Лавърл Спенсър
Два пъти обичана (14)

Четиринадесета глава

На следващата сутрин Дан Морган се събуди и видя, че Лора лежи до него все още с корсета си. Започна да си припомня, изпъшка и се преобърна към края на леглото, където седна и се хвана с две ръце за главата.

Притисна длани към очите си, после живо се изпъна, но се хвана за стомаха и започна да разгъва един по един мускулите си. Когато се изправи на крака, почувства силата на юмрука на Рай Далтън по цялото си тяло.

След тихото изпъшкване на Дан Лора се събуди, подпря се сънливо на лакът и попита:

— Добре ли си?

Срамуваше се да погледне жена си след публичната сцена от вчера. Хвърли поглед през рамо и срамът му се удвои при мисълта, че е бил толкова пиян, та дори не й е помогнал да си свали корсета, а я бе оставил да спи овързана като мумия.

Отпусна се и пак се хвана за главата, загледан в пода между голите си стъпала.

— Съжалявам, Лора.

Тя го докосна по рамото.

— Трябва да спреш с това пиене. То няма да реши нищо.

— Знам — промърмори той унило. — Знам.

Косата на тила й бе оплетена и смачкана. Тя се опита да я оправи.

— Обещай ми, че довечера ще си дойдеш за вечеря.

Той наведе още повече глава, разтърка тила си и отстрани ръката й. Раменете му се повдигнаха от дълбока въздишка.

— Обещавам.

Бавно стана, изправи гръдния си кош, като дишаше внимателно, и излезе от стаята, за да се приготви за работа. Говориха малко. Когато бе готов да тръгне към кантората с траурната лента на ръкава си, Лора пристъпи зад него и сложи ръка на рамото му.

— Не забравяй… ти обеща.

Но цял ден, докато работеше над счетоводните книги, сред цифрите по страниците му се привиждаха фигурите на Рай и Лора и когато си тръгна от работа вечерта, знаеше, че не може да се прибере вкъщи, без да се подкрепи.

Затова зави към Уотър Стрийт и влезе в кръчмата „Синята котва“. Заведението бе украсено с квадратни дъски с имената на стари плавателни съдове, а най-забележителната между тях бе от отдавна спрян кораб, наречен „Синята дама“. Китоловни принадлежности висяха по стените и от гредите на тавана: харпуни, ножове, макрамета, резбована кост. Но най-хубавото, буретата с тъмна и светла бира, стояха на специални поставки в дъното на помещението. Зад тях висяха личните халби на редовните посетители, но нямаше халба с името на Дан. Съдържателят извади една и изрази съболезнованията си с едно безплатно питие, флип — силен коктейл от ябълков сайдер и ром. Когато Дан си тръгна, вече бе тъмно и времето за вечеря бе отдавна минало.

Лора вдигна очи, щом той влезе във всекидневната. От пръв поглед разбра какво го бе задържало. С прекалено бавни и съсредоточени движения закачи цилиндъра си, обърна се и впери поглед в масата, на която имаше само една чиния.

— Съжалявам, Лора — заваляше думите и леко се поклащаше, но не тръгваше към масата.

Лора стоеше зад един стол и здраво стискаше облегалката му.

— Толкова се притесних.

— Наистина ли? — Настъпи напрегнато мълчание, в което той я гледаше с плувнали очи. — Наистина ли? — повтори по-тихо.

— Разбира се. Сутринта ми обеща…

Той махна, сякаш гонеше някаква муха, пъхна два пръста в джобчето за часовника, погледна към тавана и без да каже нищо, се олюля.

— Дан, трябва да хапнеш нещо.

Той вяло посочи към масата.

— Не си прави труда да ми даваш вечеря. Аз само… — Той млъкна и въздъхна. Главата му клюмна, сякаш щеше да заспи прав.

Господи, какво направих с него, помисли си Лора.

 

 

Но следващите дни отговориха на тревожния й въпрос прекалено ясно — Дан Морган беше съсипан и нещастен човек. И въпреки че обеща да сложи край на пиенето, личната му халба скоро бе окачена на стената зад буретата в „Синята котва“. Не след дълго жена му, която го чакаше в осветената със свещи къща на Крукид Рекърд Лейн, захвърли корсета и се върна към свободата на долната риза, защото много вечери нямаше кой да й помага да си развързва връзките.

Наближи краят на лятото и дните на Лора бяха изпълнени с безкрайни приготовления за зимата. Узряха дивите крайбрежни сливи и Лора взе Джош със себе си да събират плодовете в кошници от китова кост, после да приготвят конфитюр и сладко. Но когато след това бързаше към къщи, а сърцето й беше препълнено със спомени за Рай, заварваше празна маса и пуста къща, защото Дан продължаваше да закъснява в „Синята котва“.

След това Джош поиска да отидат да берат грозде и макар Лора да знаеше, че може да го намери в цялото му кралско великолепие на най-хубавата полянка на острова, не изгаряше от желание да се върне там, за да се сблъска с още по-мъчителни спомени. Но гроздето беше чудесно за приготвяне на сладко, сок и сладки стафиди, любимите на Джош, затова накрая Лора се реши. Полянката я изпълни с още по-силен копнеж по Рай, който пак бе последван веднага от вече познатото чувство за вина, особено тази вечер, когато Дан си дойде за вечеря, остана вкъщи и отдели много време на Джош. Лора се съживи, след като няколко вечери Дан си идваше навреме и оставаше трезвен. Тя изхвърли Рай от мислите си и се зае да направи дома си щастлив като преди.

Но една сутрин, когато Дан посегна към гардероба за чиста риза, нещо падна на пода — корсета на Лора. Той се наведе и го вдигна в ръцете си, които през последните дни винаги малко трепереха. Погледна неспокойно, поглади с пръст банелите от китова кост, затвори очи и се замисли какво ли ще стане с брака му. Когато ги отвори, видя, че част от банелата стърчи от памучната тъкан. Той неуверено посегна и докосна кръглия гладък ръб. Тогава разбра, че това не е обикновена банела. С нарастващ ужас той я измъкна и надписът дума по дума се разкри пред него.

Дълго стоя с приведени рамене и клюмнала глава, четеше и препрочиташе гравирания стих. След няколко минути преглътна и се олюля, сякаш юмрукът на Рай Далтън пак му бе изкарал въздуха. Той си представи как помага на Лора да развърже връзките, притискали любовните слова на Рай до кожата й, и ясно осъзна жестоката истина: Лора никога не бе преставала да обича Рай: Рай беше и щеше винаги да остане нейният избраник.

— Закуската ти е готова, Дан — съобщи Лора зад него.

Той пусна корсета, затвори гардероба и се извърна.

— Какво има? — попита тя. Той изглеждаше съсипан и малко болен. Тя погледна какво държи, но в ръцете му беше само чистата риза и докато я обличаше, настоя, че всичко е наред.

Но след това започна да закъснява още повече вечер.

 

 

Дойде септември. Училището на острова скоро щеше да отвори врати и затова няколко майки подготвиха за децата си последен излет на морския бряг. Въпреки че Джош тръгваше на училище чак след година, беше включен в групата и радостен тръгна с Джими.

Когато почерпката и игрите свършиха, двете момчета си тръгнаха сами за вкъщи. Те коленичеха и трескаво ровеха в пясъка за раци, които се скриваха по-бързо, отколкото някое момче можеше да ги изкопае. Смееха се и хвърляха пясъка зад себе си, разбирайки, че е безполезно, но се забавляваха от самото търсене. Накрая Джими се предаде, седна на пети и каза:

— На погребението на дядо ти чух нещо, което се обзалагам, че не знаеш.

— Какво? — Джош продължаваше да копае.

— Не би трябвало да ти го казвам, защото, когато мама ме видя, че стоя и слушам какво си говори с другите жени, ме накара да обещая, че няма да ти казвам, а после ме изгони навън и не можах да чуя нищо повече.

Джош веднага смени обекта на интереса си и се обърна към приятеля си, изгарящ от любопитство.

— Така ли? И какво казаха?

Джими се престори, че пресява през пръсти пясъка за миди.

— Не мислех да ти го казвам, но после… — Той присви очи към по-малкото момче, внезапно разколебан дали е уместно да му повери тайната. Но накрая започна:

— Ами, помислих си, че ако това, което казват, е вярно, ние с теб сме братовчеди.

— Братовчеди? — очите на Джош се бяха разширили от изненада. — Искаш да кажеш, както аз и децата на леля Джейн?

— Ъхъ.

— И ти си чул майка ти да го казва?

— Е, не точно това. Тя говореше с леля ми Елспет и те казаха, че баща ти… този, който сега ти е баща, не ти е истински, а твой баща е друг човек, Рай Далтън.

Джош помълча и накрая рече недоверчиво:

— Не са го казали.

— Казаха го! Казаха, че Рай Далтън е истинският ти баща, и ако е така тогава ние с теб сме братовчеди, защото…

— Не ми е баща! — Джош вече се бе изправил. — Не е възможно, мама щеше да знае.

— Баща ти е!

— Ти си лъжец!

— Защо се разсърди така, аз си помислих, че ще ти хареса да си ми братовчед!

На Джош му бе много трудно да не заплаче.

— Това не е вярно, а ти си… ти си… — помъчи се да си спомни най-обидната дума, която знаеше. — Ти си лъжец! Глупак! Лайно!

— Не съм лъжец. Господин Далтън е братовчед на баща ми и затова името му е Рай, защото идва от нашата фамилия, щом не ми вярваш!

— Лъжец! — Джош хвърли шепа пясък в лицето на Джими, после се обърна и побягна.

— Ще кажа на майка ти, че ми викаш лайно, Джош Морган! И не искам да си ми никакъв братовчед!

След деня на излета Лора забеляза необичайна сдържаност у Джош, но я отдаде на това, че училището е започнало и той тъгува за най-добрия си приятел Джими. Също така знаеше, че Дан му липсва вечер, и въпреки че се опитваше да компенсира отсъствието му, не влагаше цялото си сърце и не можеше да развесели Джош. Той се бе отдръпнал и отчуждил от нея и на моменти дори бе сърдит. Опитваше се да го заинтригува да й помага в някои от любимите му къщни занимания, но той нямаше никакво желание. Когато накрая му предложи да отидат за боровинки и той отново отказа, безпокойството на Лора нарасна. Една вечер изчака Дан, като се надяваше да е достатъчно трезвен, за да обсъдят проблема и да й подскаже някакво решение.

Дан се учуди, че не си е легнала, когато се върна. Беше по нощница и шал и веднага застана до него, сплела ръце и с разтревожени и тъжни очи. На лицето й се появи раздразнение, после изчезна, а Дан си помисли в алкохолно затъмнение: защо просто не й кажеш, че е свободна, Морган? Защо просто не я изпратиш при Рай и не приключиш с това? Очите му срещнаха нейните и прочетоха там отговора: защото я обича толкова, колкото тя изобщо не би могла да си представи, и да се откаже от нея, би било равносилно да се откаже от смисъла на живота си.

— Нека ти помогна. — Лора се приближи и посегна да свали сакото на Дан, но той отблъсна ръката й.

— Мога и сам.

— Нека…

— Махни си проклетата ръка от мен! — изкрещя той и като се отдръпна назад, само дето не падна.

Тя се вдърви, сякаш я беше ударил. Пое изненадана дъх и в очите й заблестяха сълзи. Хвана ръцете му и отстъпи крачка назад.

— Дан, моля те…

— Не казвай това! Не казвай нищо, просто ме остави на мира. Пиян съм. Искам само да си легна. Само… — С изпънати колене се олюля като топола под летния бриз и се вторачи в пода.

Лора ужасена си помисли, че ще падне, но внезапно той я дръпна в обятията си и силно я прегърна, сграбчвайки главата й в ръце и опитвайки се с мъка да пази равновесие.

— О, Господи, колко те обичам. — Очите му бяха плътно стиснати. Гласът му трепереше от вълнение. — Бог да ми прости, Лора, но ми се иска Рай да е бил на онзи кораб, който е потънал.

— Не знаеш какво говориш, Дан. — Прегръдката му беше нечовешка и тя бе принудена да остане при него.

— Наистина ми се иска. Пиян съм, но не чак толкова, че да забравя това, което си мисля от седмици наред. Защо се върна? Защо?

Тонът му стана сълзливосантиментален, а тя си спомни как Дан се обърна към Рай на кея и потърси опората и утехата му, и разбра какво му струваха тези думи.

— Върви да спиш, Дан. Ще духна свещта и ще дойда след малко.

Той я пусна и покорно тръгна към спалнята, изпълнен със срам, че бе изрекъл такова чудовищно желание.

Както всяка вечер Лора отиде да завие Джош за последен път, преди да се прибере в спалнята. Когато видя мъждукащата светлина да се приближава към полуотворената врата на нишата, Джош затвори очи и се престори, че спи. Но след като тя си тръгна, той дълго лежа в тъмното и мисли за това, което току-що бе чул, спомни си деня, в който за първи път видя Рай Далтън да прегръща майка му. Тогава Рай каза, че името му е Рай, защото моминското име на майка му е Райърсън; същото бе казал и Джими. Така че Джими може би беше прав. Джош си спомни как Рай удря баща му… прегръща майка му… кара майка му да се усмихва на хълма до мелницата на господин Понд. В ушите му пак прозвучаха последните думи на баща му. Той искаше Рай да е мъртъв! Мъртъв… като дядо му. Опита се да подреди нещата, но нищо не се получаваше. Всичко, което Джош можеше да разбере, беше, че вече нищо не е същото, откакто Рай се върна. Баща му вече не се прибираше вкъщи, майка му винаги беше тъжна и… и…

Джош не можеше да разбере нищо, затова плака, докато заспа.

 

 

В един мек ден в средата на септември Лора предложи на Джош да й помогне да премери и да смеси растенията за ароматизатора за дрехи; растения, които двамата грижливо бяха събирали и сушили през лятото.

Въпреки че погледна тъжно към розовите листенца, цитрусовите кори и билките, той пъхна ръце в джобовете си и наведе глава.

— Не искам.

О, Джош, какво има, миличък?

— Но ти ми помагаше миналата година и добре се забавлявахме.

— Ще изляза да си поиграя.

— Ако не ми помогнеш, молците ще направят дупки в дрехите ни през зимата. — Но опитът на Лора да се пошегува пропадна. Джош само сви рамене и посегна към резето.

След като излезе, Лора дълго гледа към пода, умислена как да го извади от тази необичайна апатия. Очите й се върнаха върху ароматната купчина на масата и розовите листа заплуваха пред нея. Облегна се на дланта си и се опита да потисне сълзите. Както често в такива случаи, мислите й се насочиха към Рай и й се прииска да поговори с него за Джош. Завитите парченца портокалова и лимонова кора и цялата уханна купчинка й припомниха, че всяка година по това време обикновено слизаше до бъчварската работилница, за да вземе торба ароматни кедрови стърготини за ароматизатора, но тази година щеше да мине без тях.

Джош бе клекнал отвън на слънце и апатично ровеше из черупките на пътеката. Искаше му се да се върне при майка си, защото смесването беше много забавно, доста по-забавно от беленето на корите, късането на розовите листа и другите трудни неща, които бе вършил през цялото лято. Погледна към залива и момчешките му устни се свиха. Там някъде долу беше Рай и ако не беше той, сега Джош щеше да е вътре и да върши едно от любимите си занимания заедно с майка си.

Рай учеше братовчед си, чирака, как да прави летви за ведро, когато една малка фигура се появи на вратата на работилницата. Джош! Рай обърна гръб на работата, защото предположи, че и Лора ще се появи след него. Но мина цяла минута без никой да последва момчето. То стоеше на вратата и разглеждаше вътрешността на работилницата, а най-вече самия Рай. Бъчварят чувстваше, че детските очи следят всяко негово движение. Видя, че устните на Джош се свиха и в сините му очи се появи враждебност.

— Здравей, Джош — поздрави го накрая Рай. Но отговор не последва и той попита: — Сам ли дойде дотук?

Джош нито отговори, нито помръдна, само стоеше, целият настръхнал. Рай тръгна към вратата и разсеяно вдигна две дъги, за да ги сравни. Когато се приближи до Джош, момчето враждебно отстъпи назад. Рай се огледа навън и в двете посоки, но Лора не се виждаше.

— Майка ти знае ли, че си тук сам?

— Не я интересува.

— А, грешиш, момче. По-добре се прибирай вкъщи. Тя ще се тревожи.

Джош издаде напред малката си брадичка още по-враждебно.

— Не ми казвай, какво да правя. Ти… ти не си ми баща. — Рай се вцепени, а Джош се хвърли към него и със сълзи на очи започна да го удря с малките си юмручета и да крещи: — Ти не си ми баща! Не си! Моят баща си е моят баща, не ти!

И преди Рай да се опомни от голямата изненада, се обърна и побягна по улицата.

— Джошуа! — извика след него Рай, но детето бе изчезнало. — По дяволите!

Рай се върна в работилницата и захвърли двете дъги с трясък на земята. Сърцето му силно биеше и дланите му се изпотиха. Той застана пред масичката с инструментите и се зачуди какво да прави. Джош беше толкова ядосан, толкова наранен. Сигурно бе разбрал, но ако го бе научил от Лора, тя непременно щеше да му обясни нещата така, че момчето да не изпадне в това състояние. Ами ако не се върне вкъщи? Точно сега беше разочарован и разстроен и Лора би трябвало да го знае. Но последното място, където Рай би могъл да отиде, беше горе в къщата. Той рязко се извърна.

— Чад, искам да ми направиш една услуга.

— Добре.

Рай се огледа наоколо за хартия и като не намери, сграбчи първото, което му попадна: голяма плоска кедрова дъсчица, останала от ведрото, което, работеше в момента. С парче въглен написа: „Джош знае“, и я подписа само „Р“.

— Знаеш ли къде живее Дан Морган, на Крукид Рекърд Лейн? — Чад кимна. — Искам да изтичаш и да предадеш това на госпожа Морган. На никой друг, разбра ли? — настоя мрачно.

— Да — схвана бързо Чад.

— Добре. А сега да те няма.

Рай погледа зад тичащото момче и още повече свъси вежди. Спомни си деня, в който срещна Лора и Джош на хълма. „Харесвам те“ — чу той пак детското гласче. Вгледа се в празното пространство и в ушите му пак зазвучаха тези думи, докато с една ръка потриваше корема си, където Джош го бе ударил, сякаш за да заличи истината. Главата на Рай клюмна и той въздъхна дълбоко. Щеше ли животът пак да стане прост като някога? Искаше толкова малко. Жената, която обичаше, сина, който бе загубил, къщата на хълма. Искаше само това, което му принадлежеше.

Джоузия видя отчаянието на сина си, приближи се зад Рай и сложи окуражително ръка на рамото му.

— Момчето няма още пет години. Много е малък, за да разбере. Когато порасне, ще те прецени сам, а не с помощта на човека, който му отне бащата. За него е било шок. Дай му малко време.

Рай рядко товареше Джоузия с проблемите си, но сега се чувстваше много обезсърчен и потиснат. Все още с лице към вратата и с ръка на корема, той каза:

— Има дни, в които ми се иска никога да не ме бяха сваляли от „Масачузетс“.

Джоузия здраво го стисна за рамото.

— Не, синко, не говори така.

Той погледна назад към баща си и се отърси от унинието с едно свиване на раменете.

— Прав си. Съжалявам, старче. Забрави какво казах. — После се върна към работата си и се опита да изглежда весел, нищо, че не се чувстваше така.

Когато Джош се втурна в къщата, Лора не знаеше, че бе напускал двора. Тя се изправи изненадана, когато вратата се тресна и Джош нахлу в стаята, после се хвърли по корем на леглото си. Лора веднага стана и след нея се посипаха розови листенца, докато отиваше да седне при него. Тя го поглади по косата.

— Какво има, миличък?

Но той само притисна по-дълбоко глава във възглавницата и плачът му се усили. Когато тя се опита да го обърне, момчето се дръпна от ръцете й.

— Джош, аз ли съм направила нещо? Кажи на мама какво става?

Рамената на Джош се тресяха болезнено и от възглавницата се чу приглушеният му отговор. Лора се наведе над него.

— Какво? Хайде, Джош, обърни се, миличък.

Той вдигна глава и изхълца.

— М… мразя Джими!

— Но той е най-добрият ти приятел.

— Нищо… мразя го. Той… каза разни неща, които… не са верни.

— Кажи ми какво…

Точно тогава почукването на Чад я прекъсна и Лора погледна кисело към вратата, погали сина си по рамото и отиде да отвори.

Чад веднага занарежда:

— Вашето момченце беше долу в работилницата, госпожо. Господин Далтън каза да ви предам.

Преди Лора да му благодари, Чад мушна в ръката й кедровата дъсчица и изчезна. Тя бързо прочете бележката, притисна я до сърцето си и хвърли поглед към Джош, който все още плачеше на леглото. О, Джош, значи това те мъчело. Пак прочете бележката и очите й се насълзиха, после притисна ароматния кедър към носа си и затърси най-подходящите думи. Затвори очи и се опита да се успокои. Парчето дърво миришеше като Рай, чист, дървесен аромат, който винаги се носеше около него. Сякаш долетя до Лора, за да й вдъхне сили, когато сърцето й тръпнеше от несигурност.

Нашият син, помисли си тя и преглътна заседналата на гърлото й буца. Бавно отиде и седна до детето, чиито глухи ридания изпълваха нишата.

— Джошуа… — погали русите къдрици на тила му. Не знаеше какво се бе случило в работилницата, и повече от всякога й се прииска Рай да беше тук сега. — Миличък, съжалявам. Моля те… — Тя насила го обърна за тесните раменца и въпреки че се съпротивяваше, когато го извъртя, Джош обви ръце около нея и се притисна. Тя го прегърна силно и положи брадичка на главата му.

— Не плачи, Джош.

— Но… но Джими каза, че татко не е… истинският ми татко.

— Да поговорим, миличък. Това ли е причината да си толкова свит и разстроен напоследък?

В отговор Джош само продължи да хълца, защото вече не знаеше на кого да се сърди.

Лора прокара пръсти през ангелската му коса.

— Твоят татко… Дан те обича много. Знаеш го, нали?

— Но… но Джими каза, че Р… Рай е истинският ми татко, а не той! Не той! — Джош седна, и се опита да изглежда решителен, но брадичката му трепереше и сълзите му се лееха неспирно.

Лора се вгледа в мокрите му сини очи и се мъчеше да намери най-безболезнения начин, за да накара Джош да разбере и да повярва на истината.

— Н… не.

— Тогава защо?

Главата на Джош клюмна и той потрепери.

Лора зарови в джоба на престилката си, където остави кедровата дъсчица, извади носна кърпа и избърса очите на сина си.

— Ще ти кажа защо Джими ти го е казал, но трябва да обещаеш, че няма да забравяш, че те обичам и че Дан също те обича. Обещаваш ли?

Той кимна с трепереща брадичка.

След това несигурно потвърждение се остави майка му да го прегърне и да продължи да му говори с успокоителен тон.

— Помниш ли, когато за първи път видя Рай? Когато се прибра за обяд и го завари да ме целува? Ами, това беше… дори не знам как да ти кажа колко важен беше за мен този миг. Виждаш ли, дълго време си бях мислила, че Рай е мъртъв, и защото той беше мой… приятел от дете, когато бях немного по-голяма от теб, аз бях толкова, толкова щастлива, че е жив. Вече знаеш, че тримата бяхме приятели, когато бяхме малки, татко ти, Рай и аз. Ходехме заедно на училище и бяхме три неразделни деца. Където и да отидеше някой от нас, другите го следваха. Както сте вие с Джими.

Лора се отдръпна и се усмихна на сина си, после пак го взе в обятията си.

— Бях на петнайсет години, когато разбрах, че харесвам Рай по различен начин от Дан. И докато стана на шестнайсет, открих, че обичам Рай и той чувства същото към мен. Веднага щом можахме, се оженихме и скоро след това Рай реши да замине с китоловен кораб. Бях много тъжна, когато замина, но той го направи, за да спечели пари за нас двамата, и бяхме решили, че като се върне, никога повече няма да отплава. Обаче корабът, на който беше Рай, потъна, вестта стигна до Нантъкет и ние всички мислехме, че той се е удавил с другите мъже.

Джош се отдръпна и вдигна разширените си, блестящи очи към майка си.

— Удавил се е? Искаш да кажеш… като дядо?

Лора кимна сериозно.

— Да, само че ние мислехме, че Рай е погребан в морето. Бяхме много тъжни. Дан и аз, защото и двамата… и на двамата Рай ни липсваше много.

Джош много внимателно следеше всяка дума на майка си. Тя продължи тихо.

— След като реших, че Рай е мъртъв, разбрах, че ще имам бебе — това беше, разбира се, ти. — Лора стисна ръката на Джош и нежно я погали с пръсти. Гледаше го право в сините очи, които бяха точно като на Рай. — Да, миличък. Рай е истинският ти баща. Но той замина, без да знае, че си на път, защото тогава ти още беше в корема ми. Бях много тъжна, когато разбрах, че е мъртъв, защото никога нямаше да научи за теб, а и ти никога нямаше да научиш за него. — Джош се взираше в нея, без да помръдва. Тя притисна ръката му между двете си длани и продължи да я милва нежно. — Джими ти е казал истината. Рай е твоят истински баща, но и Дан също ти е баща, защото се грижеше за нас от деня, в който ти се роди. Той сам избра да ти бъде баща, Джош, и ти винаги трябва да помниш това. Той знаеше, че имаш нужда от баща, и… и Рай не беше тук, за да се грижи за нас, така че ние… ние имахме голям късмет, че Дан е с нас, нали? — Лора отметна глава и докосна Джош по бузата, но той объркано сведе очи. — Нищо не може да промени обичта на Дан към теб, разбираш ли, миличък? Това е много важно. Той ти беше баща, докато Рай се върна и ние разбрахме, че не е мъртъв. Но знаехме, че ще те объркаме и нараним, ако ти кажем истината, и затова решихме да изчакаме известно време. Съжалявам, че го отложих толкова. Трябваше аз да ти кажа, не Джими. И, миличък, не трябва да обвиняваш Джими за нищо.

Джош погледна виновно нагоре.

— Аз… аз нарекох Джими лъжец и… и лайно.

Лора едва сдържа усмивката си.

— Трябва да си му бил много сърдит. Но непременно да му се извиниш. Не е хубаво да наричаш другите с лоши думи.

— Значи аз… аз имам двама бащи? — попита Джош, като се опитваше да разгадае думите й.

— Може и така да се каже. И двамата те обичат.

Известно време Джош преценяваше тази новина и гледаше в коляното си. После вдигна очи.

— И теб ли те обичат двамата? — попита той.

— Да, Джош.

— Значи си омъжена и за двамата?

— Не, само за Дан.

От джоба на престилката й се разнасяше аромат на кедър и Лора се опита да овладее емоциите, които нейният разказ бе надигнал в сърцето й.

— О! — изглежда, Джош пак се обърка, но накрая попита: — Рай знае ли, че татко ни е помагал, докато го е нямало?

— Да, разбра го в деня, в който пристигна и ти го видя тук.

— Тогава не трябваше да удря татко — заяви детето решително.

Лора въздъхна, защото не знаеше как да подреди всички объркани мисли на Джош.

— И освен това, след като Рай се върна, татко спря да си идва вечер вкъщи. Бих… бих искал да си идва за вечеря както преди.

Неспособна да сдържи сълзите си, Лора прегърна силно Джош, за да не може той да види нещастието й.

— Знам. Аз също. Но трябва да сме търпеливи с него и… и изключително мили. Помниш ли какво каза Рай? Татко има нужда от развеселяване, защото преживява тежки дни, и ние… ние трябва да го разберем, това е.

Каква тежка задача за четиригодишното дете, помисли си Лора. Как очакваше от него да разбере неща, които тя понякога не можеше?

Но след като Джош научи истината за Рай, Лора се успокои. И по-късно, когато заедно внимателно премерваха и смесваха растенията в ароматизатора, Лора взе парчето кедър от джоба си и го наряза на ситно, после с любов го прибави към сместа. То беше като послание на надеждата от Рай, което щеше да стои в шкафа през идващата зима.