Лавърл Спенсър
Два пъти обичана (23)

Двадесет и трета глава

Резето щракна зад тях. Лора спря насред стаята, а Рай — до вратата. През стената долетя приглушеният поздрав на Джош към Шип, последван от две развълнувани излайвания на кучето. После настъпи тишина. Чуваше се само ритмичното тропане на парната машина на кораба. Бяха оставили фенера запален. Той се поклащаше над главата на Лора и хвърляше сенки по краката на Рай, но стените и пак по краката му.

Лора се вгледа в тясната койка и сравни дължината й с ръста на Рай, който беше по-дълъг с двайсетина сантиметра. Свали чантата си от китката и дочу ниския глас на Рай:

— Госпожо Далтън.

Тя бавно се извърна към него. Той стоеше с широко разтворени крака. Едната му ръка бе отпусната до тялото, а другата развързваше вратовръзката от врата му.

— Да, господин Далтън? — Тя хвърли чантичката към пейката, без да поглежда къде се приземява. Сърцето й танцуваше любовен танц в гърдите. Не й бе останал дъх.

— Мога ли вече да се любя с вас? — Той разви спокойно вратовръзката си и я остави да виси около врата му. Отметна предниците на сакото си, задържа го назад и положи широките си длани отстрани на стройните си бедра. Позата му обясняваше защо бе нервничил под масата, тъй като сега стоеше открито, без да прикрива нищо. Зелените му панталони бяха издути и той видя очите й да се плъзват натам, после обратно към устните му.

— Мислех, че никога няма да поискаш — отговори дрезгаво тя.

Те се спряха на прага на вечността, удължавайки този последен възпламеняващ момент, за да се насладят на очакването на прегръдката преди самата нея.

— Тогава ела тук и да започваме.

Едновременно тръгнаха един към друг и се срещнаха на средата на пътя, сърце до сърце, устни до устни, мъж до жена си, в съюз, предопределен от годините, през които дори неблагосклонната съдба не бе успяла да ги раздели. Нетърпеливите им езици се сляха, копринено гладки връзки между съпрузи, предвещаващи това, което щеше да последва. Той се приведе по-ниско и целувката му притисна главата й към твърдата му ръка. Наслаждаваше се на вкуса й, на мекотата й и на носещия се от дрехите й дъх на лаврово дърво.

Той миришеше на чисти дрехи, но дъхът на дърво бе дълбоко просмукан в кожата му от дългите години, през които бе обработвал кедър и дъб.

Тялото му беше топло, плътта — податлива под дрехите. Тя провря ръка между отвореното сако и плътно прилепналата жилетка, очертаваща широкия му гръден кош и разтвори дланта си върху копринената материя над плешките му. Той изцяло потъна в прегръдката й.

Дългите месеци бяха поставили на изпитание тяхната устойчивост. Но въздържанието вече не бе необходимо и ръцете им не се бавеха. Неговите длани покриха жадната й гръд, а нейните галеха топлия стълб от плът под корема на Рай.

От гърлото му се изтръгна дрезгав страстен стон, а нейните ответни звуци бяха заглушени от целувка. Езикът му обхождаше копринената вътрешност на устата й. Ръцете им се движеха и удоволствието нарастваше.

Когато накрая отметна глава. Рай постави длан върху ръката на Лора и увеличи натиска, следвайки движенията й.

— О, любов моя, бях започнал да мисля, че никога повече няма да ме докоснеш. — Дланта му се вдигна от нейната, плъзна се надолу по жълтата рокля и обхвана женствения й хълм, скрит под пластовете памучен плат.

— Или аз теб.

Докосването му възпламени кръвта й и превърна дишането в жива мъка.

— Мислех, че вечерята няма никога да свърши — промълви той до шията й.

— Постоянно ми се искаше да те попитам колко е часът.

Устните на Рай се плъзнаха по устните на Лора и с едно сръчно движение на ръката той я изправи. Очите му, сини като дълбоките води на Атлантика, се усмихнаха към нейните, тъмни като глина.

— Време е да се освободите от тази рокля, госпожо Далтън.

— А вие — от този костюм, господин Далтън.

На бузата му се появи трапчинката и той се почеса по бакенбарда.

— Да, като си помисля, станал ми е малко неудобен.

— Тогава позволете ми — каза тя мило и преметна реверите през раменете му.

Той покорно се обърна с гръб и се измъкна от сакото. Тя го хвърли към пейката, а той се обърна към нея, откачи часовника от жилетката си, когато нейните нетърпеливи пръсти се плъзнаха по гърдите му. Ръката му се протегна надалеч да остави часовника на по-сигурно място, тя разкопча жилетката и я изхлузи от раменете му, без да се интересува къде пада.

Посегна към копчето на яката, но тогава ръцете й бяха хванати и задържани.

— Закъде си се разбързала, скъпа? Ти ме изпреварваш.

Твърдите пръсти погалиха вътрешната страна на голите й ръце там, където бледите вени пулсираха под докосването му. От очите му изскочиха сини искри на нетърпение, което опроверга думите му, и той насила се възпря да не прибърза. Още държеше китките й. Целуна първо едната длан, после другата и прекара език по чувствителната кожа от вътрешната страна на ръката чак до ръба на дългия до лакътя ръкав. Пусна ръцете й и вдигна пръсти към реда копчета, започващ от врата й и стигащ до ханша. Когато роклята се разтвори, той я смъкна от раменете й. Тя падна върху фустата на кръста и остана там забравена, а Рай нежно прокара върховете на средните си пръсти зад ушите й, после мъчително бавно ги плъзна надолу по шията, раменете, закачи презрамките на долната й риза и ги смъкна по съблазнителните й рамене.

Докато пръстите му пътуваха по тялото й, тя сведе клепачи. Дъхът й спря, когато лекото като перо докосване на Рай изпрати горещи стрели от желание надолу към корема й. Те сякаш пронизаха някакъв съд с течност дълбоко в тялото й и освободиха топлия, чувствен поток от желание и готовност.

Тя потръпна и отвори очи. Неговите бяха дълбоки и внимателни, следящи как реагира тя на нежното галене на костта под брадичката, после надолу по меката топла кожа към дантелената украса на бельото. Ръцете й се пъхнаха под неговите, с едно дрънване развързаха панделката между гърдите и ризата се свлече до кръста й. Тя сграбчи дланите му, сложи в тях гърдите си и се притисна с див устрем към тях, който обаче не можеше да укроти почти болезненото желание на плътта й.

Тя пак сведе клепачи и топлите му устни се разтвориха над полукълбото с цвят на слонова кост, което той повдигаше и мачкаше, докато розовият му връх намери жадната му уста. Той започна да го смуче, мокри, да претъркаля зърното между зъбите си. Тя простена и го сграбчи за раменете, отметна се назад, а зъбите му задържаха възбудената пъпка и я разтегнаха. И когато удоволствието достигна границата на болката, тя пак се наклони напред, изви се и накара устата му да търси и да следва зърното й.

Изведнъж и той простена, сграбчи я за бедрата и зарови лице в ароматната й плът, захапа пак гърдата й и я задържа, докато разкопчаваше копчето на кръста й, после свали бельото и роклята, които образуваха лимоненожълт талаз около нейните глезени.

— Седни, ще ти сваля обувките.

Тя меко тупна върху пухкавата купчина дрехи. Приличаше на тичинка в средата на жълто-бял нарцис. Той коленичи пред нея и бързо разхлаби връзките на обувката й, изхлузи я през петата и смъкна чорапа. После вдигна поглед.

— Другия — нареди нетърпеливо.

Другият крак се бе закачил във фустата, но той то измъкна и без нито едно излишно движение започна да го оголва.

Докато сръчно дърпаше връзките, тя галеше с голия си крак твърдото му бедро и гледаше косата на приведената му глава.

— Имаш ли представа как отчаяно исках да се любя с теб в деня, когато ме сложи в скута си?

Той погледна изненадано нагоре.

— Когато ме изхвърли — спомни си той.

— Да, когато те изхвърлих — каза тя и продължи съблазнително. — Легнах си и през нощта се задоволих сама.

Челюстта му увисна. Лицето му си вцепени от недоверие. Обувката тупна на пода.

— След пет години още си пълна с изненади.

Тя завъртя коленете си на една страна, легна на бедро и подпря ръка на пода.

— Не ми казвай, че не си го правил много пъти през всички тези години на кораба. — Докато говореше, ръката й се протегна към копчетата на панталона му.

В това време той разкопчаваше ризата си и се усмихваше към нея.

— Не отричам. Но винаги когато го правех, мислех за теб. — Сграбчи предниците на ризата си и нетърпеливо я избута през раменете. Усмивката му стана дръзка.

— Не мисля, че ще имаме нужда от самозадоволяване в бъдеще, а, госпожо Далтън?

— О, надявам се, че не.

Панталоните му бяха разкопчани и той седна и задърпа голямата черна обувка, докато очите й галеха лицето му. Но обувката се запъна. Той промърмори една ругатня и се напъна пак, а тя се изправи на колене, хвана краищата на вратовръзката с две ръце и го придърпа по-близо, после прокара върха на езика си по лявата му вежда.

— Тази проклета обувка… — Но точно тогава тя се измъкна. Той веднага вдигна другия си крак, а тя се захвана с другата му вежда и почти го бутна назад, докато милваше клепачите му с влажния си език, който се премести отстрани на носа му. Накрая го захапа за горната устна.

— Имаш ли нужда от помощ за обувката? — промълви и зъбите й захапаха един непокорен кичур от бакенбардите, нежно го дръпнаха, преди носът й да се плъзне към ухото му. Езикът й се пъхна вътре, а Рай рязко се дръпна и отпрати втората обувка в полет през стаята.

Обърна се настрани и я залепи на пода, а гърдите й се смачкаха под къдравия му гръден кош. Той сграбчи главата й и опустоши устата й със своята. Плъзна нетърпеливия си език по зъбите й, под нейния език, върху него и после ритмично започна да го натиска навътре.

Разкопчаните му панталони още бяха на бедрата му, а нейният гол гръб бе притиснат върху голите дъски на пода на каютата, който потреперваше от пулсирането на двигателя. Тя чувстваше как този ритъм разтърсва мускулите й, докато Рай я покриваше с цялата си дължина. Някъде дълбоко във вътрешността на кораба клапите на парната машина се удряха в буталата и създаваха нестихваща пулсация, която отекваше неспирно в дървения плавателен съд.

Ръцете на Лора обвиха Рай и върховете на пръстите й замилваха всяка костица по гръбнака му, докъдето можеха да стигнат, а поклащанията на Рай се синхронизираха с мощната машина, която не само се чуваше, но се и усещаше.

Движенията им се сляха и тя се присъедини към ритмичния танц на тялото му нагоре и надолу, после вдигна единия си крак, преметна го през кръста му и започна да свлича панталоните. Той протегна назад ръка да й помогне и когато панталоните се изхлузиха, стъпалата й с копринено докосване го погалиха по голите бедра и се заровиха зад коленете му.

Той се подпря на лакти на пода и обгърна главата й с длани, после обсипа лицето й с целувки.

— Обичам те… Лора, Лора… през всичките тези години… обичам те… — Бедрата му се извиха и намериха естественото си допълнение в нейните. Тялото й се повдигна подканящо и върховете на пръстите й се плъзнаха по главата му и я притеглиха към нейната.

— Рай… винаги си бил единственият… обичам те… Рай…

Влажните й устни се притиснаха в клепачите му с обожание се спряха на бузите и намериха накрая любимата уста, познатата й форма, топлина, нейната сладост.

Той се надигна.

Тя посегна.

Той се приготви.

Тя го насочи.

Той натисна.

Тя се разтвори.

Той потъна.

Тя го обгърна.

Към безбройните и непрестанни ритми на вселената те прибавиха още един.

Тялото й се разтвори като мида и неговите копринени удари търсеха и събираха перлите вътре, скъпоценните камъни на нейната чувственост, която като някаква магическа сила възпламеняваше крайниците й. Тя посрещаше всеки удар с равен по сила и двамата се стремяха към наградата, за която бяха мечтали през дългата самотна зима.

Любовта ги възпламеняваше, но черпеха сили от онази богата и жадна страст, която младите им тела напълно заслужаваха. Устните на Лора се разтвориха, когато Рай се залюля над нея с мощ, която скоро предизвика първите тръпки дълбоко в нея.

Тя в забрава вдигна ръце над главата си и ги притисна плътно към пода на каютата, когато спазмите обхванаха цялото й тяло. Усещането отприщи хиляди тръпки, които побиха по кожата като хиляди малки вълнички, както бризът накъдря повърхността на езеро.

От гърлото на Рай се изтръгна хриптене и той я повдигна, ръцете му завъртяха бедрата й, а тя притисна с длани лактите над главата си. По силните му ръце изпъкнаха жили, стегнати като въжета на платна. Когато се устреми за последен път към нея, от устата му се изтръгнаха нечленоразделни звуци на облекчение, косата на челото му трепна, а пръстите му оставиха по бедрата й десет безкръвни белега на притежание.

После ръцете му се отпуснаха, очите му се затвориха и главата му падна напред, а отворените му устни докоснаха рамото й.

Под тях машината продължи да пулсира. Над тях още се клатеше фенерът. Двете койки до тях стояха недокоснати. Тя потри влажното му рамо, за да го извади от летаргията, в която бе потънал.

— Рай.

— Ммм? — Той приятно тежеше върху нея.

— Просто Рай, това е… Винаги ми се иска да го кажа… след това.

Устните на рамото й се разделиха, притиснаха се силно и върхът на езика му намокри кожата й.

— Лора Адел Далтън — каза той.

Тя се усмихна. Той рядко произнасяше второто й име, защото тя не го харесваше. Но когато сега го чу от устата на мъжа си редом с Далтън, то придоби ново звучене.

Да. Лора Адел Далтън завинаги.

Те си почиваха лениво и си припомняха пак всичко, докато дъските под Лора си казаха думата.

— Рай.

Той отвори очи и вдигна глава.

— Ммм?

— Този под е по-твърд от онзи в плевника на стария Хардести.

Той се усмихна и я повдигна да седне над него, без да се разделят телата им.

— Ммм, но върши добра работа, нали?

Тя преметна ръце през врата му и се обви около него.

— Прекрасна.

— Ти си прекрасна. Ти си повече от прекрасна. Ти си… умопомрачаваща.

Тя тихо се засмя до гърдите му.

— Или умопомрачаваща, или умопомрачена. Мисля, че кожата ми е протрита.

Той се засмя и погали засегнатото място, после я предупреди:

— Най-добре свиквай с това, жено.

Тя се отдръпна и го погледна дяволито.

— О, взела съм достатъчно мехлем.

Зъбите на Рай блеснаха от широката усмивка и той одобрително се засмя.

— Нищо, почакай и ще се преместим в по-удобно жилище.

Сложи длани под таза й, а тя скръсти глезени зад бедрата му. Той се надигна заедно с нея и отиде до койките.

— Дръпни надолу одеялото — прошепна и я целуна по брадичката. Тя се наведе странично и се помъчи да изпълни нареждането му, но изведнъж очите й се разшириха и тя се притисна към него.

— Рай! Измъкваш се!

— Ами, няма как!

— Рай!

Но тя се притисна пак и те успяха да останат слети. Той се обърна с гръб към долната койка, падна назад и я повлече със себе си. Но когато се изпъна, краката му останаха отвън. Той обърна и двамата настрани и се настани колкото можа по-удобно.

— Когато стигнем Мичиган, ще направя за нас най-голямото легло, което си виждала.

Тя се сгуши в него и зарови нос в златистите косми на гърдите му.

— Това ми е достатъчно.

— А, не, ще имаме нужда от огромно легло за мързеливите сутрини, когато всички малки ще се скупчват върху нас.

Тя се отдръпна и го погледна втренчено.

— Какви малки?

— Ами тези, които ще си родим. — Той погали нежната кожа на бедрото й. — Тъй като възнамерявам да правя това с теб често, предполагам, че скоро ще имаме доста.

— А мен пита ли ме някой какво мисля, Рай Далтън?

Той целуна нежно носа й, после мястото между него и горната й устна, после самата устна.

— Ако не искаш, чувствай се в правото си да го кажеш, любов моя. Но като съдя по това, което показа преди малко на пода, мисля, че е по-добре да свикваш да плетеш терлици.

— Показала съм! — Тя го ощипа по рамото. — Нищо не съм показвала…

Той я прекъсна, като прекара носа си над брадичката й и стопли с дъха си пространството около устатата й.

— Ммм… мяташе се като необяздена кобила, признай си, по едно време си мислех да ти запуша устата, за да не чуят баща ми и Джош.

— Така ли… ами ти?

— И аз май се чувствах като жребец.

Той я прегърна силно, тя го стисна с краката си през кръста и те се засмяха. После пак се умълчаха, лежаха слети и се вслушваха в ритъма на двигателя, дишането си и някое случайно проскърцване. Светлината от фенера падна върху рамото на Лора, позлати суровото лице на Рай, прилепналата към челото му коса, извитите бакенбарди на бузите му, ухото, устните. Тя го разглеждаше и сърцето й отново се изпълваше с любов. Прокара пръст по горната му устна и мекият й поглед изразяваше цялата дълбочина на чувството й.

— Наистина ли искаш много деца?

Той не отговори веднага, а потърси миналото в кафявите й очи, после каза тихо:

— Не бих имал нищо против. Никога не съм те виждал да носиш мое дете. — Прокара твърдата си длан през корема й. — Толкова пъти съм си представял колко трябва да си красива тогава.

— О, Рай — каза тя почти свенливо. — Жените не са красиви, когато са бременни.

— Ти ще бъдеш, сигурен съм.

Очите й ненадейно се насълзиха.

— Толкова те обичам и искам да имам много деца от теб.

Той видя сълзата, докосна я с пръст, после пое с устни солта й. Въздъхна дълбоко и трепетно, прокара ръка по бузата й, палецът му галеше брадичката й.

— Ло… — Но гласът му се разтрепери и не можа да изрече името й. Силните му ръце още веднъж я притеглиха към гърдите му и тя прилепи ухо до силно биещото му сърце. — Обичам те, Лора Далтън, но понякога тези думи не казват всичко. Не могат… а искам… — Но силният напор на чувствата го прекъсна. Той затвори очи и с ръце около рамената й я залюля, без да казва нищо.

Тя преглътна буцата, заседнала в гърлото й. Разбираше какво изпитва той, радваше се, че чувството бе така прекрасно за него, както и за нея.

— Знам, знам — промълви тя. — Още не мога да повярвам съвсем, че си тук, че си мой и че няма никога вече да се разделяме. Искам да бързам, да наваксам пропуснатото време, да изпълня всяка минута с любов… и… и… — Но и тя не можа да изрази докрай чувствата си.

Твърдата му ръка я помилва по главата.

— Понякога не знам какво да правя с всичко това. Като че ли… като че ли съм чаша силно вино, която е напълнена точно до ръба и още една капка… и ще се разлея.

Думите изведнъж станаха бледи и излишни, не бяха достатъчно красноречиви, за да опишат блаженството, което двамата споделяха в момента.

Но Рай и Лора Далтън бяха човешки същества и телата им знаеха най-точното проявление на чувството, чието описание им се изплъзваше. То нямаше нужда от думи. Не изискваше уверения. То просто се случваше с цялото си великолепие и величие.

Плътта му се втвърди, все още в нея. Нейната се разля около него. Очите им, тези прозорци на душата, се срещнаха и останаха слети, когато тя се повдигна да го посрещне. Беше гъвкава и страстна, разтеглива и дълбока. Двамата се движеха хармонично в онова проявление на любовта, което превъзхожда всички други. Актът — този чудесен природен дар — казваше всичко, което сърцата им чувстваха.

Докато се повдигаше и спускаше като двигателя, който ги отнасяше през Атлантическия океан към новия им дом, Лора разбра какво бе искал да й каже Рай в деня, когато й предложи да тръгне с него за Мичиган. Техният дом не беше Нантъкет, нито Мичиган. Техният дом бе самата същност на любовта им, сливането на сърцата им.

Тя почувства, че дълбоко в тялото й се заражда нова вълна от спазми, неговото тяло се притисна по-силно и за последен път в нейното, а кожата под дланите й се овлажни.

Те се разтърсиха.

Те се разтвориха един в друг.

Те си бяха у дома.