Лавърл Спенсър
Два пъти обичана (7)

Седма глава

Същите спомени измъчваха сега и Рай Далтън в бъчварската работилница на Уотър Стрийт. Лора рядко отсъстваше от мислите му. След срещата им в овощната градина той се хвърли в работата с усърдие, което надминаваше физическите му възможности, и така изминаха две седмици; после три, а той нямаше вест от нея.

Но тя беше пред очите му, докато режеше с триона или се привеждаше над инструментите, или пък затягаше хаспела около непокорните дъги на някое буре, за да ги намести. Тя беше там пред него, кимаше, извиваше снага. В линиите на дървото той виждаше нейните черти, представяше си очертанието на гърдите й, докато деликатно прокарваше пръсти по извивката на дъгите. Когато навиваше въжетата на хаспела около разтворените дъги, за да ги притисне плътно с обръча, пред очите му изникваше кръстът й, здраво пристегнат от корсета, но знаеше, че всеки ден Дан й помагаше за това.

И тези представи го възпираха да не захвърли хаспела и да не се втурне нагоре по хълма, за да си я вземе. Но тя го бе помолила за време и въпреки че не знаеше колко ли време ще й е необходимо, щеше да изпълни молбата й с надеждата, че накрая решението й ще е в негова полза.

Все пак Рай беше донякъде доволен, че е отново вкъщи и се труди здраво редом с баща си, отдаден на работата сред сладко ухаещите стени на работилницата, в която бе израснал.

През мъгливите дни огънят изпускаше ароматни искри от огнището, засипвано неспирно със стърготини. Когато Джоузия завършеше някое кедрово ведро, той събираше стърготините, за да ги сипва после в огъня и те осигуряваха постоянното благоухание, което се носеше във въздуха като тамян и се примесваше с дима от лулата.

През слънчевите дни широките двойни врати бяха широко отворени към улицата и влажният люляков мирис се стелеше и подсилваше сухия мирис на дърво. Отвън постоянно минаваха хора, някои се отбиваха набързо за поздрав и за да приветстват Рай по случай завръщането. Всички знаеха за странния му случай, но никой не намекваше нищо по въпроса. Всички само чакаха да видят какво ще стане.

Старецът също не задаваше въпроси, но бе достатъчно проницателен, за да забележи нарастващото безпокойство, което правеше Рай сприхав и разсеян. Търпението не беше негова добродетел и старецът се чудеше кога ли ще последва експлозията.

Беше началото на юни, небето бе искрящо синьо, без нито едно облаче, слънцето грееше топло. Старецът спря за сутрешната почивка и се затътри към отворената врата да изпуши лулата си и да си изпъне гърба.

— Това момче много се забави с обръчите — каза Джоузия с провлечения говор, характерен за Нова Англия. Ставаше дума за племенника Чад Далтън, последния му чирак, който бе отишъл до ковачницата за няколко обръча. Но сега, когато Рай се бе върнал, момчето от време на време кръшкаше, възползвайки се от доброто настроение на чичо си Джоузия.

Рай дори не вдигна поглед, което почти не изненада Джоузия. Синът му стоеше над острието на шестфутово ренде за фуги и го прекарваше по ръба на една дъга. Действието изискваше точна преценка, стабилна ръка и да не изпускаш работата от очи, за да станат ръбовете еднакви. Не, Джоузия не се разтревожи, че Рай не вдигна поглед; разтревожи го, че той, изглежда, изобщо не бе го чул.

— Казах, че момчето много се забави с обръчите! — повтори по-високо.

Чак тогава ръцете на Рай спряха и той намръщено погледна нагоре.

— Чух те, старче, или ти нещо оглушаваш?

— Нищо ми няма на ушите. Само дето не обичам да си говоря сам.

— Момчето сигурно търкаля обръчите обратно от ковачницата на Гордън — нали знаеш какво е, като дадеш на момчетата обръч. — Рай пак се захвана с рендосването.

— И да не забравиш да го изпратиш за пресни портокали от пазара — току-що ги докараха от Сицилия.

— Докато се върне, портокалите ще се скапят от обедното слънце.

Чак тук Джоузия чуваше виковете на продавачите от площада на главната улица, където ежедневният пазар беше вече в разгара си.

— Иди сам да си вземеш. Добре ще ти се отрази, ако се махнеш за малко оттук и се поразходиш.

Все още с гръб към работилницата, Джоузия пушеше лулата си и гледаше минаващите жени с кошници в ръцете.

— Малко ме въртят колената днес — не мога да си представя защо ревматизмът ми се обажда, в такъв ясен ден. — Той огледа чистото синьо небе. — Май се задава лошо време.

Зад него Рай измерваше дължината на извитото дърво с уреда за дъги. Без да обръща внимание на стареца, той огледа работата си критично, хареса я и взе една готова дъга, за да ги сравни. Двете идеално прилягаха, той ги остави върху купа с готовите дъги и взе ново грубо отрязано дърво, за да обработи ръбовете му.

На вратата Джоузия мушна пръсти отзад под ризата си, изпъна се на пети и вдигна очи към синевата на небето:

— Да бе! Как ли не съм тръгнал за пресни портокали сега. — Зад него се чу силно издрънчаване, когато Рай хвърли долу дъската. Джоузия се усмихна на себе си.

— Добре, като искаш аз да отида до проклетия пазар за твоите портокали, защо не кажеш направо?

Сега Джоузия обърна присвити очи към сина си.

— Станал си малко докачлив напоследък, а?

Рай не му обърна внимание, изтрополи през работилницата и профуча покрай стареца, а всяка негова стъпка издаваше раздразнение.

— Май ти имаш нужда да се поразходиш малко, не аз.

— Отивам! Отивам! — изръмжа Рай.

Когато се потътри нагоре по улицата, Джоузия пак се усмихна, пуфна с лулата си и промърмори:

— А, явно съвсем си се побъркал, момче, и мен ще ме подлудиш.

Рай Далтън представляваше интересна гледка, докато се движеше бързо по калдъръмената улица в прилепналите си светлокафяви панталони и риза с паднали рамене от бял памук с широки ръкави, набрани над китките. Разтворената яка откриваше голям триъгълник гола кожа под разреза без кончета и на тъмната плът искряха груби златисти косми. Около врата му по моряшки бе вързано червено шалче, навик, придобит от кораба, който беше удобен, защото шалчето вършеше работа за попиване на слепоочията, когато се потеше в бъчварницата.

Беше топла утрин, изпълнена с пронизителните крясъци на чайките и трополенето на колела по улиците. Рай подскочи покрай ритлата на една преминаваща покрита каруца и се приземи на новия калдъръмен тротоар. Вятърът разроши изрусялата от слънцето коса и изду ръкавите му, докато крачеше с широки стъпки и ядосано към Пазарния площад.

Фермери продаваха свежи цветя и масло от каруци с големи колела. Рибари предлагаха прясна треска, херинга и стриди, месарите държаха прясното месо под тежки мокри платнища на конски платформи. На единия край на площада аукционери предлагаха на търг мебели и предмети за дома.

Рай огледа продавачите и забеляза ярките краски на цитрусовите плодове — различни видове лимони, портокали, натрупани в пирамиди на каруците, изкусителна многоцветна гледка. Ароматът им бе божествен и плодовете бяха безценни, защото можеха да се намерят само през този сезон.

Рай слезе с широка крачка от тротоара и взе един портокал с блестяща кора. Устата му се напълни със слюнка и той неохотно призна, че старецът беше прав — плодът бе чудесен, а и приятно беше да излезеш на чист въздух сред оживения пазар. Гласовете постоянно се смесваха, острата насечена реч на аукционера, ленивите викове на продавачите и мелодичното жужене на купувачите, разменящи си шеги. А над всичко това чайките заявяваха своите претенции за остатъци от риба, трохи хляб и всичко друго, което можеха да ометат.

Рай стисна портокала, избра още един и го сложи под носа си, за да вдъхне острия зрял аромат, като си каза, че ще бъде вече по-мек със стареца: Джоузия не бе виновен, че Рай е изпаднал в това дяволско затруднение. Старецът беше повече от търпелив с него през последните няколко седмици, когато Рай избухваше или мълчаливо се въсеше. Като взе това решение, той се усмихна и заизбира плодове от купа. Беше си заделил три прекрасни портокала, когато до лакътя му се чу мъркащ глас.

— А, господин Далтън, вие ли пазарувате днес?

— Госпожице Хъси… добро утро — обърна се той към гласа. Тя погледна нагоре към него изпод периферията на лавандуловата си шапчица и му се усмихна леко.

— Да, на стареца му се дояли портокали и си мисли, че още съм чираче по къси панталонки — Той се разсмя добродушно.

Тя също се разсмя и започна да избира портокали за себе си.

— И майка ми ме изпрати да купя.

— Трябва да призная, че са много съблазнителни. Нямам търпение да си обеля един. — Той се ухили закачливо и й хвърли кос поглед. — Разбира се, не трябва да казвате това на стареца, защото ще започне да ме праща тука всяка сутрин като слугинче.

— Ако имахте жена, господин Далтън, нямаше да се тревожите за ходенето до пазара за портокали.

— Аз си имам жена, госпожице Хъси, но явно нямам много полза от това.

Каза го механично и веднага съжали, защото предизвика много неудобно изчервяване по страните на Дилейни Хъси и я видя, че не знае какво да каже. Тя изведнъж стана много усърдна в избора на портокали и не го поглеждаше в очите. Той леко докосна ръката й.

— Извинете ме, госпожице Хъси. Пет години в морето и човек забравя добрите маниери. Накарах ви да се чувствате неудобно. Беше много необмислено от моя страна да кажа това.

— Но е вярно, въпреки всичко. Целият град се чуди как смята да постъпи тя в този случай, но да живее там горе, във вашата къща, с най-добрия ви приятел… — Тя изведнъж заекна и спря, а очите и се разшириха от изненада и се впериха в жената и момчето, които се появиха изведнъж от другата страна на сергията.

Рай забеляза Лора секунда по-късно и веднага отдръпна ръката си от Дилейни Хъси. До нейната прекалена натруфеност Лора бе като видение на женствена чистота, както беше застанала на слънцето под периферията на чаровната жълта шапчица, наклонена над лицето и вързана с голяма атлазена панделка под едното ухо. Роклята й бе плътно прилепнала в кръста, но днес тя не носеше кринолин под нея, а и не можеше да се разбере дали е с корсет — беше прекалено стройна, за да се определи от пръв поглед.

Тя здраво стискаше ръката на момчето. Щом видя Лора, Рай забрави всичко наоколо, освен радостта, че я вижда. Изведнъж се сети за присъствието на другата жена, отстъпи назад, за да я представи, но преди да успее, Лора се усмихна и каза:

— Здравейте, госпожице Хъси. Приятно ми е да се видим пак.

Как ли пък не! — си помисли, сияйно усмихната насреща й. Много добре бе забелязала, че Рай беше докоснал ръката на Дилейни.

— Здравейте — отвърна кратко Дилейни с кисел вид.

— Здравей, Рай — каза тогава Лора и вдигна периферията на шапката си към него с надеждата Дилейни Хъси да не е разбрала, че сърцето й бе заседнало в гърлото, когато го видя, красив и прекрасен като трите портокала, които държеше в широко отворената си длан. Слънцето правеше още по-сини сините му очи и докосваше голата кожа на гърдите му, като я позлатяваше на фона на бялата риза.

— Здравей, Лора — успя да каже той, като съвсем забрави портокалите и Дилейни Хъси, когато погледна към лицето, което го преследваше в мислите му ден и нощ.

Лицето на Лора ясно издаваше чувствата й, усмивката изведнъж изчезна от розовите й устни и те леко се разтвориха. Очите й отказаха да се подчинят на заповедта за предпазливост и се впиха в неговите, после в бронзовите му гърди и пак нагоре. Тя така силно стисна ръката на Джош, че той се изви, викна и се отскубна от нея.

Рай се подсети за присъствието на момчето и се усмихна надолу към него.

— Здравей, Джош.

— Ти си човекът със смешното име.

— Да, а помниш ли го?

— Рай.

— Точно така. И следващия път, когато се срещнем, ще очаквам да ме поздравиш, както подобава.

Пак обърна очи към Лора, тя не се въздържа и мило го попита:

— Вие двамата портокали ли си купувате?

Рай пламна, но не му пролича много, защото лицето му имаше цвета на медна монета, по-тъмно, отколкото го помнеше Лора, преди да замине.

— А, не… ами, искам да кажа, да, купувам портокали за Джоузия.

— И аз излязох да купя портокали за майка ми — намеси се госпожица Хъси с притеснен вид.

— А ние купуваме портокали за татко — пропя невинно Джош.

При тези думи Рай спря да се усмихва, отрезвен, и погледна изпитателно Лора.

Дилейни Хъси забеляза разменените погледи, но упорито стоеше до Рай.

— А какво ще кажете, ако всички сега изядем един — аз черпя — предложи Рай, неспособен да измисли друг начин да намали напрежението.

— Ммм… обичам портокали! — възкликна Джош с нетърпеливо светнали очи.

— Тогава кой да бъде?

На Лора й стана ясно, за миг Рай се зарази от нетърпението на Джош. Тя гледаше пухкавите ръчички, които опипваха всеки портокал, като че ли имаше значение кой точно ще изберат. И ето че първата случайна среща под яркото юнско слънце на шумния Пазарен площад внезапно събра в себе си цялата радост на бащинството, което Рай беше пропуснал. Лора нямаше сърце да му откаже тази малка радост. Очите му светнаха от щастие, когато Джош най-накрая взе един портокал и го сложи в голямата длан на Рай, като каза: „Ето!“, като че бе решил някаква голяма важна задача.

Рай се засмя, ликуващ и красив. Той завладя сърцето на Лора, докато тя гледаше как дългите му тъмни пръсти разкъсаха кората на портокала, за да го поднесат на сина им.

Дилейни Хъси се почувства съвсем излишна на тази малка семейна сцена и реши, че е време да си тръгне. Сбогува се ведро с Рай, а на Лора отправи съвсем леко и доста невъзпитано кимване.

Когато вече не можеше да ги чуе, Рай потърси погледа на Лора.

— Все си мислех кога ли ще те видя пак — каза той с ясното съзнание, че не само това иска да й каже, и едва потисна желанието да я докосне.

— Идвам на пазар всяка сутрин — каза тя.

— Всяка сутрин? — повтори той и се прокле, че бе пропилял толкова възможности.

— Хей, Рай, побързай! — настоя Джош, като видя, че беленето изведнъж се забави, докато Лора и Рай се наслаждаваха на възможността да се гледат в очите.

— Ай-ай! — възкликна по моряшки Рай и откъсна очи от Лора, за да си довърши работата. Подаде половината портокал на Джош и започна да дели останалата част, като пак се загледа в нея.

Тя попиваше всяко сръчно движение на пръстите му, квадратните нокти, които разделяха деликатните парченца толкова умело, че нито капка от сока не пръсна. Ръцете, ръцете, помисли си тя, ръцете не може да се забравят.

Точно тогава ръката му се протегна към нея и й предложи сочно късче от плода. Тя го погледна. Няма нищо, помисли си тя, само парченце портокал, но тогава защо сърцето й предаваше съобщение по вените, че тя отговаря на някакво неизказано предизвикателство, щом със затаен дъх поема предложеното й от Рай?

Без да отделя очи от нейните, той поднесе парченце портокал към устните си. Отвори ги бавно, пое зрелия, ароматен плод и когато го захапа, в топлия летен въздух пръснаха гъсти капчици портокалов сок.

Като хипнотизирана тя му отвърна — пое своето парченце и заедно със сладостта му вкуси и старите спомени. Всичките й сетива се отвориха за въздействието на мъжа пред нея.

На свой ред той изяде второ парченце и този път по брадата му се спусна тънка сладка струйка, която очите й проследиха.

Внезапно Рай се разсмя и развали магията, след него и Лора се разсмя, а той развърза червеното шалче и си избърса брадата, после го подаде и на нея.

То миришеше на сол и на кедър, на него. Тя обърса устните си с шалчето. Той обели друг портокал за Джош, който бе прекалено зает, за да забележи размяната на погледи между майка му и високия бъчвар.

— Значи идваш на пазар всяка сутрин? — попита Рай.

— Е, почти. Идваме за мляко с Джош.

— И аз го нося — заяви гордо Джош, като избърса с опакото на ръката си изцапаните си с портокалов сок устни и ги накара и двамата да се засмеят.

Сърцето на Рай сладко натежа. Личеше му, че досега не е бил баща на това дете, дори не знаеше дали за едно четиригодишно момченце е страхотно постижение да занесе невредим до вкъщи съд с мляко. Но започваше бързо да се учи след първите споделени преживявания с момчето.

— Така ли! — възкликна той и се наведе да провери мускулите на Джош. — Разбирам защо. Имаш здрави мускули на ръцете. Трябва да си вдигал капани или да си дърпал въжета.

Джош весело се засмя:

— Още съм малък за това, но когато порасна като татко, ще стана китоловец.

Рай хвърли бърз поглед към Лора, после го сведе пак към сина си.

— Китоловците се чувстват много самотни там, на големите кораби, Джош, и понякога им липсват забавления, като ги няма толкова време. Може би е по-добре да станеш чиновник… като татко си.

— Не, не ми харесва в кантората. Там е тъмно и вълните не се чуват добре. — После по чисто детска прищявка Джош замълча за малко и смени темата. — Мамо, искам да чуя аукционера. Може ли да отида да го послушам? — Той присви очи и погледна нагоре към нея.

Тя усети как Рай внезапно обърна умоляващи очи към нея, усети и сърцето си, което заби двойно по-бързо, и разбра, че би било по-безопасно да държи Джош до себе си, но отговори, както й подсказа сърцето. Какво толкова можеше да се случи тук, на пазарния площад?

— Добре, но не мърдай оттам, докато не дойда да те взема, и не ходи никъде другаде.

— Ай-ай! — отвърна той в стила на Рай и се втурна към долната част на площада.

Рай проследи с поглед момчето и каза меко:

— Много е сладък.

— Да… да, наистина.

Сега бяха сами, но се колебаеха да се погледнат и да си проговорят. Лора се престори, че е заета с портокалите, и започна да ги проверява и да си избира, после да ги слага в торбата с шнур. Докато ръката й се движеше от плод на плод, ръката на Рай правеше същото до нея. Той хвана един, взе го, после хвана друг и ръката му застина. Мина доста време, без никой от тях да помръдне, след това Лора вдигна очи и видя неговите да я поглъщат, да я изпиват докрай сега, докато нищо не можеха да направят, когато Дилейни и Джош бяха наблизо.

Погледът му се плъзна към изскочилите изпод ръба на шапката къдрици, после към устните й, леко открехнати, към кафявите й очи, които не можеха да се откъснат от неговите.

— Господи, така ми липсваше — въздъхна той.

Устните й още малко се разтвориха и тя заекна:

— Не… не говори така, Рай.

— Истина е.

— Но по-добре да остане неизречена.

— А сега ще се чувствам още по-нещастен, като си мисля и за момчето.

Тази мисъл я натъжаваше не по-малко от него. Тя съвсем ясно прочете копнежа във всеки негов поглед към Джош, във всяка дума, която размениха, в малкия незначителен подарък — обеления портокал: пръв бащин дар към сина.

— Съжалявам, Рай.

— Той мечтае да направи същите грешки, които направих аз.

— Той си има добър ба… наставник да го направлява.

— Да, има си, от това още повече ме боли.

— Рай, моля те, недей. Само утежняваш нещата.

Той погледна за миг към тухлената постройка от другата страна на площада, в която в този момент Дан Морган работеше зад писалището си.

— Говори ли вече с него? Каза ли му… пита ли го…

Тя поклати глава и сведе поглед. Очертанията на портокалите изведнъж се размиха от сълзите.

— Не мога. Загубата на Джош сега ще го убие.

— А аз? Джош е мой син — не си ли се замисляла как се чувствам?

— Хиляди пъти съм си мислила как се чувстваш, Рай. — Тя вдигна измъчен поглед и той видя искрящите сълзи по миглите й. — Но ако можеш да ги видиш двамата заедно…

— Ами да! Виждам ги! Виждам ги в кошмарите си, точно така, както ги видях в деня, в който се върнах вкъщи. Но това не може да промени факта, че сега искам аз да съм му баща, въпреки че ще започна с четири години закъснение.

— Трябва да тръгвам, Рай. Доста дълго бяхме заедно. Дан със сигурност ще научи.

— Почакай! — Той посегна с голямата си длан да я задържи за жълтия ръкав. Докосването му предизвика тръпки по цялото й тяло. Той прочете реакцията в уплашените й кафяви очи и веднага отдръпна ръка. — Почакай — помоли я по-меко. — Ще се срещнеш ли с мен утре сутрин на пазара? Имам да ти давам… нещо, което направих за теб.

— Не мога да приемам дарове от теб. Дан ще ме разпитва.

— Няма да разбере нищо за този. Моля те.

Тя вдигна поглед и видя лицето му точно над нейното, изпълнено с болка и копнеж, и се зачуди дали не бе само въпрос на време да му се предаде — изцяло. Отстъпи една крачка назад, виновна от тази мисъл. Отдръпна се на безопасно разстояние, но не можа да отклони молбата му.

— По-добре да не се срещаме пак при портокалите.

Той хвърли търсещ поглед из многолюдния площад.

— Засади ли вече градината си?

— По-голямата част… не цялата.

— Трябват ли ти семена?

— Пащърнак.

— Ще се срещнем до сергията за цветя. Там продават и семена.

— Добре.

Очите им се срещнаха за последно.

— Няма да ме разочароваш пак, нали, любов моя?

Тя преглътна и не искаше нищо повече от това да обвие врата му с ръце и да го целуне точно тук, пък по дяволите целия площад.

— Не, няма да те разочаровам, Рай, но сега трябва да вървя. — Тя се обърна и сърцето й се изпълни с радост, каквато не познаваше от години, възторжената мъка да изживее отново първата си любов. Омаята от тайните срещи, от споделянето на малко интимност точно под носа на другите. Колко често се бяха осмелявали да правят такива неща през изминалите години. Да го правят отново беше опасно, но идеята съблазни Лора, защото я караше да се чувства по-жизнена, по-жива от времето, когато Рай Далтън го нямаше.

Не бе направила и три крачки, и след нея долетя гласът му.

— Доведи и момчето. Все още го познавам много малко.

 

 

Джоузия забеляза промяната в сина си, но не каза нищо, когато той влезе в работилницата, като си подхвърляше трите портокала и ги ловеше бързо един след друг, по-бързо, отколкото го правеше Джоузия.

— Ето, стар морски вълко. Вече няма да се боиш от скорбут. Момчето върна ли се?

— Аха, и пак излезе. Мисля, че се възползва от добрината ми, но аз имам меко сърце, както добре знаеш, та оставям всичките си помощници да се мотаят на слънце, а аз мухлясвам на сянка и върша цялата работа без никаква помощ. — Джоузия се закиска тихо.

— Имам поръчка за Чад като се върне, така че го хвани следващия път, щом се опита да пристъпи прага навън.

Когато Чад се върна, Джоузия се престори, че не му обръща внимание, а Рай измъкна едно пени от джоба си и нареди:

— Тичай до аптеката на Федерал Стрийт да ми купиш ментови пръчки, за колкото ти стигнат парите. Задръж една за себе си, но внимавай да не счупиш другите на връщане.

Бе обещал на Лора, че Дан няма да разбере за подаръка му, но не бе казал нищо за това, което щеше да донесе за Джош, и прекрасно знаеше, че Дан ще разбере за ментовите пръчки. След като не можеше да накара Лора да направи първата стъпка към раздялата с Дан, може би щеше да накара Дан да я направи.

Тази вечер Рай отвори моряшкия си сандък, а пред очите му още бяха Лора и момчето, застанали на слънцето на фона на ярките плодове и сергията с маргаритки, лилии и лалета. Бе така неочаквано да вдигне поглед и да я види там след всичките самотни дни на вглеждане в лицата по улиците.

Колко пъти през последните пет години бе виждал това лице пред себе си, както го видя днес, с големите искрящи очи, нежните устни, примамливо разтворени, и с израза, който показваше, че тя още чувства същото.

Образът на Лора бе с него през първите самотни дни на пътуването, когато вината, че я остави, още му тежеше на душата. Той го придружаваше в безкрайните часове, в които слушаше бурните вълни да достигат носа на Масачузетс, да обливат колената на дървената фигура отпред — единствената жена, която пътуваше с тях. Той беше причината за ликуването му в миговете, когато изтегляха някой кит на кораба, и Рай сядаше на квартердека и подостряше лопатите за рязане, а друг моряк отделяше китовата мас. Благоуханието на Лора го крепеше, когато сглобяваше бурета сред убийствената смрад на полуразложена китова мас, идваща от кипящия казан за претопяване на палубата, който произвеждаше различни продукти от маста. Лора беше в молитвите, които шепнеха устните му по време на изпълнените с ужас дни при нос Хорн, когато бе сигурен, че няма да я направи богата съпруга, а бедна вдовица.

И през онези трескави дни на едра шарка, когато сетивата му бяха замъглени, Лора се появяваше в бълнуванията му и му даваше сила да се бори за живот.

Сега, когато извади от моряшкия сандък плоското парче гравирана китова кост, той си спомни как представата за лицето и тялото на Лора бе ръководила ръката му, докато запълваше най-тежките часове, онези разбиващи нервите моменти, най-мъчителни за всички, пътували някога с платноход — и за капитани, и за палубни работници; часовете на униние.

Унинието, когато непостоянният вятър отказваше да ги дари с устрема си и оставяше кораба да се люлее на място в безмилостно безветреното море. Унинието, когато носталгията по дома се превръщаше в агония. Унинието, когато пропилените дни само удължаваха пътуването, без да носят никаква печалба, и предизвикваха чувство на пълна безпомощност, избиваща в злобни сбивания на борда.

Той споделяше унинието с другите моряци, които се бореха с изтощението чрез единственото възможно развлечение — резбата върху кост. Когато за първи път взе нож, за да резбова китовата кост, Рай бе несръчен и нетърпелив. Първите му изработки бяха груби и едва ли си заслужаваше да ги пази, затова той ги изхвърли през борда. Но упорстваше и с помощта на другите скоро направи гладък клин за разделяне на нишките на въжетата, после и бастун. После опита и с кутия за бижута и когато тя се получи, гладко полирана, с дълбока и чиста резба, мъжете започнаха да го подкачат да направи и банели за корсет, защото знаеха, че е оставил съпруга на брега.

Банелата беше трийсетинасантиметрова пръчка от кост с дебелината на нокът, която можеше да се пъхне в улейче на предницата на женски корсаж както летвата в платното. Тя служеше за повдигане, беше строго лична и трябваше да напомня на жената, която я носи, че е длъжна да запази верността си към съпруга моряк, докато се върне.

Въпреки закачките никой резбар не бе изрязвал така внимателно нещо, както той изряза банелата, защото накрая тя се превърна в отдушник на самотата му и надежда за края на пътуването.

Когато Рай завърши банелата за Лора, тя бе по-гладка от всичко, което бе правил преди. Той полира набраздената повърхност със силициев карбид и тя стана атлазена като самата гръд на Лора. Изряза на нея заплетена стилизирана фигура на нантъкетски диви рози, сред които той и Лора си бяха играли като деца, добави чайки и украсено с мидени черупки нежно сърце. След това доста се потруди над посланието, със седмици преправя краткия стих, преди окончателно да се спре над точните думи.

Той вдигна банелата от моряшкия сандък и зачете.

„Докато дойде моят миг

да срещна устните ти с вик,

носи от мене този дар —

завинаги те любя с жар.“

Докато изрязваше банелата, и през ум не му бе минавало колко мъчително верни ще се окажат думите върху нея. Интересно дали тя ще я прибере в някой шкаф, или ще я носи тайно притисната до кожата си.

Той си спомни огряното й от слънцето лице под жълтата шапка и веселите слънчеви лъчи, огрели сочното парченце портокал, превърнали го в почти прозрачно, когато нейните бели зъби го захапаха. Спомни си как кафявите й очи преценяваха чувствата му и как портокаловият сок блестеше на устните й. Спомни си как тя стисна отначало ръката на Джош и как после му позволи за първи път да се възползва от бащинските си права.

И сърцето му се изпълни с надежда.