Лавърл Спенсър
Два пъти обичана (6)

Шеста глава

На следващия ден в църквата Рай избягваше погледа и през цялата служба. Вината ясно личеше на лицето му и изпълваше Лора със страховит ужас от възмездието дори когато умът й се изпълваше със спомени от съвместното преживяване. Още повече че винаги когато съживяваше в съзнанието си тези моменти, тялото й се изпълваше със същата влажна нега и тя бе сигурна, че дори само това е грях.

Той я отбягна и в двора на църквата и я изостави сама и безпомощна в страданието й, като си тръгна към къщи, без да й каже и едно „здравей“.

Странеше от нея девет дни, но на десетия майка й я изпрати на пазарния площад да купи прясна треска и докато минаваше покрай каруците и товарните коли, видя Рай да се приближава. Когато вдигна поглед и я забеляза, крачките му станаха несигурни, но продължи да върви към нея, докато не се срещнаха и бяха принудени да спрат.

— Здрасти, Рай — тя го дари с най-дружелюбната си усмивка.

— Здрасти.

Сърцето й слезе в петите, защото той нито произнесе името й, нито я погледна в очите.

— Не съм те виждала повече от седмица — каза тя.

— Бях зает, помагах на стария. — Той заразглежда нещо от другата страна на площада.

— Оо.

Рай изглеждаше нетърпелив и тя започна да се чуди какво да измисли, за да го задържи още минута.

— Улови ли някакви омари с онези капани?

Погледът му се плъзна, срещна за кратко нейния и пак се отклони.

— Няколко.

— Върна ли капаните на място?

— Не, поставям ги всяка сутрин и ги прибирам в края на деня.

— Ще ги прибираш ли днес?

Той сви леко устни и явно не изгаряше от желание да отговаря, но накрая промърмори:

— Аха.

— По кое време?

— Някъде към четири.

— А… искаш ли помощ?

Той я погледна с крайчеца на окото си и после обърна поглед към Нантъкетския залив. Но вместо обичайната приятелска покана само сви рамене.

— Трябва да тръгвам, Лора.

Сърцето й се късаше докато го гледаше как се отдалечава.

Нов четири часа го чакаше при лодката. Когато я забеляза, Рай се приближи, докато тя остана на мястото си. Без да продумат, те се наведоха и Лора освободи от въжето носа, а той — кърмата. Не си проговориха и когато се насочиха навътре, за да съберат капаните. Бяха се хванали два омара, които той сложи в една торба от зебло, преди да се отправят обратно към брега.

Когато лодката с глух звук се блъсна в подпорите.

Рай постави единия капан на кея. Лора вдигна изненадана очи.

— Какво ще правиш с него?

Той посегна към втория капан и го стовари до първия, като избягваше погледа й.

— Достатъчно дълго ги държах. Време е да ги върна в навеса на стария Хардести.

Сърцето й подскочи от смесено чувство на радост и мрачно предчувствие.

Заедно издърпаха лодката на брега, после всеки взе по един капан и безмълвно подминаха стария капитан Сайлъс, който кимна и пуфна лулата си, без да каже дума. Когато го оставиха зад гърба си, те се спогледаха виновно, но продължиха по посока на навеса.

Вътрешността на навеса беше същата, каквато я бяха оставили, с изключение на мъглата, която се стелеше днес около прозорците и го правеше още по-тайнствен и забранен. Чак след като прекрачиха прага, Лора внезапно се спря, стисна здраво капана и го опря в коляното си. Тя подскочи и се обърна, когато Рай пусна с трясък капана на пода. Взе нейния и също го сложи долу, но когато се изправи, и двамата не знаеха накъде да гледат. Той подпъхна ръце под колана на гърба си, а тя здраво стисна своите пред скута си.

— Трябва да тръгвам — съобщи рязко той. — Мама каза да занеса омарите вкъщи за вечеря. — Но торбата от зебло лежеше забравена до вратата.

— И аз трябва да тръгвам. Мама иска да й помогна с вечерята.

Той се обърна към вратата, но не бе направил и три крачки, когато тя се осмели да произнесе думата, която го спря.

— Рай?

Той се извъртя и й отправи жаден поглед, който разкри какво го бе мъчило през тези десет дни.

— Какво?

— Много… много ли ми се сърдиш.

Адамовата му ябълка подскочи.

— Не.

— Добре тогава, какво има?

— Ами… не знам.

Лора почувства как брадичката й затрепери и образът на Рай започна да се размазва, ала направи всичко възможно да не позволи на сълзите да потекат. Но Рай видя блясъка им, стройните му крака прекосиха бързо разстоянието, което ги делеше, и в следващия миг тя се притисна до гърдите му. Силата на все още момчешките му ръце бе като на голям мъж и той я придърпа плътно до себе си, а тя увисна на врата му. Целувката им бе страстна като на зрели хора и отприщи у Лора чудодеен порив, когато езикът му проникна в устата й и се завъртя, близна вътрешната страна на бузите й и така рязко заизвива нейния, че тя почувства сладка болка.

Устните им се разделиха и той я прегърна силно, залюля я напред-назад и сгуши лице до шията й. Тя стоеше на пръсти и се притискаше в него. През последната зима бе израснал толкова много, че вече не бяха близки по ръст.

— Рай, така се уплаших, когато днес на площада не искаше да ме погледнеш.

Дебелият му кафяв пуловер заглушаваше думите й, а той я люлееше с намерение да я успокои, но само още повече я разпалваше. Лора се отдръпна и го погледна:

— Защо се държа така?

— Не знам. — Очите му бяха призрачни.

— Никога повече не прави така.

Той само преглътна, после произнесе името й по някакъв странен начин, като възрастен.

— Лора…

Дръпна я рязко към себе си и те пак се зацелуваха, изплашени от зова на телата си и все пак подчиняващи му се, защото, без да разбират какво правят, те пак се придвижваха към платното, върху което бяха лежали преди. По негласно споразумение се свлякоха на колене, докато все още се целуваха, после седнаха странично, после се опряха на лакти и продължаваха да търсят близостта, която бяха преживели и която не можеха да забравят.

Този път, когато ръката му се плъзна под полата й, Лора с готовност разтвори крака, предчувствайки тръпката от интимното му докосване. Както преди, тялото й копнееше за търсещата му ръка и разцъфваше под ласките й. Когато той посегна към копчетата на бельото й, тя знаеше, че трябва да го спре, но не бе в състояние. Ръката му се плъзна вътре и обходи топлата повърхност на корема й, после предпазливо опипа островчето новопоникнали косми, но се поколеба на прага на нейната женственост, докато тя нетърпеливо се раздвижи и от гърлото й се изтръгна тих стон.

Сърцето й щеше да се пръсне, докато той се колебаеше на прага на забраненото. Но когато накрая пръстите му преодоляха тези последни сантиметри и откриха копринения извор на женствеността й, тя се сепна.

Той веднага се отдръпна.

— Заболя ли те? — Сините му очи се бяха разширили от уплаха, а в нея бушуваше война между плътското и морала.

— Н… не. Направи го пак.

— Ами ако…

— Не знам… направи го пак.

Когато неопитните му пръсти проникнаха в нея за втори път, тя не трепна, а затвори очи и се отдаде на огромното удоволствие. Той наивно продължи, все още не бе овладял докосването, но нямаше нужда от опитност, а от опознаване.

— Рай — прошепна тя след малко, — сега вече със сигурност ще отидем в ада.

— Не, няма. Питах за това, трябва да свършиш много по-лоши неща, за да отидеш в ада.

Тя рязко се дръпна и бутна ръката му.

— Ти… ти си питал? — повтори тя ужасена. — Кого?

— Чарлс.

Тя въздъхна с облекчение, когато чу името на един негов по-голям женен братовчед, когото бегло познаваше.

— Какво го попита?

— Попитах го дали смята, че мъжът трябва да отиде в ада, ако е докосвал жена.

И той какво каза?

— Изсмя се.

— Изсмя се? — повтори тя, поразена.

— После каза, че ако това е представата на някой за ада, то той би минал и без рай. И ми каза… — Рай спря по средата на изречението и ръката му пак се насочи към тайнственото място.

Но тя я спря и го попита:

— Какво ти каза?

Видя, че Рай се изчерви и отклони поглед. Някъде в плевника се чу тихо мяукане. После той пак я погледна и пое дълбоко въздух.

— Как се правят тези неща.

Лора го гледаше безмълвна и внезапно я обзе страх от тайните, които Рай вече знаеше. Тя рязко се изправи и седна.

— Наближава време за вечеря. Майка ще ме чака.

След миг вече бе на крака и се бе отправила към вратата, преди той да успее да я задържи. Рай също седна, сви колене и подпря едната си ръка на тях.

— Хайде да се срещнем тук утре след вечеря — каза тихо, загледан в гърба й.

Тя се колебаеше с ръка на дръжката на вратата.

— Не мога.

— Защо?

— Ще ходим у леля Нора.

— Тогава следващата вечер?

— Ще си навлечем беля, Рай!

— Няма.

— Откъде знаеш?

— Чарлс ми каза.

Тя не разбра това, което чу, защото „беля“ беше смътно понятие за нея. Когато произнесе думата, искаше да каже, че като се срещат тук, рискуват да ги хванат. Но после разбра, че той има нещо друго предвид.

— Страх ли те е, Лора? — попита Рай.

— Не… да… Не знам дали ще мога да дойда. — После бързо излезе и тресна вратата.

Но природното любопитство обземаше все повече променящото се тяло на Лора. Тази нощ тя лежеше в леглото и си представяше докосването на Рай — неговото докосване, о, неговото докосване, какво бе направило то с нея! — и прокара длани по гърдите си, опитвайки се да възстанови изключителното усещане от твърдите пръсти на Рай. Но нейните бяха някак си неумели и не й доставиха такова удоволствие. Насочи пръсти надолу, за да провери входа на своята девственост, и откри, че се е овлажнил само при мисълта за Рай. На какво ли щеше да я научи, ако се срещне с него утре вечер? Толкова много загадки, но едно беше сигурно. Когато се докосваше сама, чувстваше само копнеж по докосването на Рай. Тя знаеше, че ще я чака под навеса, и мисълта за следващата стъпка я изпълни със странно усещане, на което тя едновременно се радваше и се съпротивляваше.

Следващият ден се проточи дълъг като десетилетие, но когато най-после уреченото време дойде, Лора беше там преди него, седеше върху навития брезент с котката в скута си. По външната стълба отекнаха стъпки и сърцето й лудо заби. Ами ако беше някой друг… старият Хардести например, или… или…

Но беше Рай, с чиста муселинена риза и прави черни панталони с блестящи копчета, току-що сресан, а обувките му светеха след непривичното лъскане.

Този път погледите им се срещнаха без притеснение и се гледаха открито, докато той стоеше до вратата, на няколко метра от мястото, на което тя седеше. Вечерните сенки бяха издължени и само ръбът на перваза на прозореца бе обагрен в златно. Навесът вече им се струваше като познато и сигурно убежище.

— Здрасти — поздрави той тихо.

— Здрасти — усмихна се тя.

Сърцето й потръпна, когато го видя. Тялото й се изпълни с предчувствие, но тя продължи да гали котката с престорено спокойствие, докато той прекоси помещението и седна на твърдото навито платно до нея. Посегна и той да погали котката и като първия път докосна случайно пръстите на Лора, после не съвсем случайно, докато накрая престанаха да си търсят оправдания и стиснаха здраво ръце. И двамата гледаха палеца му, който потъркваше основата на нейния.

Едновременно вдигнаха очи и погледите им се срещнаха; и Лора почувства страхотно нетърпение да научи повече от онова, което Чарлс бе казал на Рай. Кафявите й очи се бяха разширили, устните й бяха разтворени в женско очакване, а Рай така силно стисна ръката й, че тя изпита болка. Той наклони глава, а тя вдигна лице и притвори клепачи, когато устните им се срещнаха като нежно докосване на пеперудено крило до розов лист.

Рай дръпна глава назад и очите им пак се срещнаха, изпълнени с копнеж, несигурност и абсолютното съзнание, че вършат грях.

— Лора — изхриптя той.

— Рай, още се боя.

Тя обви ръце около врата му и почувства гладката му буза до слепоочието си; седяха притиснати като две чайки, кацнали върху нея. Той се плъзна на пода, като я повлече след себе си, и двамата се отпуснаха настрани с лице един към друг, докато нетърпеливите им устни и ръце се притискаха здраво. Целуваха се с огнено нетърпение, допираха гърди и бедра толкова плътно, колкото можеха, после Рай бавно придвижи ръката си от рамото към гърдата й и я погали през тънката памучна тъкан. Тя изпълни дланта му, залюля се като морска вълна, ръката се плъзна надолу към талията й, задържа се там, събирайки смелост, преди най-после да се спусне под фустите й.

Докато той напредваше сантиметър по сантиметър, тя съзнаваше, че трябва да го спре, да му напомни за ада. Но вместо това дишаше все по-тежко и правеше пътя все по-достъпен. Той прокара ръка по копринената кожа на бедрото й, докосна ръба на бельото й, разкопча колана й и тя се изпъна в мълчаливо съгласие.

Тогава ръката му се плъзна надолу и краката й се разтвориха, за да приемат отново ласката му. Цялото й тяло бе размекнато и топло, пулсът й — учестен. От гърлото на Рай идваха меки звуци, наполовин стон, наполовин музика, докато накрая той дрезгаво й каза:

— Ти също трябва да ме докосваш, Лора.

Тя инстинктивно разбра, че имаше предвид онова място, където той я докосваше, но пръстите й сякаш не можеха да се освободят от гънките на ризата му. Той впи устни в нейните, после езикът му обходи долната й устна и се притисна в ухото й.

— Не се бой, Лора.

Но тя се боеше. Когато дойде тук, знаеше малко за това, което той можеше да прави с нея, и нищо за своята роля. Рай целуна ухото й и тя стисна очи и прехапа долната си устна. Питал е Чарлс, нали? Чарлс сигурно знае. Ясно, че момчетата са различно устроени от момичетата, но никога досега тя не се бе питала защо. Какво ще стане, ако остави ръката си да се плъзне надолу? И той ли ще се подмокри? Тогава какво? Как би трябвало да го докосне?

Ръката й, лежаща върху ребрата му, се овлажни. Тя задържа дъх и я отпусна до бедрото му, после спря уплашена. Той я целуна насърчително, прошепна името й и побутна ръката й, докато тя не започна да се спуска малко по малко и накрая спря о копчетата на панталона му. Бедрата му започнаха бавно и ритмично да се повдигат и тя леко раздвижи ръка напред-назад; чувстваше, освен вълнената материя на панталоните хладината на металните копчета.

Неочаквано ръката му сграбчи нейната, обърна я с дланта към него и я притисна силно към тялото му. В съзнанието й избухнаха хиляди въпроси. Защо той не бе устроен така, както тя си мислеше, че са устроени мъжете? Каква беше тази издутина, която под плата на панталона изглеждаше дори по-голяма, отколкото случайните й погледи към голи деца й даваха основание да очаква?

Той държеше здраво ръката й и я движеше нагоре и надолу, докато накрая я притисна плътно по-надолу, където панталоните му бяха топли и влажни. Изведнъж той се претърколи и падна по гръб на брезента със затворени очи и разтворени крака. Но все още държеше ръката й и я водеше нагоре и надолу, нагоре и надолу по загадъчната издутина. Пръстите й станаха по-смели и започнаха да изучават, да броят копчетата: едно, две, три, четири, пет — издутината завършваше на петото копче.

Рай извърна глава към нея и отвори очи. Прокара език по сухите си устни и тя се загледа в познатите сини очи, които имаха израз, непознат й досега. Вече бе седнала и го гледаше как диша тежко, очите й бяха разширени и сериозни. Бедрата му ритмично започнаха да се повдигат и отпускат и чак когато почувства дланта й отново върху себе си, затвори пак очи.

Тя погледна надолу към ръката си и почувства, че металните копчета се затоплят от търкането й. Виждаше как мъчително се повдигат ребрата и стомахът на Рай, сякаш току-що бе преплувал цяла левга.

— Лора?

Гърленият му глас я накара отново рязко да извърне очи към неговите.

— Целувай ме, докато го правиш.

Тя се наведе над него и когато езиците им се срещнаха, горещи и топли, той започна да се движи още по-ритмично. Почувства как пръстите му пак обгръщат китката й и повдигат ръката й към най-горното копче на колана му. Тя инстинктивно разбра какво иска от нея и се дръпна. Но той сложи ръка на тила й и я притегли обратно.

Тя успя да освободи устните си, отметна глава назад и се изплъзна от прегръдката му.

— Рай, недей!

— Аз го направих за теб. Да не мислиш, че и мен не ме беше страх? — И както държеше свития й юмрук на колана си, изведнъж в очите му проблесна гняв.

— Не мога.

— Защо?

— Ами, просто не мога, това е.

Той се подпря на брезента и леко се извърна към нея.

Гневът му отстъпи място на кротко насърчаващ тон.

— Хайде, Лора, не се страхувай. Обещавам ти, че нищо лошо няма да се случи. — Той обсипа лицето й с горещи целувки и пръстите й се отпуснаха. Нежно поглаждаше горната страна на дланта й, положена върху твърдите мускули на корема му точно под колана. — Лора, не искаш ли да разбереш как се чувствам аз?

О… искаше, искаше. Но беше по-лесно да оставиш някой да те докосва, отколкото ти да го правиш. Обаче след момент той сам разкопчаваше металните копчета, а нейната трепереща ръка още лежеше на корема му. Той почти се наведе над нея и нежно я целуна, сякаш за да я увери, че това не е грях. Вдигна бедра и издърпа ризата си нагоре, и тя вече не бе преграда между неговата кожа и ръката й. После пак намери китката и я смъкна върху нещо, което беше толкова горещо, че тя се дръпна. Но Рай неумолимо я върна върху плътта си и покри треперещите й пръсти със своите, като превърна ръката й в ножница, която прие неговата копринена изненада. Господи, възможно ли е да съществува толкова гладка и толкова гореща кожа? Беше по-гладка от устните му, по които езикът й бе минавал много пъти, по-топла от вътрешността на устата му. Тя стискаше здраво пръсти и ги движеше нагоре и надолу, а сърцето й заплашваше да се пръсне. Отивам в ада! Отивам в ада! Но никакъв ад не би могъл да откъсне сега ръката й от тялото му. Тя изучаваше формата на мъжествения му ствол с нежно любопитство, докато той се предаде и се отпусна назад, а ръката му се отдели от нейната. Тя сведе очи и за първи път видя… В падащия здрач онова нещо имаше цвета на най-наситените краски в майчината й градина. Засрамена, че го е погледнала, тя усети, че същият цвят се разлива и по лицето й и извърна очи. Сега при всяко ново движение Рай издаваше гърлен звук и след миг тялото му бурно се разтърси, бедрата му така се разтърсваха, че Лора се уплаши много повече от всеки друг път. Точно когато щеше да се отдръпне, той я задържа и след малко нещо топло и лепкаво се стече по ръката и пръстите й.

— Рай, о, Рай, спри! — Беше задавена от страх. — Нещо не е наред. Мисля, че кървиш. — Боеше се да погледне надолу и да разбере какво става. Трябва да е кръв. Какво друго би могло да бъде, топло и мокро? Тя заплака.

— Лора, шшт…

Те лежаха на пода, той бе обгърнал главата й с ръка. После се обърна и притегли бузата й към устните си:

— Плачеш ли?

— Страх ме е. Мисля, че те нараних.

— Това не е кръв, Лора… погледни.

Но тя се боеше да погледне надолу, убедена вече, че ако го направи, ще намери ръката си потопена в кръвта на Рай. Сините му очи, вперени в нейните, изглеждаха толкова уверени, но нейният глас трепереше и по слепоочията й се стичаха сълзи.

— Казах ти, че не искам… и сега… сега се случи нещо ужасно, знам.

Рай се усмихна недоверчиво. Лора се вбеси, че той може да се усмихва в такъв момент.

— Казах ти да погледнеш, Лора. Погледни, щом не ми вярваш.

Тя най-накрая погледна. Бяло. Беше бяло и лепкаво, и бе образувало мокро петно на брезента между тях. Бързо вдигна очи към него.

— Ка… какво е това?

— От това стават бебета.

— Бебета? Рай Далтън, как се осмели да ме изцапаш с него, след като си го знаел през цялото време! — Тя инстинктивно седна и трескаво затърси нещо да си изчисти ръката. Накрая използва фустата си.

— Закопчавай си панталона, Рай Далтън, и повече да не си посмял да правиш това с мен. Ако имам бебе, майка ми ще ме убие! — Тя презрително му обърна гръб и се закопча. Когато се облече напълно, тя коленичи, здраво стиснала ръце между коленете й. Ужасяваше се от мисълта, какво й бе сторил.

Рай се придвижи на колене зад гърба й.

— Лора, никога ли не си чувала как забременяват жените?

Брадичката й трепереше и сълзите неспирно се стичаха.

— Не, никога досега. — Съкрушена от безгрижието, с което я подлагаше на опасност, тя гневно се обърна. — Защо не ми каза преди да… да… го направим?

— Обещавам ти, не няма да забременееш. Не можеш.

— Но… но…

— Това нещо трябва да влезе в теб, за да забременееш, а аз не бях в теб, нали?

— В мен? — обърканият й поглед се впери в него.

— Никога ли не си виждала как го правят животните?

— Кои животни?

— Кучетата или… дори кокошките? — Нямаше нужда да разгадава обърканото й изражение. То ясно говореше за неосведоменост.

— Какво да правят? — Нито едно животно не можеше да направи това, което те току-що бяха направили!

Бяха коленичили един срещу друг и коленете им почти се допираха. Бе паднал здрач и в прашния стар таван се виждаха само бледите очертания на лицата им. Той излъчваше най-дълбока нежност.

Посегна към ръката й и я сложи върху лъскавите си копчета.

— Тази част от мен влиза в тази част от теб. — Той притисна ръката в скута й. — И тогава стават бебетата.

Тя зяпна и ококори недоверчиво очи. Възможно ли е Рай да е прав? Лицето й пламна и тя издърпа ръка от неговата.

— Това, което се случи в ръката ти, би трябвало да се случи в тялото ти, Лора. Така мъжът прави бебе на жената. — Той докосна брадичката й, но тя бе прекалено засрамена, за да го погледне. Той продължи сериозно: — Обещавам ти, че няма да го правя, преди да се оженим.

Тя бързо вдигна поглед към него. Сърцето й лудо заби и по цялото й тяло се разнесе огромно облекчение.

— Да се… оженим?

— Не мислиш ли, че би трябвало да се оженим, Лора, след… ами… след това?

— Да се… оженим? — изненадата й нарастваше. — Ти искаш да се ожениш за мен, наистина ли, Рай?

Неговата изненада също нарасна и премина в различни физиономии, накрая той се ухили.

— Ами не мога да си представя, че ще се оженя за някоя друга, освен теб.

— О, Рай! — изведнъж тя се притисна в него, обгърна врата му и стисна очи при тази мисъл. В този момент тя за първи път си даде сметка колко ужасно би било да не се омъжи за Рай след всичко, което направиха заедно. — И аз не мога да си представя да се омъжа за някой друг.

Той я прегърна и те се залюляха напред-назад. Тя зарови лице във врата му.

— Мислиш ли, че това оправя нещата… имам предвид… ти знаеш? — попита тя приглушено.

— Да се докосваме, тези неща?

— Ммм — хмм.

— Не мисля, че съпрузите отиват в ада, защото се докосват.

Тя въздъхна облекчено, после се отдръпна и го погледна.

— Рай, хайде да кажем на Дан.

— Да кажем на Дан?

— Че ще се женим.

Рай погледна скептично.

— Не още. Трябва да почакаме, докато чиракуването ми свърши. Тогава, като стана майстор-бъчвар, ще можем да си позволим да живеем в собствена къща. Не мисля, че отсега трябва да казваме на Дан.

Леко разочарована, тя седна пак на петите си.

— Ами добре, щом мислиш, че така е най-правилно.

 

 

Но Лора не можа да се стърпи да не каже на Дан още следващия път, като се видяха. Искаше да сподели новата си радост в края на краищата те тримата винаги споделяха всичко.

Това стана след една седмица. Беше минала страхотна буря и Лора и Дан излязоха заедно да съберат изхвърлените на брега дървении. Необходимост тук, в Нантъкет, където нямаше много дървен материал и по-голямата част се докарваше от континента. Южният бряг на острова понасяше най-лютия гняв на Атлантика, но и най-големите облаги от бурите. Лора и Дан вървяха на изток и изведнъж се натъкнаха на Рай, застанал на двайсет ярда в мокрия, сбит, обсипан с миди и водорасли чакъл, в който приливът бе образувал малки локви — капани за по-дребните риби. Самата буря бе преминала, но небето все още бе схлупено. Разкъсаните облаци обграждаха острова и го изолираха от останалия свят.

Рай носеше дебело двуредно палто. Бе вдигнал яка под ленената си коса, а вятърът развяваше кичурите през лицето му. Лора бе в жълта мушама и с червена панделка. Щом го видя, тя вдигна ръка и му махна.

След това тримата тръгнаха заедно надолу по брега и торбите от зебло, които влачеха след себе си, оставяха тройна диря в пясъка. Лора за първи път виждаше Рай след вечерта под навеса. Веднага почувства онзи необуздан, странен трепет под корема си и й се дощя да се освободят от Дан. Най-естественият начин беше да го попитат дали майка му не е приготвила нещо вкусно за ядене, и когато той отговори „сладкиши с мед и джинджифил“, да се отбият първо при него, щом се върнат в града.

Когато Лора и Рай си тръгнаха от къщата на Дан, тя чувстваше, че ще се пръсне от нетърпение. Но той изглеждаше спокоен и сдържан през последните два часа, последните седем дни! Когато тръгнаха към дома на Джоузия обаче, Рай направи нещо, което никога досега не бе правил: взе торбата й и я метна на рамо върху своята, отказвайки да чуе протестите й, че може да се справи и сама. Мокрите дърва тежаха като труп и Лора тайно се зарадва на кавалерския му жест. Въпреки товара си той дори успя да й отвори вратата на работилницата.

Пусна торбите на пода и вдигна поглед, когато майка му извика над тях:

— Рай, ти ли си?

Той сложи предупредително пръст на устните си и Лора преглътна поздрава, който бе готова да извика.

— Аз съм — извика. — Донесох малко дърва от брега. Ще запаля огън и ще ги наредя наоколо, да се поизсушат.

Беше неделя и долният етаж на работилницата беше пуст. Влажното, ветровито, облачно време превръщаше стаята в сенчесто прикритие. Лора и Рай стояха безмълвни, вперили поглед един в друг, чуваха стъпките на родителите му над главите си. Той придърпа двете торби до огнището и стъкна огъня. Щом се разпали, Рай взе да вади едно по едно мокрите дърва от торбите и да ги нарежда в кръг по мръсния под. Когато торбите се изпразниха, ги отнесе до другия край на стаята и ги простря върху масичката за инструменти. Върна се при Лора и безшумно посегна към мушамата й. Без да каже и дума, тя му позволи да я свали от раменете й. Той придърпа едно магаре за рязане и го постави до огнището, където вече бе станало топло. Магарето бе дълго около метър и половина и от едната страна бе по-широко заради седалката. От другия край се издигаше нещо като лък, дървена скоба с педал, която държеше дъгите на бъчвите неподвижни. Той вдигна крак и яхна по-широкия край, после протегна подканващо ръка към Лора. Без да иска, тя сведе поглед към скута му, когато той разтвори широко колене около магарето. Лицето й пламна и тя отмести очи към чакащата му ръка, сложи своята в нея и го остави да я сложи да седне пред него. Тялото й застана перпендикулярно на неговото, коленете му докосваха само едното й бедро. Той докосна жадно лицето й с върха на пръстите, преди да целуне първо единия й клепач, после другия.

— Липсваше ми — прошепна толкова тихо, че гласът му се сля със съскането на огъня.

— И ти ми липсваше — тя се сгуши в дебелото му палто.

— Не си казала на Дан, нали?

Тя поклати глава, не.

— Когато ви видях заедно, почувствах… — шепотът му трепереше, но очите му гледаха буреносно към нея.

— Какво… кажи ми какво почувства. — Тя положи ръка на гърдите му и почувства силното биене на сърцето му.

— Ревност — призна си той, — за първи път.

— Глупчо — прошепна тя и го целуна по брадичката, — никога не трябва да ревнуваш от Дан.

Тогава се целунаха, но по средата на ласката подпорите над тях изпукаха и те уплашени се разделиха. Вдигнаха очи към тъмните греди на тавана и дъхът им спря. Но повече нищо не се чу и погледите им пак се срещнаха. Огънят вече топло грееше и Лора се зачуди защо Рай не си сваля палтото. Но при следващата целувка разбра. Той притегли ръката й към топлото място между разтворените си крака под прикритието на дрехата, в случай че някой влезе.

— Лора… — примоли й се с пресеклив шепот, — може ли пак да те докосна?

— Не тук, Рай. Ще ни хванат — прошепна и тя.

— Няма. Никой не знае, че си тук с мен. — Той я взе в прегръдките си и я притисна плътно между разтворените си крака. Изкушението веднага надделя в нея.

— Ами ако дойдат?

— Шшт, само се обърни и се облегни на мен. Ще чуем, ако идват, и тогава ще отидеш и ще седнеш на другото магаре, все едно само се сгряваме край огъня. — Той я завъртя, докато гърбът й се облегна на гърдите му. — Прехвърли си крака — нареди зад ухото и.

Кракът й прекрачи магарето и ръката му отиде под полата й, поколеба се за малко на копчето и накрая намери женствената й топлина, а другата ръка положи на гърдите й. Тя се изви назад към него и той задиша тежко зад ухото й. Тя сграбчи коленете му, когато почувства чувствената наслада, събудена от неговото докосване. Той напипа една невероятно чувствителна точка, тя подскочи, задържа дъха си и се опита да избяга.

— Не се дърпай.

— Без да искам.

— Шшт. Чарлс ми каза нещо, но трябва да стоиш мирна, докато се опитвам да го направя.

— К… какво?

— Шшт — успокои я той, тя пак се настани до него и застана мирна. Той нежно зашепна в ухото й: — Не мърдай, Лора, любов моя. Чарлс каза, че ще ти хареса.

— Не… не, спри, Рай, това… това…

Но протестите й бързо замряха и тя опря глава на рамото му, защото неговото докосване, изглежда, й отне волята да се движи и да говори. Гърдите й се повдигаха и спускаха тежко, неговата ласка беше чудодейна. И след няколко кратки мига тялото й се залюля със същия ритъм, както при Рай. Нещо накара пръстите на краката й да изтръпнат, проправи си път нагоре по задната част на краката й като пълзящ огън и след малко цялото й тяло се разтресе от серия вътрешни експлозии, които я зашеметиха, разтърсиха я и я накараха да простене. Рай притисна устата й с ръка, за да задуши звуците, а тя в пристъп на екстаз заби пръсти в коленете му.

Понечи да извика неговото име зад дланта му, но той я държеше, а тялото й тръпнеше от удоволствие. Спазмите се усилиха, достигнаха кулминацията си и замряха.

Като през мъгла усети смътна болка и разбра, че зъбите на Рай се бяха впили в рамото й. Тя се отпусна назад като покосена, крайниците й натежаха от умора, каквато никога не си бе представяла.

— Рай… — Но ръката му още беше върху устата й. Тя посегна да се освободи от нея и прошепна: — Рай… о, Рай, какво направи?

Неговият глас трепереше.

— Чарлс каза… — Той преглътна. — Чарлс каза, че това трябва да правим, ако не искаме да имаме бебе. Хареса ли ти?

— Отначало не, но после… — Тя притисна устни до мазолестите му пръсти. — О, после — пропя, неспособна да изрази новото си, зашеметяващо откритие.

— Като какво беше?

— Като… като че бях едновременно в рая и в ада. — При споменаването на ада Лора се отрезви и се изправи. В гласа й се прокрадна чувство за вина. — Но това е грях, Рай. Това… на това се казва разврат, нали? Никога не бях знаела какво означава, но…

— Лора… — Той я прегърна през раменете и взе брадичката й в двете си ръце. Погали я по бузите с палци.

— Лора, трябва да чакаме три години, докато се оженим.

Кафявите й очи срещнаха синевата на неговите с нов израз на разбиране.

— Да, знам.

Знаеше и че моралът не струва нищо пред новооткрития рай-ад, защото те бяха намерили начин… да бъдат заедно. И щяха да бъдат съпрузи точно както си бяха играли като деца, когато Рай крачеше наперено към морето, след като я целунеше и се сбогуваше с нея. Обаче след като се оженят, няма да има сбогувания, само посрещания сутрин, обед и вечер.

Така си обещаха през тази дива, грешна, чудесна пролет, през която взаимно си доставяха удоволствие, без да извършват любовния акт. В стария навес, навън в лодката, на брега на езерото Гибс, в прекрасната горичка с диво грозде, под прикритието на дърветата на плажа, които растяха в закрилническата сянка на хълмистата долина — всичко това станаха техните места за игра.

Те се оттегляха в усамотение при всеки възможен случай, като със смях разпръскваха стадата пасящи овце по хълмистите насища — безгрижни горски елфи, научаващи повече за любовта с всеки изминал ден, затичани през соления летен въздух да получат още един от друг, без никога да получат всичко.