Лавърл Спенсър
Два пъти обичана (8)

Осма глава

Тази нощ за Рай бе невъзможно да заспи. Нетърпението го караше трескаво да се върти, докато накрая в четири часа сутринта навлече дебел пуловер с висока яка, намери обувките си в тъмното до студения нос на Шип, която се събуди от първите му шумоления и започна да проучва какво става.

Те заедно се изнизаха навън и седнаха на най-долното стъпало на къщата. Рай намъкна обувките си и прошепна:

— Да вървим, момичето ми.

Те вървяха един до друг през заспалия град. Топлото тяло на кучето се отъркваше в крака на Рай. Калдъръмът блестеше от влагата, но те скоро го оставиха зад себе си и тръгнаха по една песъчлива улица, която ги изведе на пътеката за хълмовете Шокемо, все още обвити в мъгла, докато двамата си проправяха път към Олтар Рок, най-високата точка на острова.

Те се изкачиха и седнаха един до друг, както бяха правили стотици пъти преди. Стройният мъж сгъна крака, скръсти прасци и обви коленете си с две ръце, а кучето седна до него на задните си крака. Като два къса скала те очакваха гледката, която бяха споделяли многократно, и когато тя започна да им се открива, мъжът сложи ръка върху гърба на кучето.

Наближаваше лятното слънцестоене. Зората беше тиха и неподвижна. В тези последни пурпурни мигове, преди да се покаже слънцето, заливът се разстилаше като огледало под пластове лавандулова мъгла. Между мъгливите слоеве се виждаха хълмовете на острова, подобни на пурпурна планина, чието подножие се губеше в рева на океана.

Тогава слънцето надникна над хоризонта, хвърли червеникав поглед над Нантъкет и превърна пипалата на мъглата в лениви розови пръсти, протягащи се, свиващи се, придвижващи се неспокойно, прикриващи прозявката на сутрешното събуждане и откриващи широки пропасти, през които нахлуваше златисточервената утрин.

Гората от мачти на пристанището приличаше на натюрморт. Всеки съд заедно със своята сянка-близнак лежеше неподвижно върху стъклената водна повърхност.

И поне в този миг изглеждаше, че всички същества на земята, в небето и в морето са застинали в очакване на утрото, както Рай и кучето му — безмълвни и смирени, и отдават почит на играта на светлини и цветове, която предизвестяваше идването на новия ден.

После една по една доплуваха морските кокошки и набраздиха отраженията на мачти, рейки и щаги в лова на сребристи бодливки. Петнистият тъмнокръст кюкавец се затича за първата си обиколка по пустия бряг и се заклатушка като пиян, но вероятно и замаян от утринното шоу на изгрева.

След това дойдоха и чайките, ленивите морски чистачи, очакващи първата лодка, за да тръгнат след нея. А техните братя, рибарите, зачакаха пък първата лодка, за да я поведат в открито море.

Рай чу как отдолу заби камбаната на енорийската църква и нейния спокоен звън се понесе над пристанищния град, за да го събуди. Една лодка се освободи от въжетата, после втора и трета, и се отправиха към мястото, наречено Заливна струна, точно преди плитчината, където, тъй като вече бе юни, се събираше леферът.

Рай поседя колкото можеше, докато гърбът му изтръпна и стомахът на кучето закъркори заедно с неговия.

Миризма на запалено дърво се носеше от ковачницата, свещарницата, топилните и пекарната. Скоро отдолу долетя повтарящ се звън на ковашки чук. Ароматът на моряшки бисквити, които се печаха в пещи като пчелни кошери, подсказа на Рай, че трябва да върви.

Той неохотно стана, последван от жълтия лабрадор, и тръгна през полето към кея, където износените дървени врати на магазините се отваряха и градът оживяваше. Подмина въжарската работилница, от която се чуваше тракането на стоманените колела върху релсите на формовъчната машина — тя се въртеше и усукваше снопчетата коноп във въжени нишки. От работилницата на корабния дърводелец долитаха ударите на чука върху длетото, а още по-нагоре по улицата Рай кимна за добро утро на един служител, който закрепяше на витрината табела: „Снермацетови свещи — надминават всички други по красота и аромат — горят два пъти по-дълго от лоените свещи“.

О, Нантъкет — въпреки че от време на време се чувстваше като в капан в него, той го обичаше. Беше забравил красотата на тези смесващи се звуци, миризми и гледки, които символизираха тясната обвързаност на всички занаяти на острова.

Рай спря да си купи закуска, нареди на Шип да го чака пред магазина и излезе след малко с хрупкава кифла. Даде друга на кучето и още една понесе към къщи за Джоузия, който точно се бе събудил и вече бе загризал студената лула, очакваща първата порция тютюн за деня.

Започнаха заедно работа, набиваха обръчи на бъчва от трийсет галона, чиито дъги бяха киснали във вода през нощта. Работата им спореше, защото раздразнителността на Рай от предишния ден се бе изпарила и я бе сменило едва скривано нетърпение, което Джоузия не можеше да разбере до малко по-късно сутринта, когато Рай изтича по стъпалата към спалните помещения и после се върна, подсвирквайки си, облечен в чиста риза и дочен панталон, с прилежно сресана коса. Съобщи между другото:

— Онези портокали изчезнаха в търбуха ти. Ще изтичам да ти купя дневната дажба.

— А, добре. — Старецът се ухили зад лулата си.

Този път Рай му отвърна с усмивка и излезе от работилницата с подсвиркване и бодра стъпка.

Неудържим порив бе обзел и Лора, и Рай, докато вървяха към мястото на срещата си на площада. Невинна, но незаконна, изпълнена с неизвестност, но и със стари спомени беше тази среща, защото въпреки че бяха съпрузи преди и бяха споделяли най-дълбока интимност, сега пак стояха в началото като невинни деца. Докато се приближаваха от противоположните страни на площада, безразсъдните им души ги дърпаха напред един към друг, сърцата им силно биеха, а дланите им се потяха.

Лора усети Рай с безпогрешния инстинкт на морска птица, гмурнала се за планктон. Видя как русата му глава се движи към нея измежду продавачи, стоки и купувачи и потисна внезапното желание да се усмихне, да махне и още по-силния порив да забърза към него.

Трудно й бе да овладее усмивката си, когато го видя да напредва към нея с издути от вятъра ръкави, гологлав под юнското слънце — косата му бе израснала по-тъмна в корените и веждите му бяха поизгубили русия си цвят само след няколко седмици на сушата. Върху лицето му видя радостното предчувствие, което той също се стараеше да прикрие.

Когато Рай се приближи, сърцето й олекна и заплува в трепетно очакване, всепоглъщащо като в онези далечни дни под навеса, когато заедно изживяваха вълненията на първата любов.

— Здравей — каза той така, сякаш това бе най-победния ден в живота му.

— Здравей — отговори тя и пръстите й заровиха в семената от пащърнак, като че ли пащърнакът имаше някакво значение сега.

— Радвам се да те видя пак. (Обичам те! Ти си прекрасна.)

— И аз. (Не мога да забравя. Все още чувствам същото.)

— Здрасти, Рай. — Беше Джош, вдигнал поглед нагоре.

Мъжът се свлече на коляно и извади ментовите пръчки.

— Здравей, Джошуа. Пак ли си дошъл да слушаш аукционера?

Джош се усмихна, а очите му се местеха от сладкишите към Рай и обратно. Накрая отговори:

— Аха.

Рай се засмя в изблик на бащина любов.

— „Аха“, така ли? Вчера беше „да“.

— „Аха“ ми харесва повече.

Доволен, Рай му даде угощението и нареди:

— Е, тогава ще се разделим с теб. Аз ще пазя майка ти.

Джош веднага се отскубна. Лора гледаше към Рай, който стоеше с лакът, опрян на коляното, а широкият му бял ръкав падаше върху крака в прилепнали сини панталони.

Точно тогава той вдигна поглед и бавно се изправи. Застана до нея и започна да я изпива с очи, под които кафявите й очи заблестяха и се сведоха пак към семената от пащърнак.

— Донесох го — каза меко той и огледа площада, за да се увери, че никой не ги гледа и подслушва.

— О? — Тя наклони глава и го погледна, после пак сведе очи към семената.

Щом не го попита какъв е подаръкът, той реши да я подразни, като отложи даването му.

— Шапката ти днес е много хубава.

— Благодаря.

— И къдриците под нея са много хубави.

— Благодаря.

— И имаш най-красивата уста, която съм виждал днес. — Тя се засмя с ъгълчетата на устата си, а по бузите й разцъфнаха рози.

— Благодаря.

— И не бих имал нищо против да я целуна колкото може по-скоро.

— Рай Далтън, престани! — Тя също се огледа предпазливо наоколо.

Той се засмя и хвана ръката й в коша със семената.

— Какво е това, което си ми донесъл? — Накрая не можа да се въздържи и попита.

Той измъкна банелата от широкия си ръкав и прикри подаването й под семената. Тя се изчерви още повече, докато я скриваше в своя ръкав, без да може да прочете какво бе написал на нея, което остави за после, когато бъде сама.

— О, Рай, банела? — клепачите й запърхаха и тя докосна с върха на пръстите гърлото си.

— Ще я носиш ли?

— Ами… тя е много…

— Лична — довърши той.

— Да. — Лора престорено сериозно заразглежда семената.

— И интимна.

— Да.

Ръката й се премести в коша с тиквени семена, а той продължи:

— Като чувствата ми към теб, докато я правех… като чувствата ми в този момент. — Гледаше челото й под сянката на шапката и се надяваше пак да срещне очите й.

— Шт, Рай, някой може да те чуе.

— Да, може, затова кажи ми, че ще я носиш, иначе ще се развикам по целия площад, че госпожа Даниел Морган крие нещо под ръкава си и това нещо е гравирана банела, направена от Рай Далтън.

Многозначителните му закачки накараха Лора да изпита радост, че е с него. Тя се усмихна сладко и вдигна очи, в които също имаше закачлив блясък.

— И какво си написал на нея?

— Това, което чувствах от мига, в който отплавах далеч от теб.

— Да не се изчервя?

— Надявам се.

Така и стана, когато по-късно се прибра вкъщи. Прочете стиха със смесица от вина и възбуда, но заши тайно банелата в корсета си и тя интимно се настани между гърдите й през следващите дни. Думите, притиснати до плътта й, непрестанно й напомняха за желанието на Рай да я притежава отново и въпреки че беше забранена, тази мисъл не й излизаше от ума. Тя бе жена от плът и кръв и докосването на банелата беше като докосването на Рай, съблазнително през всяка минута от деня.

— Нося я — призна си тя задъхана, когато се срещнаха следващия път.

Очите му разбиращо светнаха и той огледа корсажа й, а на дясната му буза се появи новата трапчинка.

— Покажи ми къде.

Тя сплете пръсти, сви ръце над гърдите си и положи брадичка на опакото на дланите, а около тях рибарите продаваха лефери.

— Тук.

— Кога ще мога да я сваля? — попита той и тя издайнически се изчерви.

— Изобщо не си се променил, Рай Далтън.

— И слава богу! — Той се разсмя, после стана малко по-сериозен. — Кога?

— Ти ме измъчваш.

— Не, ти ме измъчваш. Искам да те заведа горе в лавровата горичка и да я поокърша малко, докато правя това, което съм написал на банелата… и още неща.

Объркването й бе едничката награда за него. Тя цялата се изчерви и се обърна на другата страна да купи масло.

 

 

Бързо се изнизаха още няколко окъпани в слънце дни, през които Лора и Рай се виждаха по този начин — сърцата, мислите и очите се разбираха още преди двамата да се срещнат на площада. Те се утешаваха с тези срещи, без да си задават въпроса, докъде ще стигнат по този наклон. Никога не се докосваха — не можеха. Но очите им изпращаха послания, които гласовете не смееха да изрекат, освен в онези редки дни, когато им бяха дарявани по няколко пълноценни минути да останат сами, и кратките интимности, които изговаряла, заплашваха да ги взривят.

Лятото бе в разгара си и ги изкушаваше да бродят сред природата на острова както преди години. В селцето Сиасконсет питомният бръшлян се раззеленяваше и растеше над малките сребристи къщички по тесните алеи, а дивият бръшлян пълзеше по стволовете на ниските борове в гората. Лаврови клонки и пирен покриваха като килим земята, а в блатата и долините искреше мирта. Нежните лавандулови цветчета на стелещия се арбитус, наречен майско цвете от първите пътешественици, които го намерили, се сменяха от ароматните цветове на полските рози. Блатни невени изникваха като слънчеви капки, паднали в зеленината, а склоновете на хълмовете бяха обсипани с ергенски сълзи и нардове.

Междувременно Лора и Рай бяха вече на ръба да приемат поканата на хълмовете, които ги примамваха с обещание за усамотяване. Но преди да го направят, Дан Морган се отби в работилницата.

Рай с гръб към вратата подреждаше дъгите на едно незастегнато буре и ги притискаше с временен обръч, когато чу Джоузия да казва:

— Е, доста време не съм те виждал, младежо.

— Здравей, Джоузия. Надявам се, че си добре. — Дан не сваляше очи от мъжа, който продължаваше да работи, без да се обръща.

— Не се оплаквам, работата върви, няма много мъгла.

Дан погледна към Джоузия.

— Изпълнявате поръчка за следващото пътуване на „Омега“, нали?

— Да, точно така — потвърди старецът. После проследи погледа на Дан към Рай и реши, че ще е най-разумно от негова страна незабелязано да изчезне за малко.

Рай нагласи в пълна тишина последните две дъги в дървения улей на дъното, а горните им части се разтвориха като цветче.

— Рай, може ли да поговорим за минута? — попита Дан с усилие да бъде любезен.

Бъчварят вдигна за малко поглед и пак се наведе над работата си. Взе да увива едно въже около разтворените дъги.

— Давай.

Започна да затяга и усети, че Дан се приближи зад гърба му, докато дъгите със скърцане се прибираха на местата си.

— Говори се, че се срещаш всеки ден с Лора на площада.

— Видяхме се случайно един-два пъти.

— Един-два пъти? Друго чух.

— Да си помисля, може да е било и повече.

С всяко завъртане дъгите прилепваха все по-плътно, а въжето се обтягаше като лицето на посетителя.

— Искам да се сложи край! — нареди Дан.

— Говорехме си на площада пред стотици дебнещи очи и момчето беше точно до нас.

— И все пак хората говорят. Градът е малък.

Сега дъгите бяха съвсем прилепнали на местата си, издути по средата. Рай посегна за метален обръч и го зачука надолу с длето и дървен чук.

— А, това ли било. Всички знаят, че ми е съпруга.

— Вече не. И искам да стоиш настрана от нея.

Накрая ръцете на Рай се спряха и той погледна Дан в очите.

— А тя какво мисли по случая?

Дан пребледня и стисна зъби.

— Отношенията между нас изобщо не ти влизат в работата.

— Между вас е моят син и доста от моята работа.

Този факт Дан Морган не можеше да отрече и точно той го изпълваше с ужас. Гласът му леко потрепери.

— Смяташ да го използваш, за да се опиташ да ми я отнемеш?

Рай гневно се обърна и хвърли инструментите, които паднаха със звън.

— По дяволите, за какъв ме мислиш, Дан? Той представа си няма, че аз съм му баща. Не искам да настройвам момчето против теб, нито да го карам да избира между нас двамата. Тя само го доведе на пазара, за да мога да го видя за малко, да поговорим, да се запознаем.

— Каза ми, че си му дал захарни пръчки, а на другия ден ми показа китовия зъб, който си бил гравирал за него.

— Да, аз му го дадох, не отричам, но ако беше на мое място, щеше ли да се въздържиш и да не направиш същото?

Очите им се срещнаха, изразът на Рай беше отбранителен, а на Дан — гневен. Обаче го прониза остро чувство за вина. Представи си как самият той би се почувствал, ако го отстранят от момчето. Но Дан продължи твърдо:

— Откакто Джош се е родил, аз съм този, който го е гледал. Аз бях с Лора в деня на раждането му, а ти беше далече, в морето, за което тя беше против. Аз бях с него на кръщаването му и когато се разболя за първи път, а тя имаше нужда от морална подкрепа и някой да поговори с нея, да разсее страховете й. След като се оженихме, и аз на свой ред го разнасях по цяла нощ, когато имаше магарешка кашлица, никнеха му зъби, боляха го ушите… и хиляди други неща, които карат бебетата да плачат! Бях с него на първия му рожден ден и всеки друг след него, а тебе те нямаше, ловеше китове! — Дан се извърна. — И никога не съм го обичал по-малко, задето е твой син. Може би го обичах още повече заради това, исках да компенсирам факта, че те е… загубил.

Рай хвърли ядосан поглед към раменете на Дан.

— И какво искаш сега? Моята благодарност, така ли? Добре, имаш я, но нямаш правото да ми забраняваш да го виждам.

Дан отново гневно се извърна:

— И нея покрай него?

Погледите им се кръстосаха като шпаги от двете страни на полуготовата бъчва и внезапно Рай пак се захванах работата си. Обърна бъчвата, за да я застегне с обръч от другата страна.

— Казах ти, че очаквам да се бориш за нея, а ти не очакваш ли същото от мен? Радвай се, че не съм дошъл да си поискам леглото, в което спиш с нея — и то ми принадлежи, и ти много добре го знаеш.

Жестоката стрела се заби точно и Дан отвърна веднага.

— Май че само за това я искаш, като съдя по спомените си.

— По дяволите, приятел, ти прекали! — изрева Рай Далтън, стисна юмруци и пристъпи заплашително напред, длетото все още беше в дясната му ръка.

— Така ли? Да не ме мислиш за толкова заблуден, че да не разбирам какво правехте двамата заедно, когато ти се измъкваше? Тогава бяхме на шестнайсет. Да не мислиш, че не страдах, когато тя се влачеше след теб, все едно не съществувам, а аз я желаех толкова много? Но ако си мислиш, че ще я оставя да го прави пак, горчиво се лъжеш, Далтън. Сега тя е моя, платих твърде скъпо, докато чаках, за да я имам само за себе си.

Рай се изпълни с гняв и смущение, защото като всички крадци на целувки не предполагаше, че други са се досещали.

— Обичам я — каза недвусмислено.

— Ти я напусна.

— Но се върнах. Защо не я оставим да направи своя избор?

— Аз съм нейният законен избор и смятам да направя, каквото трябва, за да прекратя тези срещи.

Рай с леден вид взе теслата и започна да подравнява неравните краища на дъгите.

— Имаш право да опиташ — призна той. — Успех.

Като не постигна нищо повече. Дан се предаде, сразен от това, че Рай не отрича нищо и води почтена борба, а най-вече от страх, че съперникът му може да го победи. Той се завъртя на пети, гневно изскочи през вратата и профуча покрай Джоузия, който се бе отпуснал лениво на обърнатото буре пред работилницата.

Когато Джоузия влезе пак вътре, свари Рай да върти теслата, изпълнен с жажда за мъст. Нямаше и следа от леденото му спокойствие. Старецът пушеше лулата си и го гледаше безмълвен, защото смръщеното лице на Рай го предупреждаваше, че е готов да избухне.

Но това не бе нищо в сравнение с гнева, който се изля по-късно през деня, когато Езра Дж. Мерил се появи на двойната врата и неуверено пристъпи вътре.

— Добър ден, Джоузия. — По гласа му си личеше, че е нервен.

— Езра. — Побелелият бъчвар кимна. С присвити очи наблюдаваше как гостът се оглежда за Рай, който работеше в дъното на работилницата. — С какво мога да ти бъда полезен?

— Всъщност дойдох да видя Рай.

— Ами ето го там.

Езра прочисти гърлото си и тръгна към Рай, който спря да чука по дъното на бъчвата и погледна назад през рамо.

— Здравей, Езра. — Обърна се към него, все още с чука в ръка. — Искаш да ти направим нещо ли?

Езра пак се покашля.

— Н… не, всъщност не. Тук съм по служба. Нает съм от… ъ-ъ, Даниел Морган, за да го представлявам.

Ясно се видя как ръката на Рай стисна здраво дръжката на чука. Погледът на Езра нервно се стрелна надолу, после пак нагоре.

— Какво, по дяволите, е намислил?

— Ти ли си собственикът на къщата в края на улицата, наричана от всички Крукид Рекърд?

Рай погледна към баща си, после към адвоката. Веждите му се смръщиха.

— За бога, Езра, прекрасно знаеш, че къщата е моя. Всички на острова знаят, че е моя.

Лицето на Езра Мерил почервеня като зряла ябълка.

— Упълномощен съм от Даниел Морган да ви предложа седемстотин долара за покупка на къщата без мебелите, които са там от пет и повече години и които имате право да вземете.

В работилницата настъпи затишие пред буря.

— Какво! — изрева Рай и пристъпи към Езра Мерил, като търкаше чука в дланта си.

— Упълномощен съм да ви направя предложение…

— Къщата не се продава! — изръмжа Рай.

— Господин Морган ми нареди да…

— Върни се и кажи на Дан Морган, че къщата ми не се продава, нито пък жена ми! — Рай гневно тръгна към отстъпващия Езра, който бе стиснал устни и премигваше уплашено.

— Вие… аз… да кажа ли… на господин Морган, че отхвърляте предложението му?

Таванът леко се разтресе, когато Рай Далтън притисна разтреперания адвокат до вратата и заговори, като подчертаваше всяка дума с лек удар на чука по гърдите на Мерил.

— Кажи на Дан Морган, че проклетата къща не се продава и докато дишам, това няма да го бъде. Ясно ли е?

Рай видя как адвокатът побягна по улицата, като придържаше шапката върху оплешивяващата си глава. Той така здраво стисна твърдата дървена дръжка на чука, че пръстите му само дето не се забиха в нея. Джоузия пушеше лулата си. Шип се оттегли под масичката с инструментите, нададе кратък вой, положи глава на лапите си и внимателно загледа стопанина си.

 

 

Лора никога не бе виждала Дан по-ядосан, отколкото вечерта след сблъсъка с Рай. Той изчака Джош да си легне и каза без предисловия:

— Целият град говори, че най-безсрамно се срещаш с Рай на площада.

— Да се срещам? Едва ли бих нарекла размяната на поздрави среща.

— Днес се видях с него и той не отрече нищо.

— Видял си го — къде?

— В работилницата. Трябваше да потисна гордостта си и да отида там, за да настоявам той да спре да ухажва жена ми пред любопитните погледи на целия град и да ме прави на глупак.

Тя се изчерви и се извърна.

— Дан, преувеличаваш — излъга и докато произнасяше тези думи, скритата банела сякаш прогаряше кожата й.

— Така ли? — каза рязко той.

— Да, разбира се. Ние с Джош говорихме с него, докато пазарувахме, но нищо повече… уверявам те. — Тя го погледна умоляващо и гласът й се смекчи още повече. — Джош е негов син. Как мога да не…

— Престани да лъжеш! — извика Дан. — И престани да се криеш зад момчето. Няма да ти позволя, чуваш ли? Не го превръщайте в залог, докато се държите скандално пред всички.

— Скандално? Кой казва, че е скандално — не съм направила нищо нередно!

Отчаяно искаше да й вярва, но съмненията го изгаряха и се подсилваха от нещата, които подозираше за миналото им.

— Вършиш нередни неща с него от… — Той обвинително присви очи към нея. — Откога, Лора? — Гласът му стана мазен. — Кога започна с Рай? Когато беше на петнайсет? На шестнайсет? Или още по-рано?

На лицето й не остана капчица кръв и тя не знаеше какво да му отговори, можеше само да стои, очевидно виновна затова, за което я обвиняваше. Беше поразена, че през всичките тези години е знаел, а не е казал нито дума.

— Недей — едва се примоли тя.

— Недей? — повтори той натъртено. — Да не ти припомням времето, когато ти зарязваше твоя… твоята сянка, като си мислеше, че той не вижда петната от боровинки по гърба ти, когато се връщаше от хълма, а устата ти още подпухнала, бузите ти издрани до кръв от брадата му, преди да се научи да се бръсне.

Тя обърна гръб и сведе глава.

— Съжалявам, че си разбрал. Никога не сме искали да те нараним, но това сега няма нищо общо.

— Нима? — Дан я сграбчи за ръката и я принуди да се обърне с лице към него. — Тогава защо се извръщаш, изчервяваш ли се? Какво се случи между вас в градината вечерта на празненството у Старбък? Защо изчезна безследно за толкова дълго? Защо не отговори, когато те повиках? И как мислиш, се почувствах, когато се върнах вътре и видях, че още те няма?

— Нищо не се случи… нищо! Защо ми нямаш доверие?

— Доверие? Когато хората ми се присмиват зад гърба по улиците!

— Съжалявам, Дан, ние… аз… — Тя се задави и спря.

Рай погледна гневно към измъченото й лице и я видя как преглъща и с усилие потиска плача си.

— Да, скъпа жено, ние… ти… какво?

— Не помислих как изглеждаме заедно отстрани. Повече… повече няма да се срещам с него, обещавам.

Дан веднага съжали, че я беше дръпнал така грубо. Никога преди не бе я докосвал без нежност и не бе предизвиквал страх в очите й. Той изтри образа на Рай Далтън от съзнанието си и притисна плътно Лора до гърдите си, но почувства, че я губи дори когато му се кълнеше във вярност. Сгуши лице във врата й и го прониза тръпка. Все пак Джош беше неин и на Рай и Дан се почувства виновен, че отказва на Рай бащинството му.

— О, Господи, защо трябваше да се връща? — каза дрезгаво Дан и прегърна Лора толкова силно, че щеше да й счупи костите.

— Какво говориш, Дан? — извика тя и се опита да се измъкне от ръцете му. — Той… той ти беше приятел и ти го обичаше. Как можа да кажеш такова нещо? Да не искаш да кажеш, че предпочиташ да е мъртъв?

— Не че предпочитам да е мъртъв, Лора… не мъртъв. — С ужасено изражение Дан седна тежко и покри лице с ръцете си. — О, Господи — простена той отчаяно и поклати глава.

Лора го гледаше и също страдаше. Тя разбра сблъсъка на чувства, който правеше Дан съвсем друг човек и го караше да се мрази. Същият сблъсък бушуваше и у нея понякога, защото тя обичаше и двамата, всеки по различен начин, но достатъчно, за да не иска да ги нарани.

— Дан — каза тъжно и сложи ръце на раменете му, — и аз съм много объркана. — В очите й блестяха неизплаканите сълзи. Той вдигна изстрадалото си лице към нея. Не искаше да чуе на глас за чувствата й, но тя продължи, като отиде до другия край на стаята и се обърна с лице към него, а в думите й вече се прокрадваше умора.

— Ще те излъжа, ако кажа, че не изпитвам нищо към него. Всичко между мен и Рай започна още в детството. Не мога да го изтрия или да се преструвам, че не е било. Всичко, което мога да направя, е да подредя всичко това в себе си и да се опитам да взема най-правилното решение за… и за четиримата.

Тези думи можеха да излязат и от неговата уста — всичко между Дан и Рай бе започнало в детството, но продължението само допълваше неговото нещастие.

Когато най-накрая го му изречено с думи, осъзна, че положението му като съпруг на Лора е в най-добрия случай несигурно, защото дори седемстотин долара и нотариален акт за къщата не означаваха задължително и притежание на нейното сърце.

Дан я наблюдаваше през тъмната стая. Бе сплела здраво ръце и обърканите чувства бяха превърнали лицето й в маска. Той не успя да погледне истината в очите, тръгна към вратата, дръпна палтото си от закачалката и го облече.

— Излизам за малко.

Вратата се тръшна рязко и настъпи такава празнота, че Лора се почувства като удавник в нея. Трябваха й няколко минути, за да осъзнае, че всъщност той беше излязъл, защото Дан никога не излизаше вечер, освен за да заведе Джош на разходка или да посети родителите си. Но тази вечер беше различно. Тази вечер Дан бягаше.

Нямаше го два часа. Лора го чакаше да се върне. Когато влезе, внезапно се спря.

— Още ли не си легнала? — възкликна изненадан и искрица надежда повдигна веждите му.

— Нуждая се от помощта ти за корсета — обясни му тя.

Надеждата се изпари. Той се обърна и окачи палтото си на закачалката, но ръката му остана там няколко секунди, като че ли се опитваше да се овладее.

Накрая се обърна, но още стоеше до вратата.

— Съжалявам, че… че те забавих.

— Дан, къде беше? — лицето й беше сериозно.

Той я погледа отнесено и гласът му долетя тих и наранен:

— Има ли значение?

Очите й се замъглиха от болка.

— Разбира се, че има. Никога не си излизал преди така. Не… не ядосан.

Той издърпа надолу краищата на жилетката си и отиде до средата на стаята.

— Наистина съм ядосан — каза без видима изява на това състояние. — Или предпочиташ да си бях останал вкъщи да се ядосвам?

— О, Дан, не може ли просто… — Но не знаеше как да довърши. Просто какво? Просто да си легнем и да забравим? Да се преструваме, че всичко е както преди? Че Рай не съществува?

Докато се гледаха, и двамата разбраха защо думите й останаха недовършени: не можеха да се преструват.

Рай стоеше между тях по всяко време на деня и нощта.

Дан въздъхна уморено.

— Ела — каза той. — Късно е. Ще ти помогна да се съблечеш и двамата ще се опитаме да поспим.

Той отиде с приведени рамене до Лора, хвана я за лакътя и я поведе към пристроената им стая.

До леглото тя обърна гръб към Дан, но когато той пристъпи зад нея, усети мирис на бренди в дъха му. Но Дан не пиеше! Обзе я чувство за вина, докато той разкопчаваше редицата от кукички на гърба й. Когато се освободи от роклята, тя пристъпи встрани и зачака. Последва дълга напрегната пауза, през която не се случи нищо, но тя знаеше, че очите му бяха върху голия й гръб. Накрая той развърза корсета и го свали, но когато тя се наведе напред, за да излезе от кръга твърда китова кост, се блъсна в него и разбра, че той не се беше помръднал. Тя се изправи и ръцете му бързо обвиха ребрата й, дръпнаха я рязко назад и я притиснаха собственически. Твърдата му уста се прилепи отстрани на шията й и езикът му остави по кожата й дъх на бренди.

— О, Лора, не ме напускай — примоли се той, ръцете му плътно притиснаха гърдите й и я притеглиха силно в прегръдката му.

През единствената преграда на бельото си тя почувства възбудата му. Дъхът му я караше да се отдръпне, но не го направи. Тя покри ръцете му със своите и главата й се отметна към неговото рамо.

— Няма да те напусна, Дан. Тук съм.

Той прокара ръце отпред по тялото й, покри плътно женствения й хълм и почти я повдигна от пода.

— Лора, обичам те… винаги съм се те обичал… никога няма да разбереш колко много… имам нужда от теб… не ме напускай…

Риданието му продължи безкрайно дълго, отчаяните, молещи слова трябваше да я възбудят, но те само я изпълниха със съжаление. Той разкопча колана й и плъзна ръка по голия й корем, а тя се мъчеше да накара тялото си да реагира. Но беше съвсем безчувствена и подскочи, когато той я докосна интимно. Каза си, че трябва да го насърчи, но когато я обърна към себе си и я целуна, вкусът на бренди я отврати.

— Докосни ме — молеше я той и тя го направи, но само за да си припомни за тялото на Рай. Мисълта веднага я изпълни с чувство за вина и тя вложи повече, отколкото чувстваше, в целувките и прегръдките си. Но мисълта за Рай предизвика и първото леко трепване между краката й и тя продължи да мисли за него, за да й бъде по-лесно, когато Дан си свали дрехите, духна свещта и я повали долу. Докато тялото му се движеше върху нейното, тя си мислеше за портокаловите парченца — сладки, ярки и сочни — изчезващи зад усмихнатите устни на Рай и оставящи гъсти капчици по тях. Представи си езика на Рай, който облизва капчиците, въпреки че в устата й бе езикът на Дан. Накрая бе готова да го приеме и бедрата му се движиха върху нейните известно време, преди да нахлуе силно и да се разтресе. Той свърши, когато тя едва бе започнала.

Докато тялото на Дан тежеше върху нейното, Лора си спомни навеса за лодки на стария Хардести, всичките срещи с Рай. Доплака й се. О, Рай, Рай, как искам ти да си до мен сега…

Но когато Дан заспа, Лора се изпълни със срам от двуличието си — да мисли за един мъж, за да се възбужда, когато е с друг.