Лавърл Спенсър
Два пъти обичана (5)

Пета глава

В дните, които последваха, Лора и Дан се чувстваха неловко и отдалечени един от друг. След вечерята у семейство Старбък Дан ставаше все по-сдържан с нея и често лицето му изразяваше страдание, което пробождаше съвестта на Лора всеки път, когато вдигнеше очи и го погледнеше. Тя не излъга, когато той я попита дали е говорила с Рай онази вечер, но Дан видя зачервените й очи и отгатна, че най-лошото се е случило — и то не това, че е плакала. Самите сълзи подсказаха на Дан, че Лора още има чувства към Рай. И напрежението нарасна.

В една топла златна вечер в края на май, когато слънцето висеше над ръба на океана като зрял пъпеш, Лора гледаше от прозореца над цинковата мивка как Дан и Джош си играеха в двора. Дан бе направил чифт кокили и търпеливо се опитваше да научи Джош да ходи с тях. Той ги държеше изправени и Джош се покатерваше на стъпенките с негова помощ. Но в момента, в който Дан ги пускаше, краката на Джош се раздалечаваха като рамена на пергел. Първа колеблива стъпка с чужда помощ, а после кокилите падаха на една страна, момчето — на друга, и Джош започваше да се търкаля, игриво преувеличавайки бедата. Дан беше винаги до него и двамата радостно се смееха. Те спираха да се търкалят и Дан лежеше по гръб с разперени ръце, Джош го яхваше, все едно го бе хванал на тясно. След това — обратно, в другата посока, този път Дан притискаше Джош към земята и в пролетния въздух се разнасяше детско кикотене… музиката на обичта.

Слънцето залязваше зад двамата и Лора наблюдаваше със свито сърце очертанията им. Дан вдигна Джош на крака и изтупа дрехите му, като преди това закачливо го плесна отзад. Джош се въртеше и със смях се опитваше да си отмъсти, но изведнъж Дан започна да го потупва по-бавно… после съвсем спря… после прегърна детето и те се сляха в един силует.

Сърцето на Лора се сви още повече. На очите й веднага избиха сълзи, когато видя отчаянието във внезапната прегръдка, в начина, по който Дан положи буза върху златистата главица на Джош и го притисна малко по-силно. Джош се изви и се освободи, после заприпка пак към кокилите, а Дан остана дълго на колене да наблюдава играещото си дете.

След това се извърна и погледна към къщата, а Лора отскочи от прозореца със свито гърло. Притвори очи и притисна с пръсти устата си. Как би могла да ги раздели?

По-късно през нощта Лора и Дан се любиха и тя почувства в прегръдките му същото отчаяние, което видя в начина, по който сграбчи Джош по-рано. Той я притискаше прекалено силно, целуваше я прекалено жадно. Извиняваше се надълго и нашироко, щом му се стореше, че е направил и най-малкото нещо, което не й харесва.

Когато накрая потъна в неспокоен сън, тя се зачуди дали между тях двамата нещата някога ще бъдат същите като преди. Как бе възможно, при положение че Рай живееше в непосредствена близост до тях? Независимо дали тя ще се среща с Рай, или не, дали ще го целува, или не, дали ще се люби с него, или не, той беше там, достъпен, и този факт бе достатъчен да разстрои отношенията й с Дан.

Измъчвана от угризения, Лора лежеше в тъмното, положила опакото на дланта върху челото си, с изсъхнала уста и влажни длани, и се опитваше да подреди мислите си.

Но разсъжденията й имаха своя собствена логика и я изгаряха със сравнения, които тя нямаше право да прави. Защото какво значение имат пропорциите на мъжкото тяло, извивката на рамото, докосването на дланта, формата на устните? Нищо от това няма значение. Това, което има значение, са душевните качества, човешките ценности, отношението към жената, трудът, който Дан полага за нея, уважението и любовта му към нея.

Но Лора ни най-малко не се заблуждаваше. Физическите сравнения в момента я разколебаваха. Неоспорима истина беше, че Рай бе по-добрият любовник, тялото му предизвикваше повече желание в нея. През годините на брака й с Дан тя го бе признавала дълбоко в сърцето си, но успешно го потискаше, когато се любеха. Ала сега Рай се бе върнал и превъзходството му на любовник я измъчваше и я караше да се чувства много виновна всеки път, когато позволяваше този факт да застане между нея и мъжа, за когото все още бе омъжена.

Дан винаги подхождаше към нея, както вярващият подхожда към олтара, докато с Рай винаги се държаха като равни. Тя не беше богиня, а жена. Тя не искаше обожание, а взаимност. Да, имаше голяма разлика между това да се люби с Дан и да се люби с Рай. С Дан беше отрезвяващо, с Рай — опияняващо; с Дан беше механично, с Рай — разтърсващо; с Дан — ритуал, с Рай — пиршество.

Как бе възможно да има значение? И все пак… имаше значение. Лора почувства как по тялото й — дори сега, след като Дан я бе любил — се разлива възбуда при спомена за нея и Рай в овощната градина, притиснати по-плътно от мъглата и омаяни от аромата на пролет, зреещ във въздуха.

О, Рай, Рай, помисли тя отчаяно, ти ме познаваш така добре. Ние заедно се учехме на всичко, ти и аз. Как да живеем в един град, без да се изкушаваме?

Ръката й лежеше на корема. Тя я вдигна към гърдите си и откри, че се бяха напрегнали, връхчетата им бяха станали твърди само при мисълта за него. Тя си представи устните му, спомни си първия път, когато я целуна на полянката с лаврови дървета на хълма Сол… и първия път, когато я докосна тук… и тук. Първия път, първия път… когато бяха изпълнени с трепет, но и с напъпваща чувственост, когато прокарваха тънката нишка, свързваща младостта и зрелостта. Всичко започна с невинно докосване по голия му гръб…

 

 

Те плуваха покрай песъчливия бряг до пристанището, близо до Уоуинет, и след това както винаги закрачиха през едно място, наричано Холавър — тясна пясъчна ивица, разделяща спокойните води на пристанището от бушуващия Атлантик, където рибарите често изтегляха лодките си и ги прекарваха от другата страна.

Тя следваше Рай през твърдата като тръстика жълто-зелена крайбрежна трева, обрасла по плажа и преграждаща нашествието на могъщия океан към тихия залив. Отляво се простираше Грейт Пойнт, протягащ извитите си пръсти, сякаш махаше за поздрав на океанските вълни. Рай му хвърли само бегъл поглед, клекна по обичайния си начин в пясъка, приведен напред и обгърнал с ръце коленете си, и затърси в океана платна.

По гърба му бе полепнал пясък и Лора се протегна, както бе правила стотици пъти, за да го почисти.

Само че този път той трепна, извърна се и викна:

— Недей!

Втренчи се в нея, все едно беше извършила някакво ужасно престъпление, а тя го гледаше срамежливо с широко отворени от изненада очи.

— Само ти почиствах пясъка.

Той я гледа съсредоточено още няколко секунди, после рязко скочи на крака и побягна колкото сили имаше през плажа, към кедрите на Коската, а тя го следеше с поглед как се изгубва, сложила ръка върху корема си, в който се бе зародило непознато приятно усещане.

След това вече не бе същото. Вече не бяха тройка — Рай, Лора и Дан — бяха двама плюс един.

Като малки си играеха на китоловци така, както децата от континента си играеха на майки и бащи. Лора винаги беше майката, Рай — бащата, а Дан — детето. Рай пъхваше една суха клечка между загорелите си устни и се отправяше през плажа към своя „кораб“ — изтеглен на брега скелет от лодка, която никога вече нямаше да пори океана — а тя хващаше Дан за ръка и двамата махаха за сбогом, като си представяха, че пет минути са пет години, а после Рай се връщаше с някой изваден от водата клон на рамо… морякът си идваше у дома от открито море.

Но тези целувки не се брояха.

Рай целуна Лора за първи път доста след тези игрички. Годините на невинните целувки бяха отминали за тях онзи следобед, когато тя изчисти пясъка от гърба му, и оттогава и двамата не мислеха за нищо друго.

Следващия път, когато се видяха, Дан както обикновено беше с тях и те отидоха да търсят миди в поточетата в солените мочурища край пристанището. Разделиха си улова, но Лора и Рай си намериха извинение да походят още малко заедно, след като Дан се отдалечи по улицата край Консю Спринт. Рай каза, че ще помогне на Лора да си занесе мидите вкъщи, но когато Дан си тръгна, Рай само стоеше с лопатка в ръка и риеше с крак в пясъка около една мидена черупка.

След дълго мълчание Лора попита:

— По улицата ли ще отидем до нас, или през пасищата?

Той вдигна глава. Вятърът отвяваше кичури коса с цвят на индийско орехче покрай устните й, които той дълго гледа втренчено, преди да преглътне и да отговори с фалцет:

— През пасищата.

Те тръгнаха на запад, през отрязъка земя между улиците Ориндж и Копър към хълмистия терен до първия километричен камък и през ниските хълмове към стригачниците за овце до Майакомет. Есента като художник бе нашарила с четка острова и те вървяха през весели отрязъци от сладка папрат, боровинки и стелещи се вечнозелени растения, покрили полята като искрящи килими. Отъпкани пътеки ги изведоха до най-гъстата ароматна част от горичката с лаврови дървета, чийто мирис ставаше още по-упоителен, след като стъпчеха листата с крака. Сякаш се бяха разбрали предварително, те се отклониха да берат боровинки — като извинение за това, което не се нуждаеше от извинение.

Така или иначе, никой от двамата нямаше в какво да събира плодовете.

Когато се отклониха от пътеката, Лора се зачуди как да накара Рай да направи първата стъпка, защото, въпреки че бяха под прикритието на храстите, той май бе загубил присъствие на духа. Затова тя разсипа кошницата си с миди и когато той коленичи, за да й помогне да ги събере, успя да докосне ръката му и това докосване на стоплената й от есенното слънце кожа бе достатъчно.

Очите им се срещнаха, широко отворени, учудени и неуверени, пръстите им още търсеха мидите, преди да се докоснат окончателно и да се сплетат. Дъхът им секна, когато се наведоха несигурно напред. Носовете им се сблъскаха, после главите им намериха верния ъгъл и чудото стана! Детинска, суха, невинна първа целувка. Но въпреки че им липсваше опит, чувство не им липсваше.

След тази целувка последваха и други, на които те посветиха безбройни разходки из пъстроцветната есенна лаврова горичка, всяка следваща ставаше все по-дръзка, докато накрая докосването на езиците им не беше вече достатъчно.

Дойде зимата и отнесе цветовете на природата. Те изгубиха прикритието си и прекарваха по-малко време заедно. Нещастни, изчакаха да отминат ледените месеци и през март, когато скумрията заподскача пак във водата, най-накрая намериха място и предлог.

Този първи път, когато Рай докосна гърдите на Лора, тя не носеше корсет, защото им предстоеше да растат още. Неговата ръка също още не бе достигнала мъжките си размери и по външната й страна още не бяха избили русите косъмчета.

Те стояха в лодката с лице един към друг и коленете им почти се докосваха; преструваха се, че ловенето на риба ги забавлява, а всъщност то само ги предпазваше да не извършат онова, за което и двамата бяха мислили през цялата зима.

Лора изтегли въдицата си и избърса ръце в полата си. Погледна нагоре към Рай и видя, че той ги гледа втренчено, а адамовата му ябълка потрепваше конвулсивно, сякаш на езика му се бе залепила люспа от пуканка.

— Вече не ми се лови риба — призна си тя.

— И на мен.

Той облиза устни и пак преглътна. Без да каже дума, тя се отдръпна и му направи място на своята седалка.

Лодката се залюля, докато той се премести и седна до нея, без да сваля очи от лицето й. Ръцете й замръзваха и тя ги бе стиснала между коленете си.

Когато накрая я целуна, носът и страните му бяха студени, но устните му бяха толкова топли, колкото и през онзи есенен ден, когато за първи път сблъскаха носовете си на фона на искрящата растителност, сред ароматните цветове. Докато устата му се сливаше с нейната, Лора стисна още по-здраво ръцете си с колене и се зачуди дали и Рай се чувства толкова пораснал през изминалата зима, колкото и тя. Само след миг докосването на езика му потвърди предположението й. Той търсеше нейния с нова настоятелност, която я накара да се обърне на седалката и да го обвие с две ръце, за да му покаже с целувката си колко дълго се бе сторило очакването и на нея.

Дори под дебелото палто, което Рай носеше, за да се предпази от острия мартенски бриз, тя го усети, че потръпна. Лодката се залюля и ги разклати, но устните им останаха слети. Те се притиснаха плътно, после се отдръпнаха.

Отначало не бе сигурна какво прави Рай, защото палтото й бе дебело и тежко като неговото. Но след миг разбра, че пръстите му разкопчават копчетата. Тя се отдръпна рязко и го погледна в очите.

— Р… ръката ми е студена — изрече той задавено първото извинение, което му дойде на ум.

— О! — Тя преглътна и остави люшкането на лодката да я притисне в него, като чакаше, чакаше това първо зряло докосване със задъханата сериозност на непокварената младост. Тогава ръката му се плъзна навътре, където беше топло, загадъчно и забранено. Тя знаеше, че вършат нещо нередно.

— Рай, не трябва — запротестира тя.

— Не, не трябва — съгласи се той дрезгаво. Но това не спря ръката му да продължи да я опознава за първи път, да изучава формата на разцъфващите й гърди, да открива как женските зърна се втвърдяват, когато молят за още. Както при всеки първи път, това беше по-скоро разузнаване, отколкото ласка, търсене на разликите, които правеха нея жена, а него — мъж.

Лора задиша бързо и на пресекулки. Сърцето й лудо заби под ръката на Рай.

— Сложи си ръката под палтото ми, Лора — нареди й той и тя изпълни за първи път нареждането му, а колко много още щяха да последват. Тя мушна ръка между палтото и пуловера и усети как ребрата му се повдигат като вълни, толкова тежко дишаше.

— Ох! Не толкова силно! — възкликна тя, когато неговото изследване върху зърното й стана малко по-настоятелно.

От този миг нататък те се отвориха и настроиха за своята чувственост.

Когато долната й риза се смъкна, тя посегна и насочи търсещата му ръка към другата си гърда и каза близо до устните му:

— Онази е наранена.

Два дни по-късно Лора и Рай пак излязоха под предлог, че ще ловят скумрия, но въдиците им докосваха водата едва когато се отправяха към брега. Те седяха уединени сред простора на откритото море, обградени от Нантъкетския залив, в клатушкащата се лодка, а слънцето пречупваше лъчите си във вълните и ги пращаше към тях. Само любопитните чайки видяха как за първи път Лора изпълни нареждането на Рай и мушна ръцете си под пуловера му, за да почувства топлата му гола кожа.

Последва мъчителна седмица, в която Джоузия отне цялото време на Рай. Рай от четири години помагаше в работилницата и бе вече почти толкова сръчен в бъчварството, колкото баща си.

До неделя, когато Рай се освободи, за да се срещне с Лора, и двамата се чувстваха изнемогнали и напрегнати. През цялата седмица Рай обмисляше къде да се усамотят. Старият Хардести имаше навес за лодки на брега близо до Ийзи Стрийт, където държеше мрежите и капаните за омари. Той бе позволил на Рай свободно и по всяко време да ползва каквото му трябва от изоставения инвентар.

— Мама иска да й занеса няколко омара за утре — каза Рай на Лора, когато отиде да я вземе. — Искаш ли да дойдеш с мен до стария Хардести да вземем капан?

— Мисля, че да.

По пътя не се погледнаха. Рай вървеше с ръце в джобовете и си подсвиркваше, а Лора гледаше в краката си и се опитваше да изравни крачка с него — което вече бе невъзможно, защото краката му бяха станали много дълги.

Те се изкачиха по стъпалата на сребристия стар навес и горе Рай я изчака, за да отвори вратата да мине първа. Тя се спря с ръка на перилото и го загледа: Рай никога не си бе давал труд да прави такива жестове през досегашните си шестнадесет години! Той вдигна очи и нервно огледа брега, прехвърли тежестта на другия си крак и тя забърза нагоре по стъпалата.

Вътре беше сухо и прашно, в ъглите висяха паяжини и навсякъде бе разхвърлян боклук. На пода лежаха ролки стари въжета, а също и кофи с ръждясали ъгли, счупени гребла, фенери с липсващи странични стъкла, дюбели и гърнета от катран, обръчи за бъчви. Докато Лора разглеждаше всичко това, отнякъде изскочи една котка и я накара да изпищи от уплаха.

Рай се засмя и си проправи път през боклуците на пода да извади котката от едно старо буре и да я занесе на Лора. Те стояха близо един до друг и галеха котката, която мъркаше доволно, щастлива, че си бе намерила компания. Лора и Рай гледаха как животното протяга врат и притваря очи от удоволствие, докато пръстите им се движеха по козината и изгаряха от желание да се докоснат. Пръстите им се докоснаха и се преплетоха върху гърба на котката, топлата козина и топлата плът се сляха и те вдигнаха очи. Дълго стояха неподвижни, движеха се само биещите им сърца и носещите се из стария плевник сухи прашинки. Рай се наведе и Лора вдигна устни. Целувката отначало бе нежна, но после двамата се хвърлиха един към друг, а котката измяука и ги накара да се осъзнаят и да се разсмеят.

Котката застана на своя пост върху едно буре. Започна да се мие, а Рай огледа пода. Намери едно навито старо платно, изоставено от години на мишките и праха, дръпна Лора за ръката и я поведе към него.

Те коленичиха от двете страни и заедно започнаха да развиват чупливото сиво платно. Слънчевите лъчи падаха косо през единствения прозорец и разпръскваха по импровизираното им легло златни петна. Отдолу се чуваше ленивият плясък на вълните, които се разбиваха в основата на сградата.

Рай погледна надолу към очакващото ги платно, после към Лора. И двамата бяха на колене и се гледаха очи в очи, изплашени и колебливи. Отвън долетя писъкът на чайките, които бавно се рееха над кея. Рай се придвижи на колене към центъра на платното, след момент и Лора последва примера му. Тя гледаше как слънцето си играе с красиво извитите му вежди и оцветява върховете на миглите му в златно. Той се приведе и я целуна. Намери пръстите й и ги стисна здраво за кураж. Когато целувката свърши, седна назад на краката си и потърси очите й. През цялото време стискаше пръстите й толкова здраво, че тя помисли, че ще ги счупи.

Той преглътна, сведе поглед към гърдите й, изправи се пак на колене и бавно започна да разкопчава палтото й. Когато го бутна от раменете й, тя потрепери и Рай вдигна изненадано поглед.

— Студено ли ти е?

Тя приведе рамене и сграбчи полата в скута си.

— Не.

— Лора, аз… — Но той преглътна и спря и тя разбра, че е неин ред да направи нещо.

— Целуни ме, Рай. — Никога преди не беше чувала гласа си такъв. — Както най-много обичам.

Досега се бяха целували вече по много начини.

Той вдигна ръцете й от скута и ги сграбчи здраво. Двамата се наклониха и езикът му докосна ръбчетата на устните й още преди те да се отворят под неговите. Момичешкото й незнание се преплиташе с женската интуиция.

През голямото пространство, което делеше телата им, между слетите колене и устни, ръката му намери гърдите й. И за първи път ръката й побутна неговата към копчетата на шията й, уверявайки го, че е настъпило времето. Той се поколеба, после разтреперано и неумело разкопча копчетата от полирана китова кост чак до кръста й.

Изведнъж осъзна какво е направил и се дръпна пак назад. Загледа я уплашено в очите.

— Всичко е наред, Рай. Аз го искам.

— Лора, това е различно от… само да се целуваме, нали знаеш.

— Откъде да знам? — попита тя, усещайки за първи път силата на женската си загадъчност и владеейки я така сигурно, сякаш бе най-опитната жена на света.

— Сигурна ли си? — Той преглътна, все още изплашен от всички неизвестности.

— Рай, не дойдох дотук за някакъв капан за омари. А ти?

С отворени устни и разширени от уплаха сини очи той докосна едното й рамо под разкопчаната рокля, после другото и накрая бутна назад дрехата и се втренчи в долната й риза.

Тъмните кръгове около зърната й прозираха под ленената материя и тя проследи погледа му от едната й гърда към другата, после свали поглед, за да види как ръката му се протяга към атлазената ивица между тях. Само след момент хладният въздух докосна голата й кожа — Рай бе свалил долната риза на кръста й.

Дъхът й секна в очакване на неговото докосване, но то не идваше и тя повдигна клепачи: видя лицето му, червено до корените на косата му, а той самият гледаше втренчено като онемял.

— Господи… — промърмори дрезгаво и тя разбра, че се страхува да я докосне, сега, когато бяха стигнали толкова далече. — Лора, ти си толкова… толкова хубава.

И тя се бе изчервила, но това престана да е от значение след малко, когато бодливият му вълнен пуловер се притисна в голата й кожа, после след секунди се отдръпна, за да направи място на треперещите му ръце.

Дланта му бе потна от притеснение, но топла и вече доста мазолеста от тежкия труд с триона. Тя се чудеше как би могло да е нередно да позволява на Рай да я докосва по този начин, защото за първи път се почувства възнаградена за болките от растежа, които бе понасяла през последната година, откак гърдите й започнаха да се развиват. Отначало само неопитно и смирено прокара ръка по гърдите й, но скоро започна да опипва с пръсти зърната й и откри малките твърди пъпки, които щяха да се доразвият напълно след няколко месеца.

Болеше я и въпреки че само помръдна рамене, той реагира така, сякаш бе извикала от болка. Рязко отдръпна ръка и я погледна покрусен.

— Да… да не ти причиних болка, Лора?

— Н… не, не съвсем… само… не знам.

Той започна да действа по-внимателно и опитваше всичко с огромна загриженост, докато целувките им станаха толкова горещи, че изглеждаше невъзможно телата им да се притискат достатъчно силно от положението на колене, което бяха заели.

Малко по малко той я положи по гръб, тя се изви под натиска на гръдния му кош и тупна заедно с него на пода. Обви с ръце раменете му и целите им тела се притиснаха едно в друго. Те се целуваха с всепоглъщащата жар, която може да бъде разпалена сама в началото.

Когато накрая се отдръпна, тя разбра къде той смята да насочи устните си, но лежеше съвсем неподвижна и съсредоточена, плътно притиснала рамене в пода. Дъхът му опари шията й и се задържа дълго там, един разтърсващ миг, преди да продължи надолу, надолу, инч по инч, докато устните му не достигнаха гърдите й. Там само погалиха зърното и дъхът му леко го овлажни, но устните му оставаха затворени.

Коремът и гръдният кош я боляха, стегнати в здравите обръчи на неочаквано нетърпение. Но поривът да опознае, да разбере това нещо, наречено съзряване, я накара да докосне проучвателно косата му. И при това докосване устните му се разтвориха и тя усети хлъзгавия му език да гали все още неразцъфналата докрай розова пъпка. От гърлото й се изтръгна звук и тя повдигна рамене от платното, обзета от това ново желание да подаде гръдта си към него.

По вените й се разля огън. Тя отметна глава, когато той опита и другото й зърно, и почувства, че тялото й едновременно омеква и се напряга. Той легна върху нея и тежестта му й се стори приятна. С всяко следващо движение на езика му тя разбираше защо той бе скочил разгневен и бе побягнал надалеч, когато се опита по-рано през лятото да изчисти пясъка от гърба му.

Очите й рязко се отвориха, когато Рай внезапно се изправи на колене до нея и посегна към долния край на пуловера си. Издърпа го яростно и за миг остана неподвижен, после поиска с поглед разрешение.

Никога преди не бе виждала косми по гърдите му, а сега ги видя — мек рус мъх, искрящ под светлината от прозореца върху високите квадратни гръдни мускули. Тя се наслаждаваше на откритието си и премести поглед до мястото, където пъпът му хвърляше кръгла, тайнствена сянка точно над талията. Той се сниши над нея с разтворени колена и двамата задоволиха любопитството си, преди да продължат по-нататък.

— Рай, целият си мускули — каза тя поразена.

— А ти не си — каза той, без да се усмихне.

Тя можеше да види — наистина да види — как пулсираше вдлъбнатината на врата му и се почуди дали и при нея не е така, защото навсякъде усещаше биенето на сърцето си — в слепоочията, в корема и в онази тайнствена част, която сега изглеждаше център на цялото чувство.

Той се наведе към нея, ръцете му бяха опрени от двете страни на главата й и коленичил по този начин над нея, я целуна, преди да отпусне голата си златиста гръд върху нейната. Сърцата им биеха неконтролируемо, а напрегнатите мускули омекваха.

Имаше и недоумение, и чудо в това да усещат разликата в телата си, да ги потриват проучвателно едно в друго, от което се получаваше някакво копринено докосване.

Той пак погали гърдите й. Пак ги целуна, но езикът му вече танцуваше по-умело по втвърдените връхчета. Тя прокара пръсти през косата му и се изви, подканяща го неочаквано за самата нея, молеща го да я покрие с цялото си тяло, защото без него се чувстваше незавършена и търсеща.

Той вдигна сгънатото си коляно и го опря в крака й, а тя пое дъх и го задържа. Коляното му се плъзна тежко нагоре по бедрото й, през мястото, в което се съединяваха краката й, по корема й и накара полата й да зашумоли съблазнително. Тежестта му я закотвяше за земята, а тялото й копнееше да се зарее във въздуха. Не след дълго още по-голяма тежест я притисна към постелята от платно, тъй като Рай извъртя бедрата си и ги положи върху нейните. Сега лежеше почти неподвижен по корем върху нея, а тя се наслаждаваше на приятното чувство да усещаш извивките и топлината на друго тяло толкова отблизо.

После краката й някак се разтвориха и направиха място, в което коляното му сигурно прилегна. Той го придвижи към нея, от това й стана приятно и тя започна ритмично да се повдига и притиска към него.

Рай върна коляното си обратно и пренесе тежестта си на една страна. Тя почувства ръката му да се промъква под полата й, да повдига слоевете от фусти, търсеща по дължината на крака й. Сърцето й лудо заби, а дъхът му бе като бушуваща вълна до ухото й. Пръстите му докоснаха ластика на крака на долните й гащи, после се придвижиха по-нагоре… по-нагоре… докато ръката покри нежната издатина между краката й, и тя с ужас осъзна, че ленената тъкан там е влажна. Почувства изненадата и колебанието му, когато се натъкна на мокрото, но когато я притисна по-силно, беше прекрасно и редно и утоляваше някакъв вътрешен копнеж, въпреки че всеки момент Лора очакваше Провидението да протегне ръка и да я порази на място.

Вместо това ръката на Рай Далтън я опипваше през последната ленена преграда, но когато посегна към копчетата на кръста й, предпазливостта се намеси. Тя хвана китката му и прошепна разтреперена:

— Дотук, Рай. Аз… мисля, че е по-добре да се облечем. Трябва да тръгвам.

За момент в погледа му просветна необуздана ярост, която тя преди никога не бе виждала. Тя не знаеше, че бе задържал дъха си, докато не го изпусна в една силна въздишка, която сякаш го омаломощи. Веднага се изправи на колене, обърна й гръб и навлече пуловера. Тя вдигна долната си риза, приглади надолу полата и мушна ръце в ръкавите си. Той си оправи косата и сините му очи срещнаха през рамо нейните, докато тя си закопчаваше роклята. Погледът му се отклони и стана сериозен. Тя се загледа в гърба му.

— Рай?

— Какво?

Тя дълго не отговори и той пак погледна през рамо.

— Сега ще отидем ли в ада?

Известно време се гледаха втренчено, с широко отворени очи.

— Предполагам.

— И двамата ли, или само аз?

— Мисля, че и двамата.

В дъното на стомаха си почувства, че й се повдига от ужас, защото не искаше Рай да се мъчи в ада заради нея.

— М… може би ако никога вече не го правим и се молим наистина горещо, няма да отидем.

— Може би. — Но в мрачния му тон нямаше много надежда. Той се изправи. — Мисля, че е по-добре да тръгваме, Лора, и повече никога да не идваме тук заедно. Ще взема онези капани и… и… — Той се обърна наполовина и я видя да седи на петите си, а на лицето й бе изписан ужас.

Той не довърши думите си. Старите основи на навеса проскърцаха под тях, връхлетени от прилива. Над тях се рееха и пищяха чайки. Те внезапно се хвърлиха един към друг и се прегърнаха силно, а сърцата им биеха от новото знание, с което още не знаеха как да се справят.

— О, Рай, не искам да отида в ада.

— Шшт… може би… може би няма само за един път.