Лавърл Спенсър
Два пъти обичана (22)

Двадесет и втора глава

Малката Сива Морска Дама съвсем отговаряше на името си в четвъртък сутринта. Брегът бе покрит с рядка мъгла и небето над острова беше оловносиво. Градът се събуди от обичайните звуци — утринното биене на камбаната от енорийската църква, тракането на ковашкия чук, скърцането на издутите от вятъра платна, плясъка на вълните под кея и тропота на дървени колела по калдъръма.

Две товарни каруци спряха пред широко отворените врати на работилницата, в която бяха останали само огнището и масичката за инструменти. Двама хамали скочиха и влязоха вътре, за да започнат да товарят тежките бурета. Съсухреният стар бъчвар с къдрава посивяла коса бе застанал до високия строен млад мъж, чиято руса грива се спускаше отстрани на лицето му като снопчета изсъхнали кафеникави водорасли. Около главите им лениво се носеше облак син дим. По-младият мъж прегърна по-стария и го стисна силно за рамото.

— Е, старче…

Настъпи напрегната тишина.

— Да, синко. Милата ми стара къщичка.

Те вдигнаха поглед към рафтовете, малкия прозорец над масата за инструменти, износените стълби към стаите на втория етаж. От спомените им долетя гласът на жената, скъпа и за двамата, която ги викаше за закуска, за вечеря, да си лягат. Стояха заедно сред стените на помещението, което миришеше на кедър и дим и винаги щеше да мирише така.

Джоузия извади ароматната лула от устата си и каза тихо:

— Искам да остана няколко минути насаме с майка ти. Върви да вземеш жена си.

Рай въздъхна дълбоко и трепетно, очите му за последен път обходиха стените на работилницата, после прозвуча гърленият му отговор:

— Добре, ще се срещнем после на кея. — Той стисна още веднъж мускулестите плещи на баща си и тръгна по улицата.

Подскочи енергично и се качи на покритата каруца, изсвири веднъж, надникна през рамо и видя зад себе си големия жълт лабрадор да се качва със скок на колата. Кучето дойде нетърпеливо до предния край на каруцата, положи муцуна на седалката на водача, махна няколко пъти с опашка и потеглиха.

В началото на Крукид Рекърд Лейн колата спря, мъжът примижа срещу малката, овехтяла от климата сребриста къщичка. На вратата й се появи жена. Беше сложила сива вълнена наметка за пътуването, семпла рокля от жълт памучен плат на карета и подходяща шапка с атлазена панделка, завързана под брадичката.

Тя вдигна ръка в ръкавица и помаха за поздрав. Покрай полата й се промъкна момчето, видя едрия бъчвар и го загледа намръщено. Но като видя детето, кучето скочи и побягна напред. Киселият израз се смени с изненада. Животното отвори широко очи и уста от радост и Джош не можа да издържи. Посрещна кучето, коленичи посред пътеката и стисна сините си очи, докато лабрадорът го даряваше с влажния си поздрав по лицето.

— Шип! Шип! — Той инстинктивно се обърна с въпрос към мъжа. — Шип… — После си спомни и се завъртя да попита майка си: — Шип ще дойде ли с нас?

— Защо не попиташ Рай?

Той вдигна очи към високия бъчвар, когото някога харесваше толкова много.

— Шип ще дойде ли с нас? — попита накрая Джош.

Рай се приближи, смъкна се на едно коляно и с любов погали кучето.

— Разбира се, че ще дойде с нас. Никой не трябва да тръгва без куче-пазач там, където вълци и мечки нападат домовете.

— В… вълци и м… мечки? — очите на Джош се разшириха. — Наистина ли?

— Да, но няма от какво да се боим, щом Шип е с нас.

— Наистина ли ще бъде приключение?

— Да, синко. А ти реши ли вече дали ще ми говориш по време на това приключение, или ще си държиш устата все заключена? — Рай сниши глас и добави: — Това ни наранява много с майка ти, да знаеш. Особено майка ти. Тя иска да си пак щастлив, но иска и тя да бъде щастлива. — Той млъкна, после тихо продължи: — И двамата те обичаме, Джош.

Джош сведе очи към кучето и каза едва чуто:

— Джими каза… каза, че твоят баща… щом и той ще идва с нас, ще ми бъде дядо.

Лицето на Рай се разтопи и гласът му стана още потих.

— Да, синко.

— А ти… ти ще ми бъдеш баща?

Лора гледаше с разтуптяно сърце как мъжът с тъмния панталон, светлия пуловер и шапката с козирка се бе навел до сина си с подпряна на коляното ръка.

— Да, синко. Аз съм твоят баща, както вече знаеш от известно време.

Джош вдигна неуверено очи, същите като тези, които го гледаха отгоре.

— Трябва ли да ти викам татко?

Рай преглътна и се вгледа в обърканото лице на сина си. Разбра колко е трудно за детето да приеме внезапните промени, връхлетели живота му. Отговори с мил, любвеобилен тон:

— Не, Джошуа. Мисля, че има само един мъж, който винаги ще си остане за теб татко. Нищо не бива да промени това. Можеш да продължиш да обичаш Дан, както винаги е било.

— Но няма да го виждам повече, нали?

— Мичиган е доста далеч от Нантъкет, Джош. Боя се, че не. Но може би като пораснеш, Нантъкет няма да ти изглежда толкова далеч. Тогава ще можеш да дойдеш на гости.

Лора чакаше, без да помръдва, и се молеше детето да постигне разбирателство с баща си, за да може в живота им да настъпи хармония.

Джош дълго мълча, клекнал малко унило пред Рай. Кучето го близна по брадичката, но той не го забеляза. Накрая вдигна поглед към сините очи и мургавото лице над него. Прекалено делово за петте си години заяви:

— Реших да ти викам татко.

Очите им изпитателно се срещнаха и Рай Се изпълни с обич към момчето. Изведнъж се раздвижиха едновременно — Джош скочи прав. Рай разпери широко ръце и в продължение на три силни удара на сърцата те се притиснаха един до друг, а любовта им намери верния си израз.

Очите на Лора се замъглиха, когато видя най-накрая баща и син да се спогаждат, както трябва. Сърцето й се изпълни с радост и тя реши, че сега е най-подходящият момент да се намеси.

— Цял ден ли смятате да стоите там, или ще дойдете да ми помогнете да пренеса багажа в каруцата?

Джош се отдръпна. Рай погледна нагоре към края на пътеката и бавно се изправи в цял ръст. Лениво тръгна с дългите си крака към нея и промърмори под нос:

— Майка ти е много издокарана днес.

Детето вдигна поглед.

— Какво е издокарана?

Но му отговори само силният смях на Рай. Изкачиха се заедно по пътеката, горе Рай сложи крак върху стъпалото, облегна длани на коляното си и зарея поглед в дългата до пода наметка и откриващия се под нея триъгълник от жълто каре.

— Какво ти е толкова смешно, Рай Далтън?

— Така ли се посреща женихът в деня на сватбата?

Долната й устна увисна.

— Днес!

— Да, днес. Дори ако трябва, ще предизвикам бунт на кораба, за да накарам капитана да извърши церемонията. Освен ако не изпуснем кораба за Олбъни, докато се мотаем тук.

Тя се усмихна весело и влезе вътре, последвана от Рай, Джош и Шип.

В къщата липсваше предишният уют и сега тя изглеждаше мрачна. Покъщнината бе грижливо опакована, а Езра Мерил щеше да продаде това, което бе оставено. Малките стаи бяха опразнени от всички лични предмети и изглеждаха тъжни и изоставени. Рай се въздържаше да анализира обстановката, вместо това бързо повдигаше буретата и ги изнасяше на рамо през вратата. Денят беше такъв, че ги караше да се люшкат между радостния оптимизъм и носталгичната тъга. Най-доброто, което можеха да направят за измъчващите ги спомени, бе да ги оставят назад колкото е възможно по-бързо и да отправят поглед напред.

Но когато и последното буре бе натоварено и Рай се върна в къщата за последните две черни чанти, намери Лора с гръб към вратата да докосва с тъга перваза на огнището. До нея зееха отворени вратите към вграденото легло, където ги нямаше дебелите завивки и сега бе останала само празната дървена рамка. Рай проследи блуждаещия поглед на Лора. Тя отиде до вратата на пристройката и той тихо застана зад рамото й. Жената погледна назад към него, без да се усмихва, и после заедно се взряха в дървената спалня.

— Ще направя нова — тихо й обеща той, макар да разбираше, че тя и не помисля да вземат старата, само искаше да й отдаде последна почит. Върху нея бяха споделяли брака си, от нея той отплава в морето, на нея се бе родил Джошуа Далтън. И в нея бе дошъл Дан.

За първи път този ден Рай я докосна почти както би докоснал баща си.

— Хайде — подкани я той тихо. — Време е да тръгваме.

Те се извърнаха от вратата, прекосиха всекидневната с бавни стъпки, които отекнаха в празното пространство, където някога бе ехтял смехът им. Сега не се чуваше смях. Излязоха от къщата, затвориха за последен път вратата и тя сякаш скри в себе си цял период от живота им, и сладък, и горчив. Ярките бели мидени черупки проскърцаха по познатия начин, който дълго време бе означавал завръщане у дома. По средата на пътеката се извърнаха за последен път, за да запечатат в спомените си образа на малката къща.

Тежко беше да се сбогуват с домовете си по сцената на кея бе още по-непоносима. Всички се бяха събрали: Джейн и Джон Дърнинг и всичките им шест издънки, Джими Райърсън и родителите му, Далия Трахърн, както и Хилда Морган, Том и Дороти, Чад Далтън и родителите му заедно с цяла тълпа роднини на семейство Далтън — дори братовчедът Чарлс с жена си и трите им деца. Бяха дошли и Джоузеф Старбък, и Езра Мерил, и Аса Понд.

Зад изпращачите, едва сдържаща сълзите си, стоеше и Дилейни Хъси.

И, разбира се, Дан.

Той бе един от последните, които пристигнаха; отначало се прокрадна безшумно зад Дилейни и Рай и Лора не го забелязаха. Лора бе в прегръдките на Далия, която пъхаше пачка с рецепти в ръката на дъщеря си.

— Това са любимите ти ястия от дете.

Сълзите потекоха и се усилиха, когато Джейн дойде да се сбогува — двете се прегърнаха силно и по-голямата сестра издаде гърлен стон точно до ухото на Лора. Рай преминаваше през ръцете на лели и чичовци, а Джош и Джими Райърсън бяха клекнали един до друг край Шип, заобиколени от братовчедите на Джош, които в момента му завиждаха за предстоящото приключение, кучето и възможната среща с мечки и вълци.

Капитан Сайлъс разбута тълпата, за да направи място на хамалите, които докараха каруците до мостчето и започнаха да ги разтоварват. Когато тълпата се раздели, Рай и Лора погледнаха в празното пространство и забелязаха Дан. Палците му бяха в джобовете на жилетката, на главата си носеше цилиндър, а лицето му изразяваше пълен контрол над силните емоции.

Двамата заминаващи рязко извърнаха поглед един към друг, после обратно към Дан. Всички млъкнаха, но след малко забъбриха смутено.

И последното буре бе натоварено на „Клинтън“ и всички примижаха, когато оглушителната свирка се разнесе над параходния кей.

Внезапният пронизителен звук накара сърцето на Лора да затупти — или пък това бе реакцията от присъствието на Дан, който още се колебаеше на десетина метра от кея и се възпираше също като нея?

Но Джош го забеляза, скочи и побягна по кея. Хвърли се в прегръдките на мъжа, който коленичи, после повдигна детето и го притисна за последен път, а над кея се разнесе сърцераздирателен плач:

— Татко… татко…

— Всички на борда! — изкомандва капитан Сайлъс.

Пронизителното изсвирване се чу отново, а над рамото на Джош Дан Морган премигаше и мъжки се бореше със сълзите си.

Лора вдигна умоляващ поглед към Рай и когато тръгна, почувства, че ръката му я сграбчи за лакътя и я обърна към Дан. Дан пусна Джош на земята и се запъти към Лора. Ръцете й го обгърнаха и шапката му падна върху сребристите дъски на кея, но май никой не забеляза. Рай впери очи в Дилейни Хъси и безмълвно й кимна за сбогом, а тя притисна с треперещи пръсти устните си.

Лора чувстваше силно биещото сърце на Дан до гърдите си. Отдръпна се и го погледна. Устните му бяха здраво стиснати, но ноздрите му трептяха и той премигваше непрестанно. Тя положи ръка на бузата му и успя да каже с разтреперан глас:

— Сбогом, Дан.

Той не можеше да събере сили да проговори. После за ужас на Лора внезапно я придърпа пак към себе си и я целуна по устата. Когато я пусна, по лицето му течаха сълзи. Тя се сети, че Джош е наблизо и гледа към тримата.

Рай и Дан си стиснаха здраво ръцете и очите им си казаха сбогом за последен път.

— Грижи се за тях, приятелю.

— Можеш да бъдеш сигурен.

Гласовете им преливаха от чувства и те стискаха ръце, докато кокалчетата им побеляха.

— Трябва да се спазва разписанието. Всички на борда! — извика от мостика капитан Сайлъс.

Рай взе Джош на ръце и той загледа през якото рамо на баща си към своя татко. По луничавите му бузи се стичаха сълзи и щръкналият гребен на върха на русата му главица се поклащаше при всяка крачка на дългокракия мъж, който го отнасяше. Лора също почувства властното докосване на Рай и тръгна през морето от лица към парахода, заслепена от сълзи.

Стояха на мостика на кораба — Рай с Джош на ръце, Лора до него и Джоузия от другата й страна. Шип се въртеше около тях, подскочи и опря предни лапи в перилата. Чу се тракане и свистене и огромният параход с леко потреперване се раздвижи, потракването стана ритмично и като биене на човешко сърце поддържаше скоростта на плавателния съд.

И тримата на мостика си бяха избрали по едно лице, от което още не отделяха очи. За Джош това беше лицето на Джими Райърсън, който с едната си луничава ръка махаше, а с другата бършеше сълзите си. За Лора — лицето на Джейн, която държеше най-малкото си дете и притискаше буза в косата му. За Рай — Дан, който си беше вдигнал шапката, но май бе забравил да си я сложи на главата. А Джоузия извърна поглед от лицата на кея и го зарея над бараката за стръв и свещарницата, към покрива на малка дървена сграда, едва видима в далечината. Той сложи ръка на главата на Шип и разсеяно я погали. Кучето изскимтя, вдигна предани очи към Джоузия и се загледа в изчезващия бряг сред мъглата на Нантъкетското пристанище.

Те дълго стояха на мостика, впили очи в малкия къс земя, който обичаха. Когато преминаха плитчините, протегнатите ръце на Брант Пойнт и Коутю сякаш искаха да ги сграбчат и да ги върнат обратно. Но „Клинтън“ се движеше уверено към издължения нос Код, потраквайки непрестанно, докато Нантъкет заприлича на малко камъче, плуващо по водата, после проблесна за миг и съвсем се изгуби в далечната мъглива пелена.

Лора потрепери, вдигна очи и срещна погледа на Рай.

— Искаш ли да видиш стаите ни?

Нашите стаи. Ако нещо можеше да откъсне болезнените мисли на Лора от мястото, което току-що напуснаха, това бяха тези две думи.

— Най-добре да ги видя, след като ще трябва да прекараме следващите две седмици в тях.

Петимата пътници се спуснаха под палубата. „Клинтън“ не беше луксозен като „Телеграф“, защото, въпреки че имаше място за трийсет пътници, основната му задача бе превозването на товари, така че помещенията му едва ли можеше да се нарекат каюти. Рай ги поведе към двете стаи, които предлагаха само частично усамотение зад тънки стени и нищо повече.

Той отвори вратите и застана на тясната стълба към палубата. Лора надникна и с ужас видя две самостоятелни койки една над друга, малка пейка, закрепена за стената, миниатюрна полица над нея и висящ от тавана фенер с китово масло. Но погледът й се спря върху нейния куфар, сложен до морския сандък на Рай.

Преди да реагира, Джош я задърпа отзад.

— Дай да видя!

Той се шмугна покрай нея и се втурна към стаичката, но една строга ръка се протегна, хвана го за главата и го задържа.

— Не бързай толкова, младежо! Следващата стая е твоята!

Сърцето на Лора трепна дали Джош няма да протестира, че го отделят от нея сред това странно обкръжение и след всички тези необикновени събития. Но нямаше много време за чудене. Беше леко объркана, когато се мушна през отворената врата и направи път на другите трима заедно с Шип да минат нататък.

— Вие с Джош ще сте в тази каюта — чу тя и надникна в същата стаичка, като първата.

— Аз и Джоузия? — Джош погледна озадачено към Рай.

— Да, ти и Джоузия.

— А мама къде ще бъде?

— Зад съседната врата — кимна Рай към първата кабина.

Джош сърдито изсумтя и Джоузия каза с провлачен говор:

— Имам да ти показвам нещо, Джошуа.

Джош скептично премести поглед от Рай към Лора. Това бе един от най-обърканите моменти в живота на Лора — да чака одобрението на сина си да спи с баща му! Но точно тогава Джоузия извади малка дървена кутия с дупчици по страничните стени. Той седна на долната койка и се съсредоточи напълно в кутията, като внимателно сложи ръце на капака й, сякаш беше вълшебна. Веднага успя да привлече вниманието на Джош.

— Какво е това? — Момчето се приближи към коляното на дядо си.

— Не е кой знае какво. Само две малки другарчета за дългия път.

Дървеният капак се повдигна в ръцете на Джоузия и отвътре се чу писукане.

— Пилета! — Джош вече нетърпеливо се протягаше и се усмихваше. — Можем ли да ги държим на кораба?

— И най-добре. Доколкото чух, в Мичиган няма много пилета. Помислих си, че е хубаво да си завъдим, за да има майка ти яйца за готвене.

Шип протегна нос и подуши пухкавата топчица в ръцете на Джош, който вече бе забравил Рай и Лора. Джоузия бръкна във вътрешния си джоб и извади студената лула, захапа я и се загледа в момчето, пилето и кучето. Вдигна многозначително очи към Лора и продължи да говори провлачено:

— Знаеш ли, Джошуа, трябва ми помощник да се грижи за пилетата и се надявам, че майка ти няма да има нищо против, ако спиш тук при тях.

Джош се извърна и направо се покатери по полата на Лора.

— Може ли? Моля те! Аз и… аз и дядо трябва да се грижим за пилетата, да ги топлим и да ги храним, и да държим Шип настрана, за да не ги изяде!

Рай и Лора се засмяха. Тя погледна към Джоузия и видя пламъчето в очите му. Надяваше се той да е разбрал мълчаливата й благодарност.

— Разбира се, че може, Джош.

Той веднага се върна при кутията върху колената на Джоузия.

— Трябва да им измислим имена, нали, дядо?

— Имена на пилетата? Никога не бях чувал някое пиле да си има име!

— Както виждам, вие двамата нямате нужда от нас. Отиваме да се настаним в съседната стая. — Рай хвана лакътя на Лора и през ръката й премина искра. Джош и Джоузия дори не ги погледнаха, когато излизаха.

В тяхната стая се чуваше бумтенето на корабния двигател, проникващо през пода. Нямаше илюминатор, само фенерът се клатеше на куката си и Лора с точност си представяше как ще изглежда сред танцуващите сенки лицето на Рай, ако се обърне и го погледне. Но тя стоеше с лице към койките и усещаше как той се приближава зад гърба й.

— Не е много луксозно — извини се Рай, а в гласа му прозвуча едва сдържано чувство.

— Кога съм искала нещо луксозно? — усети двете му ръце да се плъзгат нагоре по гърба й и да обгръщат шията й.

— Никога — каза той дрезгаво. После, сякаш си нямаше доверие, свали ръце от нея.

— Пилетата твоя идея ли бяха? — попита тя.

— Не, заслугата е на баща ми.

— Много е хитър.

— Да.

Искаше й се да се обърне, но се срамуваше като малко момиче. Сърцето й се състезаваше с парния двигател — биеше така силно, сякаш собственият й пулс тресеше дъските под краката й.

Рай се покашля.

— Ами… трябва да говоря с капитана, така че ти защо не…

— Джоузия ненапразно измъкна тези пилета, Рай — прекъснато тя и най-накрая се обърна към него. — Да не си посмял да се върнеш от капитана без…

Неговите устни прекъснаха думите й и тя се озова в прегръдките му! Целувката беше чувствена и подканяща, ръцете му се мушнаха под наметката и я притиснаха плътно до гърдите му, а нейните обвиха врата му и стъпалата й се отделиха от пода. Топлият влажен език на Рай покри и обходи отвсякъде нейния. Лора свали шапката от главата му и като я държеше в едната си ръка, с другата разроши твърдата му коса.

Той се обърна, подпря гърба й на вратата и се притисна към нея, целувката им се превърна в бясно търсене на облекчение. Тя прокара език по гладката повърхност на зъбите му, после се спусна във влажната дълбочина на устата му, без да пропуска нито едно от любимите си места.

Той я остави да се плъзне надолу, докато бедрата им плътно се притиснаха, и така силно я приклещи между себе си и вратата, че й изкара въздуха от дробовете. Беше съвсем готов и веднага й даде да разбере. Бедрата му кръгообразно се движеха срещу нейните и втвърдената му мъжественост се триеше в издигнатия й ханш.

Желанието се разля като течен огън по вените й към мястото, което Рай притискаше най-силно. Тя го усещаше, радваше му се, разтваряше се за него! Беше пребледняла и задъхана и нямаше как да изрази собствената си възбуда.

— Рай, пусни ме долу — успя само да каже.

— Ако го направя и си освободя ръцете, повече няма да можеш да ги спреш.

— Не ме интересува.

— Напротив, интересува те. Искаш първо да се омъжиш, така че ще те оставя, но после веднага отивам при капитана да уредим това, съгласна ли си?

— Върви по дяволите. Рай Далтън — избъбри тя до устните му и предизвикателно пъхна език между тях. — Ама че време си избрал да вършиш тази работа.

— Съгласна ли си? — повтори той и отдръпна главата й, за да избегне палавия й език.

— Добре, съгласна съм.

Тя почувства, че краката й отново докосват земята и ръцете му за момент я подържаха, а полата й още се притискаше в панталоните му. Той отстъпи една крачка и полата й падна надолу.

Очите му, изпълнени със страст, се впиха в нея, а гласът му беше дрезгав като шума на мотора.

— Но те предупреждавам, довечера няма да те оставя на мира.

Тя се повдигна на пръсти и сложи шапката на главата му, килна закачливо козирката и огледа творението си.

— Дай боже да е така — отговори тихо.

Целунаха се още веднъж, ръцете на Рай собственически обходиха тялото й, а тя го докосна по брадичката. После той я пусна и отстъпи назад.

— Ще гледам да се върна веднага. Междувременно ти се приготви за сватбата ни… отново. Само че този път, когато каже „докато смъртта ви раздели“, можеш да му вярваш.

Обърна се и излезе.

Тя се усмихна към вратата и се завъртя. Тялото й бе като под напрежение. Въздържанието й бе изиграло лоша шега. Тя пое четири пъти дълбоко въздух, но това не й помогна особено и тогава плъзна ръка надолу по предницата на роклята, сграбчи се отпред в опит да потисне пулсациите, предизвикани от ласките му.

Кое време е? Едва пладне. Колко часа трябваше още да чака? Поне до осем часа, когато щеше да бъде прилично да се приберат в каютата си. Господи, как ще изтрая дотогава?

Тя свали шапката и наметката и се заразхожда из тясната стаичка. Опита дюшеците, избута куфара и моряшкия сандък до стената. Не можеше да разопакова, защото не бе предвидено място за подреждане на дрехите. Времето пълзеше.

Когато Рай се върна, Лора седеше на ръба на долната койка. Тя скочи, щом той влезе. Рай затвори вратата и се облегна на нея.

— В четири — съобщи той без предисловия.

— В четири — откликна тя.

— Да. В каютата на капитана. — Очите му се плъзнаха по жълтата й рокля с едва сдържано желание.

— Е — каза тя задъхана и разпери ръце, сякаш очакваше нещо да изскочи от стената и да промени хода на събитията.

Той пое дълбоко въздух, бавно го изпусна, килна назад шапката си с палец. После се отдръпна от вратата, отвори я и пристъпи навън.

— Да отидем да видим какво правят пилетата.

Колената на Лора се подгънаха от облекчение.

Четиримата прекараха следващия половин час в приятни занимания с пилетата и Шип, която вече не бе толкова настоятелна и получи разрешение да си поиграе с пилетата, дори да ги сложат на главата й.

Малко след пладне камбаната извести времето за обяд, който бе сервиран в дълъг салон без излишен лукс, както и всичко останало на кораба. Просто подредени дървени маси и пейки с тесни проходи помежду им за помощниците, които раздаваха горещата яхния от морски животни и черния корав хляб.

Лора седеше до Рай и всяко докосване на бедрото му я изгаряше. На масата се бе завързал оживен разговор. Пътниците обсъждаха разликите между пристанищата, от които идваха и към които отиваха. Лора и Рай нямаше нужда да разкриват, че днес ще се оженят, защото всички ги вземаха за семейство заради присъствието на Джош и Джоузия.

След обяда Рай остави Лора в каютата да си почине, ако иска, а той се извини и си занесе куфара оттатък. Тя беше толкова напрегната, че й бе невъзможно да се отпусне. Постоянно поглеждаше малкия златен часовник, окачен на гърдите й, и когато той показа три, отиде в съседната стая да вземе Джош, като за най-голямо негово учудване му нареди да си смени дрехите и да се приготви.

Бе решила да носи същата жълта рокля. Косата й вече бе вчесана в плосък кок на върха на главата. От нерви още не можеше да реши дали да си сложи шапката, или не.

— Ти как мислиш, Джош?

Но Джош не й помогна много. Той просто сви рамене и се зачуди защо майка му се мята като риба на сухо.

В четири без десет на вратата се почука и дъхът й спря.

— Отвори, Джош — прошепна.

Зад отворената врата стоеше току-що сресан и гладко избръснат Рай Далтън, пременен в същия прекрасен костюм, който бе носил на вечерята у Джоузеф Старбък. Зеленият панталон отлично прилепваше по бедрата му. Сакото подчертаваше широките му плещи и му придаваше внушителност. Мургавата кожа съблазнително се подчертаваше от снежнобелите ръкави, които стигаха до кокалчетата над пръстите му, и от бялата широка яка, която почти докосваше бакенбардите.

— Готови ли сте?

Готова съм още откакто навърших петнайсет години.

Лора подреди обърканите си мисли и произнесе с пресипнал глас:

— Да, и двамата.

Той кимна и отстъпи от вратата, към която Джош веднага задърпа майка си, но силната ръка на баща му го спря, преди да излезе.

— Първо дамите, младежо.

В коридора към тях се присъедини Джоузия и четиримата тръгнаха нагоре към предната палуба и капитанската каюта.

Капитан Бенджамин Суейн беше едър мъж с бакенбарди, червени бузи и суров, стържещ глас. Той отстъпи и ги пусна вътре, като дрезгаво ги подкани:

— Влезте! Влезте! — но се изненада от най-малкия член на групата, който следваше майка си по петите. — Я да видим кой е дошъл?

Момчето вдигна поглед.

— Джошуа Морган, господине.

— Джошуа Морган, така ли?

Джош кимна и не даде повече обяснения на капитана.

Червендалестият капитан затвори вратата и прочисти гърлото си с гръмотевично изкашляне.

— Това е моят първи помощник-капитан Дарданел Макалистър — съобщи капитан Суейн. — Помислих си, че ще имате нужда от свидетел.

Рай и първият помощник-капитан си стиснаха ръцете.

— Господин Макалистър, благодаря ви, но няма да има нужда. Баща ми ще ни бъде свидетел.

— Чудесно, господине, тогава ще се заема с другите си задължения.

Последваха и други представяния, ръката на Лора бе почти смазана от ръкостискането на капитана.

Каютата му бе най-луксозното място в целия кораб. Стените бяха облицовани с тиково дърво и мебелировката беше изящна, не като в другите каюти. В единия ъгъл имаше резбовано дървено легло, в другия — писалище и шкаф, приличащ на гардероб. Средата на стаята бе заета от маса, по която бяха разпилени карти, счетоводни книги, метален триъгълник и компас. Имаше повече място, отколкото в техните каюти, но за петима беше безспорно тясно.

Капитан Суейн им посочи да застанат пред писалището, а той посегна да вземе Библията от долното чекмедже.

Лора стоеше между Рай и Джоузия, а Джош застана пред тях и Рай сложи ръце на раменете на момчето. Капитанът започна да разлиства книгата, но преди да намери каквото търсеше, Джоузия се наведе и му прошепна нещо на ухото. Рай и Лора си размениха учудени погледи, но никой не им обясни нищо, накрая капитанът също кимна, намери мястото, вдигна поглед, покашля се още веднъж.

— Готови ли сте?

Щръкналата коса на Джош трепна от енергичното му кимане. Капитанът изпъчи гърди и зачете най-обикновена молитва. Лакътят на Рай затрепери и докосна Лора. Тя бе вперила поглед в лъскавите копчета на издутия корем на капитана. Молитвата свърши, едрият мъж остави книгата и започна:

— Вие дойдохте при мен на тринадесетия ден от месец март хиляда осемстотин тридесет и осма година, за да се съедините като съпруг и съпруга. Така ли е, господин Далтън?

— Така е.

— Така ли е, госпожице Морган?

— Така е… госпожа Морган.

Капитанът повдигна вежди.

— Да, госпожо Морган — поправи се той. — Знаете ли някаква причина, поради която щат Масачузетс да не може да скрепи с печата си вашето желание? — Той погледна първо към Рай, после към Лора.

И двамата отговориха с „не“.

— Бракът е институция, в която трябва да се встъпва с намерение да продължи цял живот. Вашите намерения такива ли са? Господин Далтън?

— Да — отговори Рай.

— Да — отговори Лора.

— Това е също институция, в която трябва да се встъпва с любов. Заклевате ли се да се обичате до края на живота си?

— Заклевам се… — Рай обърна изпълнени с любов очи към Лора — …до края на живота си.

— Заклевам се — повтори тя след него, когато срещна сините му очи, — до края на живота си.

— Кой е свидетелят на този брак?

— Аз — заяви Джоузия. — Джоузия Далтън.

Капитанът кимна.

— Кой дава тази жена?

— Аз — пропя Джош.

Капитанът вдигна вежда — очевидно що се отнася до тази част от церемонията, той бе предупреден.

— А ти си?

— Аз съм Джош. — Той погледна нагоре през лявото си рамо. — Тя ми е майка — после погледна през дясното, — а той ми е баща.

Тук вече капитанът забрави за протокола.

— Какво!

Лора прехапа устни, за да не се засмее. До нея Рай се изчерви и запристъпя на едно място.

— Тя ми е майка, а той ми е баща и аз им давам разрешение да се оженят.

Капитанът събра самообладание и продължи.

— Прекрасно. Имате ли халки?

Настъпи внезапно оживление, когато Лора издърпа шнура на малка торбичка, а младоженецът за най-голямо учудване на капитана свали халката от пръста си и я подаде на булката.

После се обърнаха пак към него, сякаш нищо необичайно не се беше случило.

Капитанът зяпна, когато разбра, че младоженецът ще надене пак същата брачна халка.

— Ще ги ожениш ли, или не? — попита Джош, който бе започнал да става неспокоен.

— О… о, да, докъде бях стигнал?

— Дали имат халки — припомни Джош на капитана, който изсумтя в опит да прикрие объркването си.

— О, да, повтаряйте след мен, докато слагате халката на пръста й: „С този пръстен вземам теб, Лора Морган, за съпруга, забравям всички други и ще обичам само теб до края на дните си на тази земя“.

Лора погледна мазолестите пръсти на Рай, които държаха златната халка. Те трепереха, както и гласът му, докато повтаряше думите на капитана. После той надяна пръстена на ръката на Лора за втори път през живота си.

Тя взе лявата ръка на Рай и вдигна пръстена, който току-що бе свалил. Полираната повърхност още пазеше топлината му. Ръката й трепереше, капитан Суейн диктуваше думите отново, а тя ги повтаряше едва чуто:

— С този пръстен вземам теб, Рай Далтън, за съпруг, забравям всички други и ще те обичам до края на дните си на тази земя.

Надяна му пръстена и вдигна поглед към светлосините очи, които се взираха в нея, докато капитанът подпечатваше брака.

— По силата на пълномощията, дадени ми от… — за момент погледна през прозореца на каютата, за да си припомни местонахождението им — от щат Масачузетс, ви обявявам за съпруг и съпруга.

— Амин — промърмори Джоузия и доволно се усмихна към стройния си син, приведен над жената, която вдигна към него устни за целувка. Видя как двойката се раздели, после и двамата се усмихнаха щастливо, както Джоузия рядко бе виждал хора да се усмихват, и поривисто се прегърнаха още веднъж.

— Само за себе си ли ще я пазиш, или ще позволиш и на стария човек една целувка?

Докато Джоузия прегръщаше Лора, Рай и капитан Суейн си стиснаха ръцете, но Рай се сети внезапно, че ниският ръст на Джош го оставя настрана от събитието, затова се наведе и го вдигна на ръце.

— Мисля, че булката заслужава целувка и от сина си.

В силните ръце на Рай детето се наведе да целуне майка си. Радостта на лицето й накара и него да се усмихне. Смехът й се понесе през каютата, тя погледна Джош в очите и тихо каза:

— Мисля, че и младоженецът заслужава целувка от сина си.

Джош се поколеба за миг. Едната му ръка лежеше на яката на Рай, а другата — на шията на Лора, и тримата бяха свързани в едно. Когато се наведе да положи розовите си устни за първи път върху устните на Рай, сърцето на мъжа се изпълни с безмерна радост. Джош вдигна глава и двамата видяха много близо така приличащите си сини очи. Мигът продължи цяла вечност. После изведнъж Джош пусна Лора и обгърна с две ръце Рай, като зарови лице в мускулестия му врат с мирис на кедър. Рай притвори очи и се опита да овладее пороя от чувства, отприщен от тази прегръдка.

Капитанът се покашля.

— Мисля, че един малък тост ще е съвсем на място, след което ще ми окажете чест, ако се присъедините към моята маса на вечеря. Помолих готвача да измисли нещо специално за случая вместо яхния.

Ако зависеше от Лора и Рай, те биха яли и трици. Разговорът бе весел и салонът се оживи, когато капитан Суейн оповести на другите пътници, че бе имал честта да извърши бракосъчетание. Но въпреки бъбренето около тях Рай и Лора забелязваха само две неща — своята половинка и времето. То се влачеше като костенурка. С усилие откъсваха поглед един от друг, когато съвсем непознати хора се приближаваха и ги поздравяваха. За Лора беше невъзможно да погледне часовника си, без да я видят, но забеляза, че с напредването на вечерта Рай все по-често вади часовника си под покривката. Всеки път, след като вдигнеше покривката и я пуснеше върху жилетката си, той я поглеждаше и бузите й пламваха. Докато слушаше една пътничка да й разказва анекдот за някакъв шапкарски магазин в Олбъни, Лора усети погледа на Рай върху лявата си ръка, която несъзнателно опипваше часовника на гърдите й. Тя веднага си свали ръката и отдели повече внимание на жената. Но не чу нито дума от разказа на непознатата, защото под масата Рай размърда крака си и дългото му твърдо бедро плътно се притисна в нейното, а той се обърна на другата страна, за да говори с някакъв човек на отсрещния край на масата.

След няколко минути кракът му пак се размърда и петата му започна нервно да се повдига и да се спуска. Движението пропълзя през крака на Лора и увеличи надигащата се в нея възбуда.

И когато чувстваше, че търпението й се изчерпва, Джош — слава богу! — се обърна към Джоузия и го хвана за ръката.

— Дядо, по-добре да отидем да нагледаме нашите пилета.

— Да, прав си, момчето ми. Достатъчно се мотахме тук.

Петата на Рай спря да нервничи под масата. Той се изправи с престорено безразличие, което накара Лора да се усмихне вътрешно, после я хвана за лакътя и я вдигна. Като че ли имам нужда от подканяне, помисли тя.

Ръкостисканията и пожеланията за лека нощ сякаш отнеха години, но накрая групата се раздели и семейство Далтън се спусна надолу по стълбата към стаите си.

Пред вратата на Рай и Лора Джоузия се спря и обърна към тях дръжката на лулата си.

— Утре си поспете до късно. Не се тревожете за Джош и мен… — Ръката му потърси рамото на Джош и го стисна. — Ще сме заети с храненето на животинките.

Джош хвана голямата загрубяла длан и поведе дядо си към другата стая.

— Хайде, дядо! Шип скимти!

— Идвам, идвам. — Джоузия се остави момчето да го тегли и изпита блаженство, каквото не познаваше, откак синът му бе отплавал с „Масачузетс“.