Лавърл Спенсър
Два пъти обичана (3)

Трета глава

На следващия ден Нантъкет се събуди обвит в мъгла, чиито талази се стелеха в краката на Рай Далтън и се оттегляха встрани, за да продължи пътя си. Докато крачеше към кантората на Старбък, мъглата обвиваше главата му и превръщаше сивите скучни павета под обувките му в черни перли, лъскави и влажни. В железния котел за поене на конете се събираха капчици, които се спускаха във вадички надолу, от време на време капеха на земята и странно отекваха като музикални ноти в гъстата пелена. А непосредствено след тях се чуваше и драскането на ноктите на Шип, която следваше стопанина си.

Но въпреки влажния сив ден Рай Далтън се наслаждаваше на разкошното усещане, че е сух и чист, след като пет години го бяха заливали непрестанно вълни и бе ходил с мазни петна и засъхнала сол. Бе облечен с дебел пуловер, който Лора му бе изплела преди години, с висока яка, стигаща до брадичката и докосваща спускащите се ниско бакенбарди. Бакенбардите си приличаха по цвят и твърдост с грубата вълна, а извитите плетеници по ръкавите подчертаваха още повече мощните, усукани като здрави въжета мускули на ръцете му. Черният му вълнен моряшки панталон беше без колан и се връзваше с връзки от двете страни. Капака отпред Рай използваше, за да сгрее ръцете си, докато пресичаше с широки мъжествени крачки калдъръмените улици, разсичаше мъглата и я оставяше да се вие на кълба след него.

Тухлите на кантората имаха цвят на сьомга и блестяха с всички цветове на дъгата. Те контрастираха на ослепително бялата боя, с която бяха боядисани вратата, рамките на прозорците и табелата, открояваща се ясно дори под оловносивото небе. Когато Рай докосна резето. Шип застана на пост с изплезен език и очи, приковани във вратата.

Вътре бяха запалили огън, за да отвърнат студа, и в цялото помещение както винаги след завръщането на китоловен кораб кипеше усърдна работа. Рай размени поздрави с многобройните си познати и се отправи към кабинета на Джоузеф Старбък. Той бе приветлив човек е големи бакенбарди и в момента, в който Рай прекрачи прага му, се спусна към него с протегната ръка. Ръкостискането му бе твърдо като на бъчваря.

— Далтън! — възкликна той. — Гордея се с вас след този рейс. Претоварени със стока и по петнайсет долара за галон! Не бих могъл да бъда по-щастлив!

— Да, страхотен късмет, наистина — отвърна Рай.

Старбък повдигна вежда.

— Ще те накарат ли сега да се откажеш от морето, или ще тръгнеш на още едно пътешествие с „Омега“?

Рай вдигна ръце.

— А, не, стига ми толкова моряшки живот. Едно пътуване бе достатъчно. Ще съм доволен до края на живота си да правя бурета заедно с моя старец, но тук, на брега.

— Не те обвинявам, Далтън, въпреки че печалбата ти е значителна. Сигурен ли си, че не мога да те изкуша да опиташ още веднъж, да речем, този път за една петнайсета от цялата печалба? — Старбък лукаво загледа Рай в очите и се върна до огромното писалище с извит сгъваем капак — най-впечатляващата мебел в стаята.

— Не, дори и за една петнайсета. Последното пътуване ми излезе доста солено.

Старбък се намръщи и пъхна палци в джобовете на жилетката си, после се вгледа в младия мъж.

— Да, съжалявам, Далтън. Страхотна бъркотия завари при завръщането си, страхотна бъркотия — сведе навъсен поглед и пак го погледна. — Госпожа Старбък и аз ти изказваме най-дълбоки съболезнования по повод на смъртта на майка ти.

— Благодаря ви, сър.

— Как е баща ти?

— Пъргав както винаги. Реже дъгите на буретата по-бързо, отколкото скапаният му калфа може да насмогне.

Старбък се засмя гръмко.

— След като не мога да те убедя да правиш бурета на кораба ми, сигурно ще мога да убедя теб и баща ти да изпълните поръчката ми за бурета тук?

— О, да. За нас ще бъде чест.

— Чудесно! До края на деня ще изпратя агента си, за да се споразумеете за цената.

— Добре.

— Предполагам, че си дошъл да си прибереш дела?

— Да.

— Ще трябва да говориш с твоя… ъъ, приятел… Морган — Старбък видимо малко се сконфузи. — Той е главният ми счетоводител, знаеш. Кабинетът му е на втория етаж.

— Да, знам.

При споменаването на Дан Морган Старбък погледна лицето на Рай, но то остана непроменено. Само с едно учтиво кимване даде знак, че е чул какво му се казва. Старбък извади десетцентова пура от една кутия, предложи и на Рай, който му отказа, отхапа връхчето и скоро забълва ароматен дим из стаята.

— Знаеш ли, Далтън, този бизнес има страни, които не мога да кажа, че харесвам. Мъжът напуска дома си с най-добри намерения, за да осигури колкото може по-добре жена си и семейството си, но накрая често се налага да преглъща горчиви хапове. Вината не е нито негова, нито моя в този случай. И все пак аз се чувствам отговорен, по дяволите. — Старбък стовари юмрук върху износената ръчна облегалка на капитанското си кресло. — Въпреки че не е кой знае какво утешение, госпожа Старбък и аз искаме да поканим в знак на благодарност наетите от мен моряци на вечеря у нас в събота вечер и да отпразнуваме завръщането на „Омега“. Ще дойдеш, нали?

— Да, с удоволствие. — Рай се усмихна широко. — Особено ако госпожа Старбък смята да поднесе нещо различно от ястията, които приготвя моят старец.

Въпреки смеха и закачките на Далтън Старбък разбра какъв шок бе преживял той при вестта, че жена му е свързала живота си с най-добрия му приятел. Беше напълно убеден, че не му липсваха само гозбите на жена му. Старбък не можеше да направи почти нищо, за да му помогне, но тъй като беше почтен човек, се замисли и си обеща, че Далтън ще получи изгоден договор за производство на бурета.

 

 

Рай се качи по стълбите и се приближи към широкото писалище с много прегради, зад което на висока табуретка седеше Дан Морган. В огнеупорния фенер със сферичен отражател гореше свещ и хвърляше светлина върху разпръснатите по писалището разтворени книжа. Въпреки че се изхранваха от китовата мас, жителите на Нантъкет рядко я използваха за осветление. Както те самите казваха: „Защо да я горим, като можем да я продадем и да станем по-богати“.

Морган вдигна поглед, когато чу стъпките да отекват по излъскания чамов под. Писалката му застина неподвижна и ъгълчетата на устата му се отпуснаха надолу.

Но той все пак стана от столчето и посрещна Рай прав.

Рай спря до писалището. Краката му бяха здраво стъпили на земята — по един нов начин, с който Дан още не можеше да свикне. Палците си бе пъхнал отпред на панталона. На пръв поглед моряшката му стойка изглеждаше заплашителна — така стабилна и самоуверена. И той се сети, че Рай е с една глава по-висок от него.

Рай също огледа Дан. След пет години все още бе стегнат и във форма. Носеше модно сако от камгарен плат с цвят на черница и диагонална шарка, вратовръзката му бе безупречно вързана, раирана жилетка обвиваше слабите му ребра. Изглеждаше като човек, който се радва на добро финансово състояние и иска да го демонстрира дори и по този сдържан начин.

За миг Рай се почуди дали и Лора бе толкова горда със спретнатото облекло на Дан. Той остави настрана ревността и протегна ръка, но за момент си помисли, че Дан ще откаже да го поздрави. Все пак ръката на Дан се срещна енергично с неговата. Докосването нямаше как да не извика спомена за старото приятелство. И двамата едновременно болезнено искаха да възстановят приятелството със старата му сила и разбираха, че никога нямаше пак да бъде същото.

— Здравей, Дан — поздрави по-високият.

— Рай.

Те отпуснаха ръце. Покрай тях се суетяха чиновници и подчинени, които продължаваха да си вършат работата, но всички наостриха уши. Любопитни очи се отклоняваха и тайно се споглеждаха.

— Старбък ме прати да си прибера печалбата.

— Разбира се. Ще ти подпиша чека. Ще отнеме само минута. — Дан забеляза, че Рай вече говореше с насечено, моряшко наречие.

Дан седна обратно на стола, извади голяма счетоводна книга и записа нещо в нея. Докато стоеше над него и гледаше ръцете му Рай си спомни стотиците пъти, когато заедно слагаха стръв на въдицата, ловяха водни костенурки в езерото Хамък или пък изравяха миди от брега след отлива и си разделяха улова при огъня на плажа. Често и Лора седеше при тях. Рай гледаше добре поддържаните ръце на Дан, които изписваха в счетоводната книга цифрите и после думите със завъртян едър шрифт — квадратни умели ръце, покрити със светъл мъх, и си помисли, че тези ръце познават Лора колкото и неговите. Конфликтът между старото приятелство и новото съперничество предизвика буря от чувства у Рай.

Приятелю, приятелю, защо трябва сега да ми станеш враг?

— Виждам, че добре се грижиш за Лора — каза той тихо, така че никой друг да не може да чуе. — Благодаря ти за това.

— Няма нужда да ми благодариш — отвърна Дан, без да вдига поглед. — Тя е моя съпруга. — Вдигна глава и в очите му имаше предизвикателство: — Ти какво очакваш?

Изправиха се за миг лице в лице и разбраха, че занапред и двамата ги очаква единствено страдание.

— Очаквам, че ще се бориш за нея с нокти и зъби — това по всичко си личи.

— Нищо такова не смятам да правя. — Дан се изправи и протегна двата си пръста, с които бе прищипал чека. — Законът е на моя страна. Пристигна съобщение, че си безследно изчезнал в морето. В такива случаи законната процедура е така наречената презумпция за смърт и сега пред закона Лора е моя жена, не твоя.

— Не си си губил времето и си проверил всички алинеи, нали?

— Нито ден.

Битката ще си я бива, помисли Рай, разочарован от този нов развой. Но щом Дан си беше направил целия този труд, значи Лора му е дала някакъв повод да се съмнява в намеренията й.

— Значи ще кръстосаме шпаги, стари приятелю? — попита тъжно Рай.

— Наречи го, както искаш. Но аз няма да се откажа нито от Лора, нито от сина ни. — Той изрази ясно намеренията си. Позицията му беше твърда.

Значи така. Но Рай не можа да се въздържи да го бодне още веднъж, когато прибра чека и махна бързо за довиждане.

— Предай и на двамата, че ги обичам, нали ще го направиш, Дан? — След това се завъртя на пети и излезе.

Но отвън веселостта му веднага се изпари. Вместо това, докато гледаше неподвижен към Крукид Рекърд Лейн, лицето му придоби тревожно изражение. Шип вдигна глава, изправи се и го загледа търпеливо Рай не забеляза топлото внимание на кучето, но съвсем скоро пъхна ръце под капака на корема си и каза меко:

— Е, Шип, май че тя наистина му е съпруга. А ние какво да правим сега, душице?

Кучето гледаше нагоре към Рай и с отворена уста чакаше някакъв негов знак. Накрая мъжът извърна поглед и пое в обратна посока, а драскането на кучешките нокти го придружи през площада. Но преди двамата да бяха изминали и десет ярда, приближаващи стъпки отекнаха зловещо и се спряха пред тях. Рай вдигна очи и застина. Обикновено присвитите очи на бащата на Дан в този мрачен ден бяха широко отворени и от ъглите им се спускаха поразително бели на фона на махагоновото му лице линии. Той беше отслабнал и по главата му имаше по-малко коса от преди. Отначало и двамата мълчаха, но радостта от срещата с човека, към когото бе привързан от детство, накара Рай да пристъпи напред.

— Здрасти, Зак. — Той протегна ръка и Зак се приближи, за да я поеме. Имаше твърди, мазолести ръце на рибар, който през целия си живот бе дърпал платна и мрежи. Бяха обгорени от слънцето, а морската сол им бе придала цвета и вида на осолено месо.

— Здрасти, Рай. — Ръкостискането беше кратко и много силно. — Чух вестта. — Закари Морган вдигна за миг очи към кантората, в която работеше синът му, и после ги насочи смутено към Рай. — Добре е, че си жив в края на краищата.

— Да, хубаво е да стъпиш отново на твърда земя, това поне със сигурност мога да кажа.

Но недоизказаното витаеше между тях. Те имаха общ живот, който ги бе привързал един към друг, но сега помежду им се изпречваха нови препятствия.

Зак се наведе и погали Шип по главата.

— А, и доброто старо кученце се радва, че си се върнал, нали Шип? Не те е виждала отдавна. — Кучето бе добър повод за смяна на темата, но само временно. Когато Зак се изправи, те пак се почувстваха неловко. — Съжалявам за майка ти, Рай.

— Да. Е… нищо не е вечно, нали?

Очите им се срещнаха и те се разбраха без думи. И сега моето момче е твой внук, помисли си Рай, а майка му — твоя снаха. Не мога да влизам и да излизам от къщата ти както преди.

— Моят старец ми каза, че жена ти е здрава и е добре.

— Да, както винаги.

Между тях зейна огромна петгодишна празнина. Някога им беше толкова лесно да си говорят.

— Днес не си за риба.

— Много е гъста мъглата.

— Да.

— Ами… Предай много поздрави на Хилда — каза Рай.

— Добре, и поздрави Джоузия.

Казаха си и всичко, и нищо. Казаха си: разбери, трудно ми е, обичам ги и двамата. Обърнаха си гръб и стъпките им се отдалечиха в мрака. Рай се обърна и погледа след Зак, докато той изчезна в кантората, по всяка вероятност, за да говори със сина си за този странен обрат на съдбата.

Мъглата беше добре дошла за Рай в този момент. Двамата с Шип стъпваха тежко сред нея, увесили нос. Сребристите къщи по тихите улици се сливаха в светла стена, която ги обгръщаше, и само боядисаните капандури внасяха малко цвят в мрачния ден. Някои бяха сини — цветът, който беше привилегия само на капитаните на китоловните кораби. Плътно притиснатите един до друг дворове, обградени с колове, скоро отстъпиха място на оградите с преплетена в тях китова кост. Около топилните се носеше миризма на гнило и навсякъде проникваше сивият дим от топящата се мас, притиснат плътно около острова от воала на мъглата.

Лов на китове! Той беше навсякъде и изведнъж на Рай Далтън му се прииска да избяга от него и да го изличи от съзнанието си. Търсейки убежище за усамотяване, се насочи към мочурищата на Брант Пойнт. Равнината се разстилаше пред него като море от зеленина и в нея гнездяха хиляди видове птици. Техните гласове се носеха през мъглата, плътно притиснала остриците и хвощовете. От най-гъстите боровинкови храсти се чуваха непрестанно пляскане на криле и шум от храненето на птиците, неспирно виещата се мъгла придаваше на цялата сцена сюрреалистичен характер. Колко ли пъти трите деца бяха идвали тук да търсят гнезда и яйца? Рай си представи как изглеждаха те тримата навремето, но веднага лицето на Лора се открои ярко в паметта му, не такова, каквото беше вчера, изненадано и стъписано, а каквото беше, когато се пробуждаше тяхната сексуалност, когато за първи път го погледна с очите на жена — учудени и свенливи. После си я представи как се извръща от огнището, хванала с престилката черпака: после безгрижно тичащия им син…

Обзе го чувство на непрогледна самота.

Той закрачи през мочурището, изпълнен с безнадеждни желания, и се зачуди какво ли прави тя точно сега.

Спря се на едно високо място, където миналогодишен морски овес се бе привел под тежестта на водните капки. Мъглата се виеше и скриваше гледката към далечния бряг. Но от невидимата далечина долиташе непрестанният рев на прииждащите вълни, а докът на Брант Пойнт под него бе обвит в мъглива пелена. Там, долу, „Омега“ вече бе подложена на основен ремонт. Като изхвърлен на брега кит тя бе повдигната на скеле и килната на една страна за почистване. Работниците се суетяха по нея като мравки и изстъргваха всеки инч от корпуса й, запълваха отново цепнатините, търкаха с пемза палубата, почистваха я и я лакираха. Шест нови лодки от кедрово дърво бяха вече построени и чакаха да бъдат окачени на весилките й. Въжарската работилница в града пресукваше пресен коноп за вертикалния такелаж и манила за хоризонталния. Корабният такелажник очакваше тези материали, за да свърже с тях сложната мрежа от платна и пилони за следващото пътуване. А в работилницата над свещарския магазин на Уотър Стрийт летяха иглите и напречните подпори, за да изработят новите платна.

А на една дига над дока на Брант Пойнт стоеше самотен мъж с кучето си и отчаяно съзерцаваше неумолимия, никога неспиращ кръговрат на китоловната империя.

Лов на китове! Той стисна юмруци.

Върви по дяволите, безмилостно чудовище! Заради теб загубих жена си!

Той оглеждаше „Омега“ в ниското и с болка обмислеше дали не е по-добре да постъпи на работа за още един рейс, вместо да стои тук и да гледа как Лора продължава да бъде съпруга на Дан.

И тогава, придобил решителност, той се обърна и се върна с горда крачка по пътя, по който бе дошъл. В мъглата зад него пищяха чайки и отекваха чуковете.

Дан е зад писалището в кантората, а тя е вкъщи сама.

Крачката му все повече се разширяваше и накрая кучето зад него премина в бяг.

Лора Морган очакваше почукването, но когато го чу, подскочи и притисна ръка до сърцето си.

Върви си, Рай! Страх ме е от това, което правиш с мен!

Пак се почука и Лора прехапа треперещата си долна устна. Решително тръгна към вратата, но когато я отвори, само се втренчи вцепенена в Рай, който стоеше отвън, пренесъл тежестта си на един крак и пъхнал ръце под капака на панталона. Многото впечатления затанцуваха из мозъка й, но бяха прекалено мимолетни, за да ги осмисли — стойката му е различна, носи пуловера, който аз му изплетох, косата му има нужда от подстригване и е прекарал безсънна нощ.

— Здравей, Лора.

Не се усмихваше, а стоеше спокойно на прага и търпеливо чакаше. И тогава се случи това, което винаги се случваше, откакто бе навършила четиринайсет години — обхвана я страхотна радост, че го вижда. Но този път радостта й бе попарена от предпазливост.

— Здравей, Рай — тя решително стискаше края на вратата.

— Трябваше да дойда.

Дълбоко в себе си и почти несъзнателно тя отбеляза пестеливия начин на изразяване, който бе научил в морето, и осъзна, че той усилваше магнетизма му. Без да отклонява поглед от него, още по-силно стисна вратата.

— Точно от това ме беше страх.

При думата „страх“ той смръщи вежди и устните му станаха по-тънки. Тя пак забеляза белега от шарка над горната устна и потисна желанието си да го докосне.

Той я гледаше така, сякаш беше рядък брилянт, а той самият — бижутер.

Тя се бе втренчила в него, като че ли очакваше той изведнъж да раздрънка някаква призрачна верига. Мъглите над Нантъкет й даваха основание да очаква такова нещо — сякаш го бяха вдигнали и довели при нея, а сега се спотайваха и чакаха да видят какво ще се случи.

— Може ли да вляза?

Нелеп въпрос. Това беше неговата къща! Навън беше влажно и студено, а зад нея гореше огън. И въпреки това, докато той притискаше ръце към корема си, за да ги стопли, тя се колебаеше като пазач.

Тя хвърли нервен поглед надолу към мидената пътека и отвори вратата широко.

— Само за минута.

Той пристъпи и кучето инстинктивно го последва.

— Седни.

При тази дума Лора забеляза за първи път Шип. Тя веднага се усмихна и се наведе да поздрави лабрадора.

— Шип… о, Шип… здравей, момичето ми!

Шип отвърна на поздрава й с вой и въртене на опашка. Лора клекна на прага, хвана с една ръка муцуната на кучето, а с другата го почеса по главата. Светлосивата й рокля се разпери и закри обувките на Рай, който я изпиваше с поглед. Но любвеобилните й поздрави се сипеха върху кучето, не върху него.

— Значи най-накрая дойде да ме видиш, глупавичката ми… крайно време беше. Можеше да се отбиваш от време на време… — Последва смях, когато Лора почувства бързото близване на розовия език по бузата си. Тя се дръпна назад, но дружелюбно и подканящо. — Няма защо да стоиш навън, момичето ми, постелката ти е още тук.

Рай не можеше да направи нищо, освен да ги гледа, сдържайки се да не дръпне жената в обятията си и да поиска посрещането, което и той заслужаваше.

Тя стана и го покани вътре. Затвори вратата и застана с лице към нея. Рай стоеше зад нея и двамата гледаха как Шип подуши набързо въздуха, обиколи наоколо два пъти и полегна на плетената постелка до краката на Рай, след което изръмжа, доволна, че си е у дома.

Сините очи на Рай Далтън се вдигнаха и срещнаха кафявите очи на Лора. Усещането за завръщане у дома беше завладяващо. Шип подпря муцуна на лапите си и изскимтя, а Рай пак пъхна пръстите си под капака на корема си, като че ли там те бяха на сигурно място. Гласът му прозвуча дрезгаво.

— Кучето получи по-сърдечен прием от стопанина.

Лора сведе очи, но за нещастие те попаднаха точно на ръцете, подпъхнати под връзките на панталоните му, и тя усети как нежелана топлина пропълзя нагоре към страните й.

— Тя… тя помни старото си място — успя да прошепне Лора.

— Йеп.

При непознатата дума тя изпита желание да опознае промените, настъпили в него. Видя как едната му загоряла ръка се протяга към лакътя й.

— Рай, не може…

— Мислих за теб, Лора.

Той обхвана с пръсти ръката й, но тя я дръпна на далечно и сигурно място, отстъпи една крачка и го погледна в очите.

— Недей!

За един изпълнен с напрежение миг ръката му увисна във въздуха и после се отпусна надолу. Той въздъхна тежко и сведе втренчен поглед към пода.

— Страхувах се, че точно това ще кажеш.

Лора хвърли нервен поглед към леглото в нишата и прошепна:

— Джош спи.

Рай рязко вдигна глава и също погледна към другия край на стаята. Тя видя как на лицето му се изписа копнеж. Той пак обърна сините си очи към нея.

— Мога ли да го видя?

В очите й проблесна нерешителност и тя преплете пръсти. Но накрая отговори:

— Разбира се.

Тогава той прекоси стаята с леки стъпки, които сякаш му отнеха векове, преди да спре пред нишата и да надникне в нейната сянка. Лора не помръдна от мястото си, а само следеше Рай с поглед, докато се спря, пъхна палец в панталоните си и се наведе на една страна. Дълго стоя така безмълвен и неподвижен. После посегна към вътрешността на нишата и хвана между средния пръст и показалеца малкото юрганче на Джош. Огънят създаваше уют в стаята. Чуваше се само звукът от падаща пепел. Бащата гледаше спящия си син.

Рай… о, Рай…

Лора задуши вика си и в очите й се изписа болка, докато гледаше как той бавно се изправи и още по-бавно обърна поглед и я погледна през рамо. Сините му очи се плъзнаха по корема й и тя усети, че здраво го притиска с две ръце, като че ли точно в този момент изпитваше родилни болки. Тя смутено отпусна ръце надолу.

— Кога се роди? — попита меко Рай.

— През декември.

— Кой декември?

— Осми.

Рай помилва с очи спящото дете, обърна се и с мълчалива решителност се отправи към вратата на новия навес. Там спря, огледа вътрешността му и задържа очи върху леглото.

Странна смесица от чувства забушува в Лора: привързаност, предпазливост, копнеж. Тя впи поглед в широките плещи на Рай, облечени в пуловера, който му бе изплела преди години. Те запълваха пространството в рамката на вратата. Изглеждаше едновременно спокоен и напрегнат, докато съзерцаваше спалнята на Лора и Дан. Лора се почуди дали Рай нарочно бе облякъл точно този пуловер днес. Той поразително подчертаваше суровостта му и тя внезапно бе обхваната от силен прилив на чувственост, като го гледаше как бавно се обръща, как върви покрай стените на всекидневната и разглежда предметите, как прокарва пръст по ръба на полицата над огнището и как попива всичко познато и непознато. Стигна пак до Лора и застана пред нея в широко разкрачена моряшка поза.

— Промени — произнесе с развълнуван глас.

— За пет години са неизбежни.

— Всичките ли? — Сега гласът му прозвуча по-твърдо. Пак посегна към нея и тя пак избягна докосването му.

— Рай, срещнах се с Езра Мерил. — Лора беше благодарна, че думите й отвлякоха вниманието на Рай.

— И ти ли? Значи и двамата.

— Двамата? — Тя го погледна озадачена.

— Изглежда, и Дан е посетил Мерил вчера.

Вчера, помисли Лора. Вчера?

Рай се възползва от смайването й и продължи.

— Той ми съобщи вестта тази сутрин, когато го посетих в кантората.

— Значи вече знаеш?

— Да, знам. Но знам и че никой закон не може да определя чувствата ми.

Тя се извърна, за да не срещне решителните му очи. Но с периферното си зрение го видя да вдига ръка, за да докосне слепоочието й.

— Всичко е толкова объркано, Рай.

— Изглежда, законът не може да определя и твоите чувства?

Тя се завъртя и го погледна пак в очите.

— Не за чувства ти говоря сега, а за обвързаност пред закона. Аз съм негова съпруга, не разбираш ли? Ти… ти дори не трябва да си тук в този момент!

С леко наклонена на една страна глава тя се наведе към него и го погледна сериозно.

Той й отвърна с мъртвешко спокойствие:

— Звучиш ми отчаяна, Лора.

Тя веднага се изправи.

— Рай, искам да те помоля да си отидеш и да не идваш повече тук, докато всичко това не се изясни. Дан… беше много разстроен снощи и ако те свари тук пак, аз… аз… — Тя заекна и млъкна. Очите й се спряха на властната извивка на долната му челюст, където бакенбардите, които си беше пуснал, почти докосваха високата яка на пуловера и му придаваха още по-мъжествен вид. — Моля те, Рай — завърши тя неубедително.

Стори й се, че всеки момент той може да вдигне юмруци и да закрещи към небесата — бе усетила добре контролирания му гняв. Вместо това той бе спокоен и макар че му костваше усилия, се съгласи.

— Добре, ще си отида… но момчето спи.

Хвърли бърз поглед към нишата с леглото, после към нея и преди тя да може да му попречи, той направи голяма крачка напред, сграбчи главата й, завъртя я със силната си ръка и покри устата й със своята. Тя опря длани на вълнения пуловер и почувства колко силно бие сърцето му под него. Напрегна се да се отскубне, но прегръдката му беше толкова здрава, че почувства как фибите от китова кост се забиват в черепа й. Той успя да намокри с език устните й преди тя да отскочи назад. Тя се освободи от него и устните им издадоха влажен звук.

— Рай, това…

— Лора… — Внезапната промяна от агресивност към нежност я обърка и увещанието му накара думите й да заседнат в гърлото й. — След минута… тръгвам след минута. — Той безразсъдно притисна тила й и я придърпа напред. Действията му бяха в контраст с меко повтореното: — Шшт…

Тя остана неподвижна, но стегната. Брадичката му се притисна в челото й и той притвори очи. Сърцето му още туптеше под пръстите й и тя стисна в юмруци грубата, релефна материя на пуловера. И двамата с Рай трепереха.

— Обичам те, Лора. — Думите му прозвучаха гърлено и хрипливо и коленете й омекнаха. — Джош… — Тя чу как Рай преглътна. — Джош прилича на майка ми — каза той дрезгаво. После, така внезапно, както бе я нападнал с целувката, той се завъртя и рязко отвори вратата. Каза само още една дума:

— Ела!

Шип вече бе на крака.

Лора Морган остана зад тях и отчаяно й се искаше да може да последва тази команда свободно като Шип.