Лавърл Спенсър
Два пъти обичана (9)

Девета глава

На другия ден Джоузия не каза нищо, когато Рай се качи по обичайното време горе и слезе със следи от гребен по косата и прибрана в панталона риза.

— Няма да се бавя — каза младият мъж и излезе с уверена стъпка през широката двойна врата.

Но се забави повече от обичайно, защото чака и оглежда площада и се отказа едва след половин час. Обувките му потропваха предупредително още преди да влезе ядосано през вратата на работилницата с плътно стиснати устни и израз на потиснат гняв.

Джоузия присви очи зад дима на лулата и проследи с поглед Рай.

— Значи днес не е дошла — отбеляза той кратко.

Рай стовари юмрук върху масичката с инструментите като разярен звяр.

— По дяволите, тя е моя!

— Дан не мисли така.

— Но тя иска да е така.

— Добре, но каква полза, щом законът е на страната на Дан?

— Законът може и да я освободи, точно както я е вързал за него.

Джоузия така се смръщи, че побелелите му вежди почти закриха сиво-сините очи под тях.

— Развод?

Рай прониза баща си с решителен поглед.

— Да, точно за това мисля.

— В Нантъкет?

Тези думи нямаха нужда от други обяснения. Все още тегнеха строгите пуритански разбирания на нантъкетските основатели: през целия си живот Рай не бе чул някой да се е развел в Нантъкет.

Той с въздишка се отпусна на едно обърнато буре, наведе се и завря пръсти в косата на тила си. Прикова поглед в пода.

Джоузия подпря едната дръжка на обирача си на пода, извади лулата и рязко смени темата.

— Мислех си, че не си ми много полезен напоследък. Въртиш инструментите, като че ли искаш да убиеш някого, чупиш съвсем идеални дъги и забравяш натопените във водата.

Рай вдигна очи: баща му никога не се оплакваше — Джоузия бе най-търпеливият човек, когото Рай познаваше. Но провлеченият говор на Нова Англия не спираше.

— Трябва да си оправим сделките с хората от континента за зимните доставки на дъги.

Тъй като в Нантъкет нямаше производство на дървен материал. Джоузия си набавяше грубо изрязаните дъги от фермерите на континента. Те имаха неограничени запаси от дърво и иначе щяха да мързелуват през дългата зима. Всяка пролет целогодишната доставка от оразмерени дъски се предаваше срещу замяна със завършени бурета и ведра. Споразумението бе изгодно и за фермерите, и за бъчваря.

— По-добре иди до Кънектикът да поговориш с тях. — Джоузия насочи дръжката на лулата си към Рай. — Мислех си, че ще мога да те убедя да отидеш и да свършиш тази работа.

След думите му гневът на Рай започна да се уталожва.

Джоузия наведе къдравата си прошарена глава над своята работа и обирачът започна да изрязва спирални стърготини, а димът се виеше и изчезваше над тях. Джоузия промърмори под нос:

— Ако сега аз седях на това буре, щях да си помисля да поговоря с адвокатите от континента за правата си. Не бих се доверил на Езра Мерил, че всичко е ясно.

Все още с лакти върху коленете си. Рай се вгледа в гърба на стареца. Той ритмично се движеше, докато здравите му ръце теглеха напред-назад инструмента по кедровата дъска. Докато гледаше и размишляваше, Рай почувства, че сърцето му се разнежва. Кротко се изправи, отиде и застана до баща си, после сложи ръка на якото му рамо. Под дланта му мускулите се свиваха и втвърдяваха, докато Джоузия работеше. После той безмълвно остави инструмента и вдигна мъдър поглед към сина си, в чиито очи вече нямаше никакъв гняв. Джоузия присви устни, после ги отвори и от тях излезе облаче дим. Рай стисна рамото му и каза тихо:

— Добре, старче, ще отида. Точно от това имах нужда… благодаря ти.

Джоузия кимна в знак на съгласие и Рай пак стисна рамото му, преди да отдръпне ръката си.

 

 

Лора чу, че Рай е напуснал острова, и така й стана по-лесно да удържи обещанието си към Дан. Но й се струваше, че съпругът й може да проникне до най-дълбоките й мисли. Все по-често, когато вдигаше поглед, установяваше, че той я гледа вцепенен, като че е достигнал до някаква нейна тайна. Раздразни се от откритието, че има право да не й вярва, защото макар тялото й да му бе вярно, мисълта и се скиташе по хълмовете с Рай.

Тя дължеше много на Дан. Той беше добър съпруг и доколкото бе възможно, по-добрият баща. Той научи Джош да вдига хвърчила, да ходи на кокили, да различава чайките от рибарките, да си служи с неподатливото перо. Джош почти бе научил азбуката и разкривените му букви вдъхновяваха Дан постоянно да го хвали. Двамата прекарваха дълги часове приведени над дървената маса, допрели глави. Когато мастилото се разливаше, търпението надделяваше над гнева. Когато буквите не бяха както трябва, окуражаването изпреварваше критиката.

Но повечето вечери, когато уроците свършваха, Дан оставаше за малко вкъщи, после си слагаше палтото и шапката и се отправяше към утехата, която си мислеше, че му дава алкохолът. Тогава Лора се разхождаше из къщата неспокойно и докосваше безбройните скъпи неща, които Дан й бе купил — цинковата мивка, лъскавата въртяща се кука на огнището и дръжката за обръщане на печеното. Понякога, докато тихо крачеше из стаята, прокарваше пръсти по полицата над огнището и се вглеждаше в калаените съдове, които Дан бе настоял да купи, за да не се притеснява повече за постоянно чупещите се, изкривени, пробити оловни съдове.

После започна да й носи подаръци, първо й донесе ароматен сапун и започна да я убеждава да спре трудоемкото приготвяне на домашен. Когато тя не се съгласи, той омаловажи подаръка си, като настоя, че е евтин, защото всеки свещар на острова го правел със същите материали и по същия начин като свещите. Когато акостира един френски кораб, той се върна вкъщи и й подари пъстроцветно боядисана и полирана захарница и кутийка за чай.

Но тя знаеше защо бе почнал да й носи по-често подаръци, и тези глезотии само увеличаваха и без това силното й чувство за вина. Докато ги приемаше, тя не знаеше как да скъса с добрия живот, който Дан осигуряваше за нея и за сина й, без да причини болка на никой.

Когато се върна от пътуването до контенета, Рай намери един чек, предаден от Дан. Наем за къщата. Рай упорито отказа да го осребри и просъска на Джоузия, че това би било все едно да взема наем за ползването на Лора.

Междувременно тя изпитваше нужда да разговаря с някого, който ще й помогне да подреди обърканите си чувства на жена, която зачита дълга си към единия мъж и се бори с изкушението да търси другия, чиято банела все още се притискаше до сърцето й и чийто образ изпълваше сънищата й нощем.

Лора изключи възможността да говори с майка си. Семейните приятели също не влизаха в сметката, защото бяха приятели и на Дан. Оставаше само сестра й Джейн, която живееше на пристанището Мадакет, на половин час път на запад.

Съпругът на Джейн ловеше и продаваше риба, затова следеше рибните пасажи около Нантъкет — през март тълпящата се край острова херинга, през април — треската от източната му страна. Но сега Лора знаеше, че Джон Дърнинг е в открито море, някъде край Санкати Хед за треска, и че те с Джейн могат да поговорят насаме.

Облече топлото си наметало с качулка и тръгна през хълмовете на запад от града, успоредни на високите скали по вътрешната част на залива. Беше щастлива, че пак е сред соления простор, въпреки че денят беше мрачен и предвещаваше дъжд. Джош подскачаше пред нея и тя тръгна по Клиф Роуд, който обикаляше покрай веригата езерца, наречена Лонг Понд. Когато наближи хълмовете в северозападната част на острова и погледна над пристанището Мадакет, остров Тъкърнък едва се виждаше през пелената на започналия ситен дъждец. Тя потрепери и продължи.

Къщата на Джейн беше малка, сива и износена от времето. Към нея бяха прибавени две пристройки, когато семейството й се разрасна. Джейн имаше шест деца, всичките под девет години, и всеки ден в краката й се мотаеха поне още три — у тях децата направо изникваха от земята! Джейн се справяше с шума и сбиванията с учудващо спокойствие и приемаше между другото скарванията, на които трябваше да бъде арбитър, постоянния недостиг на храна и разтребването, което винаги следваше закуските на децата с мляко и сладкиши с мармалад.

В момента, в който влезе в къщата на Джейн, Лора разбра, че е направила грешка, като е избрала този дъждовен ден за поверителен разговор със сестра си. Времето бе затворило вътре всичките й шест малки племенника и всяко едно от тях като че бе довело още цяла чета приятелчета. Джош беше на върха на щастието и веднага се включи в играта на криеница, заради която цялата тайфа се навираше във всеки ъгъл на всекидневната, понякога дори и в полите на Лора и Джейн, пъхаше ръце в джобовете на двете жени, опипваше ушите, високите обувки и дори коковете им в търсене на скритото.

Джейн се смееше и се опитваше да ги усмири, като им подсказваше вероятни скривалища, а Лора ставаше все по-нетърпелива. И когато вече сметна, че няма да може да постави проблема си, Джейн сама го направи.

— Целият остров говори за теб и Рай… и за Дан, разбира се.

— Така ли? — Лора вдигна изненадан поглед.

— Казват, че се срещаш тайно с Рай.

— О, не е вярно, Джейн!

— Но си го виждала, нали?

— Да, разбира се, само съм го виждала.

Джейн погледа сестра си за момент и й довери:

— И ние. Изглежда чудесно, нали?

Лора почувства, че се изчервява, и знаеше, че Джейн продължава да я гледа, докато й говори.

— Отби се тук, донесе някои неща, които е резбовал за децата, въпреки че не можеше да знае за последните три. Доста се изненада, като видя, че у нас има цял корабен екипаж. — Джейн се засмя, после стана сериозна и прикова пъстрите си очи в Лора. — Често го виждат да се разхожда навън из полята и казват, че постоянно виси на брега с кучето по петите му, а и самият той изглеждал като бездомно куче.

Представата за отчаяния Рай, бродещ из острова с Шип, сгърчи лицето на Лора.

— О, Джейн, какво мога да направя? — Тя покри очите си, от който внезапно бликнаха сълзи.

Край тях мина едно пищящо дете, но този път Джейн не му обърна внимание и сложи съчувствено ръка върху главата на сестра си.

— Какво ти се иска да направиш?

— Не искам да нараня никого — изстена нещастно Лора.

— Не е възможно, мъничката ми.

Като чу галеното си име, Лора сграбчи ръката на сестра си и я притисна до бузата си, после я свали и я сложи върху масата, но продължаваше да я държи.

— Ако това, което казваш, е вярно, значи досега съм накарала и двамата да страдат. Рай броди из хълмовете с кучето и чака да му кажа „да“, а Дан се измъква всяка вечер от къщи, за да дави в пиене страха си, че ще му кажа „не“. А между тях е Джош, който и представа си няма, че Рай му е баща. Бих искала да знам как да постъпя.

— Направи това, което ти подсказва сърцето.

— О, Джейн… да можеше да видиш как изглежда Дан, когато се връща вечер вкъщи и ми носи следващия подарък с надеждата, че… о, направо е ужасно. — Лора пак избухна в сълзи. — Толкова е добър с мен… и с Джош.

— Но ти кого от двамата обичаш, Лора?

Зачервените й клепачи се вдигнаха, треперещите й устни се разтвориха. После тя преглътна и сведе поглед.

— Страхувам се да отговоря на този въпрос.

Джейн сипа още чай в чашата й.

— Защото ги обичаш и двамата?

— Да.

Джейн вдигна ръка от масата и нежно погали Лора по гърба.

— Не мога да ти дам съвет. Всичко, което мога да ти кажа, е това: вече бях омъжена, когато вие с Рай… се превръщахте от деца в зрели хора. Израснахте пред очите ми. Знаех какво се случва между вас и как Дан те следи със същия поглед, който може би има сега, когато ти носи подаръци, за да спечели любовта ти. Лора, скъпа… — Джейн вдигна с пръст треперещата брадичка на Лора и погледна в нещастните и кафяви очи. — Знаех какво имаше между теб и Рай доста преди да се ожените. Знаех го, защото по това време с Джон бяхме толкова влюбени и щастливи, че не беше трудно да разпозная същото чувство и в другите. Двамата не можехте да откъснете очи един от друг, подозирам, че и ръце, когато оставахте сами. Нетактично ли ще бъде да те попитам дали сегашното ти нещастие няма нещо общо с това?

— Джейн, не е имало нищо, откакто се е върнал. Той… ние… — Но Лора заекна и спря.

— А, сега разбирам. Иска ти се.

— Мили боже, Джейн, боря се с това.

— Да. — Мълчанието й беше красноречиво. — Значи Рай броди из хълмовете, а ти идваш да ми ревеш в кухнята.

— Но аз бях омъжена за Рай само една година, а за Дан — четири. Дължа много на Дан!

— А на себе си — какво дължиш на себе си? Поне истината? Ако неверният слух за смъртта на Рай Далтън не бе достигнал до Нантъкет, ти щеше да се омъжиш за Дан Морган точно толкова, колкото го направи и на деветнайсет години, когато предпочете Рай пред него.

— Ами Джош?

— Какво за него?

— Той толкова обича Дан.

— Той е малък, лесно ще се променя. Ще свикне много бързо, когато научи истината.

— О, Джейн, ако можех да бъда толкова…

— Ти си сигурна. Просто се страхуваш, това е.

— По закон съм омъжена за Дан. Това ще значи развод.

— Грозна дума. Достатъчна, за да изплаши всеки, възпитан в това пуританско общество, и да накара загрижените доброжелатели да те заклеймят по улиците. Това ли си мислиш?

Лора кимна уморено и подпря чело с ръка.

— Вече не знам какво да мисля. Нямах представа, че всички на острова така плътно ни следят с Рай.

Джейн притихна и се замисли за известно време, после се изправи в стола си, удари с длан по масата като съдия с чукчето, и заразсъждава.

— Казват, че Рай често се разхожда из хълмовете. Ако се натъкнеш там на него, кой ще каже, че не е случайно, пък и кой ли ще е там, за да ви види?

— Ама Джейн…

Но преди Лора да продължи, вратата се отвори и влезе Джон Дърнинг, здравеняк със силен глас, който поздрави гръмогласно децата и открито целуна жена си още преди да се е измъкнал от жълтата мушама. Усмихна се и весело поздрави Лора, застана зад стола на Джейн и постави ръце отстрани на врата й. Започна да я размачква с пръски и да се закача.

— Кой ще стопли мъжа в къщата му, след като е бил навън в такова време?

Любовта между двамата бе толкова очевидна, а и начинът, по който се радваха един на друг и се закачаха, накара Лора да си спомни как Рай влетяваше в къщата им. Беше същото — усмивката, дръзката ласка, двусмислените думи. Обикновеното ежедневие се превръщаше в нещо възвишено, защото имаше взаимност.

„Ако се натъкнеш на него някъде навън, кой ще каже, че не е случайно?“

Въпреки че това бе безспорно съблазнително, през следващите дни Лора нарочно отбягваше хълмовете.

Гледката на апатичния бродещ Рай Далтън и неговото куче наистина бе станала обичайна за хората от острова. Виждаха двамата в началото и в края на деня да скитат по безбройните пътеки на вътрешността на острова или по песъчливия бряг, мъжът напред, а кучето вярно следващо го по петите.

Сред росните морави на фона на обагрения на изток небосвод силуетите им често се очертаваха да седят на върха на хълма Фолгър или да атакуват Олтар Рок, най-високите точки на острова, които откриваха панорамна гледка към обграденото с бели скали парче земя и неспокойния Атлантик около него. В мрачни зори старите рибари, живеещи в малките, износени от времето къщички по брега до Сконсет ги виждаха да изникват от мъгливата пелена на края на океана и да се влачат унило с наведени глави, ръцете на мъжа бяха дълбоко в джобовете му, а кучето изглеждаше така, сякаш по възможност би направило същото като стопанина си.

Друг път неразделната двойка тичаше по сбития чакъл, петите на Рай оставяха дълбоки следи в отмития бряг, които новите вълни зад него заличаваха, а кучето тичаше с изплезен език по дължината на прибоя, без да изостава от мъжа, който бягаше, изпълнен с отмъстителност, и дишаше тежко и неравномерно, защото напрягаше тялото си до предела на физическите си сили. Накрая падаха изтощени и задъхани на пясъка. Рай лежеше по гръб и гледаше високото небе, а кучето сякаш търсеше платна на хоризонта.

Вечер понякога ги виждаха да стоят на стръмнините над Кодфиш Парк, където пролет и есен, когато имаше треска, рибарите изтегляха лодките си и разпръскаха улова да съхне върху дървени скари.

Сутрин, веднага след като приливът обсипеше с даровете на Атлантическия океан южния бряг, Рай и Шип често се натъкваха на събирачи на водорасли, ровичкащи сред донесеното от прилива, но Рай едва забелязваше, че на брега, по който често скиташе, има и други посетители.

Друг път той и Шип си проправяха път през скалистия хълм Сол, разпръсваха ята от косове, които преди време бяха такава напаст, че всеки мъж на острова беше длъжен да убие определено количество от тях, преди да му разрешат да се ожени.

— О, Шип — въздишаше мъжът и посягаше, без да поглежда към главата на кучето. — Де да можех да убия петстотин коса и да ми позволят да се оженя за нея.

Настъпи ден, в който въздухът не трепваше дори и от най-лек полъх, а те двамата се вглеждаха в почти неподвижно море. Изведнъж Шип наостри уши и козината на гърба й настръхна. Тя се обърна, все още нащрек, и затърси източника на дивото съскане, което изглежда идваше от нищото. Нищо не се виждаше, само зловещият звук просъскваше като някакво гигантско изригване на пара. Старците познаваха добре странния необясним шум, издаван от океана, но никой не знаеше произхода му. Знаеха само че обикновено го следваха силни ветрове от изток, които носеха дъжд.

И точно според поверието преди края на деня небето се сниши и стана заплашително сиво-зеленикаво. Рай и Шип все още гледаха бурно развълнуваните води край Майакомет Рип, където подводни течения всмукваха водата от брега. Вятърът вдигаше косата на мъжа и я блъскаше в главата му като морска пяна.

Последваха три люти дъждовни дни, през които дъждовете шибаха от юг острова като с камшици и принудиха Рай и Шип да си стоят вкъщи. На четвъртата сутрин валежът спря и остави такава гъста пелена от мъгла, че тя закри дори обсипания с миди бряг на полуостров Коут. Трите дни принудително затваряне направиха Рай сприхав и раздразнителен. Затова късно сутринта на четвъртия ден, когато слънцето проби и бавно от запад на изток се показа синьото небе, Джоузия предложи на Рай да отиде до Мил Хил и да преговаря за размяната на бъчви срещу брашно, която бъчварят и мелничарят, Аса Понд, периодично правеха.

Скоро след пладне Рай тръгна да изпълни поръчката и Шип го последва, щастлива, че отново е извън работилницата. Островът изглеждаше сипкав и добре измит след дъжда. Калдъръмът на главната улица ярко блестеше на слънцето, а прозорците на къщите в по-тесните улички бяха весело обагрени в червено и коралово от здравеца в саксиите. Рай се сети за здравеца до вратата на Лора и се почуди дали и той е цъфнал, но после се насили да не мисли за нея.

С Шип по пети той премина покрай Сънсет Хил, където от почти 150 години стоеше домът на Джетро Кофин, един от първите заселници на острова. Подмина Нантъкет Клифс, скалите, зад които бледозелените води маркираха плитчините, а по-тъмносините — дълбочините. Над него две бели чайки преследваха една черна и техните тревожни писъци отекваха в августовския следобед.

Той се приближи към четирите холандски мелници, всяка от които бе кацнала на някой хълм на юг и на запад от града. Мелницата на Аса Понд бе построена през 1746 година от останки от корабокруширал кораб, но когато се откри пред очите на Рай, изглеждаше сякаш нямаше възраст. Четирите й решетъчни перки бяха укрепени с нови ленени платна, обърнати на югозапад, откъдето повяваше лек бриз. Както и другите мелници, тя беше едновременно грациозна и груба; грациозна заради изящните си платнени перки, подобни на корабни платна, въртени от вятъра; груба заради дългата подпора на гърба й, приличаща на задница на тромав звяр, клекнал на земята. Дебелата дървена греда излизаше от мелницата и се опираше на колело, около което цялата постройка можеше да се върти според посоката на вятъра. Колелото бе изкопало дълбока кръгла диря в земята, която Рай прескочи, прекоси облата тревна полянка и се изкачи по стълбата към горния скърцащ етаж.

Вътрешността на мелницата бе потънала в прах от трици и зърна, постоянно летящ из въздуха, докато житото падаше от фунията към мелничния камък, а чираците пресяваха готовото брашно. Дъските на издигнатия под непрестанно вибрираха от грохота на гигантските зъбчати колела и дъбовите маховици на предавката. Миризмата на зърно бе приятна за Рай. Той надникна зад облаците прах и видя Аса, превързал носна кърпа около носа и устата си, да работи. Мелничарят вдигна ръка за поздрав и посочи вратата; шумът от мелничния камък и грохотът на зъбчатите колела правеха разговора невъзможен. Аса последва излизащия Рай, махна маската от лицето си и двамата застанаха в подножието на сградата, за да извършат сделката под приятното лятно слънце и тихия акомпанимент на поскърцващите перки.

 

 

Джош също се почувства неспокоен и отегчен от трите дни лошо време. Веднага щом небето започна да се прояснява, той замоли Лора да го заведе да берат боровинки, едно от любимите му занимания. Когато тя търпеливо му обясни, че боровинките още не са узрели, Джош я помоли да се разходят пак до леля Джейн. Когато и това предложение отпадна, той се сети за друго любимо развлечение — излет до мелницата, където понякога му разрешаваха да се повози на дървената греда, докато воловете въртяха мелницата по посока на вятъра. На тази молба Лора отговори почти грубо.

— Не, нямам време. Трябва да оплевя градината и най-подходящото време е след дъжд.

— Но, мамо, господин Понд може да…

— Джошуа! — Тя рядко го наричаше Джошуа.

Ъгълчетата на устата му увиснаха надолу и той взе да се върти в градината, докато тя работеше, явно отегчен. Задаваше въпроси за бръмбарите, пеперудите и малките краставички. Клекнал между редовете, посочваше любопитно към всеки плевел, който Лора докосваше, и питаше:

— Какво е това? Откъде знаеш, че не е зеленчук?

— Просто знам. От доста време върша такива неща.

Той я гледаше как ги отскубва и каза:

— И аз мога да го правя.

Тя не го погледна.

— Защо не отидеш да си поиграеш, Джош?

— Татко щеше да ми разреши.

— Да, но аз не съм татко ти и имам много работа! — продължи да плеви, а Джош се въртеше около нея. Облегна буза на коляното си и си припяваше нещо монотонно, докато ръчкаше с пръст калта.

Лора се премести напред в реда и Джош я загледа. След малко клекна до нея и гордо й показа едно изкоренено растение.

— Виж, мамо, помагам ти.

— О, Джош — почти изстена тя, — извадил си една репичка.

— Ох — той я погледна обезпокоен, но после се усмихна сладко: — ще я посадя пак!

— Не — отвърна Лора нервно. — Няма да стане! Веднъж извадена, тя загива.

— Така ли? — попита Джош озадачен и разочарован, защото само искаше да помогне.

— Да, така — отговори тя с неприязън и продължи да плеви.

Джош постоя още малко до нея, като гледаше листата на репичката, които вече започваха да увяхват.

— Какво значи да загинеш? — попита той невинно.

Мисълта дойде в главата й неканена: мислехме, че е загинал баща ти, затова се омъжих за друг. Разстроена заради себе си и раздразнена от него, тя рязко каза:

— Хвърли я и отиди да си потърсиш някакво друго занимание! Никога няма да си свърша работата, ако продължаваш да ме преследваш с неспирните си въпроси!

Малката устичка на детето затрепери и то пипна с мръсния прът бузата си. Лора веднага се ядоса на себе си, че е толкова рязка с него, защото той само искаше да й помогне. Защо не е като Джейн, чиято търпимост към многобройната й челяд граничеше с лудост! Но Джейн беше невероятно щастлива, а щастието беше друго нещо! Когато човек е щастлив, той се справя по-лесно. А растящото напрежение у Лора си търсеше отдушници в най-невероятни моменти и синът й често страдаше от това. Нещо по-лошо, Лора разбра, че Джош е прав — Дан щеше търпеливо да му покаже как да различава плевелите от зеленчуците, независимо от усилията, които това щеше да му коства.

Джош храбро се мъчеше да не заплаче, но сълзите напираха зад златистите му мигли, докато гледаше малката репичка и се чудеше защо майка му е толкова лоша.

Лора въздъхна и седна на петите си.

— Джош, миличък, ела при мен.

Той наведе още по-ниско глава и една сълза се изтърколи, после още една.

— Джош, мама ти се извинява. Ти само искаше да ми помогнеш, нали, скъпи?

Той кимна вяло и продължи да гледа в земята.

— Ела при мама, докато и тя не се е разплакала, Джош.

Той вдигна пълни със сълзи очи към нея, пусна репичката на земята и се хвърли в прегръдката на Лора, притисна се силно до нея и зарови златистата си главица във врата й. Тя беше коленичила в градинската леха и силно прегръщаше сина на Рай, готова да се разплаче всеки момент.

Променям се, помисли си, независимо от усилията да запазя равновесието в брака. Ставам избухлива с Джош и недоволна от Дан, не съм честна към тях. О, Джош, така съжалявам. Защо не си достатъчно голям, за да разбереш колко много обичам баща ти и колко много държа също на Дан.

Тя притвори очи и притисна буза до косата на сина си, а неговата страна се притисна към гърдите й, където беше скрита банелата. Тя нежно го залюля, преглътна сълзите си и го отстрани, за да погледне пак обичното му лице.

— Знаеш ли, наистина вече не ми се плеви. Какво ще кажеш да се разходим до мелницата. Май че трябва да поръчам на Аса да ми смели малко брашно.

— Наистина ли, мамо? — Джош грейна и бързо забрави сълзите.

— Наистина. — Тя го щипна за носа. — Но първо трябва да си измиеш ръцете и лицето и да си срешеш косата.

А той вече беше през четири реда, прескачаше репичките, боба, граха и морковите, устремен към водата и сапуна.

— На бас, че ще те надбягам! — извика, както тичаше.

— На бас, че не можеш! — Лора също се изправи, вдигна пола и се затича след него чрез двора.