Лавърл Спенсър
Два пъти обичана (4)

Четвърта глава

Следващата събота вечер домът на Джоузеф Старбък бе ярко осветен от лампи с китово масло, подходящи за случая — честването на успешното пътуване на китоловния кораб.

Лора Морган пристъпи през вратата и се озова в приказното царство на осветление, с каквото малко къщи в Нантъкет можеха да се похвалят. Полилеите искряха и се отразяваха в дъбовия под и намазаните с восък перила на вътрешната стълба. На голямата маса в хола по-малки фенери пращаха отблясъци към дълбоките кристални купи, пълни с бира и сироп от каймак, вино и захар. Покрай стените на стаята бяха наредени лампиони, които осветяваха пъстрото множество от копринени рокли с кринолини от китова кост, създаващи илюзията, че жените се плъзгат по пода като на колелца.

Дан бе мълчалив и намръщен през цялата вечер и това настроение го държеше от момента, в който помогна на жена си да върже връзките и да закопчае роклята си. Бе видял как корсетът повдига гърдите с помощта на твърдите банели, оформящи корсажа на роклята й. На лицето му се бе появило кисело изражение и не бе изчезнало до този момент.

Предницата на роклята беше скромна. От рамо до рамо имаше твърда яка от ситни плисета, която преминаваше в малко деколте. Когато си я купи, Лора шеговито отбеляза, че няма спасение от китоловството в Нантъкет, защото приличаше на китоловна лодка. И наистина, плисетата приличаха на застъпващите се дъски на лодка. Но самата Лора не можеше да се сбърка с никой — тя беше пищна млада красавица и зрялото й тяло се очертаваше ясно под роклята.

Роклята беше от муселин, с тънки копринени кремави райета, разположени между букетчета от рози на нежен фон от малки зелени листенца. На раменете имаше изкуствени рози, от които започваха ръкавите, ситно плисирани до лактите, откъдето под розови панделки се разкрояваха силно надолу.

Роклята подчертаваше нейното крехко и изящно лице: деликатните очертания на скулите, брадичката и носа, разкошната уста с форма на бръшляново листо. Изисканите й черти правеха кафявите очи с тъмни мигли да изглеждат още по-големи, както и прическата й — плътно прибрана към върха на главата коса, сплетена в сложен кок и вързана с розова панделка. Над лявото й ухо имаше още една роза, от която се спускаше снопче ситни къдрици. Покрай лицето й висяха малки кичури, нарочно подстригани и завити, които образуваха кестеняв ореол около изящната й глава.

Женствеността й още повече се подчертаваше от модните кройки с удължена талия и огромни поли, които правеха дебелите още по-дебели, слабите — мършави, а щастливките като Лора Морган изглеждаха в тях като същински кралици.

В този момент обаче Лора съвсем не се чувстваше щастлива. Кръстът й бе пристегнат като пясъчен часовник и всеки момент заплашваше да се скърши! Широка банела от китова кост държеше предницата на роклята й и вече я пробождаше в стомаха при всяко навеждане и в долчинката между гърдите при всяко вдишване. Неудобството на роклята я бе направило раздразнителна, тя просто не беше на себе си.

Лора никога не отиваше на светско събиране, без тихо да проклина доспехите, в които бе принудена да се стяга. Но тази вечер случаят изискваше да се усмихва сърдечно и безгрижно, защото вечерята бе делова, както бе казал Дан. А това означаваше, че Старбък е поканил най-висшестоящите си служители заедно с такива високопоставени гости, като капитан Блекуел от „Омега“, Кристофър Кейпън и Джеймс Чайлдс, строителя и дърводелеца, наети от Старбък да построят Трите Тухли за синовете му.

Разговорите се въртяха около успеха на „Омега“ и напредването на къщите, които почти бяха завършени. Лора с половин ухо слушаше Анабел Пруит, съпругата на агента по покупките на Старбък, която имаше навика да разпространява новините по-бързо от градския вестник. Лора слабо се интересуваше, че тухлите за къщите били пристигнали чак от Глочестър, но вниманието й бе привлечено когато темата внезапно се смени.

— Чух, че господин Старбък предложил значителна сума на Рай Далтън, за да пътува още веднъж с „Омега“. — Госпожа Пруит внимателно наблюдаваше лицата на Лора и Дан Морган, след като разкри пикантната новина.

Лора почувства как Дан стисна по-силно лакътя й и бързо потърси с очи стол. О, това отвратително изобретение на мъжете, на които никога не им се налага да ходят овързани като пуйки за Деня на благодарността! Но в следващия момент пръстите на Дан я стиснаха още по-здраво и Лора осъзна, че не само споменаването на Рай е вцепенило съпруга й. Той така рязко я дръпна за ръката, че сладкият винен сироп си разплиска в чашата й.

— Нищо, Дан, каквото и да… — започна тя и се дръпна рязко, за да не изцапа роклята си, а в същия момент банелата остро се заби в стомаха й.

Тогава проследи погледа на Дан и неудобството, с което си плащаше, за да изглежда толкова красива, внезапно намери своето обяснение. Там, на вратата, семейство Старбък приветстваше Рай Далтън. Сърцето на Лора подскочи. Тя не можеше да откъсне очи, защото Рай бе облечен като от модно списание — никакви пуловери и груби двуредни палта.

Носеше тъмнозелен панталон с тиранти и фрак с висока колосана яка и ревери по най-новата мода. Дългите тесни ръкави стигаха доста под китката и почти закриваха бронзовите му ръце. Загорялото му моряшко лице имаше оттенъка на зрял кестен над бялата широка старовремска вратовръзка, наполовина скрита от двуредната му жилетка.

Както в природата самецът открива своята половинка сред много други, така и Рай намери Лора сред тълпата, изпълнила залата. Очите им се срещнаха и по тялото й се разля топлина. Веднага забрави болките в стомаха. Изпълни я гордост от това, как изглежда в роклята си. Докато сините очи се рееха по лицето й, после по цялото тяло от глава до пети, тя усети, че е зяпнала, и веднага затвори уста.

Не бяха се виждали от четири дни и тя определено не очакваше да го види тук тази вечер. Както не очакваше и дръзкия му търсещ поглед, нито пък лекото му кимване, докато даваше цилиндъра си на лакея.

Лора веднага скри пламналите си страни зад чашата сладък винен сироп, но Дан вече бе забелязал размяната на погледи между двамата. Навъсен я хвана за лакътя и я обърна с гръб към вратата, после я прегърна през кръста собственически, нещо, което рядко се правеше пред хора в този град — основателите пуритани бяха оставили своята неизличима диря.

Тъй като знаеше, че Рай Далтън вижда гърбовете им, Дан се наведе свойски към ухото на жена си.

— Нямах представа, че и той ще е тук тази вечер. А ти?

— Аз? Откъде бих могла да знам?

— Мислех, че може да ти е казал. — Внимателно гледаше лицето й, за да разбере дали е прав.

— Аз… аз не съм го виждала от понеделник — излъга тя. Беше се целувала с него във вторник.

— Ако знаех, че ще е тук, нямаше да дойдем.

— Не ставай глупав, Дан. Живеем в един и същ град и ще ни се налага да го срещаме от време на време. Не можеш да ме изолираш, значи ще трябва да се научиш да ми вярваш.

— О, вярвам ти, Лора. Но на него нямам доверие.

След около половин час гостите бяха поканени на масата. Когато влязоха в трапезарията, Лора чувстваше болки в гърба от изправената стойка и леко главоболие от напрежението. Опита се да забрави, че Рай е в същата стая, но не успя. Всеки път, когато се обръщаше да говори с някой гост, той се оказваше в полезрението й и я следеше изпод красиво оформените си вежди, а когато никой не го виждаше, дръзко й се усмихваше. Сега косата му бе спретнато подстригана, но новите за нея бакенбарди бяха оставени. Те обграждаха скулите му и му придаваха мъжествен вид. Старанието й да не го поглежда бе почти безрезултатно, а веднъж, но без да е абсолютно сигурна, й се стори, че той й изпрати въздушна целувка. Тя точно тогава отпиваше от чашата си и заедно с питието преглътна и целувката му, ако я бе изпратил.

Тази вечер той беше в дяволито, закачливо настроение, което Лора добре познаваше.

Домакинята като че ли предварително се бе погрижила да увеличи страданията им и на вечерята настани Лора и Дан точно срещу Рай и приказлива млада блондинка на име Дилейни Хъси, чиито прадеди заедно с тези на Старбък бяха основали града на острова.

Госпожица Хъси веднага заговори Рай за пътуването и драматично му съчувстваше за заразяването с едра шарка, докато разглеждаше белезите по лицето му, и непрекъснато повтаряше, че те изобщо не го загрозяват. Изказването й бе последвано от угодническа усмивка, която накара Лора да пожелае самата натрапница да я пипне шарка. Но проклетият Рай поглъщаше всяка нейна дума и й се усмихваше широко. Белегът на бузата му подчертаваше усмивките му и създаваше илюзията за несъществуваща трапчинка.

След малко госпожица Хъси подхвана една тема, която вдигна температурата на Лора почти до тази на мидената супа, сервирана току-що.

— „Омега“ плава пет години… доста време.

— Да, така е.

Докато вдигаше лъжицата с димяща супа. Лора почувства погледа на Рай върху себе си, но внимателно се въздържа да не му отвърне.

— Значи тогава не знаете за жените тук, в Нантъкет, които са се организирали в дружество, наречено Женска франкмасонска ложа? — изчурулика блондинката отсреща.

Лора духна прекалено силно супата си и няколко пръски капнаха на покривката. Дилейни Хъси^[1], помисли си тя, съвсем си заслужава името! Тя се опитваше да докопа Рай, откакто Лора се помнеше, и сега изобщо не си губеше времето, особено след като бе плъзнал слухът, че Рай не е бил допуснат в къщата на хълма.

— Не, госпожице — отговори Рай.

— Но ще имате тази възможност, особено след като „Омега“ се върна с пълен трюм.

— Пълен трюм? И какво общо има пълният трюм с женското дружество?

— Членовете на Женската франкмасонска ложа, господин Далтън, са се заклели да не позволяват на никой мъж, който не е убил поне един кит, да ги ухажва или да се ожени за тях.

Лора си изгори езика и едва не преобърна чашата с вода в бързината да охлади устата си.

Господин Далтън, как ли пък не! — помисли си Лора. Добре де, какво пък толкова, нали бяха ходили заедно на училище. Само че какво целеше тази Дилейни Хъси?

Лакеите дойдоха да отнесат чиниите от супата и Лора се усети, че не трябваше да я изяжда цялата, но бе така погълната от разговора, че не разбра как за малко не се изложи. Неудобният корсет вече почти не се издържаше, но лакеите носеха димящо телешко задушено с гарнитура от желирани моркови и картофи с подправки.

Лора нямаше друг избор, освен да си вземе и от основното ястие. Заедно с телешкото на гърлото й присядаше и изпълненият с флирт разговор, който се водеше от другата страна на масата.

Влюбената до уши госпожица Хъси продължаваше да обяснява основните положения на рицарския кодекс на островните дами, решени да отдадат любовта си само на доказани китоловци, и накрая Рай от учтивост бе принуден да я попита:

— Вие членувате ли в това дружество… госпожице Хъси?

Точно в този момент Лора едва не се задави с хапка от телешкото, защото нещо меко и топло си проправи път под полата й и я погали по прасеца под масата.

Кракът на Рай!

— Всъщност да, господин Далтън — усмихна се превзето Дилейни Хъси.

Каква наглост — да направи такова нещо, докато невинно се усмихваше на Дилейни Хъси! Той прекрасно знаеше, че преди така закачливо си даваха знак, че искат да се любят, когато се приберат вкъщи!

Докато кракът на Рай предизвикваше тръпки по цялото тяло на Лора, госпожица Хъси продължаваше да пърха с мигли и да изпива Рай с очи на кошута. Тя многозначително го попита:

— А вие убили ли сте кит, господин Далтън?

Рай безгрижно се разсмя и така се отметна назад, че брадичката му щръкна нагоре. После мило се усмихна на съседката си по маса.

— Не, госпожице Хъси, не съм и вие добре го знаете. Аз съм бъчвар, а не ловец — припомни й той, като използва разпространеното име на стрелците с харпуни.

В този момент пръстите на Рай пропълзяха по-нагоре и се захванаха за ръба на стола между коленете на Лора, докато той продължаваше да се усмихва право в лицето на Дилейни Хъси. Този път Лора видимо подскочи и яденето отиде в кривото й гърло. Тя се разтърси от кашлица.

Дан загрижено я потупа по гърба и направи знак на лакея да напълни пак чашата й с вода.

— Добре ли си? — попита той.

— Д… да. — Тя преглътна и се опита да се овладее, а топлото стъпало погали вътрешната страна на коленете й и не им позволи да се съберат.

За нещастие кашлицата привлече вниманието на домакинята към чинията на Лора, госпожа Старбък забеляза колко малко е яла гостенката и я запита дали й харесва храната. Така че Лора се почувства задължена да поеме още една хапка телешко и да се опита да я преглътне.

Тогава Рай се усмихна безгрижно към Лора и каза:

— Подай ми солта, ако обичаш. — Той знаеше, че тя се чувства ужасно. Достатъчно добре помнеше отвращението й от корсетите с банели.

За своя най-голяма изненада Лора почувства потупване по вътрешната страна на едното си коляно. И докато отсреща Рай и Дилейни Хъси изглеждаха ангажирани в привидно невинен разговор за бъчварството, Рай отряза две парчета от телешкото си, изяде едното и пусна незабелязано другото на пода, където двете пухкави котки на семейство Старбък веднага го унищожиха.

Лора вдигна салфетката към устните си и се усмихна зад нея. Беше благодарна на Рай и при всеки удобен случай си служеше със същата ловкост, която той й бе демонстрирал и която окончателно избави от неудобството както нея, така и домакинята.

Вечерята завърши с богато украсена торта с дъх на ром, която нито една от котките не хареса — едва доловимото свиване на рамене от страна на Рай накара Лора да прикрие пак усмивката си със салфетката, но все пак бе принудена да изяде половината парче, от което направо щеше да се пръсне.

Когато Рай реши да отмести крака си, Лора не само чувстваше, че й се повдига, но направо бе замаяна. Домакинята и домакинът ставаха от местата си и Лора разбра по израза на Рай, че той си търси обувката. За да го поизмъчи, тя набута обувката още по-далече под стола си, докато по цялата маса гостите ставаха и се отправяха отново към гостната. Дан мина зад нея и за момент тя се поколеба да остави обувката, където беше, но ако я откриеха там, щеше да издаде и себе си, и Рай, така че тревогата му след секунда бе възнаградена с безопасното й връщане.

Сега в залата свиреше струнен квартет и няколко двойки танцуваха, а останалите си приказваха. Малка група мъже излязоха навън да пушат пури, между тях Джоузеф Старбък и Дан, който с неохота остави Лора при поканата на работодателя си. Но преди това се увери, че Рай все още е в лапите на Дилейни Хъси, и се обнадежди, че няма да има възможност да безпокои Лора.

Междувременно Лора се чувстваше обезпокоена и без Рай Далтън. Тя усети, че ако в най-скоро време не разхлаби корсета, или ще повърне, или ще припадне.

И когато приличието позволи, тя се измъкна през задната врата и дълбоко вдъхна от нощния въздух. Свежестта му не я облекчи особено, защото вечерта беше мъглива и тя почти се задави от острата миризма на катран, с който бяха намазани плодните дървета в градината на семейство Старбък, за да ги предпазва от болести. Тя повдигна полите си и затича, както не подобаваше на една дама, между ябълковите дървета, но от наситения аромат на ябълков цвят й прилоша още повече. Започна безрезултатно да опипва за редицата от метални кукички и дупки на гърба на роклята си, макар прекрасно да знаеше, че не може да ги достигне. Устата й предупредително се напълни със слюнка. Очите й се насълзиха. Тя се хвана за кръста и се наведе задавена.

Точно в този момент хладни пръсти докоснаха тила й и бързо започнаха да освобождават кукичките. Тя трепереше, плувнала в пот.

— Защо, по дяволите, си се напъхала в тези неща, щом не можеш да ги понасяш? — попита Рай Далтън.

За момент, докато се бореше с естествения пристъп, не бе в състояние да отговори, но накрая успя да произнесе задавено една-единствена дума:

— Побързай!

— Проклети идиотски измишльотини! — промърмори той. — Би трябвало да си по-разумна, скъпа!

— Връзките… моля те. — Тя пое дълбоко въздух, когато роклята бе отворена.

Той издърпа дъгата от хлътнатината на гърба й, с рязко движение я освободи от натиска й, пръстите му заразвързваха връзките и Лора за пръв път от три часа пое спокойно въздух.

— В ада да г… гориш, Рай Д… Далтън, задето изобщо си донесъл китова кост на сушата и си и… направил нещастни жените по целия свят! — измърмори тя между дълбоките вдишвания.

— Ако ще горя в ада, нека да е за нещо по-сериозно — каза той, приближи зад гърба й и промуши ръка в разтворения й корсет.

— Престани!

Тя се отскубна и се завъртя към него. Усети цялото си безсилие. Невероятният капан, в който я вкара, като настоя да замине на лов за китове, мъчението от проклетите банели, с които не можеше да свикне, невинния малък флирт, на който току-що бе принудена да стане свидетел — всичко това предизвика искри на гняв, който вече не можеше да овладее.

— Престани! — просъска тя. — Нямаш право да идваш тук след… след пет години и да се държиш така, сякаш изобщо не си заминавал!

Внезапно и той се разгневи.

— Аз тръгнах заради теб, за да ти донеса…

— Умолявах те да не тръгваш! Не исках вонящото ти китово масло! Исках си съпруга!

— Добре, ето ме! — отвърна й той саркастично.

— О… — Тя стисна юмруци и почти зави от яд. — Мислиш, че е толкова просто, така ли, Рай? Пускаш ми крак под масата, сякаш най-важното нещо, което имам да решавам — е дали и аз да си сваля обувката. Е, добре, можеш да се порадваш на положението, в което ме постави.

— А моето положение!

Тя се извърна презрително.

— Вече съм добре. Благодаря ви за помощта… господин Далтън — каза, като имитираше Дилейни Хъси, — но по-добре да се връщате, преди някой да се е разтревожил за вас.

— Направих го, за да разбереш какво съм принуден да търпя всеки път, когато ви видя заедно с Дан. Неприятно ти беше, нали — да виждаш съпруга си с друга жена?

Тя пак се завъртя към него.

— Добре… да! Неприятно ми беше! Но сега разбирам, че нямам право да ми е неприятно. Казах вече, връщай се, преди някой да се е разтревожил за теб.

— Пет пари не давам дали някой се тревожи за мен. Освен това какво толкова правя — стоя в градината и разговарям със собствената си съпруга. Какво лошо има в това?

— Рай, на Дан няма да му хареса…

В този момент откъм най-близките ябълкови дървета долетя гласът на Дан.

— Лора? Тук ли си?

Тя се обърна по посока на гласа, за да отговори, но Рай намери с ръка лакътя й, приближи се до нея и постави пръст върху устните й. Тя почувства топлия му дъх в ухото си.

— Шшт.

— Трябва да му отговоря — прошепна, а сърцето й лудо заби. — Той знае, че сме тук.

Рай хвана главата й с две ръце и приближи ухото й до устните си.

— Отговори му, а аз ще му кажа, че корсетът ти е отворен, защото току-що сме се позабавлявали под ябълковите дървета.

Тя се отскубна гневно и трескаво се опита да стегне отново връзките. Но беше безсмислено, а Рай само стоеше отстрани ухилен.

— Лора, обади се! — пак достигна до тях гласът на Дан. — Къде си?

— Помогни ми! — примоли се тя и се обърна с гръб към Рай, докато стъпките на Дан се приближаваха. Той вече вървеше между дърветата и те чуваха пукането на клоните.

— За нищо на света — прошепна Рай.

Ужасена, тя сграбчи китката му, вдигна полите си и побягна, като го дърпаше след себе си между дърветата. Запромъкваха се тихо в мъгливата нощ, която заглушаваше звуците от стъпките им. Глупава, детинска постъпка! И все пак Лора дори не помисли да остави Дан да я открие полусъблечена с Рай в мъглата.

Градината беше широка и дълга, истински лабиринт от цъфнали ябълкови дървета, след които идваха дюли и сливи. Гъстата мъгла обвиваше всичко, включително и тях двамата, които се движеха през нея като привидения. Широката пола на Лора можеше да мине за облак от ябълков цвят, защото клоните на дърветата бяха приведени ниско до земята, търсейки защита от непрестанния океански вятър и изглеждаха като бухнали рокли с кринолини.

Накрая Лора се спря, застана нащрек и се заслуша, придържайки с една ръка роклята върху гърдите си, които развълнувано се повдигаха, Рай също се заслуша; не се чуваше нито звук от музиката в къщата. Бяха заобиколени от бели талази, изгубени сред кълбета от мъгла, сами под ароматен свод от дюлеви дървета, където никой не можеше нито да ги види, нито да ги чуе.

Тя още стискаше китката му. С палеца си усещаше препускащия му пулс. Рязко блъсна ръката му:

— Проклет да си, Рай!

Неговото добро настроение се беше възвърнало.

— Така ли се говори с мъж, който току-що ти е разкопчал корсета?

— Казах ти, че ми трябва време, за да помисля и да си изясня нещата.

— Дадох ти пет дни… и ти какво си изясни?

— Пет дни — точно така! Как мога да си изясня такава бъркотия за пет дни?

— Значи искаш да ме прилъжеш и да ме заведеш в ябълковата градина, където правехме разни неща направо под носа на Дан още докато бяхме хлапета? — Той се приближи. Още беше задъхан от тичането.

— Не дойдох тук за това — запротестира тя и това беше самата истина.

— Тогава защо?

Той сложи големите си ръце на кръста й и я придърпа. Тя веднага го сграбчи за китките, но не можа да ги отблъсне. Той я погали по хълбоците и гласът му, смесен с меката мъгла, я развълнува.

— Помниш ли това време, Лора? Помниш ли как беше… слънцето галеше кожата ни и двамата бяхме толкова изплашени, че Дан ще ни намери тук посред бял ден, и…

Тя сложи ръка върху устните му.

— Не е честно — обвини го, но споменът бе съживен, точно както Рай бе възнамерявал, и Лора се поддаваше все повече. Дъхът й не се успокояваше, а ставаше все по-учестен и тежък от момента, в който бяха спрели да тичат.

И той целуна пръстите, спрели думите му. Тя на часа ги отдръпна и освободи устните му да изрекат:

— Заявявам ти го открито, мила — нямам никакво намерение да играя честно. Ще бъда толкова подъл, колкото е необходимо, за да те спечеля обратно. И ще започна още тук, като ти изцапам роклята в тази ябълкова градина, ако не искаш да я свалиш, проклета да е.

Неговите ръце пак я придърпаха към бедрата му, после се плъзнаха по ребрата й към гърба и намериха отвора под връзките; притиснаха лопатките й, докато тя не опря гърди о него.

Тя извърна устата си.

— Ако те целуна веднъж, ще бъдеш ли доволен и ще ме оставиш ли да се върна?

— Ти как мислиш? — прошепна той хрипливо и докосна с нос врата й. Захапа я леко и кожата по корема й настръхна.

— Мисля, че съпругът ми ще ме убие, ако не се върна скоро в къщата. — Въпреки че каза това, тя приближи устните си към неговите.

— Аз пък мисля, че този съпруг ще те убие, ако го направиш — каза той почти в устата й. Миришеше на кедрово дърво, вино и минало. Тя разпозна аромата и това определи реакцията й. Обгърна ги такава пълна и всепоглъщаща тишина, че ударите на сърцата им отекваха в нея като залпове. Когато я целуна първия ден, тя беше в шок. Втория път я изненада. Но сега — ако я целунеше сега, ако му позволеше, този път щеше да бъде с нейно съгласие.

— Веднъж — прошепна тя. — Само веднъж и ще трябва да се връщам. Обещай ми, че ще ме закопчаеш — помоли го тя.

— Не — отвърна той гърлено, дишайки срещу устните й. — Нищо не обещавам.

Здравият разум я накара да се дръпне назад, но на Рай не му костваше голямо усилие да я разубеди. Само докосна ъгълчето на устата й със своята.

И старата тръпка се върна, свежа и жизнена както винаги. Откакто се бе омъжила за Дан, тя се опитваше да забрави начина, по който й действаше Рай. Да го наречем техника, практика или навик — но те заедно се бяха учили да се целуват и Рай знаеше какво обича Лора. Той смеси дъха си с нейния и плъзна език по ъгълчето на устата й, предвкусвайки удоволствието. Тя обичаше да я възбужда малко по малко и сега чакаше, изопнала шия и дишаща тежко. Той държеше с една ръка врата й отстрани и палецът му галеше вдлъбнатината под брадичката й с лениво движение. После езикът му намокри вътрешността на устните й с бавни, търпеливи завъртания. Рай почувства разгарящия се в нея огън.

Спомените връхлетяха Лора… тя е на петнайсет, в една рибарска лодка, с плътно стиснати устни и сигурно затворени очи, после на шестнайсет, под навеса за лодки, когато вече добре може да използва езика си, върви към пълно съзряване и се учи как мъж докосва жена и как жена докосва мъж, когато иска да предизвика нетърпение и после екстаз.

Рай като че ли прочете мислите й и промълви:

— Помниш ли онова лято, Лора, горе в плевника, над навеса за лодки на стария Хардести?

И той я върна към онова начало, като плътно притисна уста към нейната и езикът му подканващо затанцува. Копринено меката вътрешност на устните му беше достатъчно топла, достатъчно влажна, достатъчно нерешителна и желаеща, за да заличи днешния ден и да я върне в годините на първите им целувки.

Тя потрепери. Рай усети тръпките й под дланта си на шията и я придърпа към себе си, после пъхна тази топла, търсеща длан под висящата свободно от раменете й рокля. Но когато можеше да я смъкне, тя обгърна бързо врата му с ръце, за да му попречи. Роклята изпълняваше предназначението си, но под острите банели и дебелите й гънки той пак можеше интимно да я докосне. Кринолинът бе плътно притиснат в бедрата му и полата се извиваше назад като развята от ураган.

Но ураганът не бе около полата й, а в сърцето и главата й, защото накрая се целунаха — горещо, безрезервно отдаване. Езиците им се срещнаха и тъй като дълго време бе целувала само Дан, веднага усети разликата. Това би трябвала да я отрезви, да й напомни, че не е свободна да прави такива неща с друг мъж, но вместо това тя го прие с радост и осъзна, че откакто се бе омъжила за Дан, непрекъснато бе сравнявала целувките му с тази, и тя много й бе липсвала.

Това предателско самопризнание й върна малко здравия разум и тя искрено се надяваше, че Рай ще се задоволи засега с тази целувка, защото съпротивата й бързо се стопяваше, докато той я прегръщаше здраво и прокарваше пръсти по кожата, на голия й гръб — единственото открито място, което можеше да достигне.

Той откъсна устни от нейните и проговори силно развълнуван:

— Лора… за бога, нима ти доставя удоволствие да ме измъчваш?

Вдигна ръка и я плъзна по нейната, пое едната й длан от врата си и я поведе надолу, после я постави върху издутината под корема си.

— Пет години бях в открито море и ето какво ми се случва. Колко дълго ще ме караш да чакам?

През тялото й пропълзя предателско объркване. Тя се опита да се отдръпне, но той задържа дланта й там, където отдавна липсваше. Подутината под плата на панталоните му беше топла и настоятелна. Хвана я здраво за тила и пак я притегли към себе си, отново я целуна. Жадният му език докосваше ритмично нейния и излизаше извън устата й, като й напомняше, че той я бе учил на тези неща преди години в плевника под навеса за лодките.

Ръката й престана да се съпротивлява и прие формата под нея, а той се притисна към ласката й, като още държеше китката и пръстите й.

Против волята си тя пак го сравни с мъжа, който я чакаше сега в къщата. Ръката й се раздвижи нагоре и надолу, премерваше, спомняше си, а Рай я молеше с всяко движение на тялото си да потърси мекото докосване на кожата му, след като той не може да докосне нейната.

Мъглата извиваше пипала около главите им и чувственият аромат на цветовете изпълваше нощта. Дъхът му докосваше нейния с остро желание, като океанска вълна, устремена към брега и после отдръпваща се.

— Моля те — изстена Рай до устата й. — Моля те, Лора, любов моя. Толкова време мина.

— Не мога, Рай — каза тя съкрушено и изведнъж отдръпна ръката си и закри с длани лицето си. От устата й се изтръгна стон. — Не мога… Дан ми има доверие.

— Дан! — изхриптя той. — Дан! А аз? — Гласът на Рай трепереше от гняв. Той я хвана за раменете и почти я повдигна на пръсти. — И аз ти имах доверие! Вярвах ти, че ще ме чакаш, докато плавам на този… този нещастен кораб и газя в гранясало китово масло и разлагаща се риба, ям брашно, от което се сипят гъгрици, и ден след ден дишам миризмата на мръсни мъжки тела, едно, от които е моето! — Той стисна по-здраво пръсти и Лора трепна от болка. — Имаш ли представа как копнеех за твоя мирис? Направо полудявах само при мисълта за него. — Той я отблъсна почти с отвращение. — Лежах, обзет от мрачни мисли, на произвола на безветреното небе, и мислех за пропиляното време, през което можех да бъда с теб. Но исках да ти осигуря по-добър живот. Ето защо го направих! — гневно каза той.

— А знаеш ли какво преживях аз? — извика тя и наведе враждебно рамене напред. По бузите й се стичаха сълзи. — Знаеш ли как страдах, когато те гледах да тъпчеш дрехи в моряшкия сандък, когато гледах как изчезват платната и се чудех дали ще те видя пак жив? Знаеш ли какво ми беше, когато разбрах, че нося твоето дете, и получих вестта, че то никога няма да види баща си? — Гласът й трепереше. — Исках да те излича от съзнанието си, Рай Далтън, знаеш ли това? Исках да те излича, защото умря и ме предаде! — Тя се изсмя като безумна.

— Но не си губи времето и веднага намери кой да ме замести, нали?

Тя стисна юмруци и изкрещя.

— Бях бременна!

— С моето дете! А отиде при него! — Те почти бяха опрели чела.

— А при кого друг можех да отида? Но ти не можеш да го разбереш! Никога коремът ти не е бил издут като балон, така че да не можеш да направиш и крачка, без да те заболи, или… или да прокараш пъртина, да носиш дърва, да вдигаш ведра с вода! Кой си мислиш, че вършеше всички тези работи, докато те нямаше, Рай?

— Моят най-добър приятел — отвърна горчиво Рай.

— Той беше и моят най-добър приятел. И ако не беше той, не знам как бих се справила. Той беше до мен, без да го моля, винаги когато имах нужда от него, и независимо дали искаш да го повярваш, или не, правеше го колкото заради обичта си към мен, толкова и заради обичта си към теб.

— Спести ми тази мелодрама, Лора. Бил е до теб, защото е нямал търпение да те сграбчи, и ти добре го знаеш — каза хладно Рай.

— Това, което казваш, е непростимо и ти добре го знаеш.

— Да не би да отричаш, че знаеш какво изпитваше той към теб още от времето, когато растяхме заедно?

— Нищо не отричам. Опитвам се да те накарам да разбереш как и двамата страдахме при вестта за твоята смърт… заедно страдахме! Като чухме, че „Масачузетс“ е потънал, прекарахме първите дни в ходене по дюните, където тримата навремето си играехме, и в един миг си казвахме, че това не може да бъде вярно, че ти още си жив някъде, а после — че трябва да го приемем и че ти никога няма да се върнеш. Аз бях по-слабата. Аз… мислех си, че се държа точно като майка ми, и се мразех за това, но отчаянието ми беше по-тежко от всичко, което бях преживяла дотогава. Разбрах, че ми е все едно дали ще живея, или ще умра, и понякога мислех същото и за детето, което носех. След погребението дойде най-лошото… — Споменът задави гласа й и тя потръпна. — О, Господи, погребението… без труп… и твоето дете в мен вече ме правеше тромава.

— Лора… — Той се приближи, но тя се отдръпна и продължи.

— Не бих го понесла… целия този ужас, ако не беше Дан. Майка ми беше съвсем безполезна, можеш да си представиш. Такава си остана и при раждането на Джош. Дан беше този, който ми даваше сила, Дан седеше до мен още като започнаха болките, после крачеше навън, където трябваше да крачиш ти, после дойде и похвали бебето, и ми каза, че прилича на теб, защото знаеше, че имах нужда от тези думи, за да имам желание да се съвзема. Твоят най-добър приятел беше човекът, който ми обеща, че каквото и да се случи, винаги ще бъде с Джош и мен. И аз съм му задължена за това. — Тя спря за миг. — И ти си му задължен.

Той огледа гърба й, приближи се и започна мрачно да завързва връзките й.

— И какво му дължа? — Ръцете му спряха да дърпат. — Теб ли?

Лора потрепери и не знаеше какво да отговори. Какво дължаха на Дан? Със сигурност нещо повече от това да се измъкват посред нощ и да се отдават на чувствени игри. Рай продължи да я завързва.

— Трябва да разбереш, Рай. Той е бил баща на Джош от раждането му. Бил ми е съпруг три пъти по-дълго от теб. Не мога просто… просто да го зарежа безгрижно, без да се замислям за чувствата му.

Почувства на гърба си едно нервно подръпване, по-силно от предишните. После напрежението около ребрата й намаля след неумелите движения на Рай.

— Не съм много сръчен в това… Не съм се упражнявал достатъчно.

В гласа му имаше смразяващ намек. Той все още бе ядосан на нея и на това на пръв поглед неразрешимо объркване, в което се бяха преплели съдбите им. Когато най-накрая успя да затвори и корсета и роклята, ръцете му останаха на хълбоците й.

— Значи смяташ да останеш при него?

Лора уморено притвори очи и въздъхна дълбоко. Тя имаше решение толкова, колкото и Рай.

— Засега.

Топлите му длани се отдръпнаха от нея.

— И няма да се виждаме?

— Не по този начин… не… — Тя заекна и замълча, неуверена, че ще може да устои.

Отново го обхвана гняв и за малко да му се поддаде, но само скръцна със зъби:

— Ще видим тази работа… госпожо Морган!

После се завъртя и изчезна в тихата мъгла.