана й хвърли озадачен поглед и разгъна юрганчето.

— Ти ли си го правила, Алекс? Не съм и подозирала, че си такава майсторка. Прекрасно е. Ще го повия в него за кръщенето. — Тя хвана Алекс за ръката. — Знам, че си претоварена. Но наистина ужасно искам ти да си му кръстница. Ще можеш ли да ни вместиш в графика си, Алекс?

Обзе я топло радостно чувство, усети тръпката, че е желана и нужна. Как да отклони поканата на приятелката си? Не искаше да й отказва. Алекс стисна пръстите на Джоана.

— Графикът ми е без значение. Непременно ще дойда.

И погледна бебето с нов, собственически интерес, ала неприятна мисъл й мина през главата. А ако това е единственото дете в нейния живот? Скръб скова сърцето й.

Все още под влияние на противоречивите чувства, Алекс се бореше с настроението си на връщане към кантората. Глупаво бе да зачеркне завинаги идеята за брак и семейство, разсъждаваше тя. Беше млада, имаше достатъчно време пред себе си. Можеше да се появи и друг мъж в живата й някой ден. И дете…

Всъщност не държеше толкова на детето. Никога не бе изпитвала настоятелна нужда от семейство. Дори като осъзна, че след смъртта на Гюс би останала съвсем сама на света, не смяташе, че едно дете ще е утеха.

Освен ако не беше дете на Кейн. С него всичко бе различно.

Тя влезе в помещенията на „Пенс Уитфийлд“ през задния вход и сви по коридора, водещ към канцелариите на отдела „Имения и попечителства“. Във фоайето се въртеше обичайната пъстра тълпа, но за миг Алекс не повярва на очите си.

В дъното до пропуска стоеше висок, строен мъж в безупречно ушит сив костюм с жилетка и поразително приличаше на Кейн.

Тя се закова на място. Чиновникът зад нея се блъсна в гърба й и за малко да изпусне купа книги от ръцете си. Алекс измънка някакво извинение почти като насън.

Ще му кажат, че съм излязла. Дали ще си отиде, или ще чака?

Тя бавно закрачи през фоайето към него.

Облечен е в общоприетата униформа, отбеляза Алекс. В Дулут нито веднъж не бе носил костюм и жилетка. Едва го позна.

Кейн кимна на човека на пропуска, вдигна служебното си куфарче от крокодилска кожа и понечи да тръгне. Тя забърза. Не може да си отиде просто така. В никакъв случай!

— Кейн! — извика подире му.

Той се обърна и удивено вдигна вежди, като я видя.

Какво чудно има, запита се тя и забеляза, че почти тича през фоайето. А като стигнеше до него? Нима щеше да се хвърли в обятията му като онази нощ в „Ингълнук“?

Той остави куфарчето до едно кресло. Въобще нямаше намерение да си отива, а сядаше да чака.

Но защо? Алекс си спомни розите, телефонния разговор и разочарованието от собствените й прибързани заключения. Той можеше да бъде в „Пенс Уитфийлд“ по десетки причини. Повечето изобщо не бяха свързани с нея.

Тя пое дълбоко въздух и се насили да върви спокойно с дружелюбна усмивка и протегната ръка.

— Каква изненада, Кейн! — Алекс с гордост установи, че добре имитира самонадеяност. — Нали беше скъсал с „Пенс Уитфийлд“?

— Имаше нещо такова — потвърди той, без да поеме ръката й, — но настъпиха известни промени. Май не се радваш, Алекс?

Преди тя да реши дали весело да отрече предположението му, или да избухне в плач и да признае истината, вратата на кабинета на Невил Морган се отвори:

— Кейн, момчето ми. Добре дошъл отново! Влез да обсъдим как ще възстановим щетите от това твое безумство.

Алекс се втренчи в Кейн, твърде шокирана, за да издаде звук. „Настъпиха известни промени.“ Нима искаше да каже, че…

Невил Морган се засмя насреща й.

— Браво, Александра. Изглежда си подценила способностите си на посредник. Хайде, Кейн, ела.

Кейн й отправи едва забележима крива усмивка.

— После ще поговорим, става ли? — И изчезна. Невил Морган го въведе в кабинета си и безцеремонно затвори вратата.

Алекс приседна на страничната облегалка на най-близкото кресло. Иначе щеше да се строполи на пода.

Кейн се връщаше в „Пенс Уитфийлд“! Доброжелателният тон на Невил Морган бе недвусмислен. Кейн бе отново тук!

Но защо? Той бе заявил, че остава в Дулут. Нямаше причина да крие намеренията си последния път в „Ингълнук“. Напротив, бе длъжен да й каже истината, особено ако е мислел да се върне.

А той твърдеше, че изобщо не възнамерява да идва в „Пенс Уитфийлд“. И Алекс му повярва.

Какво го бе накарало да промени решението си?

Тя прехвърли всички възможности. Не бяха угризения на съвестта; имал е предостатъчно време за мислене, преди да предприеме първата стъпка. Не ще да е и нещо в Дулут, не може да са се скарали с Фиона.

Възможно ли е да го прави заради нея? Въпросът бе плах подсъзнателен шепот, шокиращо запитване с немислим подтекст. И все пак предлагаше единственото приемливо обяснение.

„Всичко ще се оправи, щом двама души държат един на друг.“ — бе казал Кейн през нощта, която прекараха заедно.

Ала на сутринта Алекс отхвърли неговото решение, а той отказа да обмисли нейното. Нямаше място за компромиси, нито желание за взаимна отстъпчивост, тъй че се разделиха.

А ако това бе неговият отговор, след като е премислил…

Аз печеля, щом го прави заради мен, помисли с апатия Алекс.

Връща се в службата, която мрази, към професията, която вече не обича, в месомелачката, както сам се бе изразил.

Мислите бурно нахлуваха в главата й. Двамата с Невил Морган щяха да се споразумеят. Кейн знаеше, че може да има каквото пожелае. Съдружниците щяха да се съгласят на всичко.

Думите му се завъртяха в паметта й: „Колко дълго, мислиш, ще трае това споразумение? След колко време той и околните ще започнат да престъпват обещанията си?“

Осъществимо е, каза си Алекс. Ето тя го бе постигнала: прекара почивните дни с баща си; излезе на обяд с Джоана; не работи извънредно тази седмица и никой нищо не й каза… Но… Съмнението се прокрадва в нея.

Дълбоко в себе си тя разбираше, че трудно щеше да устоява мечтаната свобода. Имаше куп специални проекти и важни дела, работното време все не стигаше. И макар Невил Морган да не я тормозеше в момента, той никога нямаше съвсем да отпусне юздите и в крайна сметка щеше да надвие.

Ако така стояха нещата в нейния отдел, отличаващ се със сравнително спокоен ритъм на работа, на какво ли напрежение би бил подложен Кейн, за да удържи извоюваното?

Преди още съзнателно да реши да действа, Алекс се озова в кабинета на Невил Морган, затръшвайки вратата и подпирайки я с гръб, за да не пусне възмутената му секретарка след себе си. Морган скочи от креслото.

— Имаме поверителен разговор, Александра!

Без да му обръща внимание, тя изрече задъхано:

— Ако го правиш заради мен, Кейн, недей. Не се връщай!

Кейн стана бавно и се извърна да я погледне. Смайването му бе изписано на лицето; за първи път го виждаше дотолкова изненадан, че да изгуби професионалното си самообладание.

Добре, каза си тя. Погрешно бе изтълкувала ситуацията, действията му нямаха нищо общо с нейните желания. Ала този факт ни най-малко не обезсмисляше съвета й. Кейн нямаше да бъде щастлив в „Пенс Уитфийлд“, щом сърцето му бе другаде.

Лицето на Невил Морган доби морав оттенък.

— Достатъчно търпях нахалството ти, госпожице! Вън!

Алекс не го и погледна, все още вперила поглед в Кейн.

— Недей — прошепна тя. Отвори вратата, шмугна се под носа на изненаданата секретарка и се втурна към канцеларията си.

— Какъв е този… — подзе Шарън, щом Алекс връхлетя вътре.

— Никакви клиенти. Никакви телефонни разговори — отсече тя, блъсна вратата зад гърба си и застана насред стаята със скръстени ръце, тресяща се цялата, сякаш стоеше гола в стихията на снежна фъртуна.

Изложи се като първата глупачка този път! Вратата внимателно се отвори и Кейн въздъхна:

— Ох, олекна ми. Мислех, че ще трябва да влизам с взлом.

— Казах, че не искам да ме безпокоят!

— Шарън не е виновна. Предаде ми нарежданията ти. В тях не се споменаваше за колеги.

— Ти не си ми колега.

— Какъв съм ти тогава? — Гласът му бе нежен, почти гальовен.

Сякаш ще ме разубеждава да не се хвърлям от прозореца, помисли с горчивина Алекс.

— Мълчание. Добре, ще говорим по този въпрос по-късно. Междувременно имам куп други въпроси. Защо не искаш да се върна във фирмата, Алекс?

— Не ме разпитвай, Кейн. — Тя му обърна гръб, ала усети някакво движение и след миг сакото му се приземи на креслото до нея, последвано от жилетката и вратовръзката.

— Така се чувствам отлично — каза спокойно той. — Мога да остана тук, докато ти си тръгнеш.

Тя го погледна през рамо: седнал върху бюрото, запретнал ръкави до лактите, решен да не мърда от мястото си.

— Защо, Алекс? — повтори търпеливо той.

Тя потисна въздишката си и се извърна с лице към него:

— Заради онова, което ми каза. Мисля, че няма да си щастлив тук. Това е всичко.

Ако следващият му въпрос бъде защо тя смята, че щастието му е нейна работа, нямаше да получи никакъв отговор.

— Нима за теб има значение дали съм щастлив, или не?

Тя му отправи бездушна, широка усмивка, избягвайки погледа му:

— Разбира се. Винаги съм искала хората да са щастливи.

— Колко мило! — Гласът му бе нежен. Той измъква едва роза от вазата и зарови нос в разтворения цвят. — А ти, Алекс?

— Дали съм щастлива? — Тя сви рамене и заподрежда учебниците по право, струпани върху шкафа зад бюрото й. — Може би.

— А според мен с голямото ти бъдеще тук е свършено. Розите едва ли са от Невил Морган.

Алекс преглътна с усилие. Не бе и посмяла да мисли какво ще прави нататък. Първо скочи в огъня…

— Не се тревожи за моето бъдеще.

— Щом ти си позволи да се тревожиш за кариерата ми и аз имам право да се безпокоя за твоята. — Той се приближи. Тя усети аромата на розата в ръката му. — Не виждам как Невил ще те предложи за съдружник след представлението, което изнесе в кабинета му.

— Все ми е едно. — Прозвуча неубедително, ала тя не се трогна. — Вече не искам да се обвързвам тук за цял живот.

— Зависи, не мислиш ли?

Алекс долови в гласа му сдържан смях.

— За какво намекваш?

— Зависи с кого се обвързваш.

Сърцето й се сви до болка, но не можеше да си позволи да се надява. Достатъчно разбити надежди бе изстрадала.

— Ако ми предлагаш работа при Фиона…

— Не. — Той хвърли розата, сложи ръце на раменете й и я обърна към себе си. — Макар че ако искаш…

Алекс помръкна. Отначало бе погледнала с високомерие на дейността на Фиона, а сега работата при нея й се струваше рай… Стига само и Кейн да е там.

Той повдигна брадичката й, докато погледите им се срещнаха.

— Намеквам за абсолютно законно обвързване, на лична основа. Омъжи се за мен, Алекс.

Тя ахна, задави се и започна да кашля. Той я тупа по гърба в продължение на половин минута и накрая запротестира:

— Господи, Алекс, ще престанеш ли? Не съм и предполагал, че предложението ми за женитба ще има такъв ефект!

Тя успя да си поеме дъх и прегракнало попита:

— Правиш го, защото знаеш чувствата ми и ме съжаляваш, нали?

Кейн изруга и я дръпна в прегръдките си.

— Никога не съм те смятал за глупачка, Алекс. Но последното ти твърдение заслужава наказание. — Устните му се впиха в нейните в продължителна, властна целувка, която я лиши от всякаква способност да мисли, да се движи, да действа, омагьосана от топлината и силата му.

Той я отдалечи от себе си.

— Още ли твърдиш, че… — Замълча, после измърмори: — По дяволите! Ще се възползвам от вниманието ти към мен в този момент.

Втората целувка бе по-нежна, по-ласкава, по-прекрасна. Когато той отдръпна устни, Алекс се почувства несигурна, безсилна да овладее треската на тялото си.

— Още ли твърдиш, че искам да се оженя за теб от съжаление? — леко заканително попита Кейн.

Тя поклати глава и зарови лице в рамото му. Горещи, щастливи сълзи пареха клепачите й.

— Когато връхлетя в кабинета на Невил, от думите ти за миг ми се стори, че не те интересувам и че с нищо не мога да променя отношението ти — тихо призна той.

— Не. Съвсем не. — Алекс го погледна с широко отворени очи.

— Дойдох тук, видях розите и пак не бях сигурен. Но щом каза, че искаш да съм щастлив… — Той опря буза в косите й. — И аз искам да си щастлива, Алекс. Онази сутрин, като ме обвини, че очаквам да зарежеш всичко заради мене, имаше право. Накара ме да се замисля. После ти се обадих по телефона и разбрах колко си нещастна…

— Но аз се стараех да не проличи.

— Не отричам, че се стараеше — усмихна се той. — Но аз все пак усетих. Тогава осъзнах, че каквото и да правиш, аз съм разбил кариерата ти. Не искаше да напускаш, а съдружниците никога вече нямаше да ти се доверят напълно. И аз бях причината за всичко! Започнах да търся компромисно решение.

— Няма такова.

— Вярно е. Затова се обадих на Невил.

Тя вдигна глава.

— Значи наистина си дошъл в „Пенс Уитфийлд“ заради мен?

— Да. И бих могъл да остана. Ако искаш, ще се върнем при Невил, ще се хвърлим в краката му и ще молим за прошка.

— Няма да си щастлив, Кейн.

Той я притисна в обятията си.

— Няма да съм на върха на щастието, може би, но ще съм най-малкото доволен, щом ти си до мен.

— Фиона няма да се зарадва.

— Вярно. Но ще го преживее. Е, Алекс? Какво избираш?

Тя се предаде.

— Само не „Пенс Уитфийлд“. Едва ли ще постигнем много под крилото на Невил. Освен това си прав. Нямам бъдеще тук, но не заради избухването ми следобед, а защото съм се променила. Сега ценя други неща, Кейн.

— Подозирах го — каза й с усмивка той. — Забелязах промяната още първата вечер в пансиона.

— Но как? — полюбопитства тихо тя. Нима още тогава е било очевидно, че се влюбва?

— Когато интуицията ти подсказа, че сме от един отбор.

— Без да знам кой е противника — мрачно поясни Алекс.

— Така беше. — Той нежно я погали по косата. — Когато се появи в Дулут, аз се опитах да се скрия. Страхувах се.

— От мен?

— От невероятната чиста магия около теб, която ме влудява.

— Затова ли съм добра стръв? — безизразно попита тя.

— Извинявай за тогава. Сигурен съм, че си нямала представа за играта на Невил. Но бях засегнат и си го изкарах на теб. — Той я целуна по върха на нослето и добави: — Затова си толкова привлекателна. Помниш ли онзи коледен банкет?

— Имам някакви спомени — предпазливо отвърна Алекс.

— Половината от вечерта прекарахме уединени в дъното на залата, а ти искаше да говорим само за делото „Рейнолдс“. Дори не забеляза, че съм хлътнал по теб.

— Забелязах, че две минути по-късно танцуваше с Лийл Морган.

— Така ли? — Изглеждаше доволен. — По едно време наистина мислех да се оженя за нея. И това най-много ме ужаси, когато преоценявах живота си… Разбрах, че тя ме бе привлякла, само защото нямаше нужда да я ухажвам. Щеше да склони, без да я заключват, бас държа. После се появи ти, но се интересуваше единствено от работа.

— Чудех се как да привлека вниманието ти.

— Е, успя. Показа ми, че съм ти абсолютно безразличен.

— О!

— Когато се появи в Дулут, знаех, че трябва да стоя настрана, но не можех. Ти беше друга, някак си по-нежна. Най-малкото усещаше двусмислените ми подмятания.

— Та кой не би ги усетил!

— Преди нямаше да ти направят впечатление — каза той. — И тъй, внезапно се оказах влюбен до уши. Бях убеден, че ще ме разбереш, че желаеш точно това, което ти предлагах, но последната сутрин ти ми го хвърли в лицето…

— Държах се като идиотка — призна глухо Алекс.

Кейн целуна слепоочието й.

— Ако не бях пристигнал днес в Минеаполис, Алекс, щеше ли да ми се обадиш, когато пристигнеше при Пол заради имението?

Тя мислено проигра няколко възможни отговора, ала сега истината й бе най-нужна.

— Да. Дори да ме заболеше от срещата ни, перспективата да не те виждам бе по-мъчителна.

— Никога вече няма да е така. Обещавам — дрезгаво каза той и бръкна в джоба на панталона си. — Донесох ти това.

Като магическо махало, на фина сребърна верижка пред очите й се люлееше ахатът, който той бе намерил на брега на „Ингълнук“. Алекс го стисна в ръката си и промълви:

— Значи не го изхвърли?

— Опитах. Но сърце не ми даде. Сигурно въпреки всичко съм се надявал, че ще го носиш някой ден.

Тя се обърна и наведе глава. Кейн закопча верижката и долепи устни до клипса.

— Къде ще отидем през медения месец? — попита, като я обръщаше към себе си.

— Все ми е едно. Нима можем да си го позволим? Аз съм без работа, ти си наполовина безработен.

— Разбира се, че ще си го позволим — разсмя се Кейн и я целуна. — Можем да отидем, където поискаме. — Той я притегли към себе си. — Имаме средства за преживяване. Не съм последния бедняк.

— Какво искаш да кажеш? — погледна го тя.

— Натрупал съм известно богатство тук, просто защото не ми оставаше време да харча. Пък и леля Тес ми завеща това-онова.

— „Прави каквото трябва, а не непременно онова, на което си способен.“ — изрецитира Алекс. — Сега знам какво е искала да каже. Само защото си добър в една малка област от правото, не означава, че трябва да се занимаваш изключително с нея. Съществуват и други важни неща на света, дори да са от значение само за теб.

Усмивката му я накара да се почувства така, сякаш бе спечелила безценна награда.

— Фиона направи голям пробив с кантората си за толкова години и сега се кани да ми я отстъпи. Следователно, ако имаш желание да практикуваш, ще ми станеш съдружник. Ако решиш да отглеждаш цветя…

— Ще станем съдружници, Кейн. Вече имам първия клиент.

Кейн изгледа подозрително розите на бюрото й.

— Плейбоят Пол? Да не стане повече от клиент…

Алекс го прегърна силно.

— Не, разбира се. Ти ще си най-добрият ми приятел и любовник.

— И най-големият досадник понякога.

Алекс се усмихна при спомена и нежно обеща:

— Няма да те упрекна. Наистина те обичам, с цялото си сърце.

Кейн се замисли.

— Ами ако е просто от магията на езерото?

Тя се намръщи укорително.

— Хайде да се връщаме — добави тихо той. — Защото и аз те обичам. И искам да съм сигурен, че никога няма да се избавим от тази магия.