Лавърл Спенсър
Два пъти обичана (21)

Двадесет и първа глава

Един следобед в края на януари, мек, но облачен, покрита каруца, теглена от застаряваща дореста кобила, спря на Крукид Рекърд Лейн и натовари дрехите и принадлежностите на Дан Морган. За Лора щеше да е по-лесно, ако предвидливо бе уредила да отсъства от къщата, когато Дан си тръгваше, но това значеше да се измъкне като страхливка. И тя стоя до каруцата, докато и последната вещ не бе натоварена. Дан дойде при нея и придърпа ръкавиците си. Хвърли последен поглед към къщата, после се обърна към замръзналия залив и още веднъж без нужда дръпна ръкавиците си.

— Ами… — Гласът му звънна в студения въздух като камбана.

— Да… — Тя нервно изпъна пръсти, после ги стисна.

— Не знам какво се казва в такъв момент.

— Аз също — призна си Лора.

— Дали да ти благодаря пак, че ми спаси живота? — В гласа му нямаше ирония, само примирение.

— О, Дан… — Изведнъж осъзна, че стоят като статуи, и протегна ръка да го докосне. — Няма нужда от благодарности, много добре знаеш.

Той се загледа в рамото й, а тя в очите му. Мъжът хвърли поглед към къщата и заговори с престорено оживление:

— Поправих разхлабената чанта на задната врата и сложих клин под крака на мивката, така че вече няма да се клати.

— Да, благодаря ти.

— Кажи на Джош, че съжалявам, задето не се сбогувах с него, но като се върне от Джейн, ще се отбия да го видя.

— Ще му кажа.

— Добре… — Не каза нищо няколко много дълги мига. После едва чуто произнесе същата дума. — Добре. — Сви рамене, но бе застигнат от пристъп на кашлица, последен отглас на отминаващата болест.

— Не е хубаво за теб да стоиш на студа повече, отколкото е необходимо, Дан. По-добре тръгвай.

— Права си. — Очите му накрая се срещнаха с нейните и тя за момент си помисли, че иска да я целуне. Но той само кимна делово, качи се на каруцата и просто каза:

— Сбогом, Лора.

— Пази се, Дан.

Каруцата потегли и тя гледа след гърба на Дан, докато силното потреперване не й напомни, че е без ръкавици и шапка. Сгуши се в наметката си, загледа се в покритите с лед мидени черупки и тръгна към къщата. Влезе вътре, облегна се на вратата със затворени очи и въздъхна. Нещо неназовимо я караше да се чувства тъжна и виновна. Тишината в къщата бе натрапчива и Лора отвори очи, огледа всекидневната, забеляза отсъствието на кутията за пури на Дан от масата, на палтото от закачалката до вратата, на бръснарските му принадлежности от мястото им.

Но веднага след вината я обзе огромно облекчение. Сама. Откога не бе оставала сама? Беше оздравително и обновяващо да имаш малко време за себе си. Да не трябва да отговаряш за никой. Никой, който да се нуждае от компрес на гърдите или завързване на обувките, никой, който да иска да му целунеш раните. Няма очи, които да срещаш или да отбягваш.

Лора беше благодарна, че Джош го нямаше — че всички бяха далеч! Безброй пъти се бе чудила как ли щеше да се чувства в такъв момент. Но никога не бе си представяла това леко усещане за освобождение. Когато беше момиче, имаше неограничена свобода и й се бе наслаждавала пълноценно, затова сега разбра колко се бе променил животът й, след като се омъжи за Рай, роди Джош, а после се омъжи за Дан. Винаги имаше някой с нея — някой, който разчиташе на нея, или някой, на когото тя разчиташе. Сега, за кратко, нямаше никой.

Почувства се преродена.

Хвърли щедро три пъна наведнъж в огнището, наля си голяма чаша ябълков сайдер, сложи я до огъня да се стопли, затвори вратата на пристройката, което придаде повече уют на голямата стая, довлече тапицираното кресло от другия край на всекидневната до огнището, смени обикновената свещ със свещ от лаврово дърво, взе пухена възглавница, метна я на креслото, махна престилката и си потърси нещо за четене. Откри един брой отпреди три месеца на „Занимание пред камината“, който не бе имала време да отвори.

Два часа по-късно, когато се почука на вратата, Лора дремеше в уютното си местенце. Тя се протегна, стегна се, с неохота стана от креслото и прекоси стаята по чорапи.

Рай стоеше на прага както винаги с дебелото си двуредно палто и плетената шапка.

— Здравей, дойдох да ти помогна в домакинството.

— О! — Очите й се разшириха от изненада.

— Ще ме пуснеш ли, или не? Навън е студено.

— О, да, разбира се! — Тя отстъпи и затвори вратата, след като той влезе и незабавно се отправи към ведрото за вода в другия край на стаята. На половината път забеляза креслото, възглавницата, книгата, захвърлените й обувки, преместената от обичайното място дървена маса с лавровата свещ и халбата с ябълков сайдер отгоре й.

Без да каже нищо, взе ведрото и тръгна обратно. Когато се върна, вдигна напълненото ведро на мивката, погледна към леглото в нишата, после към затворената врата на пристройката.

— Къде е Дан?

— Тръгна.

— Тръгна? — Рай рязко извърна поглед към Лора. Изглеждаше смутена. Стоеше в другия край на дървената маса, която сякаш нарочно се изпречваше помежду им.

— У майка си.

— На гости?

— Не, завинаги.

Преценяващият поглед на Рай се премести към мястото, където стоеше обикновено кутията за пури, после той дръзко отиде до вратата на пристройката и я отвори. Тя наблюдаваше как очите му обхождат вътрешността на стаята, после се извърнаха към нея.

— Изнесъл се е?

Лора кимна мълчаливо.

— А къде е Джош?

— У Джейн.

Без да говори повече, Рай затвори вратата на спалнята, излезе пак и след малко се върна с цял наръч дърва, които сложи в сандъка до огнището; после излезе за още. След третото ходене сандъкът се напълни и той изтупа остатъците от кора по ръкава си, после се обърна и всеки мускул на тялото му излъчваше нетърпение.

— Трябва да разчистя задната пътека. Но няма да ми отнеме много време.

Докато го нямаше, Лора сложи още сайдер да се топли, добави дърва в огъня и сложи в гърнето на огнището подлютена наденица.

Когато задната врата се отвори отново, Рай се спря и попита:

— Има ли още нещо за вършене?

— Не, това е всичко.

Той се поколеба, докато я гледаше как вдига ръка към перваза на огнището, все още с гръб към него.

— Сложих малко наденица, ако искаш да останеш.

— Това покана ли е?

— Да. — Тя се обърна към него. — За вечеря.

Смисълът беше ясен. Известно време никои от двамата не помръдна. После Рай разсеяно тръгна към огнището, разкопчавайки палтото си с една ръка. Изхлузи го и го запокити на масата. Хвърли едно око на креслото, докато заобикаляше покрай него.

— Изглежда, някой тук е прекарал мързелив следобед. — Той спря до облегалката на креслото, надвеси се настрани и вдигна списанието от възглавницата.

— Признавам си. Но се чувствах чудесно.

Със списанието в ръка той обходи свещта, чашата й, престилката, захвърлена на масата до палтото му.

— Да, забелязвам. — Ъгълчетата на устата му трепнаха нагоре. — Имаш ли нещо против и аз да опитам?

— Ни най-малко. Само не се отпускай много.

Той махна възглавницата, зае мястото й и я тупна в скута си. Загледа се в Лора, която наливаше топъл сайдер.

— Ето още нещо, което ще ти дойде добре. — Подаде му халбата, той посегна с две ръце, с едната взе питието, а с другата хвана китката й.

Извърна се и остави халбата на масата, после придърпа Лора към скута си.

— Сега ще ти покажа кое ще ми дойде добре. — Тя меко се отпусна върху възглавницата. — И то определено не е чашата сайдер. — Той още носеше синята моряшка плетена шапка. Тя бе положена върху високата облегалка на креслото, лактите лениво почиваха на ръчните облегалки, а дланите му шареха по кръста й.

— Тогава какво? — попита тя с глас, не по-силен от съскането на огъня.

Устните му се разтвориха и той сведе поглед към нея. Твърдите му ръце се отделиха от кръста й и се плъзнаха по ръкавите й към плешките й, после я придърпаха към гърдите му. Тя се сви в уютното гнездо, образувано от обятията му, дланта й бе точно върху сърцето на Рай. Погледна го в очите, докато той се навеждаше надолу. Още преди устните му да докоснат нейните, тя почувства лудите удари под дебелия му вълнен пуловер. В началото не бе съвсем целувка, по-скоро повторна среща след дългата раздяла, поздрав. Устните му едва докоснаха нейните. Върхът на все още студения му нос се плъзна по бузата й. Устните му също бяха студени и допирът им бе копринено мек, а топлият му дъх бързо се превръщаше в росни капчици по кожата й. Главата й бавно започна да отговаря на неговите движения и устните им се докосваха, опознаваха се отново. Върховете на езиците им за кратко се срещнаха и се разделиха, овлажнявайки устните. Целувката стана по-широка, по-дълбока и с едно непринудено движение на тялото си Лора потърси изпъкналите жили на врата му, като мушна длан във високата яка на пуловера, а Рай прокара ръка под краката й и я преметна през ръчната облегалка на креслото.

Бавно, минута след минута, целувката ставаше все по-разпалена, езикът му галеше вътрешността на бузите й, нейният също. Сгушена в обятията му, тя почувства, че ръката под коленете й се разтваря, после се плъзга по вътрешността на бедрото и нагоре и сигурно и решително следва очертанията му, докато влажната му, страстна целувка объркваше сетивата й. Лора премести ръка от врата на Рай към косата му и в унес свали плетената шапка, за да прокара пръсти през гъстите кичури на тила.

След доста време, когато първите целувки и докосвания бяха запалили чувствен огън в тях, Рай вдигна глава, погледна в блестящите кафяви очи на Лора и прошепна дрезгаво:

— Не мога да повярвам, че най-накрая сме сами.

Тя помилва главата му, разроши косата му и вдъхна аромата на кедър.

— Пет месеца, две седмици и три дни.

— Толкова много?

— Но, Рай, преди да дойдеш, аз…

— После. Ще говорим после. — Устата му отново се спусна върху нейната и той премести тежестта й в ръцете си, като я завъртя така, че едната й гърда се притисна в него. Дъхът й секна, когато ръката му се отдръпна изпод коленете й, бавно се плъзна нагоре по бедрото й, по ребрата й и накрая податливата плът бе захлупена под топлата му длан. Крайниците й трепнаха от наслада, когато я погали по гърдата, стисна я, после я отпусна няколко пъти, а езикът му се спусна навътре в устата и, докато нейният танцуваше кръгообразно около неговия. През памучната тъкан на роклята пръстите му опипваха издаденото зърно, докато то съвсем набъбна от желание.

Той промълви в отворената и уста:

— Хайде да си легнем, скъпа.

Тя бавно поклати глава и устата му я последва.

— Не, опитвах се да ти кажа… — Но устните му плътно се притиснаха в нейните и прекъснаха думите, а влажният му мек език се плъзна наоколо.

Той пак вдигна глава и пошепна:

— Ако не кажеш „да“, да знаеш, че ще го направя на стола. — Последваха кратки целувки по носа й.

— Ммм… това звучи чудесно — одобри тя дрезгаво и почувства, че той се усмихва до шията й. — Но няма да го правим никъде, докато не стана твоя съпруга.

— Ти си моя съпруга — продължи невъзмутимо той и се извъртя, за да покрие с устата си другата й гърда.

— Не, не съм.

— Ммм… миришеш вкусно. През целия си живот миришеш на лаврово дърво. Знаеш ли? — промълви той, като не обръщаше внимание на протеста й.

Беше преметната през облегалките на креслото, главата й бе отпусна назад, а устата му се разхождаше по върховете на гърдите й и нарочно мокреше плата на роклята и долната риза, после хапеше зърната й, докато тя почувства нетърпима болка. Той местеше глава от едната на другата, закачлив и настървен, дърпаше скритата плът, докато от Лора се изтръгна гърлен звук и тя потърси с ръка косата му, за да го накара да продължи. Но след миг отново настоя:

— Рай, няма да се любя с теб. — Главата й бе отметната назад и затова думите прозвучаха рязко и не на място. Тя намери някакъв скрит източник на съпротивителни сили, повдигна се и седна отново в скута му.

— Кого се опитваш да заблудиш? — попита той, като все още дразнеше втвърденото зърно с пръсти. Връхчето издуваше отвътре мокрото петно на роклята — беше глупаво да отрича, че се изкушава.

— И аз съм човек като теб. Можех да се въздържа да те целуна толкова, колкото и когато бяхме на шестнайсет. Но съм откровена с теб, Рай.

Той все още не й вярваше и се усмихна пленително.

— Добре, докато си още откровена, кажи ми необходимо ли е тази проклета възглавница да стои между нас? — Той повдигна Лора, сякаш бе не по-тежка от парцалена кукла, издърпа възглавницата и я захвърли на пода. После, без да се церемони, сграбчи единия й глезен, преметна го през корема си, така че тя го яхна, а най-интимната й част задължаващо се притискаше във възбудената му плът.

— Добре, докъде бяхме стигнали? — попита той хладно. — А, да, ти беше откровена и ми казваше, че нямаш намерение да се любиш с мен, докато не се разведеш официално с Дан, така ли? — Но докато говореше, Рай издърпваше богатите поли на роклята и фустите й, затиснати под нея, теглейки ги с две ръце, докато тя почувства, че дебелите им ръбове се плъзнаха изпод нея и се отпуснаха освободени.

— Да, така — потвърди тя недвусмислено. Но сега между тях бяха само неговите панталони и нейното бельо. Невъзмутимо той намести бедра, докато неговата твърдост не пасна в нейната мекота като две части от мозайка.

— Ммм… — Ръцете му се плъзнаха през талазите памучен плат, намериха глезените й, придърпаха ги към бедрата му и после продължиха да я галят през бодливите вълнени чорапи. — И ти възнамеряваш да ме държиш на сухо до март?

— Точно така — отговори тя с най-спокойния глас, на който бе способна, докато палавите му очи блестяха отчасти от насмешка, отчасти от желание.

— Имаш ли нещо против още малко да ти изпитам волята, госпожо… ъъ, Морган, така ли беше?

— Ни най-малко — отговори тя самоуверено и твърдо. — Изпитвай я колкото си искаш. Както вече казах, нищо повече, докато не се оженим. — Безгрижно преметна китки около врата му и преплете пръсти. В тази неприлична поза го размекваше така, както никоя друга жена не можеше.

— Знаеш, че никога не съм те карал да вършиш нещо против волята ти. — Топлите му длани се плъзнаха по прасците й към вдлъбнатините под колената, после обратно надолу и смъкнаха вълнените чорапи на глезените. Той пъхна под тях пръсти и погали хлътнатините над петите й.

— Знам. — По краката й плъзнаха тръпки. Той винаги се бе проявявал като върховен любовник, изобретателен, неустоим. Винаги успяваше да замъгли сетивата й по нов начин, както го правеше сега. О, Рай, бих искала да стигна докрай с теб… но не мога и няма да го направя, докато той окончателно не изчезне от живота ни.

Рай килна глава на една страна, облегна се назад на стола с крива усмивка и попита с дрезгав глас:

— Я ми кажи тогава защо ме покани да остана. — Ръцете му се плъзнаха по бедрата под фустата й и я придърпаха напред, докато топлата му подутина не се притисна плътно в пулсиращата й женственост, която го обгърна.

Клепачите й бавно се спуснаха. Дишането й стана тежко.

— За наденицата — промълви тя и започна да следва движенията му, както знаеше, че той очаква.

— Тогава може би трябва да я изядем. Мисля, че вече е готова.

Очите й се отвориха и устата й се изкриви.

— Отвратителен си, Рай Далтън.

— Да, но на теб ти харесва. Ела тук — напълно пренебрегвайки състоянието на дрехите й, той здраво я обви с ръце заедно с полата и я притегни напред, докато езиците им се срещнаха, както и телата, неговото повдигащо се настоятелно, нейното — притискащо се в отговор. Дясната му ръка се зарея надолу по гръбнака й и я погали през твърдия памучен плат на бельото, после се плъзна по-надолу, по извивката на ханша, а тя се наведе напред и го целуна с такава страст, че пулсът и на двамата се ускори. Когато изкушението стана мъчително те се разделиха и казаха едновременно:

— Лора, хайде да си легнем…

— Рай, трябва да спрем…

Ръцете му стиснаха бедрата й, но нейните бяха опрени на гърдите му. Очите им бяха толкова близо, че ресниците им почти се докосваха.

— Наистина го мислиш, така ли? — попита той. — Мислиш да ме държиш на сухо, докато името ти пак не стане официално Далтън?

Тя се отдръпна още повече.

— Казах ти го още като започнахме.

— Защо?

— Отчасти заради това, което се случи, когато се любихме последния път, отчасти…

— Имаш предвид смъртта на Зак?

Тя кимна и сдържаният му гняв избухна. Раздразнение изкриви чертите на лицето му.

— Това е глупаво, Лора!

— За теб — може, но…

— Но ти издребняваш! — прекъсна я той. — Има ли разлика между това, което правим, и това, което ни се иска да направим? Ти просто си търсиш оправдание, това е!

Той казваше истината и Лора скочи като попарена от скута му, оправи си полата и обърна към него почервенялото си от неудобство лице.

— Рай Далтън, не ме обвинявай, когато се опитвам да се държа почтено!

— Почтено! Ха! — Вече ядосан, той се наведе напред в стола.

— Да, почтено! Обещахме си да не накърняваме честта на Дан!

— Докато беше в тази къща!

— Не, докато все още официално е мой съпруг. Но сега ти е по-удобно да го забравиш.

— Защото ти ме докара до състояние на… на експлозия! Боли ме, по дяволите!

През последните девет месеца напрежението се бе тупало в Лора и сега ненадейно избиваше. Тя стоеше пред стола на Рай, без да разбира, не е естествено и двамата да търсят отдушник за своята напрегнатост — и емоционална, и сексуална. Гневът й припламна и се отприщи в бурен порой от викове.

— Ах, ти… разгонен… — търсеше най-обидната дума — … пръч! — посочи с треперещ пръст към прага. — Дан го няма от половин ден и ти вече си на вратата, за да заемеш мястото му. Добре де, никога ли не ти е идвало наум, че може би имам нужда от малко време, без един да ме насилва да оставам, а друг да тръгвам! Повръща ми се и от двамата, усуквате ми се, все едно съм някаква безмозъчна кукла. И кой те е канил, Рай Далтън? Аз си седях, доволна като младенец, а ти нахълта и… и… ох! — Стана й така хубаво, като покрещя, че дори го дръпна за пуловера. — Ставай ми от стола! Чувствах се прекрасно тук, докато бях сама, така че ставай!

Рай скочи. Застанаха лице в лице, почти си допираха носовете.

— Разгонен пръч?

— Да… разгонен пръч!

— И това ми го казваш ти. Не ми се стори да се съпротивляваш особено! И не дойдох тук, за да те грабвам като някаква кукла! Дойдох да ти помогна, неблагодарна твар!

— Твар?… Твар! Не смей да ме наричаш така, Рай Далтън, не и след като се мъкнеше с онази долна твар, когато аз не ти бях подръка. — Въпреки че не го осъзнаваше с ръце на кръста, с измачканите си дрехи и кресливия глас Лора доста приличаше точно на такава долна твар.

— Никога не съм се мъкнал с Дилейни Хъси — каза иронично той.

— И очакваш да ти повярвам — мъж с такъв нагон? — Тя вдигна възглавницата от пода и започна нервно да я потупва.

— А може би трябваше! Жената бе доста напориста!

Лора зяпна. Устата й се отвори от изненада.

— Значи наистина си се мъкнал с нея! Проклет да си, Рай Далтън! — Тя хвърли възглавницата към главата му, а той приклекна много късно. Но когато се изправи, държеше възглавницата в юмрука си и замахна към нея. Възглавницата я перна по главата и я накара да отстъпи крачка назад.

— Почти не съм я докосвал, защото съм глупак. Вместо това ти останах верен и какво получавам за награда — само острите ти думи. — Все още стискаше възглавницата в огромния си юмрук. Хвърли я към гърдите й и се обърна да вземе шапката си от пода.

Тя за малко не падна, но запази равновесие и навреме посегна към палтото му. Вместо да му го подаде, го метна с всичка сила по него.

— Може би с тези остри думи няма да съм много желана в Мичиган.

Той се вцепени и остана неподвижен като статуя.

— Това означава ли, че не искаш да дойдеш?

— Ще ти направя услуга, ако не дойда.

Рай си нахлузи палтото.

— Както желаеш. Съобщи ми решението си. — Той тръгна към вратата. — А междувременно си намери някой друг да ти върши черната работа. Имам си достатъчно грижи в работилницата и по стягането на багажа, за да си губя времето тук, където не съм желан.

Вратата се затръшна след него. Лора цяла минута се взира в нея, без да помръдне, потресена от случилото си. После най-детински се изплези. Но след момент падна на колене, зарови глава във възглавницата на креслото и започна да го ругае и да го обвинява. Не можеш да разбереш какво преживях, Рай Далтън! Изобщо нямаш представа, от какво имам нужда в момента!

Тя зави с пълен глас и заудря възглавницата с жар, която я накара да се почувства прекрасно! Пречистена!

Но нито за миг Лора не се усъмни, че ще напусне този остров с Рай само след някакви си девет седмици.

 

 

Рай Далтън вървеше буреносно към дома си, ругаеше по целия път, наричаше я с думи, в които не влагаше истинския им смисъл, сумтеше обиди по адрес на жените изобщо и по неин адрес в частност и накрая се почувства мъжествен, оправдан и съвсем разтоварен. Риташе преспите сняг по пътеката, кълнеше се във Всевишния, че Лора Далтън никога повече няма да се докопа до твърдия му член — ако ще и цял живот да му се моли — като знаеше още преди да стигне до работилницата, че не си вярва на нито дума и че тя също с готовност ще се втурне да наваксва пропуснатото време, когато отново стане госпожа Рай Далтън!

Само след ден и двамата разбраха каква бе истинската причина за неразумния им гняв. Сексуалното напрежение и въздържание се бе трупало у тях с месеци и се бе проявявало в безброй други човешки емоции: желание, вина, любов, взаимни обвинения, надежда, страх, нетърпение. И тъй като имаше още поне два месеца, докато проблемът набери разрешението си, оставаше им да търсят отдушник в гнева.

 

 

Тя се измъчва цяла седмица.

Той се измъчва цяла седмица.

Той се почувства възроден.

Тя се почувства ободрена.

По дяволите, обичам я тази жена, агонизираше Рай Далтън.

Всемогъщи Боже, обичам го този разгонен пръч, ядосваше се Лора.

Ще й дам две седмици, за да разбере какво е загубила.

Ще му дам две седмици, за да разбере какво е загубил.

Нека сама си носи дърва и вода!

Нека да си яде манджите на Джоузия!

Три седмици до март.

Три седмици до март.

Какво ли прави тя.

Какво ли прави той.

Наденица… (той се усмихна) … ама че жена.

Дали усеща миризмата й… (тя се усмихна) … или само миризмата на собственото си тяло.

Две седмици до март.

Една седмица до март.

По дяволите, тя ми липсва.

Почакай, докато се оженим, Рай Далтън. Ще те накарам да платиш за това мъчение!

Двамата чакаха съдът да я обяви за свободна, а междувременно Джош оставаше враждебен и често се цупеше на Лора, кисел, че Дан не е в къщата. Тя се умори да гледа как момчето издава долна устна напред, все едно й бе закачена тежест. Често й се искаше да каже няколко думи в своя защита, докато той я наблюдаваше как събира багажа за Мичиган. Сякаш му причиняваше голяма болка всеки път, когато правеше бод с иглата или подреждаше запасите.

Приготви много дрехи, защото, когато бъдат далече от фабриките на Нова Англия, снабдяването ще стане трудно. Купи доста прежда за чорапи и ръкавици и дебел плат за по-дълъг панталон за Джош за догодина. Семената бяха грижливо увити в памучни торбички и сложени между пластовете дрехи, за да не замръзнат. Направи списък на домакинските принадлежности и премисли кои от тях да вземе и кои да остави — всеки дървен предмет автоматично отпадаше от сметките, защото Рай щеше да направи нов, когато стигнеха в Мичиган. Стъклото и металите бяха ценни на границата. Списъкът с необходимите вещи непрекъснато растеше: игли, хартия, мастило, учебници, мрежи против комари, сапун за през целия път, ланолин, подправки, билки, лекарства, фитили за свещи, завивки, памук за превръзки, тел — дребните домашни поправки се правеха най-често с тел.

Междувременно Рай също се стягаше за път. Двамата с Джоузия направиха толкова бурета, колкото бе възможно, защото след отпътуването им островът щеше да остане без бъчвар, докато не намерят нов от континента. За собствена употреба изработиха специални непромокаеми бурета за много необходимия барут. Направиха и по-големи за дрехите, а за инструментите — средни по размер. Рай си купи нова пушка Джон Х. Хол и се снабди с калъпи за куршуми. Той също направи списък, но неговият имаше за цел оцеляването и прехраната, а не уюта: ножове, лопати, метални части за хамути, подкови (конете щяха да са необходими в Мичиган), мехлеми, мас и олио.

Рай се тревожеше, че съдебното дело ще се проточи и ще ги затрудни, когато наближи време да тръгват. Но тогава пристигна съобщение, че делото ще се гледа в срок от шест месеца, след като Дан Морган бе подал молбата.

 

 

Съдът в Нантъкет, щат Масачузетс, съществуваше от 1689 година. През цялата си история бе разтрогвал много бракове, като обявяваше за мъртви безследно изчезнали моряци. Но доколкото съдията Джеймс Банкър знаеше, досега нямаше случай да се разтрогне брак, защото безследно изчезнал моряк е обявен за жив.

В кабинета си на втория етаж в общината на Юниън Стрийт Негово превъзходителство съдията Банкър разглеждаше делото пред себе си в един ветровит ден в средата на март 1838 година, като се опитваше да не смесва личните си впечатления от Рай Далтън, Дан Морган и Лора Далтън Морган с юридическите аспекти на случая. Пуританските уклони на Банкър го правеха противник на развода. Нов случая, като вземаше предвид историята на тримата и отчиташе нещастното стечение на обстоятелствата, наложено от съдбата, съдията Банкър реши, че е невъзможно да направи нещо друго, освен да обяви брака за разтрогнат.

Чукчето падна и ехото отекна във високата стая. Езра Мерил събра сравнително малкото на брой документи в кожена папка и посегна за палтото си. Дан и Езра си стиснаха ръка и размениха тихо няколко думи, които Лора не можа да чуе. После адвокатът се обърна към нея, пожела й всичко най-добро и си тръгна.

В последвалата тишина тя срещна погледа на Дан и се усмихна.

— Свърши се — каза той с примирение.

— Да, аз…

— Не ми благодари, Лора. За бога, не ми благодари.

— Нямах и намерение, Дан. Исках да кажа, че се съмнявам съдията Банкър да е имал подобен случай преди.

Отново настъпи тишина.

Дан посегна към палтото си, закопча го бавно и се загледа във върховете на обувките си. Попита:

— Кога ще тръгвате?

— В края на месеца.

Той вдигна очи.

— Толкова скоро?

— Да. — Тя вече не чувстваше предишната вина, но побърза да добави: — Може би ще искаш да прекараш известно време с Джош, преди да тръгнем. Ще ти съобщя точно кога ще стане.

— Да. Благодаря.

Напрегнатата тишина отново се настани между тях.

— Ами тогава не ни остава нищо друго, освен да тръгнем по собствените си пътища. Нали? — Той се извърна, хвана я учтиво за лакътя, но я пусна доста преди да стигнат до улицата.

Сбогуваха се и Лора си тръгна към къщи. Отдолу се чу пронизителното изсвирване на парахода „Телеграф“. Оглушителният звук отново се разнесе из въздуха и заедно с него се зарея и сърцето на Лора.

Свободна! Свободна! Свободна!

Тя спря насред улицата, обърна се да види „Телеграф“, но въпреки че не можа да го съзре, знаеше, че прибира пътниците от параходния кей както всеки понеделник, сряда и събота. Скоро щеше да отнесе и тях с Рай. Изведнъж осъзна, че най-сетне е абсолютно свободна да тръгне с него. Усмихна се при спомена за скарването им. Господи, Лора, каква си глупачка! Дори не си го попитала кога точно заминавате!

Тя се обърна и полетя нагоре по улицата към дома. Острият мартенски вятър обръщаше периферията на шапката й и хиляди неканени въпроси минаваха през главата й. Никога не бе намирала подходящ момент да ги зададе на Рай, когато беше още Лора Морган. Но сега можеше да го допита каквото си иска. Докато бързаше по мидената пътека към къщата, един и само един въпрос от най-голяма важност изпълваше сърцето й.

Бележката пристигна в работилницата в късния следобед. Рай хвърли една монета на Джими Райърсън и разпозна почерка на Лора. С голямо нетърпение изкачи стълбите към жилищните помещения, седна на ръба на леглото си и разкъса печата.

„Скъпи Рай,

Съжалявам. Ще се ожениш ли за мен?

С обич, Лора“

Лицето му се разтегна от огромна усмивка. Тя е свободна! Той нададе радостен вик и веднага изпрати Чад с отговор.

„Скъпа Лора,

Аз също съжалявам. Приемам предложението ти.

Може ли да дойда да ти нося вода?

С обич, Рай.“

„Скъпи Рай,

Стой надалеч от мен, разгонен пръч такъв.

Не водата ми те интересува.

С цялата си любов, Лора.“

„Скъпа Лора,

Може ли тогава да ти нося дърва? Или какво ще кажеш да си направим наденица?

С цялата си любов, Разгоненият пръч.“

„Скъпи Рай,

Не преди да се оженим. Кога тръгваме?

Багажът е готов за път.

С обич, Неблагодарната преструвана.

P.S. Имам нужда от три големи бурета или може би четири. Но не ги носи, прати ги!“

„Скъпа Лора,

Изпращам Чад с първото от четирите бурета. Ако имаш нужда от повече от четири, осведоми ме. Тръгваме за Олбъни в четвъртък, 30 март. Какво ще кажеш да ни ожени капитанът?

Обичам те. Рай.“

„Скъпи Рай,

Да, да, да! Всичко е приготвено. В едно от буретата остана място за някои твои дрехи. Кога ще те видя?

И аз те обичам. Лора.“

Последната бележка бе предадена на Лора два дни преди деня на заминаването. Но този път от самия Рай.

Тя отвори вратата и го видя да стои не на дървените стълби, а на няколко метра по-нататък, на мидената пътека.

— Рай?

При тази гледка сърцето й се качи в гърлото. Бе облечен в груб бежов пуловер и прилепнали моряшки панталони с капак на корема и разкроени крачоли. Върху рошавата му коса имаше черна вълнена шапка с козирка, закачливо килната над мургавото чело и подчертаваща мъжествената му красота. Когато очите й срещнаха неговия морскосин поглед, лицето на Лора се озари от широка усмивка, която веднага се отрази и на неговото лице.

— Здравей, любов моя.

Той преглътна и не каза нищо повече, само закачи палците си на капака на панталона и я загледа с жадни очи. Усмивката му се смекчи до едно по-красноречиво изражение на мъжествените му черти.

— Ужасно ми липсваше — призна чистосърдечно тя.

— И ти на мен.

— Съжалявам за това, което ти наговорих.

— Да, аз също.

— Нали сме големи глупаци?

— Не, просто сме влюбени, не мислиш ли?

— Да, мисля, че е така. — Тя тъжно се усмихна. Той все още не помръдваше и тя го покани. — Не искаш ли да влезеш?

— Най-много от всичко на света. — Но черните му ботуши сякаш бяха залепнали за белите мидени черупки.

— Ами тогава…

— Но няма да вляза.

— Н… няма?

Той бавно поклати глава. Единият край на изваяната му уста се повдигна нагоре.

— Още два дни… ще почакам.

Тя въздъхна дълбоко и се загледа към пристанището, после пак се обърна към него.

— Още два дни — тогава си призна: — Малко ме е страх, Рай.

— Мен също. Но съм и развълнуван.

Тя не откъсваше очи от него.

— Да, развълнувани сме — съгласи се тя, като започна нарочно да подражава на говора му.

Той се покашля и пристъпи от крак на крак.

— Джоузия е напълно готов за тръгване. Как е Джош?

— Джош се държи с мен, сякаш съм му сторила някакво зло. Не знам какво ще направи, когато дойде време за сбогуване.

Те се замислиха за Джими Райърсън, Джейн, Хилда… Дан. За миг по лицата им премина сянка.

— Да, сбогуването ще бъде тежко.

Тя кимна, после се опита да се усмихне заради него.

— Ами тогава… — Той отстъпи две крачки.

Колкото повече наближаваше заминаването, толкова повече окончателността на решението им ги плашеше. Толкова неизвестности лежаха пред тях — хиляди мили за прекосяване, а вероятно и опасности. Как ли щеше да го понесе Джош? Но когато очите им се срещнаха, Лора и Рай събраха увереност един от друг, че заедно ще могат да се справят с всякакви несгоди в бъдеще.

— Ще дойда да ви взема към девет в четвъртък.

— Ще те чакаме.

Той поостана още малко на пътеката, като се вглеждаше в дълбоките й кафяви очи. Не му се тръгваше. Накрая издаде тих гърлен звук, премина разстоянието между тях и вдигна дясната й длан към топлите си устни.

— Джош ще свикне — увери я той. После се извърна и се затича надолу по хълма.

 

 

В този момент Джош беше в двора в началото на улицата и бе коленичил пред една дупка в пясъка, около която бе очертан кръг. Целеше се с едно топче към нея, но изведнъж се изправи и погледна към Джими, който стоеше от другата страна на кръга.

— Хей, Джими?

Джими Райърсън си броеше топчетата и при неговите думи спря.

— Заради теб обърках броенето. Какво има? — попита той.

Джош се почеса по главата и изцапа русата си коса. Накрая зададе въпроса, който го измъчваше от седмици.

— Какво е приключение?